В телата си разпръснати върнете се

18

След трийсетина дни Бъртън, Фригейт, Руах и Казз се връщаха от пътуване нагоре по Реката. Скоро щеше да се зазори.

Тежката студена мъгла, която се трупаше до шест-седем фута над Реката към края на нощта, ги обгръщаше отвсякъде. Не виждаха по-далеч, отколкото силен мъж можеше да скочи от място. Но Бъртън, застанал на носа на едномачтовата бамбукова лодка, знаеше, че са близо до западния бряг. Над сравнително плитките места течението се забавяше, а те преди малко се отклониха от средата на Реката.

Ако изчисленията му бяха точни, наближаваха развалините, останали от сградата на Гьоринг. Очакваше всеки миг да различи ивица по-плътен мрак над тъмната вода — брега на земята, която сега наричаше свой дом. Дом за Бъртън винаги беше мястото, откъдето да тръгне напред, място за отдих, временно убежище, където да напише книга за последната си експедиция, бърлога, където да лиже скорошните рани, стражева кула, от която да потърси с поглед нови земи, чакащи да бъдат открити.

И така, само две седмици след смъртта на Спрус, Бъртън почувства нуждата да отиде на място, различаващо се от досегашното. Чу слух, че някой намерил залежи от мед на западния бряг, стотина мили нагоре по течението на Реката. Там, на ивица дълга десетина мили, живееха сармати от пети век преди новата ера и фризийци от тринадесети век на новата ера.

Бъртън не вярваше истински във възможността слуховете да са верни. Но те му даваха повод да пътува. Без да слуша молбите на Алис да я вземе със себе си, той тръгна.

Сега, след един месец и няколко приключения, не всички неприятни, почти стигнаха дома си. Историята се оказа не съвсем измислена. Имаше медна руда, но в минимални количества. Четиримата се качиха в лодката си и поеха по лекия път надолу по течението, вечно духащият вятър опъна платното. Плаваха през деня и спираха, щом наближеше време за храна, където имаше приятелски настроени жители, които не възразяваха непознати да използват грааловите им камъни. През нощта или спяха при гостоприемни хора, или продължаваха в тъмнината край враждебните брегове.

Последния преход направиха след залез. Преди да стигнат в своята земя, трябваше да минат край част от долината, населена с алчни за роби индианци мохоуки от осемнадесети век и на другия бряг не по-малко алчните картагенци от трети век преди новата ера. Промъкнаха се под прикритието на мъглата и вече предвкусваха завръщането си.

Изведнъж Бъртън каза:

— Ето го и брегът. Пит, свали платното! Казз, Лев — на греблата! Бързичко!

След няколко минути бяха слезли на брега, издърпаха леката лодка от водата нагоре по малкия наклон. Сега бяха извън мъглата и виждаха избледняващото небе на изток.

— И тъй, смятаните за мъртви се връщат живи! — издекламира Бъртън. — На десет крачки сме от грааловия камък до развалините!

Огледа постройките в равнината и колибите, сгушени във високата трева и под гигантските дървета на хълмовете.

Не забеляза дори един човек. Долината спеше.

Той каза:

— Не ви ли изглежда странно, че никой не е станал досега? Или че часовите не ни попитаха кои сме?

Фригейт посочи наблюдателната кула вдясно. Бъртън изруга.

— За Бога, заспали са или са напуснали поста си!

Но още докато произнасяше думите, вече знаеше, че часовите не са пренебрегнали дълга си. Макар че нищо не каза на другите, от първата си крачка по брега беше сигурен, че нещо съвсем не е както трябва. Затича през равнината към колибата, където живееха двамата с Алис.

Тя спеше на леглото от бамбук и трева в дясната страна на постройката. Виждаше се само главата й, защото тялото й беше свито под одеялото, направено от скрепени с магнитните си лепенки парчета плат. Бъртън отметна одеялото, отпусна се на колене до леглото и насила вдигна Алис да седне. Главата й се залюля напред, ръцете й висяха отпуснато. Но лицето имаше здрав цвят, дишането също беше нормално.

Бъртън три пъти я повика по име. Тя продължаваше да спи. Той рязко я удари и по двете бузи. По тях избиха червени петна. Клепачите на Алис потрепнаха, но тя отново потъна в сън.

Тогава на вратата се показаха Фригейт и Руах.

— Погледнахме в няколко колиби наоколо — каза Фригейт. — Всички спят като заклани. Опитах се да събудя двама-трима, само си загубих времето. Какво става тук?

Бъртън му отговори:

— А според тебе кой по тези места има силата да направи това? Спрус! Спрус и такива като него, каквито ще да са!

— Но защо? — В гласа на Фригейт прозвуча страх.

— Търсили са мен! Трябва да са дошли заедно с мъглата и някак са приспали хората в целия район!

— Подходящ газ би им свършил добра работа — каза Руах. — А и хора, които разполагат с могъщество като тяхното, може би са измислили начини, за които нямаме и представа.

— Те са търсили мен! — извика Бъртън.

— Което, ако е истина, означава, че пак ще дойдат довечера — промърмори Фригейт. — Но защо имена тях да те търсят?

Руах му отговори вместо Бъртън.

— Защото той, доколкото ни е известно, единствен се е събудил по време на фазата преди възкресението. Защо се е случило това, още е загадка. Но явно нещо се е объркало. Може би е загадка и за тях. Склонен съм да мисля, че дълго са обсъждали случая и накрая са решили да дойдат тук. Вероятно за да отвлекат Бъртън — да го изследват или нещо още по-лошо.

— Кой знае, може би са искали да изтрият от паметта ми всичко, което видях в онова пространство с висящите във въздуха тела — каза Бъртън. — Едва ли такава предпазна мярка не е по силите на тяхната наука.

— Но ти разказа историята на мнозина — напомни Фригейт. — Невъзможно е да стигнат до всички тези хора и да изтрият твоя разказ от паметта им.

— Че кому е нужно? Колко души ми повярваха? Понякога и аз се съмнявам, че се е случило.

Руах се намеси:

— Тези предположения доникъде няма да ни доведат. Какво ще правим сега?

Алис изпищя:

— Ричард!

Обърнаха се и я намериха седнала на леглото, гледаше ги втренчено. Минаха няколко минути, докато я накарат да разбере какво е станало. Накрая тя каза:

— Значи, затова мъглата се простря и над земята! Стори ми се странно, но нямаше как да разбера истинския смисъл на това. Бъртън каза:

— Взимай граала си. Сложи всичко, което искаш да вземеш със себе си в една торба. Тръгваме незабавно. Искам да се махна, преди да са се събудили другите.

Широко отворените очи на Алис го зяпнаха.

— Но къде отиваме?

— Където и да е, само да не сме тук. Не ми харесва да бягам, но не мога да се изправя срещу тези хора и да се бия с тях. Не и ако те знаят къде съм. Ще ти кажа какво съм намислил. Искам да открия края на Реката. Би трябвало да извира отнякъде и да свършва някъде, а непременно има и начин човек да стигне дотам. Ако въобще съществува такъв начин, аз ще го науча — можеш да заложиш душата си на това!

А през това време те ще ме търсят другаде, поне се надявам на това. Фактът, че не ме откриха тук, ме кара да се надявам на неспособността им мигновено да откриват къде се намира всеки човек. Може и да са ни дамгосали като добитък — той посочи невидимите знаци на челото си, — но и говедата си имат приумици. А ние сме говеда с доста мозък в главите. — Обърна се към другите. — Чувствайте се поканени да дойдете с нас. За мен това ще бъде чест.

— Ще взема Монат — заяви Казз. — Той няма иска остане сам.

Лицето на Бъртън се изкриви.

— Добрият стар Монат! Жалко, че трябва да се разделим, но няма как. Не може да дойде с нас. Твърде лесно се забелязва. Техните агенти няма да си имат никакви грижи да го намерят. Съжалявам, но не можем да го вземем.

Сълзи изскочиха в очите на Казз и потекоха по изпъкналите му скули. Гласът му излизаше на пресекулки от гърлото.

— Бъртън-нак, и аз не може да дойда. И аз съм различен от хора.

Бъртън усети напиращите сълзи и в своите очи.

— Ще се примирим с този риск. В края на краищата би трябвало мнозина като тебе да са пръснати навсякъде. Докато скитахме, видяхме поне трийсетина.

— Още не видяхме жени, Бъртън-нак — печално каза Казз. После се усмихна. — Може да намерим, като плаваме по Реката. — Усмивката му бързо се стопи. — Не, проклятие, не мога дойда! Не мога натъжа Монат толкова. Той и аз, другите казват ние грозни и страшни. Затова станахме добри приятели. Той не е мой нак, но почти. Оставам тук.

Пристъпи към Бъртън, притисна го в прегръдка, която за миг му изкара въздуха от дробовете, пусна го, раздруса ръцете на останалите, които примигваха от болка, после се извъртя и бързо излезе.

Руах разтриваше парализираната си ръка.

— Бъртън, сам се пращаш за зелен хайвер. Не разбираш ли, че можеш да пътешестваш хиляда години по Реката и пак да си бъдеш на милион мили от нейния край? Аз оставам. Нужен съм на хората от моя народ. А и нали Спрус ясно ни каза, че трябва да се стремим към духовно съвършенство, а не да се борим срещу Онези, които ни дадоха този шанс.

Зъбите на Бъртън блеснаха на тъмното му лице. Размаха граала си, сякаш беше оръжие.

— Не съм молил да ме съживят тук, както не съм молил да се родя на Земята. Не възнамерявам послушно да преживям като крава, само защото някой си ми заповядва да правя това! Смятам да намеря края на Реката. Дори и да не успея, поне добре ще се позабавлявам по пътя и много неща ще науча!

Хората започваха да излизат тромаво от колибите си, прозяваха се и разтъркваха натежалите си клепачи. Руах не им обръщаше внимание. Гледаше лодката, която ловеше насрещния вятър в платното и косо пресичаше Реката нагоре по течението. Бъртън седеше на руля. Обърна се веднъж и размаха граала си, слънцето пръсна хиляди светлинни копия от лъскавата повърхност.

Руах си каза, че Бъртън е истински щастлив от принудата да вземе такова решение. Сега можеше да избяга от смъртно отегчителните отговорности по управлението на тази държавица и да прави каквото пожелае. Можеше да се впусне в най-великото си приключение.

— Мисля си, че така е за добро — промърмори Руах. — Човек може да открие спасението си и по пътя, а не само като си седи вкъщи. Всеки сам си решава. А пък аз, подобно на онзи герой на Волтер… как му беше името, започнах да забравям земните неща… ще обработвам своята малка градинка.

Обърна се да погледне смаляващия се в далечината Бъртън и в погледа му имаше копнеж.

— Кой знае? Той може да срещне някой ден и самия Волтер.

Въздъхна, после се засмя.

— От друга страна, може пък Волтер и сам да дойде при мен!