В телата си разпръснати върнете се

20

Гьоринг задъвка, спря, изгледа го и каза:

— Защо пък да съм ти проблем? Нямам никакво влияние тук, а и нищо не мога да ти направя. Аз съм само гост. Страхотно почтени типове са тези хорица. Въобще не ми досаждаха, освен от време на време да ме питат добре ли съм. Но не знам докога ще ме понасят, без да си заработя престоя.

— Не си излизал от колибата? — учуди се Бъртън. — А кой ти зареждаше граала вместо тебе? И как се докопа до такива количества дъвка?

Гьоринг се усмихна лукаво.

— Имам си запаси от последното място, където бях. Трябва да е на около хиляда мили нагоре по Реката.

— Не се и съмнявам, че си ги отнемал насила от нещастните роби. Но щом си прекарвал толкова добре там, защо си отиде от онова място?

Гьоринг заплака. Сълзите се стичаха по скулите, капеха на гърдите му, раменете му трепереха.

— Аз… аз бях принуден да си тръгна. Вече не бях полезен на другите. Изтървах им юздите — много време загубих в пиене, пушех марихуана и дъвчех този наркотик. И ми казаха, че много съм бил омекнал. Щяха да ме убият или да ме превърнат в роб. И аз се измъкнах една нощ… откраднах лодка. Отървах се здрав и читав, продължих чак докато стигнах тук. Размених част от запасите си със Севиър срещу разрешение да остана две седмици.

Бъртън изгледа с любопитство Гьоринг.

— Ти добре си знаел какво ще ти се случи, ако взимаш прекалено много от дъвката. Кошмари, видения, халюцинации. Пълно умствено и физическо падение. Сигурно си виждал да се случва с други хора.

— Аз бях пристрастен към морфина на Земята! — извика Гьоринг. — Преборих се с него и задълго се освободих. После, когато нещата вървяха зле в Третия райх и още по-зле за самия мен, защото Хитлер започна да се заяжда с мен, отново започнах наркотиците!

Той помълча и продължи:

— Но тук, щом се събудих за нов живот, в младо тяло, струваше ми се, че имам пред себе си цяла вечност на сили и младост. А тук нямаше нито някой суров Бог, надзираващ рая, нито дявол в ада, които да ме спрат. Аз си мислех, че мога да правя, каквото ми хрумне и да ми се размине. Щях да стана по-велик дори от фюрера! Малката страна, в която ме намери, щеше да бъде само началото! Вече виждах как моята империя се разпростира на хиляди мили нагоре и надолу по Реката и по двата бряга на долината. Щях да бъда господар на десет пъти повече поданици, отколкото Хитлер дори си е мечтал да има!

Той пак се разплака, преглътна сълзите с малко вода и пъхна парче дъвка в устата си. Започна да преживя и с всяка секунда лицето му се отпускаше в блаженство.

— Все преживявах кошмари как ми забиваш копието в корема. И когато се събуждах, усещах болки в червата, като че ли наистина бях намушкан с копие. Затова взимах дъвка, та дано преживея болките и унижението. Отначало дъвката ми помагаше. Бях властелин на света, бях Хитлер, Наполеон, Юлий Цезар, Александър, Чингис хан — всички слети в едно. Пак бях начело на ескадрилата „Червена смърт“ на фон Рихтхофен. Това бяха щастливи дни, в много отношения най-щастливите през живота ми. Но наслаждението скоро се превърна в гадост. Пропаднах в ада. Видях себе си как се самообвинявам, а зад този обвинител се трупаха милиони. Не аз, жертвите на онзи велик и славен герой, на онзи луд мръсник Хитлер, когото истински обожавах. И в името на когото извърших толкова много престъпления.

— Значи признаваш, че си бил престъпник? — попита Бъртън. — Това вече е съвсем различна история от онази, която ми разправяше. Тогава твърдеше, че си бил прав във всичко, но ти изменили…

Бъртън млъкна и осъзна, че е позволил да го отклонят от първоначалната му цел.

— Направо не ми се вярва, че те преследва някаква бледа останка от съвестта ти. Но може би сега имаме обяснение на онова, което толкова озадачаваше пуританите — защо в граалите заедно с храната получаваме алкохол, тютюн, марихуана и дъвка. Поне „дъвката на мечтите“ изглежда е дар със заложен капан и е твърде опасен за хората, които злоупотребяват с него.

Той направи крачка към Гьоринг. Немецът се полюшваше с притворени очи и увиснала долна челюст.

— Ти знаеш кой съм. Пътувам под друго име и си имам причини за това. Помниш ли Спрус, един от твоите роби? След като ти беше убит, съвсем случайно разкрихме, че той е един от онези, които някак са възкресили всички мъртви хора. Наричаме ги Етичните, не успяхме да измислим по-подходящо име. Гьоринг, слушаш ли ме?

Немецът кимна.

— Спрус се самоуби, преди да измъкнем от него всичко, което искахме да знаем. По-късно някои от неговите съратници дойдоха в нашата територия и приспаха всички, вероятно с някакъв газ, искали са да ме отведат със себе си в тяхната щабквартира, където и да се намира тя. Но те ме изпуснаха. Бях отпътувал с търговска цел нагоре по Реката. Когато се върнах, разбрах, че те ме търсят и оттогава все бягам. Гьоринг, чуваш ли какво ти говоря?

Бъртън свирепо го зашлеви по бузата. Гьоринг изохка, отскочи назад и хвана лицето си в длани. Очите му се отвориха, направи кисела гримаса.

— Чувам те! — изръмжа немецът. — Само че не смятах за нужно да ти отговарям. Въобще нищо нямаше значение, освен да се отнеса, далеч от…

— Млъкни и ме слушай! — прекъсна го Бъртън. — Етичните са пуснали навсякъде хора да ме търсят. Не мога да те оставя жив, ясно ли ти е? Не мога да разчитам на тебе. Дори и да ми беше приятел, пак нямаше да ти се доверя. Ти си се пристрастил към дъвката!

Гьоринг се закиска, залитна към Бъртън и се опита да го прегърне.

Бъртън го блъсна така, че онзи се удари в масата и едва се задържа да не падне.

— Това е твърде забавно — каза Гьоринг. — Още в деня, когато пристигнах тук, един мъж ме попита дали съм те виждал. Описа те най-подробно и каза името ти. Казах му, че добре те познавам, дори прекалено добре и се надявам никога да не те видя, освен ако ми паднеш безпомощен в ръцете. Той ми каза, че веднага трябвало да му съобщя, ако те видя отново. Щял да ме възнагради за старанието.

Бъртън реши да не губи време. Бързо доближи Гьоринг и го стисна с двете си ръце. Дланите му бяха наглед малки и изящни, но Гьоринг се сви от болка.

— Какво ще правиш, пак ли ще ме убиеш?

— Не, ако ми кажеш името на човека, който те е разпитвал за мен. Иначе…

— Добре де, убий ме! И какво? Ще се събудя пак, на хиляди мили от това място, където не можеш да ме стигнеш.

Бъртън посочи бамбукова кутия в ъгъла на колибата. Досети се, че в нея са скрити запасите от дъвка на Гьоринг и му каза:

— Вярно, ще се събудиш, но без ей това! Къде ще намериш толкова много, щом веднага ще ти потрябва?

— Върви по дяволите! — изкрещя Гьоринг и направи опит да се освободи, за да сграбчи кутията.

— Кажи ми името на човека! — заповяда Бъртън. — Или ще ти отнема дъвката, за да я хвърля в Реката!

— Агно. Роджър Агно. Спи в колиба точно до „Кръглата къща“.

— По-късно ще се разправя с тебе — каза Бъртън и стовари ръба на дланта си върху шията на Гьоринг.

Обърна се и видя човек, приклекнал до входа на колибата. Мъжът се изправи и се скри.

Бъртън изтича навън след него. След минута и двамата бяха сред елите и дъбовете по хълма. Преследваният изчезна във високата до кръста трева.

Бъртън забави темпото до тръс, долови бяло петно — отблясък на звездната светлина върху гола кожа и се спусна след непознатия. Надяваше се, че Етичният няма веднага да се самоубие, защото имаше план как да получи информация, ако го зашемети незабавно.

Планът му включваше и хипноза, но първо трябваше да хване Етичния. Възможно беше мъжът да разполага с някакво безжично устройство в тялото си и дори в момента да говори с останалите, където и да бяха.

Ако беше така, те щяха да долетят с машините си и тогава Бъртън беше загубен.

Спря. Жертвата се изплъзна от погледа му и оставаше единствено да събуди Алис и другите, за да бягат. Може би този път щяха да тръгнат към планината и да се крият там известно време.

Но първо искаше да отиде до колибата на Агно. Не беше особено вероятно да намери Агно там, но си струваше усилието да се увери.