В телата си разпръснати върнете се

22

— Яааааааааа!

Викът го вдигна от тревата, като че го подхвърли трамплин. За разлика от първото си възкресение, сега не се чувстваше слаб и объркан. Знаеше какво да очаква. Щеше да се събуди на тревистия бряг на Реката до граалов камък. Но не беше подготвен да види битката на тези гиганти около себе си.

Първата му мисъл беше да си намери оръжие. Но нямаше нищо подръка освен граала, който винаги се появяваше заедно с възкръсналия, а до него видя купчина платове с различни размери, цветове и дебелини. Направи крачка, стисна дръжката на граала и зачака. Ако се стигнеше дотам, щеше да използва граала като тояга. Вярно, беше лек, но практически неразрушим и извънредно твърд.

Обаче чудовищата наоколо изглеждаха така, сякаш можеха да понесат целодневен бой, без нищо да усетят. Повечето от тях бяха по осем фута високи, а някои надхвърляха девет. Раменете с изпъкващи мускули бяха поне три фута широки. Телата им бяха човешки или почти човешки, по бялата кожа растяха дълги червеникави или кафяви косми. Не бяха окосмени като някое шимпанзе, но козината им растеше по-нагъсто, отколкото на който и да е човек, а Бъртън бе виждал изключително космати човешки същества.

Но лицата им придаваха нечовешки и плашещ вид, особено когато ръмжаха от яростта на свиването. Под ниските чела изпъкваха мощни кости, които без прекъсване обикаляха очите като буквата О. Макар че очите им не бяха по-различни от неговите, изглеждаха малки на широките лица. Скулите рязко се издаваха навън и също толкова рязко хлътваха по-надолу. Заради грамадните си носове тези великани приличаха на маймуни с хоботи.

В друг момент Бъртън би се забавлявал от външността им. Не и сега. Ревовете, изтръгващи се от гръдни кошове, по-внушителни, отколкото на горила, имаха мощта на лъвски. А ужасяващите зъби биха накарали и бяла мечка да се замисли, преди да нападне. Юмруците с размери колкото главата му стискаха тояги с дължината и дебелината на окове от каруца. Размахваха оръжията си един срещу друг и когато срещнеха плът, костите се трошаха с трясък като от падащо дърво. Понякога се чупеха и тоягите.

Бъртън имаше малко време, за да се огледа. Светлината беше слаба. Слънцето само наполовина се показваше над върховете. Въздухът беше значително по-студен от навиците на Бъртън за тази планета, освен завършилите с поражение негови опити да се изкатери до гребена на тези отвесни планински вериги.

После един от победителите в поредната схватка се огледа за следващия враг и го видя.

Очите му се разтвориха широко. За миг като че се стресна не по-малко от Бъртън. Вероятно никога досега не бе срещал твар като Бъртън, както и Бъртън не познаваше подобни страшилища. Великанът изрева гръмовно, прескочи смазаното тяло на мъртвия си противник и се спусна към Бъртън, вдигнал брадва, с която можеше да повали и слон.

Бъртън също побягна с граала в ръка. Ако го загубеше, по-добре беше да умре веднага. Без него би умрял от глад или би влачил жалко съществуване с уловени риби и филизи от бамбук.

Почти успя. Видя пролука и профуча край двама гиганти, вкопчили се един в друг в опити да се хвърлят на земята, покрай още един, който отстъпваше под порой удари от тоягата на четвърти. И точно когато вече ги подминаваше, двамата борци се сгромолясаха върху него.

Тичаше достатъчно бързо и не попадна под туловищата им, но размаханата ръка на единия улучи лявото му стъпало. Ударът беше страхотен, прикова крака му в пръстта и го спря на място. Бъртън падна по лице и закрещя. Стъпалото му сигурно беше счупено, а имаше разкъсвания в мускулите по целия крак.

И въпреки всичко стана и закуцука към Реката. Щом влезеше във водата, можеше да отплува от това място, ако не загубеше съзнание от адските болки. Подскочи два пъти на десния крак и беше хванат отзад.

Излетя във въздуха, като се въртеше, и беше уловен, преди да завърши падането си.

Великанът го държеше с едната си изпъната ръка, юмрукът с исполинска сила стискаше Бъртън през гърдите. Едва дишаше, ребрата му сякаш всеки миг щяха да се срещнат в белите дробове.

Но пак не изпускаше граала си. И сега го използва, за да удари гиганта по рамото.

Леко, като че отпъждаше муха, чудовището чукна с брадвата си по сивата метална кутия и тя отлетя от ръката на Бъртън.

Човекоподобното се ухили и сви ръката си, за да огледа Бъртън отблизо. Бъртън тежеше над сто и осемдесет фунта, но ръката дори не трепна от напрежение.

За миг Бъртън се взря в бледосините очи, потънали зад костните кръгове. Около носа личаха множество изпъкнали вени. Устните стърчаха заради издадените напред челюсти, а не, защото бяха особено дебели, както Бъртън си помисли отначало.

Грамадното същество изръмжа дълбоко и вдигна Бъртън над главата си. Бъртън заудря по ръката му с юмруци, знаеше, че няма полза, но не искаше да се примири като уловен в капан заек. Докато се занимаваше с това, вниманието му отчасти улови няколко особености на местността.

Когато се събуди, слънцето едва се надигаше над планинските върхове. Минаха само няколко минути, откакто скочи от тревата, но слънцето трябваше вече да се намира над планинската верига. Но не беше там, висеше точно на предишното място.

Освен това издигащата се нагоре долина позволяваше на погледа да стигне поне на четири мили. Грааловият камък наблизо беше последният. Зад него се виждаха само равнината и Реката. Това беше краят… или началото на Реката.

Нямаше нито време, нито желание да размишлява какво означаваше всичко това. Само го забеляза в прехода от болка към ярост и накрая страх. После, както гигантът се готвеше да завърти брадвата си и да разцепи на трески главата на Бъртън, той се вцепени и изпищя. За Бъртън усещането беше като от изпищяла до ухото му локомотивна свирка. Хватката на чудовището отслабна и Бъртън падна на земята. За миг потъна в несвяст от болката в крака.

Когато дойде на себе си, заскърца със зъби, за да не викне пак. Изстена и седна, но пробягалият по крака му огън почти заличи слабата светлина наоколо. Битката продължаваше навсякъде, но той се озова в малко ъгълче на спокойствие. До него лежеше трупът на звероподобния великан, канил се преди малко да го убие. Задната част на черепа му, която наглед би издържала и удар на таран за пробиване на крепостни порти, беше смазана.

Около слонското туловище пълзеше на четири крака друга жертва. Когато го видя, Бъртън за момент забрави своите болки. Ужасяващо раненият човек беше Херман Гьоринг.

И двамата бяха възкресени на едно и също място. Нямаше време да обмисли какво следваше от това съвпадение. Болката му се върна. А Гьоринг се опитваше да говори.

Не изглеждаше като човек, който още има какво да каже или му е останало време за приказки. Целият беше облян в кръв. Дясното му око липсваше. Устата му беше разкъсана до ухото. Една от дланите му беше смазана като лист кожа. Счупено ребро стърчеше навън. Как бе останал жив досега, а още повече — пълзял, Бъртън не можеше да проумее.

— Ти… ти! — каза дрезгаво Гьоринг на немски и падна. Фонтан кръв изригна от устата му върху краката на Бъртън. Очите му се изцъклиха.

Бъртън се запита дали някога ще научи какво е искал да му каже умиращият. Но и нямаше значение. Налагаше се да помисли за къде по-важни неща.

На десетина крачки от него двама колоси стояха с гръб към него. Дишаха тежко и може би си почиваха, преди пак да се впуснат в битката. После единият заговори другия.

Никакво съмнение. Великанът не крещеше безсмислено. Използваше език, за да общува.

Бъртън нищо не разбираше, но беше сигурен, че чува осмислена реч. И вече не се нуждаеше от ясно различимите срички в отговора на втория, за да потвърди догадката си.

Значи това не бяха някакви праисторически маймуни, а представители на разновидност прачовеци. Трябва да са останали непознати за науката на двадесет и първи век, защото неговия приятел Фригейт му описа всички вкаменелости, известни в 2008 година.

Той се облегна на грамадните ребра на поваления гигант и махна от лицето си дългите потни червеникави косми. Бореше се с напъните за повръщане, със страданието от разбитото си стъпало и скъсаните мускули. Ако вдигаше шум, би привлякъл погледите на онези двамата и те щяха да дойдат, за да довършат започната работа на първия. Е, и какво от това? С такива рани, в земята на такива страшилища, какъв шанс имаше да оцелее?

Но още по-лоша от болките в крака беше мисълта, че при първото си пътешествие със Смъртния експрес бе стигнал целта си.

Вероятността да попадне точно тук едва ли надвишаваше едно на десет милиона и би могъл никога да не повтори това, ако ще да се удави десет хиляди пъти. Но извади фантастичен късмет. Може би един-единствен път. И твърде скоро щеше да загуби тази уникална възможност.

Слънцето, скрито наполовина, се движеше зад върховете оттатък Реката. Това беше мястото, чието съществуване досега само предполагаше. Улучи с първия изстрел. А сега, с отслабването на зрението и на болката знаеше, че умира. И причина за слабостта му не беше само осакатеният му крак. Сигурно имаше вътрешни кръвоизливи.

Опита се да стане. Трябваше да се изправи, дори и на един крак, за да размаха юмрук срещу присмиващата му се съдба и да я прокълне. Искаше да умре с ругатня на уста.