В търсене на оцелелите

ГЛАВА 1

Имперският звезден разрушител пореше безшумно черното пространство на необятния космос. Светлините на кораба бяха затъмнени и единствено блясъкът на огромните подсветлинни двигатели издаваше спешността на мисията.

Мъжът на командния мостик усещаше вибрирането на двигателите под краката си, от трапа долитаха откъслечни думи от напрегнати разговори. Екипажът бе неспокоен, неспокоен бе и самият той.

Но причините бяха различни. Неговата бе изцяло лична — той негодуваше срещу принудата да се съобразява с вечно допускащите грешки творения на природата и с капризите на вселената, която невинаги се подчиняваше на човешките разбирания за добро и зло. Някой бе допуснал сериозна, много сериозна грешка. И сега всички трябваше да се справят с неприятните последици.

От трапа се разнесе приглушена ругатня и той потисна усмивката си. Тревогите му нямаха нищо общо с екипажа на звездния разрушител. Хората му се притесняваха единствено дали ще успеят да изпълнят задълженията си и дали накрая ще получат потупване по гърба и похвала или шут в задника.

А вероятно просто се тревожеха дали подсветлинните двигатели нямаше да избухнат от пренатоварването. С този кораб човек никога не можеше да бъде сигурен.

Мъжът сведе глава, обърна гръб на илюминатора и плъзна поглед по разпрострелия се на километър нос на звездния разрушител. Все още пазеше спомена за дните, когато при появата на един от тези кораби и най-смелите пилоти на изтребители и арогантните контрабандисти подвиваха опашка.

Но тези дни бяха отминали — за щастие завинаги. Империята се бе променила, макар мнозина в Новата република да отказваха да го признаят. Под твърдото ръководство на върховния главнокомандващ Пелаеон Империята бе подписала мирен договор с Новата република и вече не представляваше по-голяма заплаха от Ботан, Корпоративния сектор и всички останали.

Усмихна се. Разбира се, дори и в дните на старата Империя този кораб щеше да предизвика повече почуда, отколкото страх.

Все пак бе трудно човек да вземе насериозно един яркочервен звезден разрушител.

Сред шума на двигателите се чу тропот на ботуши.

— Карде — Бустър Терик застана до него, — предавателят е готов. Вече може да го използваш.

— Благодаря — Талон Карде се извърна обратно към трапа, опитвайки се да не вини Бустър за състоянието на оборудването. Поддръжката на един имперски звезден разрушител изискваше твърде много усилия, време и средства, а и Бустър почти никога не разполагаше с достатъчно работна ръка. — Хшиши, пусни съобщението!

— Слушам, капитане — извика от предавателя тогорианката и дългите й пръсти с остри нокти пробягаха по клавишите, а козината й настръхна леко. — Съобщението е излъчено. Да обявя ли тревога по цялата мрежа?

— Да, благодаря.

Хшиши кимна и се обърна отново към екрана.

За момента не можеше да се направи нищо повече. Карде се извърна отново към звездите, скръсти ръце и се опита да потисне нетърпението си.

— Ще се справим — измърмори Бустър. — След около час и половина ще заобиколим звездата и ще се прехвърлим през хиперпространството. Най-много след два стандартни дни ще сме в системата Домгрин.

— Стига хипердвигателите да не откажат пак — Карде вдигна ръка: — Извинявай. Просто… Нали ме разбираш…

— Естествено. Но тревогата ти е излишна. Все пак става въпрос за Люк и Мара, а не за току-що излюпени немойци. Каквото и да се случи, няма да се оставят да ги хванат неподготвени.

— Може би. Макар че и един джедай може да бъде изненадан — поклати глава. — Но не това е проблемът. Въпросът е, че грешката е моя. А аз не обичам да греша.

Бустър присви широките си рамене:

— Че кой обича да греши? Трябва да приемеш фактите, Карде, а факт номер едно гласи, че вече няма как да познаваш всички, които работят за теб.

Контрабандистът плъзна поглед по подигравателно веселия червен кораб. Бустър беше прав. Цялата работа бе излязла напълно извън контрол. Бе започнал съвсем скромно, като бе предложил да доставя информация на лидерите на Новата република и на Империята, така че и двете страни да бъдат сигурни, че другата не заговорничи зад гърба й. И през първите няколко години всичко бе наред.

След това се появиха и проблемите. Планетарните и секторните правителства в състава на Новата република осъзнаха ползата от тези нелеки услуги и решиха, че и те искат да се възползват. След кризата около документа за Каамас и избягнатата на косъм гражданска война Карде не желаеше да им отказва и с разрешението на Корускант и Бастион бе разширил операциите си.

Естествено, с това бе увеличил и персонала си. Сега, като се замислеше, му ставаше ясно, че вероятно е било само въпрос на време да се случи подобно нещо. Но просто му се искаше да не бе точно с Мара и Люк.

— Сигурно си прав — обърна се той отново към Бустър. — Но дори и да не мога лично да се грижа за всичко, това пак си остава моя отговорност.

— Аха — кимна многозначително Бустър. — Значи все пак става дума за наранена гордост, а?

Карде го изгледа кисело:

— Бустър, казвали ли са ти, че ставаш ужасно досаден, когато се опитваш да се държиш съчувствено?

— Да, споменавали са го веднъж-дваж — ухили се старият му приятел и го тупна по гърба: — Ела да те черпя по едно в транзитния.

— Ако машините за напитки работят — измърмори Карде и двамата поеха към кърмата.

— Разбира се — призна Бустър. — Човек никога не може да е сигурен.

Това бе една от най-странните кръчми, в които Мара Джейд-Скайуокър бе попадала. Причината вероятно се дължеше на отдалечеността на планетата. Тук, във Външния ръб, културата и стилът не бяха по стандартите на Корускант и световете от Ядрото. Това може би обясняваше кичозните картини, които бяха окачени между тръбите на модерните автомати за напитки, разположени сред натруфения декор от лъскави дроиди отпреди Войните на клонингите.

А обяснението за нечупливите чаши и тежката маса очевидно се криеше в следите от бластерни изстрели по тавана и стените. Престрелките тук бяха ежедневие и щом заговореше оръжието, клиентите се втурваха да търсят убежище под масите. А никой не обича да седи сред парчетии от изпотрошени чаши. Но пък за оглушителната истерична музика нямаше абсолютно никакво разумно обяснение.

Тя усети движение зад гърба си, тълпата неохотно се разтвори и пред нея изскочи едър мъж.

— Извинявай — изсумтя той, заобиколи масата и отпусна грамадното си туловище на стола. — Работа, работа и пак работа. Човек не може да остане на спокойствие и минутка.

— Знам как е — съгласи се Мара и се усмихна приветливо. Въпреки напъните си събеседникът й не бе успял да я заблуди и за миг. Дори и без Силата тя пак щеше да долови неискреността му зад приятелското поведение. Джерф Хъксли, умел контрабандист и играч от средна ръка във Външния ръб, бе замислил нещо. Единственият въпрос бе какво точно се мъдреше в кухата му главичка.

— Тук е истинска лудница — продължи Хъксли и отпи шумно от чашата си, която бе зарязал преди малко, призован от някаква загадъчна задача. — Разбира се, ти го знаеш. Или поне преди го знаеше — изгледа я над ръба на чашата: — Какво толкова смешно има?

— А, нищо — Мара не си направи труда да прикрие усмивката, която бе привлякла вниманието му. — Просто си мислех колко си доверчив.

— Защо? — попита той объркано.

— Питието ти — посочи чашата в ръката му. — Нямаше те няколко минути и като се върна, направо отпи, без изобщо да се зачудиш дали не съм сложила нещо в него.

Хъксли присви устни и Мара усети раздразнението му. Контрабандистът бе спокоен, защото Мара не бе оставала без надзор дори и за миг. Но се бе надявал тя да не се досети.

— Добре, да приключваме с игричките — остави чашата на масата. — Карай направо: защо си тук?

Мара знаеше, че с хора като него няма смисъл да увърта.

— Тук съм като представител на Талон Карде. Той ме помоли да ти благодаря за помощта ти през изминалите десет години и да ти предам, че вече не се нуждае от услугите на организацията ти.

Лицето на Хъксли дори не трепна. Очевидно се бе досетил накъде вървят работите.

— И откога се отказва от услугите ми?

— От този момент. Благодаря за питието, трябва да тръгвам.

— Не бързай толкова — вдигна ръка Хъксли.

Мара замръзна полуизправена. В ръцете на тримата мъже, които до този момент разговаряха оживено на бара, се появиха бластери. Както можеше да се очаква, оръжията сочеха към нея.

— Седни! — заповяда той.

Мара внимателно се отпусна на мястото си и спокойно попита:

— Да не пропуснахме нещо?

Хъксли махна отново, този път по-рязко, и ужасната музика утихна. Секнаха и всички разговори.

— Значи така, а? — във внезапната тишина прошепнатите думи отекнаха злокобно в набраздените стени. — Карде просто ни захвърля?

— Предполагам, че следиш новините — отвърна невъзмутимо Мара. Усещаше враждебността на тълпата. Хъксли очевидно бе напълнил кръчмата със свои приятели и служители. — Карде приключва с контрабандата. Обяви решението си преди три години и оттогава постепенно прекратява всички операции. Вече не се нуждае от услугите ти.

— Това е ясно. А някой пита ли се от какво се нуждаем ние?

— Добре, от какво имате нужда?

— Сигурно си забравила как е във Външния ръб, Джейд — надвеси се над нея Хъксли. — Тук не можеш да служиш на двама господари. Или работиш за някого, или изобщо те няма. Точка. Преди години, когато преминахме към Карде, изгорихме мостовете зад гърба си. Какво ще правим сега, след като той се оттегля?

— Ами ще създадете нови контакти. Не ми пробутвай тази история, че не си знаел какво те чака. Карде не криеше накъде са тръгнали нещата.

— Да, бе — изсумтя презрително Хъксли. — Все едно някой му вярваше, че говори истината — контрабандистът се изпъна в цял ръст: — Значи искаш да знаеш от какво имаме нужда? Слушай тогава. Трябва да се позакрепим, докато намерим нови партньори и се върнем в бизнеса.

Значи ето за какво ставаше въпрос: простичко и откровено изнудване. Не можеше и да очаква нищо повече от тази шайка.

— Колко? — попита тя.

— Петстотин хиляди — устните му потрепнаха: — В брой. Мара успя да запази самообладание. Беше подготвена за нещо подобно, но сумата бе немислима.

— И откъде очаквате да намеря толкова пари в брой? Не мъкна чували със себе си.

— Не се прави на дръж ми шапката — изръмжа Хъксли. — Много добре знаеш за финансовата къща на Карде в Гонмор. Там ще ти отпуснат парите — бръкна в джоба си и извади малък бластер. — Обади се и им кажи да пратят някого с парите — заповяда той, вдигна бластера и го насочи в лицето й. — Половин милион. Веднага!

— Така ли? — Мара нехайно извъртя глава, внимавайки да не прави резки и заплашителни движения.

Повечето от обикновените посетители на кръчмата вече се бяха измъкнали незабелязано, а останалите се спотайваха встрани от евентуалната престрелка. Далеч по-голям източник на тревога представляваше групичката от двайсетина мъже, които се бяха подредили в полукръг зад нея с насочени в гърба й оръжия.

Мара със задоволство установи, че всички я гледат доста напрегнато. Очевидно и тук й се носеше славата.

— Събрал си забавна шайка, Хъксли — обърна се тя отново към главатаря на контрабандистите. — Но нали не очакваш, че можеш да се справиш с един джедай?

Хъксли се усмихна. Злобно. Изненадващо злобно всъщност предвид на обстоятелствата.

— Напротив — вдигна ръка: — Бац!

Настана тишина. Мара се присегна със Силата, но не усети нищо повече от тръпнещото очакване на затаилата дъх тълпа. В другия край на помещението се разнесе тракане вдясно от нея. Част от пода до бара се заиздига тромаво към тавана и отдолу се показа товарна рампа, която вероятно обслужваше склада в мазето. На рампата се мъдреше неясен тъмен силует. Мара присви очи. Нещото беше високо и слабо, отстрани стърчаха две ръце и му придаваха хуманоиден вид, въпреки че очевидно бе някаква машина. Изглеждаше смътно позната, но в първите няколко секунди не можеше да се сети откъде. Рампата продължи да се издига, показа се основата на удължения торс и под него — три разкривени крака.

Изведнъж паметта й включи. Това бе стара дроидека отпреди Войната на клонингите, дроид унищожител, който в миналото бе гордостта на армията на Търговската федерация. Мара се извърна към Хъксли, усмивката му бе тържествуваща.

— Точно така, Джейд — изсмя се той. — Моята собствена бойна дроидека, за която не е никакъв проблем да разпердушини един джедай. Обзалагам се, че не си очаквала да видиш тук нещо такова.

— Не съм — призна Мара и огледа любопитно дроидеката. Рампата се изравни с пода на бара и спря. Машината бе разгъната и готова за бой, не бе пристигнала в по-компактната си форма, използвана за придвижване. Вероятно вече бе изгубила маневреността си.

Дали това означаваше, че оръжията й не могат да следят целта? Мара се отпусна назад в стола. В първия момент не се случи нищо. След това лявата ръка на дроидеката потръпна и двата бластера се извъртяха леко, за да я хванат пак под прицел. Значи оръжията все пак се движеха, макар че явно бяха командвани ръчно от човек, а не от централния компютър на дроидеката. Заради сумрака не можеше да види дали вграденото защитно поле работеше, но това бе почти без значение. Дроидеката бе въоръжена, бронирана и готова за бой.

Хъксли беше прав. Дори джедаите от онова време предпочитаха да сторят път на тези машини.

— Но трябваше да се сетя — обърна се отново към Хъксли. — Тук е пълно със стари дроиди. Нищо чудно, че сте събрали достатъчно чаркове, за да направите някакво подобие на дроидека да плашите хората.

Хъксли присви очи:

— Само опитай някакъв номер и ще видиш що за подобие е това — извърна глава надясно и погледът му обходи тълпата. — Синкър!

Хлапе на около шестнайсет години пристъпи напред.

— Да, сър?

— Вземи лазерния й меч. Момчето се облещи:

— Да взема…

— Да не си глух! — избухна Хъксли. — Или те е страх? Синкър като че ли понечи да отговори, огледа крадешком Мара, преглътна и колебливо пристъпи към нея. Мара го наблюдаваше безизразно, нервността му нарастваше с всяка крачка и когато спря пред нея, той видимо трепереше.

— Ъъъ… съжалявам, но бихте ли…

— Вземи го! — изрева Хъксли.

Синкър се наведе, откачи лазерния меч от колана й и бързо отстъпи.

— Е, не е чак толкова страшно, нали? — обади се подигравателно Хъксли.

— Не е и особено полезно — отвърна Мара. — Нали не смяташ, че за да победиш един джедай, е достатъчно да му отнемеш лазерния меч?

— Все пак е някакво начало. Мара поклати глава:

— Дори и това не е — обърна се към Синкър, присегна се със Силата и лазерният меч в ръката му оживя.

Сепнатият писък на хлапето заглуши съскането на блестящото синьо острие. За нейна изненада обаче той не изтърва меча и не побягна, а го стисна по-здраво.

— Синкър, какво правиш, по дяволите? — извика ядосано Хъксли. — Това да не ти е някаква играчка?

— Не съм аз — възрази Синкър, гласът му звучеше една октава по-високо от преди.

— Вярно е — потвърди Мара, Хъксли продължаваше да ругае под нос. — А и това не е негово дело — присегна се със Силата и лазерният меч затанцува в ръцете на Синкър.

Хлапето се клатушкаше наляво-надясно, стискайки здраво ръкохватката, сякаш изведнъж бе попаднало на гърба на разгневен аклей и нямаше никаква представа, как да се измъкне.

Вероятно тълпата се чувстваше по същия начин. В първия миг настъпи пълна суматоха, хората около него се опитваха да се измъкнат от обсега на смъртоносното оръжие, което се клатушкаше в ръката му като пиян пилот на изтребител. По-схватливите крадешком се промъкваха към изхода, а останалите наблюдаваха сцената напрегнато, готови всеки миг да си плюят на петите.

— Изключи го, Джейд! — заповяда Хъксли. Усмивката му бе изчезнала. — Изключи го!

— А ако откажа? — Мара продължи да движи меча, без да изпуска от поглед бластера в ръката на контрабандиста. Шайката му нямаше да стреля без заповед, освен ако тя не ги нападнеше, но в гнева си Хъксли можеше да забрави целите и приоритетите си.

Заслужаваше си да поеме риска. Всички бяха приковали погледи в клатушкащия се меч в ръцете на Синкър и никой не обръщаше внимание на заплашителната фигура на дроидеката в другия край на кръчмата. Нито пък на едва видимата зелена светлина, която бавно описваше кръг около разкривените крака на машината.

— Ще те направя на парчета — отвърна разярено Хъксли. — Остави момчето или…

Не успя да довърши заплахата си. Подът на товарната рампа край бара изведнъж рухна и с ужасяващ трясък дроидеката пропадна обратно в склада.

Хъксли се извърна и изрева.

Заплахата му увисна недоизречена във въздуха. От дупката изскочи фигура в черно наметало, вдигна малкия цилиндър в ръката си за поздрав и от него изникна зеленикавото острие на лазерен меч.

Хъксли реагира мигновено, и то точно както Мара бе очаквала.

— Убийте го! — извика той и посочи с пръст новодошлия. Не беше нужно да повтаря заповедта си. От полукръга зад Мара изригна ожесточен залп.

— Ас теб… — вдигна бластера срещу нея и постави пръст на спусъка.

Мара само това и чакаше. Скочи, сграбчи тежката маса за ръба и я повдигна. В следващия миг изстрелът рикошира в повърхността й, прелетя край нея, без да я засегне, и проби поредната дупка в тавана. Мара повдигна масата още малко и очите на Хъксли се разшириха от ужас — той предположи, че тя възнамерява да я обърне в скута му и да го прикове безпомощен в стола. Грешеше. В мига, в който той отскочи назад, Мара изрита стола си, пренесе тежестта си на ръба на масата и направи салто напред. С по-лека маса номерът нямаше да успее и тя щеше да се приземи на задника си, а масата щеше да се стовари в скута й. Но тази бе тежка и с голяма инерция и затова Мара успя да се озове на нейното място, а масата се строполи на пода зад нея. Сега здравият плот я разделяше от двайсетте бластера, които само допреди миг бяха насочени в нея.

Хъксли бе хванат съвсем неподготвен, Мара се спусна към него, изби бластера с лявата ръка, сграбчи го за ризата и го смъкна на пода под прикритието на масата. Извади малкия бластер, скрит под левия й ръкав, и допря дулото в брадичката на контрабандиста:

— Знаеш какво следва. Давай да те чуем.

Хъксли изпълни дробовете си с въздух, очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Прекратете огъня! Прекратете огъня!

След миг колебание бластерите замлъкнаха почти в унисон.

— Много добре — кимна Мара. — Продължавай. Устните на Хъксли трепереха.

— Хвърлете оръжието — изръмжа той. — Чухте ли ме? Хвърлете оръжието!

Кратката тишина бе последвана от трополене на бластери по пода. Мара се присегна със Силата, като че ли всички до един се бяха подчинили. Хъксли се бе предал и шайката не би посмяла да оспори решението му. Без да отделя бластера си от брадичката му, тя се изправи и го дръпна към себе си. Огледа намръщено стъписаните контрабандисти, за да им покаже какво би им струвала една прибързана героична постъпка, и се обърна към мъжа с черното наметало.

— Нима видя дроидеката едва когато Хъксли я изкара?

— Не, не, още преди това — призна Люк Скайуокър и изключи лазерния меч, но го задържа в готовност в ръката си.

— И?

Люк сви рамене:

— Беше ми любопитно да видя дали все още работи. Работеше ли?

— Не успяхме да й направим пълен полеви тест. Не изглежда много маневрена и май се управлява ръчно. Но вероятно си стреля нормално.

— Говори в минало време — поправи я Люк. — Сега се нуждае от лек ремонт.

— Не се тревожи, и без това хората на Хъксли разполагат с доста свободно време.

Бутна контрабандиста настрани. Той се олюля, но успя да се задържи на крака.

— Ето окончателното ми предложение. Преди да заминем, ще преведа двайсет хиляди на сметката ти. Не защото Карде ти дължи нещо, а по-скоро като благодарност за службата ти през изминалите години.

— Карде е доста сантиментален понякога — добави Люк.

— Да, така е — съгласи се Мара. — За разлика от мен. Взимаш парите и се надявам да не ти хрумне да ни създадеш някакви проблеми. Ясна ли съм?

Хъксли изглеждаше така, сякаш бе принуден да сдъвче и Да погълне цял боен дроид, но кимна:

— Напълно.

— Добре — Мара се обърна към Синкър и протегна ръка:

— Лазерния меч, моля.

Синкър напрегнато пристъпи към нея, лазерният меч в ръката му все още бе включен. Подаде й го, тя го взе, изключи го и го закачи на колана си.

— Благодаря.

Вратата в другия край на кръчмата се отвори и вътре връхлетя млад мъж. Направи няколко крачки, преди да осъзнае какво се разиграва пред очите му, и спря нерешително.

— Ъъъ… шефе?

— Какво има, Фиск? — изкрещя разярено Хъксли.

— Ами… — Фиск се огледа колебливо. — Току-що пристигна съобщение за някоя си Мара. От…

— Съобщението е от Талон Карде — прекъсна го Скайуокър.

— Иска Мара незабавно да се свърже с него на борда на „Странстващия авантюрист“… — присви очи и впи поглед в него: — В системата Домгрин.

Челюстта на Фиск увисна.

— Ъъъ… да — пое си дъх той. — Точно така.

— Мдааа… — продължи нехайно Люк. — Съобщението е било кодирано с Паспро-пет, кода, който започва с ъск-херф-ент.

Младежът като че ли всеки миг щеше да припадне. Премига и кимна безмълвно.

— В такъв случай най-добре да тръгваме — обади се Мара. Направи крачка около масата и спря. — И между другото вече не съм Джейд. Фамилията ми е Джейд-Скайуокър. А това е съпругът ми, Люк Скайуокър. Майстор джедай. Той е още по-добър от мен.

— Аха — въздъхна Хъксли, впил поглед в Люк. — Ясно, разбрах те.

— Надявам се — кимна Мара. — Сбогом, Хъксли.

Двамата с Люк се насочиха към вратата, тълпата се разтваряше пред тях като по магия. След миг усетиха вечерния хлад навън.

— Много впечатляващо — подхвърли тя, когато поеха към космодрума, където ги чакаше „Мечът на Джейд“. — Откога започна да четеш така добре чуждите мисли?

— Лесно е, стига да знаеш как да го направиш — отвърна невъзмутимо Люк.

— Аха. Чакай да позная: получил си копие от съобщението? Люк кимна:

— Препратиха ми го от кораба, докато оглеждах склада долу.

— Така си и помислих. Но не можа да се сдържиш при първа възможност да се направиш на всезнаещия джедай.

Люк сви рамене:

— Не е зле тези типове да имат малко здравословен страх от джедаите.

— Сигурно — отвърна неуверено Мара. Люк я изгледа напрегнато:

— Не мислиш ли така?

— Не знам. Нещо ме притеснява. Може би защото Палпатин винаги е управлявал чрез страх.

— Разбирам те — призна Люк. — Но не е същото. То е като да им вселиш страх от справедливостта. И освен това никога не бих постъпил така с обикновените хора.

— Знам. Сега поне Хъксли няма и да си помисли да ни играе номера. Вероятно си прав — тя махна нетърпеливо: — Няма значение. Сигурно просто миналото ми тежи. И какво точно се казва в съобщението на Карде?

— Нищо повече от това, което вече чу. Да се срещнем с него в Домгрин колкото се може по-скоро.

— И го е изпратил едновременно на „Меча“ и на хората на Хъксли?

— Очевидно — Люк поклати глава: — Явно наистина много бърза да се свърже с нас, щом е пратил две съобщения.

— Това ме притеснява, не е в стила му. Освен ако не е изникнала някаква криза — добави тя замислено.

— Да не би някога да сме оставали без кризи? — попита сухо Люк. — Хайде, давай да прехвърлим парите по сметката на Хъксли и да изчезваме.