В търсене на оцелелите

ГЛАВА 8

Следващите два дни минаха тихо и спокойно. По-голямата част от времето Люк прекара с джеронците в изучаване данните на Новата република за тази част на космоса. Все по-трудно му бе да понася уморителното и тягостно раболепничене. Покрай търсенето на подходяща планета се опита да измъкне подробности за техния контакт с „Изходящ полет“, но разказите бяха толкова объркани и митологизирани, че бързо се отказа. Очевидно нито един от джеронците на борда на „Посланик Чаф“ не бе очевидец на събитията преди петдесет години, а запазените спомени се бяха превърнали в истински легенди и предания.

С Мара се виждаха единствено в трапезарията и късно вечер в спалнята. Тя като че ли се справяше доста по-успешно със задачата за събиране на информация. С помощта на Фийса бе започнала методично проучване на кораба и екипажа.

Първата й задача бе да провери предположенията им за числеността на екипажа. Оказа се, че Фел е прав — освен генерал Драск имаше още четирима офицери, трийсет членове на екипажа и дванайсет войници, общо четирийсет и седем чиси с черни униформи. Свитата на Формби се състоеше само от Фийса и още двамина.

Мара така и не успя да изтръгне подробно обяснение, защо Формби пътува с толкова малка свита, макар Фийса да бе споменала, че обикновено при подобни мисии целият екипаж на кораба е от фамилията Чаф. В крайна сметка двамата с Люк стигнаха до извода, че явно причината е в нежеланието на Деветте управляващи фамилии да позволят само на една от тях да обере лаврите от експедицията. Или срама.

Повечето чиси не й обръщаха почти никакво внимание и отминаваха многобройните й въпроси с мълчание. Драск продължаваше да бъде сдържан и учтив, макар да не бе ясно дали заради статута на Мара или защото помощничката на Формби бе неотлъчно до нея и щеше да докладва за всяка грешка в отношението към гостите на аристокра.

Формби бе още по-зает от генерала с несекващи съвещания с двамата си служители, с Драск или Талшиб и с останалите офицери на кораба. Мара го зърна на няколко пъти от разстояние потънал в сериозен разговор. След официалната вечеря той бе започнал да се храни другаде и бе прехвърлил домакинските си задължения на Фийса и на офицерите на Талшиб.

Фел и щурмоваците също стояха настрани и избягваха да се набиват на очи. На няколко пъти се сблъска с Фел и той се държа достатъчно сърдечно, макар тя да долови притеснението му под повърхността. И двете страни избягваха да споменават откраднатите чипове с оперативното ръководство за управлението на крайцерите от „Изходящ полет“.

И макар да бе склонна да признае, че не разполага с доказателства, Мара бе сигурна, че Дийн Джинзлър я избягва нарочно. Това не бе особено разумно от страна на самозвания дипломат. Мара не го бе огласила, но за Люк не бе трудно да се досети, че тя си е поставила за първостепенна цел да хване Джинзлър натясно. Но засега посланикът успешно се измъкваше и това ужасно я дразнеше. Вечерта Люк едва я укроти и я убеди да поуспокои малко топката.

За щастие късно вечерта на втория ден Формби събра пътниците на командния мостик.

Но се оказа, че причината за срещата им не бе тази, която всички очакваха.

— Добре дошли на командната станция „Браск Ото“ — Формби посочи блестящата метална грамада във формата на пирамида на екрана. — Тук ще спрем да обмислим как да продължим.

Джеронците се разжужаха като рояк пчели, съзрели медоносно цвете.

— За какво ще мислим? — попита Биърш. — Не са ли тук останките от „Изходящ полет“?

— Не. Както казах, тук трябва да помислим.

— Но на нас ни казаха, че сме пристигнали — настоя Биърш, който изглеждаше нервен и разтревожен. Притеснението му бе съвсем обяснимо предвид на специалните одежди, с които се бяха пременили джеронците за събитието. Надиплените широки роби бяха богато обшити с метални късчета и изглеждаха двойно по-тежки от обикновените, а и всички бяха преметнали през врата си яки от вълкодави. Предвид и на по-високата температура на кораба на чисите джеронците сигурно се потяха обилно.

— Оттук започва трудната част на пътуването ни — обясни търпеливо аристокра. — Трябва да се запознаете с предстоящите опасности, преди всеки от вас да вземе решение, дали ще продължи.

— Но…

— Търпение, камерхер Биърш — обади се Джинзлър, който се бе настанил възможно най-далеч от двамата джедаи. — Да чуем какво има да ни казва аристокра Формби.

— Благодаря, посланик — Формби вдигна ръка и пирамидалната станция изчезна.

Люк ахна, през събраните гости премина сдържан шепот на учудване. В средата на екрана се появи зашеметяващо красив куп от звезди, подредени почти в идеална сфера.

— Това е Редутът — посочи Формби. — Сред тези звезди се намират тайните укрепления на чисите и там народът ни ще намери подслон, ако някога силите ни бъдат сразени в битка. Редутът е непревземаем — и най-яростният противник не може да проникне бързо и лесно в сферата, тъй като навсякъде го дебнат наши бойни станции и кораби. Както и други изненади, създадени от самата природа.

— Като например затруднената навигация — обади се Фел.

— Звездите са ужасно близо една до друга.

— Правилно. И тук е голямата опасност, която грози не само врага, но и самите нас — Формби посочи отново екрана:

— Както споменахте, звездите са твърде близо и маршрутът между тях не е изцяло картографиран. Налага се да летим бавно и да спираме често, за да сверяваме данните. Пътуването ще отнеме около четири дни.

— Нали казахте, че корабите ви вече са били на астероида, на който се е разбил „Изходящ полет“? — попита имперският офицер. — Не може ли просто да следваме техния курс?

— Ще използваме събраната от тях информация — поне в началото. Но в Редута нищо не е постоянно и стабилно. Радиацията е висока и при всяко спиране за корекции в курса ще бъдем подложени на силно облъчване. Орбитите на голяма част от астероидите и кометите са непредсказуеми, тъй като между небесните тела се води нескончаема борба на гравитационните сили. Те също представляват голяма опасност.

— Губим време — намеси се Биърш. Раздразнението му бе утихнало и гласът му отново звучеше спокойно. — Екипажът на „Изходящ полет“ жертва живота си за нас. Джеронците не биха се спрели пред никакви опасност, за да отдадат почитта си.

— Съгласен съм — заяви категорично Фел. — Продължаваме.

— Аз също — потвърди Джинзлър.

— С вас сме — добави безизразно Люк.

— Благодаря — сведе глава аристокра. — Благодаря на всички.

Люк изтръпна. Благодарността на Формби бе към всички присъстващи, но той усещаше, че думите са насочени най-вече към него и Мара.

Формби се обърна към джеронците:

— А сега, камерхер Биърш, трябва да кажете сбогом на сънародниците си на вашия кораб. Те не могат да ни придружат нататък и ще останат тук да изчакат завръщането ви.

— Разбирам — кимна Биърш. — Бъдете така добър да ни позволите да използваме предавателя.

Формби кимна и отново вдигна ръка. В първите няколко секунди на екрана все още трептеше Редутът, след това образът бе заменен от джеронец, на заден план се виждаше познатата детска площадка.

— Говорете — подкани Формби.

Биърш се изправи в цял ръст и отвори усти. Непознатият език звучеше изключително мелодично. Люк реши, че това е съвсем естествено за раса, надарена от природата с две усти.

Формби се бе извърнал на една страна и се взираше към командния мостик. Люк бавно се приближи към него, не му се искаше да се натрапва.

— Майстор Скайуокър — поздрави го любезно аристокра. — Радвам се, че ще бъдете с нас до края на пътуването.

— Нали за това дойдохме — напомни Люк. — Исках да ви питам колко трудно ще е пътуването през Редута.

Формби се усмихна, блестящите му очи просветваха в сумрака.

— Няма да е лесно, но не е и невъзможно. Защо питате?

— Съществуват джедайски техники за намиране на пътя през хиперпространството — обясни Люк. — Особено в такива опасни участъци. Понякога можем да предложим по-лесен и безопасен маршрут от навигационния компютър.

— Интересно предложение. Колко хубаво щеше да бъде, ако разполагахме с няколко джедаи, когато започнахме да изучаваме Редута. Несъмнено животът на мнозина щеше да бъде спасен.

Люк се намръщи:

— Да не искате да кажете, че сега тепърва изграждате укрепленията си?

— Пошегувах се — призна Формби. — Не, всъщност започнахме да изучаваме Редута преди повече от двеста години, още преди да узнаем за съществуването ви — обърна се и изгледа джеронеца на екрана. — Но едва през последните петдесет години се заехме сериозно със задачата. За щастие тя вече е почти приключила.

Преди петдесет години — точно когато се бе появил тук „Изходящ полет“. Дали Старата република не бе „коварният враг“, който толкова бе изплашил чисите, че се бяха втурнали да строят убежища и крепости? Или бяха предусетили възхода на Палпатин и появата на Империята? Несъмнено това бе напълно в силите на Траун и едва ли му е било трудно да убеди останалите да се вслушат в съветите му.

И планът им щеше да е успешен. Дори най-арогантните пълководди на Империята, като Таркин, не биха рискували една бойна станция от типа на „Звезда на смъртта“ в такъв лабиринт.

— Сега разбирам защо народът ви отрича правото на изпреварващия удар — отбеляза той. — С такова убежище можете да си позволите да изчакате врагът първи да нападне.

Формби рязко се извърна с лице към него:

— Нашата политика няма нищо общо с Редута. Тя е чисто и просто въпрос на чест и морал. Чисите никога няма да се превърнат в агресори. Ние не желаем и няма да поведем война срещу никого, докато и ако не бъдем нападнати. Такъв е законът ни от хиляди години, Скайуокър, и ние няма да го нарушим.

— Разбирам — побърза да го увери Люк, стреснат от ожесточението в тона му. Нищо чудно, че агресивната войнствена политика на Траун бе вбесила до крайност народа на чисите. — Имах предвид нещо друго. Моля ви, простете ми, задето не се изразих ясно.

— Извинен сте — пламъчетата в очите на Формби угаснаха, беше възвърнал самоконтрола си. — А вие на свой ред ми простете за изблика. Просто този въпрос… как да се изразя? През последните години въпросът е като горещ картоф за Деветте управляващи фамилии.

Люк вдигна вежди:

— Нима?

— Да — отвърна отсечено Формби, като тонът му показваше, че предпочита да смени темата. — Но ви благодаря за предложената помощ, макар да се надявам да не се налага да прибягваме до джедайските ви техники.

Люк сведе глава:

— Както желаете, аристокра. Ако промените мнението си, ние винаги ще бъдем насреща.

Той се обърна и се приближи до Мара, за пореден път питайки се как Лея правеше тези дипломатически глупости да изглеждат толкова лесни.

Джеронците като че ли бяха към края на разговора си. Този на екрана пееше нещо средно между военен марш и хутесистка оперна ария, а Биърш вече бе подел мелодичния си отговор.

— Какво става? — попита Мара.

— Предложих на Формби помощ при преминаването през Редута — Люк я изгледа разтревожено. Усещаше ново напрежение в съпругата си, което се бе появило през тези няколко секунди, в които той бе разговарял с аристокра. — Но той каза, че и сами ще се справят. Какъв е проблемът?

— Не знам — Мара бавно обиколи с поглед командния мостик. — Нещо не е наред…

— Лоши предчувствия ли? — Люк се присегна със Силата, за да се опита да долови мислите й. — Някаква опасност?

— Нещо е не както трябва. Не е опасност, поне не само по себе си. Просто… е не както трябва.

— Благодаря, аристокра Формби — заговори отново на основния език Биърш. След мелодичния джеронски думите звучаха сепващо сухи и груби. — Народът ни съжалява, че няма да може да изрази почитта си към „Изходящ полет“ целокупно, но ние разбираме загрижеността ви — устите му се отвориха и затвориха няколко пъти, без от тях да излезе нищо. — Но, така или иначе, корабът ни вероятно няма да издържи пътуването. А ако народът на джеронците загине, какъв ще е смисълът на саможертвата на „Изходящ полет“?

— Прав сте — съгласи се Формби. Извърна се към командния мостик и извика: — Готови сме, капитан Талшиб. Курс към останките на „Изходящ полет“.

При опознавателната обиколка на „Посланик Чаф“ Фийса бе нарекла това място салона на наблюдателницата. Джинзлър седеше в мекото кресло, отпивайки от питието си, и зяпаше през извитите илюминатори, заели цялата стена пред него. През илюминатора се откриваше страхотна гледка, диваните и креслата изглеждаха удобни и той бе решил да дойде тук отново, след като нещата се поуспокоиха.

Сега, половин час след като потеглиха от командната станция „Браск Ото“, гледката не бе толкова впечатляваща. Все пак хиперпространството е еднакво навсякъде.

Но креслото наистина бе удобно, в ръката си държеше питие, беше сам и пътуваше към останките от „Изходящ полет“. За момента не искаше нищо повече от живота.

Вдигна чаша към вихрите на хиперпространството и мислено вдигна тост: „За Лорана!“ Вратата зад него се отвори.

— Ехо? — обади се някой.

Джинзлър въздъхна. Край със самотата.

— Аз съм, Дийн… посланик Джинзлър — поправи се той навреме.

— А — обади се другият колебливо, Джинзлър се извърна и видя неясна фигура в сумрака. — Аз съм Естош. Да не би да ви преча?

Един от джеронците. Най-младият, доколкото си спомняше.

— Не, в никакъв случай, заповядайте.

— Благодаря — Естош бавно се запровира сред лабиринта от кресла. — Какво правите тук?

— Нищо. Наблюдавам как отлитат светлинните години, и си мисля за „Изходящ полет“.

— Били са велики хора — отбеляза Естош и неуверено се настани в крайчеца на дивана. — Което прави и вас велика личност — побърза да добави той.

Джинзлър присви чело в тъмнината.

— Може би.

— Велик сте — настоя Естош. — Дори и да не се чувствате такъв.

— Благодаря. А вие знаете ли какво точно се е случило с „Изходящ полет“?

— Още не съм бил роден, само съм слушал разказите. Много години преди да дойдат вашите хора, са се появили вагаарите, завладели са ни, ограбили са всичко ценно, а останалото са унищожили. Използвали са ни като роби за черна работа. Изпращали са ни в опасни рудници в планините и са ни карали да вървим пред тях на бойното поле като жив щит — той потрепери толкова силно, че диванът се разклати. — Експлоатирали са ни до такава степен, че от нашия народ не е останало почти нищо.

— И тогава се е появил „Изходящ полет“?

Естош си пое въздух с пълни гърди, звукът отекна като в дълбока пещера.

— Не можете да си представите какво е било, посланик Джинзлър. Появили са се изведнъж, започнали са да стрелят по корабите на нашите поробители и са ги унищожили.

Калейдоскопът на хиперпространството изведнъж се преобразува в светли линийки, а те на свой ред се разпаднаха на отделни звезди.

— Една от спирките за корекция на курса, за които спомена аристокра Формби — предположи Джинзлър, впил поглед навън. — Впечатляващо, нали?

— Прекрасно е. Жалко, че чисите не желаят да ни дадат планета тук някъде. Да живееш сред такава красота…

— Тихо! — прекъсна го Джинзлър и наостри уши. Нещо не беше наред… — Двигателите — скочи той на крака. — Усещате ли? Двигателите замлъкват.

— Да! — ахна Естош. — Какво означава това?

— Става нещо. Повреда в самите двигатели, в компютъра или — добави мрачно — нещастие с хората на командния мостик.

Мара тъкмо бе свалила ботушите и се готвеше да си ляга, когато подът под краката й потрепери.

Тя замръзна намясто и се присегна със Силата. — Люк?

— Да — прошепна той смръщен. — Нещо странно става с двигателите.

— Заглъхват — Мара се изтърколи до него и натисна бутона на предавателя на стената. — Команден център, говори джедай Скайуокър. Какво става?

— Няма за какво да се тревожите, джедай Скайуокър. Малък проблем с контролните системи на кърмата.

— Какъв проблем?

— Не ви засяга. Проблемът е малък и ние ще се справим с него. Не напускайте каютата си.

Връзката прекъсна.

— Долавям намесата на генерал Драск в тази заповед — отбеляза Люк, сграбчи ризата си и започна да се облича. — Явно все пак е оставил разпореждания на хората си за нас.

— Но ние ще отидем да проверим, нали? — попита Мара и се изтъркаля обратно към другата страна на леглото, където бе оставила ботушите си.

— Мислех си да подходим по друг начин — Люк закопча ризата и взе лазерния меч. — Вече бяхме свидетели на една диверсия на този кораб, а сегашният случай ми мирише на същото.

— И аз така мисля — Мара закачи лазерния си меч на колана. — Казаха, че проблемът е с командните системи на кърмата. А ние ще отидем на носа.

— Точно така. Ти нали обиколи кораба? Какво има на носа?

— Там са навигационните радари, антиметеорната система, генераторите на щита, помещенията на екипажа и складовете.

— Включително хранителните складове?

— Да: И на всичкото отгоре там е и командирската совалка.

— Совалката с хипердвигатели, за която спомена Фел?

— Същата. Възможностите са много.

— Е, не можем да очакваме, че врагът ще ни улесни — обяви философски Люк. — Ето и плана. Ти тръгваш към носа по главния десен коридор, като се оглеждаш за нещо подозрително. Аз ще обиколя совалката на джеронците, след това ще мина от лявата страна да погледна кораба на Фел. Ако всичко е наред, ще тръгна по левия коридор и ще се срещнем на носа.

— Добре — кимна Мара. — Пази се!

— И ти.

Мара се запромъква по празния коридор, всичките й сетива бяха нащрек за неочаквана заплаха. Вахтените явно бяха на кърмата, за да оправят проблемите с двигателите, а останалите или вече бяха в леглата си, или си бяха намерили други занимания през почивката. Фактът, че целият екипаж не е вдигнат по тревога, показваше, че Драск смяташе проблема за маловажен. Точно това бе необходимо за крадеца на чиповете, за да направи следващия си ход.

Само ако знаеше каква е целта му този път… С малко късмет можеше и да разбере.

Вече бе почти на носа, когато осветлението в коридора угасна.

Тя замря намясто и се спотаи в сенките, където аварийното осветление не достигаше. Присегна се със Силата, отпред се усещаше истински вихър от чувства и мисли. Някой се движеше наблизо. Дори може би бяха двамина.

А може би дори трима.

Присви очи и напрегнато се взря в тъмнината. Опитваше се да разпознае чуждите съзнания, но сред толкова много чиси и джеронци това бе почти невъзможно. Напред, малко вдясно — дали там нямаше някой?

От страничния коридор се чуха тракане и удар на твърд предмет в друг. Мара извади лазерния меч и зави по коридора, като се стремеше да върви в сенките.

Още веднъж се чу тракане, този път по-близо. Тя притисна гръб към стената, вдигна лазерния меч и докосна копчето за включване с палец. За момент застина така. След това внезапно се завъртя, включи лазерния меч и изскочи в средата на коридора. Озова се право пред един имперски щурмовак, който се бе появил иззад вентилационните тръби и сега държеше насочен бластер срещу нея. Първият импулс, породен някъде дълбоко в съзнанието й, бе да свали оръжието си и да му заповяда да прибере бластера. Вторият импулс, диктуван от събитията през изминалите пет години, бе да замахне и да разсече щурмовака на две. Борбата между противоречивите импулси за миг я парализира напълно и тя не направи нищо.

За щастие щурмовакът явно също бе разкъсван от подобни противоречия. Докато Мара едва се сдържаше да не го убие, той свали бластера си.

— Джедай Скайуокър, моите извинения.

— За нищо — процеди Мара с пресъхнало гърло и прибра лазерния меч. Внезапното съживяване на стари модели на поведение бе твърде обезпокоително. — Какво правиш тук?

— Командир Фел чу за проблемите с двигателите и ми заповяда да бдя за безопасността на носа. А вие?

— Същото — Мара извърна поглед през рамо и се взря в тъмния коридор. — Откри ли нещо?

— Районът около командирската совалка е празен. Възнамерявах да продължа и да погледна генераторите на щита.

— Добре. Ще ги погледнем заедно.

— Разбрано.

Без повече въпроси той я заобиколи и тръгна пред нея. Вървяха мълчаливо. След около десетина метра Мара долови нещо пред тях.

— Спри — прошепна тя и напрегна очи. Не беше зърнала движение, а нещо друго.

Благодарение на вградения в шлема си окуляр щурмовакът първи го видя.

— Пред нас е вратата към генераторите на щита. Това бе отражение върху кожуха на генераторите.

— Прав си — съгласи се Мара и извика в паметта си разположението на генераторите в залата. Кожухът представляваше полусфера и от отражението по него ставаше ясно, че човекът вътре е вляво от тях и върви назад към кърмата.

За съжаление от залата с генераторите на щита имаше три изхода — един към командния център назад към кърмата, един напред към каютите на екипажа и трети в другия край на залата към левия главен коридор. А бяха само тя и щурмовакът.

Освен ако Люк вече не бе стигнал до залата по левия коридор. Тя го попита мислено.

„Идвам“, отвърна той. И при него осветлението бе изгаснало, но той напредваше и вече бе близо. Така или иначе, не можеха да си позволят да чакат повече.

— Добре — прошепна тя. — Продължаваш напред. Завардваш изхода към десния коридор. Ако мислиш, че ще можеш да го изпревариш, продължи напред и после се върни от лявата страна. Аз ще заобиколя и ще завардя изхода към командния център.

— Слушам — отвърна щурмовакът, вдигна бластера и внимателно се запромъква напред.

Мара не го изчака, докато се изгуби от погледа й, а веднага се извърна и бързо и възможно най-тихо се върна до първия пресечен коридор, който минаваше покрай доста помещения и бе с много завои. Това щеше да й осигури прикритие, но същевременно намаляваше видимостта й. Тя стисна зъби, присегна се със Силата и пое напред. Беше направила около пет крачки, когато отпред се чу вик, последван от тичане. Мара изруга под нос, зави рязко по коридора и се изправи пред изхода на командния център. В този миг оттам проблесна чиски чарик. Някъде в далечината се извиси свистенето на лазерния меч на Люк. Тя се хвърли през прага, претьркаляйки се на пода…

Нещо в Силата потрепна и тя едва успя да вдигне лазерния меч навреме, за да отклони изстрела, който щеше да обгори дясното й рамо.

— Свалете оръжието! — извика тя и се шмугна обратно в коридора.

— Стой, не мърдай! — извика груб чиски глас. — Представете се!

— Кой може да бъде? — извика Мара. — Колко човека на борда притежават лазерни мечове?

В първия момент не последва отговор. Но поне стрелбата престана.

— Добре, джедай Скайуокър — отвърна малко по-любезно чисът. — Излезте напред.

Мара предпазливо се показа. До генератора вдясно от нея стояха двама въоръжени чиси без униформи — очевидно текущо бяха дотърчали от каютите си. Зад тях бе щурмовакът, който бе вдигнал пред гърдите бластера си. Вероятно само заради това чисите бяха прекратили огъня.

Тя извърна глава наляво. В другия край на залата бе Люк, очевидно бе влязъл от левия коридор — острието на лазерния му меч блестеше ярко в тъмнината.

А в празното пространство между Люк и чисите се свиваше изплашеният Дийн Джинзлър.