В търсене на оцелелите

ГЛАВА 3

„Мечът на Джейд“ нямше никакви проблеми със скоростта и затова пристигнаха в системата Крустай ден по-рано от предвиденото. Тук за разлика от спокойното небе над Нираван ги очакваха посрещачи.

Веднага ги пресрещнаха пет странни изтребителя с големината на имперския „Хищна птица“.

— Идентифицирайте се! — заповяда рязък глас на поносим основен език.

— Майстор джедай Люк Скайуокър и рицар джедай Мара Джейд-Скайуокър — отвърна Люк и хвърли поглед на тактическия екран. Изтребителите се бяха подредили от двете страни на „Меча на Джейд“ като невинен ескорт, но формацията бе достатъчно добра и за атака. — Тук сме по покана на аристокра Чаформбинтрано от Петата управляваща фамилия.

— Добре дошли, Скайуокър. Ще ви придружим до дипломатическия кораб на аристокра.

— Благодаря.

Един от изтребителите се отдели пред останалите и зави наляво към планетата. Люк промени курса и го последва.

— Какво ще кажеш?

— Не си личи да са заели наши технологии — отвърна Мара, която разглеждаше данните на радара. — Повечето от оръжията са непознати, но са на основата на енергийни торпеда. Засичам и няколко ракетни установки по кила.

— Протонни торпеда? — предположи Люк, изучавайки схемите на радарите.

— Изглеждат ми малко прекалено големи, но не съм сигурна. Не бих искала да се изправя в битка срещу един от тези изтребители, да не говорим срещу пет.

— Ще направим всичко по силите си да избегнем сблъсъка. Все пак е странно, че не са използвали наши технологии, като се има предвид връзката на Траун с Империята.

— Чу какво каза Парк — напомни Мара. — Тук не тачат много Траун.

— Да, но какво по-разумно от това да преглътнат гордостта си, когато става дума за полезни технологии? Принципите на повечето хора не стигат чак дотам.

Мара сви рамене:

— Може би най-сетне сме попаднали на общество, където принципите винаги важат.

Дипломатическият кораб, за който пилотът на изтребителя бе споменал, също ги изненада. Беше много по-голям, отколкото Люк очакваше, почти един път и половина колкото корелианските корвети, използвани в Новата република за същата цел. Освен това за разлика от изчистения силует на корветите корабът на чисите бе ръбест и ъгловат и приличаше по-скоро на груб каменен модел на монкалмариански крайцер.

— Интересен дизайн — отбеляза Мара. — Чудесно би се прикривал в астероидни полета.

— Направо ще се слее с пейзажа — кимна Люк. — Тъкмо си мислех, че няма как да бъде сбъркан с нещо друго. Доста полезно за дипломатически кораб.

— Сигурно. Или просто чисите си падат по големите груби кораби. Мен повече ме тревожи какъв ще е хангарът.

Люк изтръпна. „Мечът на Джейд“ й бе подарък от него и Мара ясно бе дала да се разбере какво ще се случи с всеки, който одраска боята по корпуса. Можеше да има неприятности.

За щастие нищо подобно не се случи. Хангарът, към който ги насочиха, бе доста по-малък от обикновено, но с гладки стени, без ъгли и чупки. Пространството за маневриране бе напълно достатъчно и Мара успя да приземи кораба още от първия опит.

— Пристигнахме — обяви тя. — И сега какво?

— Май се опитват да прикачат транспортен ръкав към люка от лявата ни страна — отвърна съпругът й, извърнал глава към илюминатора. — Хайде, да вървим да се срещнем с домакините.

За няколко минути изключиха всички системи на кораба. Отвън вече ги очакваха — чу се дискретно почукване по металния корпус.

— Ето ни и нас — измърмори Люк и отвори люка. Показа се млада чиска, облечена в екзотичен жълт костюм.

— Добре дошли на дипломатическия кораб „Посланик Чаф“

— говореше на основния език много по-добре от пилота на изтребителя, почти не се долавяше следа от чужд акцент. — Аз съм Чафийсаклео, помощник на аристокра Чаформбинтрано. За мен ще бъде чест да ме наричате с малкото ми име — Фийса.

— Благодаря. Аз съм Люк Скайуокър, наричай ме Люк. А това е Мара Джейд-Скайуокър, моя съпруга и рицар джедай.

— Люк, Мара — повтори имената Фийса и се поклони ниско. — Присъствието ви тук е чест за нас. Последвайте ме, моля.

Тя се обърна и тръгна обратно по ръкава.

— Говорите езика ни много добре — отбеляза Люк. — Това обичайно ли е?

— Не, в никакъв случай. Вашият език бе донесен преди много години от Посетителите, но малцина имат желанието да го изучават.

— Посетителите ли? — обади се Мара. — Имате предвид хората на борда на „Изходящ полет“?

— Не, Посетителите дойдоха много по-рано.

— Преди „Изходящ полет“ ли? — възкликна Мара. — Не знаех, че тук са идвали хора преди това.

— Не знам имената им — Фийса се извърна и ги изгледа през рамо. — Забранено ми е да говоря за тези неща. Не бива да ме разпитвате повече.

— Извинете ни — намеси се Люк и предупреди мислено Мара да престане с разпита си. В следващия миг го заля вълна от недоволство — изтръгването на информация бе един от специалитетите й.

Ръкавът излизаше в просторна зала. Фийса пристъпи вътре и се дръпна встрани, за да направи място на двамата посетители. Люк прекрачи прага… Леко трепване в Силата го накара да застане нащрек, над тях бе надвиснала беда. Усещането проблесна в съзнанието му за частица от секундата, но това бе повече от достатъчно. Той инстинктивно се хвърли напред и в същия миг нещо се стовари на прага — точно там, където бе стоял преди миг.

Фийса извика, Люк се претърколи и използвайки набраното ускорение от скока, се оттласна от пода, изправи се и зае бойна стойка с изваден лазерен меч в ръка. Първата му мисъл бе за Мара. За свое облекчение я видя в ръкава под прикритието на люка — и тя бе извадила лазерния си меч. За момент погледите им се срещнаха — и двамата искаха да се уверят, че са невредими. С периферното си зрение забеляза, че Фийса лежи на пода, очевидно Мара я бе блъснала настрани, за да я предпази от опасността. Люк й направи знак да не мърда от мястото си и потърси източника на атаката.

Лесно го откри — над прага се полюшваше дебел и тежък на вид кабел. Очевидно се бе откачил от тавана в момента, в който той бе прекрачил в залата. Люк намръщено прибра лазерния меч, изпитвайки едновременно облекчение и раздразнение.

— Всичко е наред — извика той, преценявайки докъде стига кабелът при люлеенето си. След пет секунди щеше отново да премине покрай люка, но дотогава преминаването бе безопасно. — Ела!

Мара го послуша, но без да изневерява на стила си. Изчака да минат четири от петте секунди, скочи и се завъртя на сто и осемдесет градуса във въздуха, като при разминаването с кабела замахна с лазерния си меч.

Очакваше да го пререже като израз на недоволството и гнева си от случилото се. Но синьото острие просто премина покрай летящия кабел, без видимо да го засегне.

Мара се приземи на пода, кабелът се удари с тракане в стената.

— Добре ли си? — попита тя и прибра лазерния меч в колана.

— Нищо ми няма — увери я Люк. — Малко тренировки няма да ми навредят.

Някакво движение вдясно от него привлече вниманието му и той се обърна. През високата арка в стената влязоха двама чиси, значително по-възрастни от Фийса. Бяха облечени в изящни туники, които явно издаваха ранга им. По-ниският бе с прошарена коса и носеше дълга свободна жълтеникава роба със сиви шевици. Високият бе в къса черна туника, изпъстрена с червено по ръкавите и раменете.

— Приветствам ви, джедаи от… — започна той, но изведнъж млъкна и присви очи, а думите му заглъхнаха сред високите стени. — Какво става тук?

— Дребна злополука, почитаеми — обади се Фийса и бързо скочи на крака. — Един кабел се скъса и замалко не улучи майстор джедай Скайуокър.

— Ясно — заплахата почти изчезна от гласа на чиса. — Приемете извиненията ми, майстор джедай Скайуокър. Добре ли сте?

— Да, жив и невредим — увери го Люк и с Мара се приближиха към новодошлите. — Вие сте аристокра Чаформбинтрано, предполагам?

Чисът поклати глава:

— Аз съм генерал Прардрасклеони от отбранителната флота на Чиското господство — представи се той сковано. — Военен командир на експедицията — извърна се към облечения в жълто и каза: — А това е аристокра Чаформбинтрано.

Люк се обърна. Определянето на възрастта на нехуманоидите бе трудно, но нещо в излъчването на Чаформбинтрано подсказваше, че е много по-стар от генерала. Това си личеше и по лицето и стойката му.

— Извинявам се, аристокра Чаформбинтрано.

— Не е необходимо — отвърна радушно чисът. — Няма откъде да ни познавате. Надявам се, че пътуването дотук е минало без премеждия?

— Да, благодаря — кимна Люк. Акцентът на Чаформбинтрано бе по-доловим, отколкото при Фийса, но той говореше далеч по-непринудено и очевидно знаеше езика много по-добре.

— Като се изключи този инцидент — обади се Мара и кимна към увисналия от тавана кабел. — Говорите езика ни много добре, аристокра Чаформбинтрано. И вие ли сте го научили от Посетителите?

— Да, в началото. А след пристигането на хората на Нираван се наложи да си го припомня. Всички на борда на този кораб го знаят и аз съм заповядал да го използват винаги — когато е възможно, разбира се — като знак на любезност към вас.

— Благодаря ви, аристокра Чаформбинтрано — сведе глава Люк. — Неочаквана, но добре дошла любезност.

— Удоволствието е мое. Бих ви помолил да ме наричате Формби. Надявам се, че това ще направи разговорите ни по-лесни.

— Така е — увери го Люк, предложението бе добре дошло. Не бе толкова добър с чуждите езици и с произношението на имената, колкото Лея и Хан, а Трипио бе твърде далеч в момента. — Отново ви благодаря.

— Не е необходимо, така просто е по-удобно — продължи Формби, сякаш се чувстваше длъжен да оправдае решението си. — Все пак фамилните имена се използват най-вече при официални церемонии, при срещи с непознати и при общуване с по-високопоставени лица. А като представители на Новата република всички вие със сигурност можете да бъдете смятани за равни по ранг с най-висшите представители на нашите управляващи фамилии.

Люк размени поглед с Мара и долови, че тя също е забелязала странния подбор на думи. Защо бе казал „всички вие“, а не „вие двамата“?

— Да, така погледнато, звучи напълно смислено — съгласи се той.

— Добре — кимна Формби. — Може да се обръщате към генерал Прардрасклеони като генерал Драск.

Генералът с усилие разтегна свитите си устни в някакво подобие на усмивка. Очевидно не бе толкова доволен от пренебрегването на социалните условности. Или изобщо не харесваше хората.

— Заповядайте — посочи Формби арката, през която бяха дошли с генерала, — позволете ми да ви разведа из кораба, преди Фийса да ви покаже каютата ви.

Той се обърна и тръгна към арката.

— Доста голямо пространство сте отделили за хангар — отбеляза Мара, когато минаха под арката и тръгнаха по извития коридор. За разлика от корпуса вътрешните стени бяха гладки и равни. — Нашите кораби обикновено не могат да си го позволят.

— В такъв случай за вас официалните церемонии трябва да представляват излишно усилие — изръмжа Драск. — Сигурно не виждате смисъл и в социалната йерархия, ранговете и обществения ред…

— Генерале! — Формби говореше тихо, но нещо в тона му веднага накара другия да млъкне. — Обичаите на гостите ни са различни от нашите. Трудно е да ни разберат — погледна към Мара: — Това е дипломатически кораб на Петата управляваща фамилия и на борда му често посрещаме високопоставени лица. Всеки обществен и професионален пост изисква различни церемонии със съответната украса, пространство и пищност. Затова хангарът може да бъде преоформян и изменян за всяка ситуация — той сви рамене. — Всъщност мястото дори не е достатъчно за посрещане на членовете на Деветте управляващи фамилии. За щастие повечето от тях пътуват малко, и то основно със собствени кораби.

— Ясно — кимна Мара.

Формби я погледна изненадано и Люк долови новопоявила се тревога в него.

— Да не би да очаквахте някаква церемония? — попита аристокра. — Адмирал Парк ми каза, че джедаите не желаят официални приветствия. Да не би да е сгрешил?

— Не, в никакъв случай — побърза да го успокои Люк. — Официалните лица от нашия ранг не изискват церемонии и ритуали.

— Особено на мисия като тази — добави Мара. — Ако се наложи някаква церемония, ще ви информираме и ще ви инструктираме за подходящото й организиране.

— Като, разбира се, очакваме вие да сторите същото — продължи Люк. — А иначе ни приемете като обикновени спътници, дошли да видят останките на стар кораб от Републиката.

Формби кимна, напрежението му изчезна.

— Така да бъде — обяви той. — Сега, след като всички пристигнахте…

Прекъсна го рязко пищене.

— Приближаващ кораб — разнесе се от тавана нежен глас.

— Непознат кораб клас „Паскла“.

Драск измърмори нещо под нос, хукна по коридора и извика:

— Бойна готовност!

— Елате — подкани ги Формби. — Не виждам защо да не започнем обиколката си от командния мостик.

Поведе ги по лъкатушещия коридор и след няколко завоя излязоха на малък балкон над обширна зала, която, доколкото Люк можеше да се осланя на ориентацията си, бе в центъра на кораба. Пространството бе почти колкото хангара, но с много по-нисък таван. Беше пълно с екрани, монитори, командни табла и чиси, облечени в прилепнали по тялото черни униформи, доста по-простички от униформата на генерал Драск и очевидно много по-функционални. Самият Драск стоеше на платформа в средата на помещението и разговаряше със свой подчинен, чиято черна туника бе изпъстрена със зелено.

— Това е командният център — обяви спокойно Формби, все едно показваше екзотичен вид риби. — Офицерът до генерал Драск е капитан Брасталшибарку, командир на кораба — можете да се обръщате към него с „капитан Талшиб“. А това — той посочи най-големия екран на стената — е приближаващият кораб.

Люк извърна глава. Непознатият кораб бе доста странен на вид, формата му бе на сплесната сфера, корпусът бе боядисан в светли цветове, накъсани на равни интервали от тъмни петна, които вероятно представляваха бойници или отдушници, а може би служеха само за украса. На екрана нямаше никакво оразмеряване, но ако обикалящите около кораба изтребители бяха от същия тип, който бе посрещнал „Меча на Джейд“, то неканеният гост явно бе доста голям.

— Не ми прилича на боен кораб — отбеляза Мара. — Обикновено те имат батареи поне от едната страна, а това нещо е перфектна мишена отвсякъде.

— Забравяш „Звездата на смъртта“ — напомни Люк. — Имаше почти същата форма.

— Същото се отнася и за нея. Просто тя бе твърде голяма и добре въоръжена, за да се справи с всяка заплаха.

— Почти всяка — не успя да се въздържи Люк.

— Както и да е. А това нещо е по-малко от кръстосвач. Формби се извърна:

— Фийса, помоли посланика да се присъедини към нас. Сигурно ще му е интересно.

— Слушам — Фийса сведе глава и хукна обратно по коридора.

— Посланика ли? — попита Мара.

— Да, негово превъзходителство. Правилно ли разбрах, че този тип кораб ви е познат?

— Не, говорехме за една бойна станция — отвърна Люк.

— Която бе унищожена доста отдавна — добави Мара. — Да се върнем на въпроса за посланика…

Прекъсна я ново изпищяване по високоговорителя.

— Това е сигнал за внимание — обясни Формби. — Опитват се да се свържат с нас по предавателя.

Един от по-малките екрани на стената просветна и на него се появиха две лица с виолетови очи, сплескани уши и две усти. Кожата бе бледокафеникава, с едва видим жълтеникав отблясък по скулите и около устните.

— Що за същества са това? — попита Люк.

— Досега не съм ги срещал — поклати глава Формби и се приведе напред, за да огледа по-добре екрана.

— Бях останала с впечатлението, че вие сте господстващата раса в тази част на космоса — каза Мара. — Не познавате ли всичките си съседи?

— Да, притежаваме значителен брой звезди и звездни системи — в гласа на Формби нямаше и следа от арогантност.

— Но от много години Деветте фамилии окуражават народа ни да избягва контакти с останалите. А на отбранителната флота и на всички официални длъжностни лица им е забранено да излизат извън територията на Чиското господство — той сви рамене: — Тук е пълно с множество малки групички, оцелели от пиратски атаки, бегълци от големи разрушения и от агресори. Да не говорим за самите пирати. Дори и да имахме желание, щеше да ни е доста трудно да поддържаме контакт с всички.

— От другата страна дебнат стотици гибелни опасности, които биха смразили кръвта в жилите ви, ако знаехте за тях — прошепна Мара.

— Какво казахте? — попита объркано Формби.

— Спомних си думите на един чис — обясни Мара. — Един от воините на Нираван — Стент.

— Аха — в гласа на аристокра се усещаха метални нотки. Вероятно не обичаше да му се напомня, че на страната на Парк бяха преминали мнозина чиси. — Всъщност той е подценил ситуацията. Галактиката извън територията на чисите е твърде опасно място.

Едно от съществата на екрана отвори едновременно и двете си усти и от предавателя се разнесе мелодичен глас. Люк се присегна със Силата, опитвайки се да долови смисъла на думите, както бе сторил с ком ка и ком джа на Нираван. Но езикът на Дете на ветровете бе докоснат от Силата и това бе улеснило общуването, а сегашните му опити бяха безрезултатни.

— А, поне са прекарали достатъчно време тук, за да научат минисятски — въздъхна Формби.

— Това някакъв търговски език ли е? — попита Мара.

— Точно така — изгледа я одобрително той. — Минисятският е основният търговски език в района. Повечето чиси го знаят, особено в пограничните светове, като Крустай.

— И какво казва? — намеси се Люк.

Формби облиза устни и бавно започна да превежда:

— Приветстваме благородния и състрадателен народ на чисите. Аз съм Биърш, първи камерхер на Останките от Джерон.

Сега заговори генерал Драск. Очевидно назнайваше минисятски, макар от неговите уста той да звучеше не чак толкова мелодично.

— Аз съм генерал Прардрасклеони от отбранителната флота на чисите — преведе Формби. — Какво правите на чиска територия?

За Люк въпросът на Драск не бе прозвучал особено заплашително, но очевидно джеронецът бе доловил нещо друго. Гласът на Биърш преливаше от тревога и преводът на Формби просто потвърди това усещане.

— Не искаме да ви обидим. Моля, не нападайте кораба ни. Искаме само да окажем почитта си на тези, които загинаха, за да освободят народа ни.

Драск извърна глава от платформата и обиколи с поглед залата, като накрая намери Формби на балкона.

— Аристокра? Знаете ли за какво става въпрос?

— Нямам представа. Помоли го за повече обяснения. Генералът се обърна и отново заговори.

— Мислех, че нямате навика да излизате извън територията си и да помагате на други народи — отбеляза Мара.

— Така е — джеронецът заговори отново, Формби го слушаше с присвити очи. — Сега разбирам. Доста интересно. Слушайте: „Научихме, че сте открили останките от «Изходящ полет». Екипажът на експедицията жертва живота си, за да ни освободи от поробителите“.

— Нали каза, че Траун е унищожил „Изходящ полет“? — попита объркано Люк.

— Така твърди Парк — отвърна Мара. — Може и да се е заблуждавал.

— Или това се е случило, преди да се появи Траун — предположи Люк.

Драск заговори отново.

— Генералът пита кои са били поробителите им — преведе Формби. — Чудя се…

— Хайде, не ни дръжте в напрежение — притисна го Мара.

— Просто ми хрумна нещо. Но да чуем първо какво ще отговори джеронецът.

Биърш свърши и отстъпи назад, ръкомахайки оживено.

— Какво е това зад него? — Люк присви очи, сега двете лица запълваха само част от екрана. Пространството зад тях бе доста голямо, вероятно дори по-голямо от хангара на чиския кораб. Стените и таванът бяха боядисани в бяло, а над главите на пришълците се виждаха върховете на някакви странни постройки.

В този момент там се появиха две малки фигурки и се закатериха по най-близката.

— Какво, по дяволите…

— Това е детска площадка! — възкликна Мара. — Площадка за игра.

Едното джеронче се изкачи на върха на катерушката, свали намотаната около главата си червена лента и я размаха победоносно.

— За какво изобщо им е детска площадка на борда на кораба? — продължи Мара.

— Вагаарите — прошепна Формби.

— Какво? — обърна се към него Люк. Формби посочи екрана:

— Току-що потвърдиха съмненията ми — каза мрачно той. — Поробителите им са били вагаарите.

— Да разбирам ли, че познавате тази раса? — попита Мара.

— Не сме ги виждали, но ги познаваме много добре. Те са странстващи завоеватели и робовладелци, които в миналото обикаляха из тези райони на галактиката, грабеха и убиваха на воля, като нападаха най-вече малките раси и планети.

— И все още ли са някъде наоколо? — попита Люк.

— Изчезнаха преди доста години. Всъщност за последен път са били видени при унищожаването на „Изходящ полет“.

Люк и Мара се спогледаха изненадано.

— Нима те са участвали в битката? — възкликна Скайуокър.

— И на чия страна? — добави Мара. — На страната на „Изходящ полет“ или на чисите?

— Не е имало страна на чисите, джедай Скайуокър — отвърна рязко Формби. — В сражението е взел участие единствено щурмовият отряд на командир Миттраунуруодо. Той не е действал от името на отбранителната флота на Чиското господство, нито по заповед на Деветте управляващи фамилии.

— Да, да, знаем това — побърза да го успокои Люк. — Мара просто се чудеше как се е развила битката.

Формби поклати глава:

— Когато пристигнах, битката бе свършила — въздъхна. — А командир Миттраунуруодо не бе особено разговорлив за случилото се.

— Значи е възможно джедаите на борда на „Изходящ полет“ наистина да са помогнали на джеронците в борбата срещу вагаарите? — попита Люк.

Формби сви рамене:

— Вие сте джедаите. Вие трябва да ми кажете.

Люк извърна глава към джеронците на екрана. Как биха постъпили джедаите, прехванати между пиратска флотилия и силите на Траун?

— Сигурен съм, че щяха да се опитат да помогнат — каза той замислено. — Но не знам какво биха сторили…

— Но джеронците явно смятат, че са сторили нещо грандиозно — изтъкна Мара. — Мислиш ли, че Траун и „Изходящ полет“ биха се съюзили, за да отблъснат вагаарите?

Люк сви рамене:

— Възможно е. Макар да ми е трудно да повярвам, че шестима майстори джедай биха склонили да изразходват силите си, знаейки през цялото време, че той ще ги нападне след това.

— Освен ако не са решили да рискуват, за да помогнат на джеронците. Майсторите джедай имат склонността да проявяват благородство и готовност за саможертва в най-неподходящите моменти.

— Благодаря — усмихна се кисело Люк. — Въпросът е…

— А — извърна се Формби. — Ето го и него.

Люк се извърна — към тях се приближаваше Фийса. Зад нея вървеше мъж на среден ръст с прошарена коса и късо подрязана сива брада, лицето му бе набраздено от бръчки и носеше следите от усилен труд на открито под жарки слънца.

— Добре дошли, посланик — поздрави го Формби. — Пристигнаха още гости.

— Виждам — непознатият погледна към екрана на стената. Гласът му бе дълбок и плътен и издаваше интелигентност и вътрешна увереност. Отблизо Люк видя, че очите му са необичайно наситено сиви. — Интересно. Познаваме ли ги?

— Наричат се джеронци — отвърна Формби. В този момент отдолу го повикаха и той се извърна. — Извинете ме, трябва да сляза на мостика. Ела, Фийса.

— Няма ли да ни представите? — измърмори Мара, вперила поглед в новодошлия.

— Простете — Формби се спря на върха на късата стълбичка, която свързваше балкона с командния център. — Посланик, позволете ми да ви представя майстор джедай Люк Скайуокър и рицар джедай Мара Джейд-Скайуокър.

Очите на мъжа проблеснаха, но усмивката му издаваше единствено спокойствие и приятелско отношение.

— Радвам се да се запозная с вас. Слушал съм много и за двама ви.

— А това — продължи Формби — е представителят на Корускант и Новата република — посланик Дийн Джинзлър.