В търсене на оцелелите

ГЛАВА 17

Мара бе коленичила сред разпръснатите кости и се опитваше да си представи как е изглеждал собственикът на чарика, когато усети далечно трептене в Силата.

Тя замря и притвори очи. За миг в съзнанието й се завихриха отделни фрагменти — страх, изненада, гняв, насилие — и се разпиляха в непрогледна мъгла. Мара се съсредоточи, нужна й бе по-ясна картина, ала отделните късчета отказаха да се напаснат и след секунди усещането избледня в тъмнината, праха и старите кости. Но този миг бе повече от достатъчен.

Някъде наблизо някой бе загинал от насилствена смърт.

Обърна се към Люк. Той все още бе със затворени очи и стиснати устни — също се опитваше да зърне случилото се. Тя търпеливо изчака да излезе от транса и попита:

— Колко?

— Няколко — Люк скочи на крака. — Няма ранени, всички са мъртви. Явно са ги причакали в засада.

— Значи мислиш, че е наистина? — попита Мара, когато поеха обратно по мостика към радарната зала. — Че не е отглас от миналото?

— Ехо от случилото се с „Изходящ полет“ преди петдесет години? — Люк поклати глава. — Не, в никакъв случай. Ако го бях усетил само аз… Не, двамата едновременно няма как да стане. Това си бе съвсем реално.

За да стигнат до кабината на турболифта, трябваше да изминат първите няколко метра в шахтата с катерене и пълзене, но на идьане си бяха направили удобни места за хващаае и стъпване, така че след няколко минути вече бяха вътре.

— Успя ли да доловиш мястото? — попита Мара, когато кабината започна бавно да се издига.

— Не — отвърна Люк. — Със сигурност е над нас, но беше твърде бързо, за да определя с точност. А ти?

Тя поклати глава:

— Единствено мога да кажа, че жертвите не бяха хора.

— Така ли? — изгледа я замислено Люк. — Интересно. И аз усетих нещо подобно, но не бях сигурен, мислех си, че присъствието на джеронците и чисите ме обърква.

— Може и да е двете. Ако са решили да стрелят по Джинзлър и Фел, едва ли ще оставят Формби и Биърш да се измъкнат.

Кабината спря в складовото ядро.

— Къде точно отиваме? — попита Мара.

— Ще се пробваме да вземем турболифта, с който Фел и щурмоваците са се качили на К-6 — извика през рамо Люк.

— С него ще стигнем до К-6 или до К-5.

— Да, ясно. Питах с кой крайцер ще започнем.

— Не знам — стигнаха до преддверието на турболифта, където се бяха разделили с имперските войници. — Фел отиде на К-6, Джинзлър и Формби вероятно са на К-5. Избирай.

Вратата на турболифта се отвори наполовина.

— Нека да е К-5 — реши Мара и влезе вътре. — Ако нещо се е объркало, по-голяма нужда от помощта ни ще имат цивилните, нищо, че тримата чиси са с тях.

— Както кажеш — Люк затвори вратата и натисна копчето за К-5.

Кабината не помръдна.

— Охо! — възкликна той и отново натисна копчето. Пак нищо.

— Страхотно — изсумтя Мара и извади предавателя. Включи го и почти веднага го изключи отново — все още ги заглушаваха. — Е, дотук с бързата помощ. Вариантите са два — да се изкачим по шахтата или да отидем да проверим дали турболифтът на кърмата все още работи.

— Или да се върнем към турболифта, в който Пресор ни бе хванал — предложи Люк. — И тъй като там прерязахме захранващите кабели за прехващащите лъчи, ще е най-лесно да се покатерим.

— А вероятно и по-безопасно — изтъкна Мара и отново отвори вратата.

— Права си — съгласи се Люк. Излязоха в преддверието на турболифта и затичаха към следващия. — Ако включат прехващащите лъчи, докато сме в шахтата, ще увиснем във въздуха като от детска катерушка.

Мара застина. Кошмарната догадка я жегна като изстрел от бластер в корема. В съзнанието й изплува корабът на джеронците, как Биърш се сбогува с останалите, докато „Посланик Чаф“ се подготвя да отлети към останките от „Изходящ полет“… И странното нещо, което я бе смутило, но упорито й бе убягвало през цялото време — образът на малкото джеронче, което триумфално размахваше червена кърпа.

— Какво става? — спря Люк. — Мара?

— По дяволите! — изруга тя и хукна покрай него. — Хайде, нямаме време за губене! По дяволите!

— Какво?!?

Тя вече бе набрала скорост. Беше толкова просто, толкова просто…

Въпреки това Мара Джейд-Скайуокър, бившата Ръка на императора, го бе пропуснала. И то защото бе вглъбена в мисли за отминалата Империя и нейното място в нея.

Вече почти бе стигнала до турболифта, когато Люк я настигна. Опита се да прогони раздразнението и да се успокои.

Но дори и джедайското търпение не бе достатъчно, за да й помогне сега. Заради нехайството й вече бяха загинали хора. Ако не побързаха, и други щяха да бъдат застигнати от същата съдба.

А може би накрая всички щяха да умрат.

Пресор и Трили спряха в тъмното преддверие на турболифта.

— Не може да бъде — огледа се невярващо пазителят. Дори и аварийното осветление бе изгаснало. — Някакви предположения за причината?

— Нямам представа — завъртя глава охранителят. — Генераторите работят нормално — техниците първо тях провериха. Просто по пътя електричеството изчезва някъде.

— Значи проблемът е в проводниците?

— Вероятно. Но това не обяснява аварийното осветление.

— Да — призна Пресор. — Изпратиха ли техници насам?

— Вече бяха тук. Качиха се на горната палуба, проверяват турболифта. Очевидно там е започнало изтичането.

Пресор потърка буза.

— Турболифтът, от който се измъкнаха джедаите и имперските войници?

— И аз първо за това се сетих. Но допреди малко нямаше никакви проблеми.

— Може да е било нещо със закъснител — предположи Пресор. — За да заличат следите си.

— Съмнявам се — поклати глава Трили. — Изглежда ми напълно излишно. Особено за джедаи.

Вентилаторът в другия край на преддверието замлъкна.

— Още един — извърна се Пресор. — Знаеш ли на какво ми прилича? На проклетите електрически червеи, които ни тормозеха в началото.

— Невъзможно е. Унищожихме ги преди трийсет години.

— Освен ако не са се появили отново. Трили измърмори нещо под нос.

— Улиър изобщо няма да е щастлив.

— Шегуваш ли се? — Пресор посегна към предавателя, спомни си за заглушаването и вместо това се приближи до един от телефоните на стената. — Ще извикам още техници. Ако са електрически червеи, трябва бързо да се справим с тях.

— Да остана ли тук, докато идеш да съобщиш на Улиър добрата новина?

Пресор смръщи лице:

— Хайде и двамата да почакаме. Няма смисъл да всяваме паника, преди да разберем със сигурност какъв е проблемът.

— Не ти се иска да се изправиш сам срещу Улиър? Пресор набра номера на техниците:

— Нещо такова.

Главният коридор от лявата страна на К-6 бе затрупан с отломки. За разлика от него обаче десният бе почти непокътнат.

— Използват го със сигурност — отбеляза Наблюдател, докато внимателно се промъкваха назад към кърмата. — Не са много, но вървят постоянно.

— Откъде го разбра? — попита Фел.

— От праха по пода — обади се Драск. — На места стъпките са го разпръснали. На ден минават около двайсетина души. Не повече.

— Дори бих казал десет — съгласи се Наблюдател. — Двамата войници, които оставихме в безсъзнание, по три смени плюс още няколко.

— Командир? — обади се Куката, който бе начело. — Долавям гласове.

— Разпръснете се — заповяда Наблюдател. — Но не се отдалечавайте много.

— Виждам светлина — обяви Куката. — Като че ли идва от някакво спално помещение.

— Внимавайте — предупреди Фел. — Имаха достатъчно време да повикат подкрепления.

За щастие никой не ги пресрещна и след минута пристигнаха пред осветеното помещение.

Което се оказа затвор.

Фел не бе повярвал напълно на твърдението на Люк, че в складовото ядро е имало стар затвор, и описанието на Драск не бе успяло да намали скептицизма му. Но за това тук не хранеше никакви съмнения. Вратата на бившата спалня бе прорязана на нивото на очите за наблюдение и долу, малко над пода, за да се подава табла с храна. В допълнение към оригиналните ключалки бяха добавени още две, което показваше, че са необходими два отделни кода за отварянето на вратата.

— Ехо? — обади се женски глас от вътре. — Пери, ти ли си? Фел пристъпи до вратата и притисна лице към горния прорез. Спалното помещение бе разделено на няколко части, три от които бяха скрити зад паравани. Централната част, която се виждаше през процепа, бе обзаведена като всекидневна — с маса, столове и играчки. В кресло до стената седеше възрастна жена. Няколко деца между шест и десет години си играеха наоколо. Втора жена — на двайсетина години, се бе облегнала на вратата и бе вдигнала глава, опитвайки се да надзърне през тесния прорез.

— Не си Пери. Кой си ти? — запита тя с треперещ глас.

— Командир Чак Фел от Империята на ръката — децата се извърнаха да видят какво става. — Не се тревожете, няма да ви навредим.

— Какво искате? — обади се по-възрастната жена.

— Дошли сме да ви помогнем — увери я Фел. Жените и децата със сигурност не приличаха на закоравели престъпници, не заслужаваха да бъдат държани зад врата с двойна ключалка и да бъдат хранени като животни през тесен процеп. Помещението по-скоро можеше да мине за част от детското отделение, което бяха видели, за нещо като специална класна стая. — Кои сте вие?

— Ние сме оцелелите от „Изходящ полет“, експедиция на Републиката — отвърна възрастната жена.

— Да, това го знам. Но кои сте вие и децата? Защо сте тук?

— Защото сме опасни, разбира се — обади се горчиво по-младата. — Не знаете ли? — посочи към децата. — По-скоро те са опасните. Затова са затворени. А ние сме тук, за да се грижим за тях.

— Опасните, а? — Според Фел това си бяха съвсем нормални деца. — И какво правят?

— Нищо не правят — отговори тихо възрастната жена. Очевидно бе държана затворена достатъчно дълго и горчивината й се бе превърнала в примирение. — Просто са по-различни от останалите. Това е всичко. А въображението и омразата на директор Улиър са виновни за останалото.

— И какво по-точно му казват въображението и омразата? За какви ги мисли?

— За въплъщение на злото, разбира се — отвърна по-младата. — Страхува се, че като пораснат, ще се превърнат във въплъщение на злото.

Фел отново погледна децата.

— Въплъщение на злото?

— Да — добави по-възрастната, сбърчила чело. Явно за нея отговорът бе очевиден. — Нали се сещате, ще станат джедаи.