В търсене на оцелелите

ГЛАВА 27

— Значи абсолютно нищо не е останало? — попита за пореден път Джинзлър.

Люк поклати глава, върху лицето му бе изписана болка.

— Нищичко. Претърсихме всички останки. Дори не успяхме да намерим аметиста, за да ти го върнем. Съжалявам. Знам какво означаваше за теб.

— Няма значение — отвърна Джинзлър и колкото и да бе чудно, наистина бе така.

Лазерният меч бе последната вещ на сестра му, последното нещо, което го свързваше с нея. И въпреки това от загубата му не го болеше толкова, колкото бе очаквал. Вероятно вече не се нуждаеше от предмети, за да мисли за нея — вероятно защото всички болезнени спомени бавно започваха да заздравяват. И да лекуват и него самия.

— Всъщност така и подобава — добави той. — Лорана се присъедини към „Изходящ полет“, за да защитава и да помага на хората. А сега лазерният меч бе жертван за същата кауза, за която тя даде живота си.

Люк и Мара се спогледаха и той усети недоверието им. Те все още не знаеха как точно бе загинала Лорана, и не приемаха безрезервно версията му. Но Джинзлър бе сигурен, че тя бе жертвала живота си, за да защити „Изходящ полет“. Само това бе от значение.

Някъде от коридора се чу бумтене на изтървани кутии и приглушена ругатня.

— Преместването е забавно, нали? — отбеляза Мара и изви врат към шума.

— Особено когато половината обитатели са убедени, че са прогонени насила — съгласи се недоволно Джинзлър.

— Улиър и управителният съвет все още ли отказват да тръгнат? — попита Люк.

— Налага се чисите да ги измъкват насила. Истинска лудост.

— Не чак толкова — отвърна замислено Мара. — Тук не ги очаква нищо хубаво, но все пак това е бил домът им в продължение на петдесет години.

— Всичко им е познато — добави Люк. — Трудно е да напуснеш място, с което си свикнал, независимо колко неприятно и ужасно може да стане.

Джинзлър кимна, припомняйки си детството:

— Като Корускант.

— Като Татуин — обади се Люк.

— Като Империята — добави тихо Мара.

Люк я изгледа, но се извърна отново към Джинзлър, без да каже нищо.

— Като стана въпрос за Империята, разбрах, че ще заминеш за Империята на ръката?

— Заради Розмари и Евлин. Те държат да са с останалите колонисти.

— Поговори им малко, не че съм против Империята на ръката, но там няма кой да й осигури нужното обучение за джедай.

Джинзлър сви рамене.

— Колонистите не искат и да чуят за Новата република, защото там има джедай. Край на спора.

— Разбирам — кимна Люк. — Просто не ми се иска Евлин да остава без учител. Опитай се да ги убедиш да размислят.

— Едва ли ще се вслушат в мен — усмихна се накриво Джинзлър. — Всъщност подозирам, че командир Фел работи в обратната насока, надявайки се се, че заради Евлин може да ви убеди да преминете на негова страна и да откриете училище там.

— Той ли го каза? — попита намръщено Люк.

— Не с тези думи, но ме помоли да ви предам, че поканата на адмирал Парк все още е в сила.

— Аха — Люк изгледа Мара. — Благодари му от наше име, като го видиш пак.

— Може и да не е скоро — предупреди Джинзлър. — Ако не се лъжа, той замина с щурмоваците и генерал Драск.

— Вероятно за да участва в битката срещу вагаарите.

— Сигурно. Фел и Драск са от хората, които обичат да довеждат докрай започнатото.

— Като теб? — предположи Мара.

— Едва ли — призна Джинзлър и отклони поглед. — Дойдох да видя края на „Изходящ полет“, но не съм бил по средата, нито пък в началото.

— Говорех за решението ти да останеш с Евлин и Розмари. Джинзлър премига:

— А, да… Ще видим какво ще излезе.

— Е, не ни забравяй — Люк хвана Мара за ръката. — „Посланик Чаф“ отлита с Формби след около час и трябва да минем да се сбогуваме.

— Ще се опитам да поддържаме връзка — отвърна неуверено Джинзлър. — Но не съм сигурен дали съобщенията ми ще стигат до вас.

— Ще стигат — увери го Люк. — Знам, че Парк има контакти в Бастион, а след случилото се сега предполагам, че Деветте управляващи фамилии ще се опитат да установят дипломатически отношения с Корускант. Ще получаваме съобщенията ти.

— Стига някой ненормалник в предавателните станции да не ги краде — добави Мара.

Джинзлър се изчерви.

— Да, да… Още една причина да поостана в Империята на ръката известно време.

— Не се тревожи, ние ще оправим работите с Карде. Ти се грижи за Розмари и Евлин.

— Обещавам — Джинзлър протегна ръка. — Довиждане. И благодаря за всичко.

За щастие връщането през Редута мина без премеждия. На командната станция „Браск Ото“ ги очакваше новината, че чиската флота е открила и атакувала бойните кораби на вагаарите, събрани за срещата с отряда на Естош. Генерал Драск докладва, че врагът е бил изненадан и унищожен.

Вероятно така бе звучал и докладът на Траун преди петдесет години. Дали вагаарите щяха да представляват някаква опасност, само времето щеше да покаже.

Люк и Мара се сбогуваха с домакините, получиха последни благодарности от все още прикования на легло Формби и поеха към дома.

„Мечът на Джейд“ пореше хиперпространството и двамата лежаха един до друг, когато Люк най-сетне зададе въпроса, който съпругата му очакваше от няколко дни.

— Е — поде той предпазливо, — взе ли вече решение?

— За кое? — опита се да спечели време Мара.

— Знаеш за какво те питам — изръмжа Люк, не беше в настроение за игрички. — Дали ще приемеш предложението на Парк да се присъединиш към Империята на ръката.

— Това ще е суперсъбитие — отбеляза замислено тя. — Истински празник за хората на Корускант. Там никога не са ме харесвали и не са ми се доверявали.

— Сериозно те питам.

— Спокойно. Шегувам се. Знаеш, че оставам с теб.

— Добре — той се стегна. — Просто… Ако наистина искаш да отидеш, аз съм готов да дойда с теб.

— Знам — отвърна тя тихо, присегна се и го хвана за ръката. — И нямаш представа, какво означава това за мен.

Замълча за миг.

— Не отричам, че идеята ме привлича. От самото начало се боря с някакво усещане за вина, че след разпада на Империята аз оцелях, а толкова много други загинаха. Не спирам да се питам дали просто съм късметлия, или за това си има причина.

— Разбира се, че има друга причина.

Долови лекото движение на мускулите й, тя се усмихна.

— Имам предвид някаква друга причина освен да намериш смисъла на живота си и да бъдеш по-щастлив от всякога.

— Аха. И до какъв извод стигна?

— Не знам — призна тя. — Но ми бе дадена възможност за избор. От едната страна е шансът отново да служа на могъща империя, на която винаги съм се възхищавала, но без предишното зло. Шанс да даря част от способностите си на наследниците на хората, които отделиха толкова време и усилия, за да ме научат на всичко.

— А от другата страна е Новата република — прошепна Люк.

— Караници, заговори, ботански дрязги и всеобщо недоверие.

— Да, точно между тези две неща избирах. Но независимо колко мирна, спокойна и подредена изглежда Империята на ръката, реших, че сега мястото ми е в Новата република.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Как бих могла да те отделя от сестра ти и от всичко, за което толкова си се борил?

— Щеше да е доста трудно — призна той. — Но щях да свикна. Просто се изненадвам, че все още се изправяш пред подобни дилеми след толкова време.

— И аз самата си се чудя. Но усещам Силата в това. Може би е трябвало да реша проблема с чувството за вина, задето съм оцеляла. Или пък на Новата република й предстои тежък период и е трябвало да бъда сигурна на чия страна съм, преди лошите времена да настъпят. Много са причините, поради които Силата може да ни е изпратила тук.

— Да не споменаваме, че сме били необходими, за да спасим живота на Формби и всички останали?

— И това, разбира се. Винаги ми е харесвало с един удар да постигна няколко цели. Тогава животът изглежда толкова по-ефективен.

— Така е. А и Новата република има нужда от теб. Значи вече всичко е решено?

— Решено е — потвърди тя. — Оставаме. Поне засега — тя стисна ръката му. — Съжалявам, че собствените ти търсения не се увенчаха с успех.

Той сви рамене:

— Да, но това не е краят. Все още си мисля, че някъде на борда на „Изходящ полет“ има записи за старите джедаи. Трябва да изчакаме да получим всички крайцери и да ги проучим внимателно.

— Което може да ни отнеме доста време — предупреди Мара.

— На чисите ще са им нужни години, за да изровят крайцерите от астероида.

— Не е проблем. Толкова време сме живели без тези записи, може да почакаме още няколко години. Търпението е добродетел.

— Никога не съм го имала.

— Забелязал съм — Люк замълча. — Искаш ли да ми кажеш и другото?

— Кое?

— Това, заради което приличаш на хлапе, което обикаля из гробищата в полунощ. И което се опитваш да скриеш, надявайки се, че няма да го забележа.

Мара се размърда смутено. Очевидно наистина си бе мислила, че бе успяла да го заблуди.

— Не е важно. Поредната извратена идея на прекомерно подозрителното ми въображение.

— Разбрах откъде идва и къде се крие — усмихна се Люк. — Сега ми кажи и какво е то.

— Добре — въздъхна тя неохотно. — Хрумвало ли ти е някога… имам предвид, замислял ли си се колко объркан и сложен е планът на Формби?

— Забрави да споменеш и коварен.

— Да, и подъл, и коварен. Идеята да размаха под носа на вагаарите „Изходящ полет“ и Редута само за да ги накара да нападнат чисите, е направо сатанинска. А на всичкото отгоре повика мен и теб, за да се подсигури със скрит коз в ръкава, с който да цака вагаарите.

— Сатанинска и още отгоре — съгласи се Люк. — И какво от това?

Тя си пое дълбоко дъх.

— И кой от нашите познати е специалист по подобни сложни планове?

— Не знам — призна объркано Люк. — Може би Кардас? Ти каза, че е работил с Карде, който също е майстор в това отношение. И освен това той е довел Джинзлър.

— Може и да е Кардас. Но от Шада разбрах, че той не се бърка много в галактическите дела напоследък. Мислех си за някой друг с доказани успехи в стратегията и тактиката.

Люк изстина, изведнъж досещайки се накъде биеше.

— Не! — реагира той инстинктивно. — Не може да бъде! Нали унищожихме клонинга!

— Ние унищожихме един клонинг — поправи го Мара. — Как може да сме сигурни, че няма втори?

— Невъзможно е! — отсече Люк. — Все щяхме да чуем, ако някъде имаше още един клонинг на Траун.

— Защо? Според Парк единствената причина Траун да се върне и да нападне отново Новата република е да ни държи нащрек, за да сме готови за някаква невероятна опасност, надвиснала над галактиката. Може да е решил, че си е свършил работата, и да се е заел да си разчисти сметките със стари врагове от миналото.

— А може вагаарите да са не само стари врагове — Люк усети присвиване в стомаха. Идеята изглеждаше по-реална, отколкото му се искаше. — Може би те вече са се свързали със заплахата, спомената от Парк и Фел.

— Възможно е. Разбира се, това просто е още една причина чисите да искат да натрият носа на вагаарите. Не само че така ще отстранят част от заплахата, но и ще научат нещо за новите врагове.

Люк поклати глава:

— Иска ми се да беше споменала подозренията си на борда на „Посланик Чаф“. Можехме да разпитаме Формби.

— Точно затова си замълчах. Наистина щяхме да го попитаме, а, честно казано, аз не държа да узная отговора. Ако Траун е жив, то повече или по-малко вече е на наша страна — въздъхна през стиснати зъби. — А ако не е, ще трябва сами да се оправяме.

— Да — прошепна Люк. — Ще се справим, не се тревожи.

— Знам — Мара се извъртя настрани, притисна се към него и Люк усети топлината й. — Защото, срещу каквото и да се изправим, ще сме заедно.

Той протегна ръка и я погали по бузата. Да, така щеше да бъде. Забраните и ограниченията, наложени от джедайския орден по време на Старата република, не се отнасяха до него и съпругата му. Те бяха новият джедайски орден и двамата с Мара бяха в съвършена хармония един с друг и със Силата.

— Силата винаги ще бъде с теб — прошепна той. — Както и аз.

— Каквото и да ни очаква занапред — отвърна Мара. Двамата заспаха прегърнати.