В търсене на оцелелите

ГЛАВА 26

Промъкна се толкова тихо, че в първия миг никой не го забеляза. Люк се възползва от този миг, за да прецени бързо положението — пред екраните и командните табла стояха десет вагаари в кафяви униформи, през илюминатора все още се виждаха неясните точки и линии на хиперпространството, данните на големия екран на дясната стена показваха, че им остават още три минути до командната станция „Браск Ото“.

В този миг вагаарецът, който бе пред системата за управление на херметическите врати, изведнъж го съзря и извика сподавено.

Останалите се извъртяха към него. Люк извади лазерния меч, вагаарите измъкнаха бластери и откриха огън.

По-голямата част от първия панически залп отиде напразно. Люк с лекота блокира трите изстрела, които летяха към него, като ги насочи към телата на вагаарите, за да не засегне жизненоважното оборудване на мостика. Следващият залп бе също толкова сватбарски, тъй като оцелелите вагаари внезапно осъзнаха в каква опасност се намират, и се втурнаха да търсят прикритие. Люк се възползва от неочакваното затишие, просна в безсъзнание този, който командваше системата за управление на херметическите врати, присегна се със Силата и отново отвори вратата към радарната зала. Сгушилите се зад креслата и командните табла вагаари започнаха да стрелят и след миг още двама от тях лежаха на пода. Люк усети, че Мара се приближава да му помогне и…

— Амакрайзер!

Изведнъж огънят секна. Люк стоеше в готовност, изострил сетивата си.

— Вие, джедаите, наистина сте забележителни воини — обади се един вагаарец и прибра бластера в кобура си. — Ако не ви бях видял с очите си, нямаше да го повярвам.

— Полезно е от време на време човек да се изненадва — отбеляза Люк. — Изглеждаш добре в униформа, Естош.

— Сега съм такъв, какъвто съм в действителност — изпъна се гордо Естош. — Не съм жалкият мрънкащ нещастник, на когото се правех.

— Ролята ти отиваше — обади се от прага Мара, влезе и застана до Люк. — Макар че малко преиграхте, струва ми се.

— Няма значение — Естош закрачи нехайно по мостика. — Заблудихме ви всички, мислехте ни за напълно безобидни.

— Не, не всички — поправи го Мара. — Аристокра Формби знаеше от самото начало кои сте.

Естош замръзна намясто:

— Лъжеш!

Тя поклати глава.

— Не, не лъжа. Но не си длъжен да ми вярваш. Е, вече разполагате с дроиди. Дори отмъкнахте и един крайцер. Каква е останалата част от плана?

Вагаарецът присви устни:

— Пак оставяш жената да води разпита, а? — подхвърли подигравателно към Люк и закрачи отново.

— Мара просто поддържа разговора — отвърна Люк и сбърчи чело. Изведнъж си даде сметка, че Естош не се разхожда безцелно, а се опитва да стигне някъде.

— Говоренето е за жалките нещастници и жертвите — изсумтя презрително Естош. — Воините говорят най-добре с действията си.

— Ние сме майстори и на думите, и на действията.

Какво ли бе замислил? Един от убитите при първия залп лежеше върху командната конзола пред Естош. Възможно ли бе в мъртвеца да се криеше някакво оръжие, до което искаше да се добере? Или искаше да направи важна промяна в курса на кораба?

На няколко метра от него двама живи вагаари стояха и гледаха мълчаливо джедаите. Дали Естош не възнамеряваше да се скрие зад тях и да ги използва като жив щит, за да изиграе някакъв номер?

И в двата случая бе време да сложи край на представлението. Люк отпусна тежестта на левия си крак, понечи да премести десния напред и да пресече пътя на Естош…

— Остави го — прошепна Мара.

Люк объркано я изгледа. В очарователните зелени очи блестеше пламъче, на устните й танцуваше усмивка. Тя извърна глава за миг към него и сбърчи нос.

— Воините не се интересуват от приказки — продължи презрително Естош.

Люк се обърна отново към него, присегна се към Силата и изостри сетивата си. Безсмислената тирада на вагаареца загърмя в ушите му, но не звуците му трябваха сега. Пое дълбоко дъх, усети различните миризми на старост, прах, хора и вагаари… Какво ли бе забелязала Мара?

Да, съвсем лек и далечен аромат. Вдиша отново и замря… Не беше познатият аромат на експлозиви, както бе очаквал, а нещо много по-смъртоносно.

Отрова.

И то не каква да е, а разяждаща отрова, която прониква през дихателните маски и филтри до дробовете на жертвата; последното оръжие на отчаяния, смъртоносно за защитника и нападателя, използвано единствено когато поражението е неизбежно, но е немислимо да оставиш победата на врага.

Огледа набързо мостика. Съществуваха десетки джедайски техники за справяне с отрови. Проблемът бе, че те не помагаха срещу тази. Разяждащата отрова бе на киселинна основа и трябваше едновременно да се използват техники за справяне с отровите и техники за лечение, което бе почти невъзможно дори за един опитен джедай.

А отровата можеше да е скрита навсякъде на мостика и да бъде задействана от всеки един от вагаарите. След като бяха усетили аромата във въздуха, той и Мара нямаше как да стигнат до отровата само по миризмата.

Погледна въпросително Мара. В очите й все още блестяха пламъчета, за миг съзнанията им се докоснаха, обменяйки безмълвно възможности, планове, решения.

— …които нямат своя сила и разум — продължаваше наглед безцелната си разходка Естош.

— Не съм сигурна — обади се Мара. — Ясно е, че вие разполагате с доста груба сила, но зад нея не стои разум. По отношение на хитростта сте направо жалки. Аристокра Формби знаеше от самото начало кои сте, а и ние с Люк знаем за изтребителоносача, който ви чака край командната станция „Браск Ото“.

— А сега имаме числено и техническо превъзходство — обади се Люк, разгадал целта на Мара. Ако се опитаха да преговарят, Естош нямаше да заподозре, че са се досетили за отчаяното му самоубийствено намерение. А и ако успееха да го убедят да се предаде, щеше да е далеч по-добре. — Така че защо не се предадете? В замяна ще ви гарантираме безопасно преминаване през територията на чисите.

— На тези, които останахте — допълни Мара. — Колкото повече отлагаш решението, толкова повече ще намалява войската ти.

— Вероятно — Естош спря нехайно пред командното табло. — Но пък едва ли някой от нас очаква да излезе жив от този кораб.

Приведе се напред, подпрял ръце на командното табло.

— Бъдещата победа на империята на вагаарите е достатъчна отплата за нашите усилия.

— Но дори и това няма да получите — отвърна тихо Люк.

— Ще видим — Естош си пое дълбоко дъх и се изпъна в цял ръст. Ръцете му внезапно затанцуваха по командното табло, чу се тихо пиукане и в следващия миг блестящите линии на хиперпространството се разпаднаха на отделни звезди.

Право пред тях се виждаха светлините на командната станция „Браск Ото“, около която кръжаха стотици изтребители. Люк потрепери.

— Победата е наша! — обяви спокойно Естош и вдигна ръце. — Време е да умрете!

Стисна ръце в юмруци и от ръкавите му бликнаха струи светлозелена течност.

— Сега! — извика Мара и скочи към червеното шкафче на стената до вратата.

Люк си пое дълбоко дъх, задържа го и се втурна през лабиринта от кресла към Естош. Двамата вагаари, които бяха най-близо до командира си, вече се бяха строполили и се гърчеха в страшни мъки. Естош се извъртя, за да насочи струите право в лицето му. Очевидно и той сдържаше дъха си, надяваше се да живее достатъчно дълго, за да види как враговете му умират.

Изведнъж, изненадващо дори и за Люк, лазерният меч на Мара проблесна високо във въздуха и полетя над мостика. Естош инстинктивно се наведе и извърна глава да проследи оръжието.

В този миг Люк пристъпи към него, наведе се, за да избегне струите, и с два бързи удара на лазерния меч проряза ръкавите на Естош и прикачените към ръцете му контейнери с отровата.

Чу се „пуф“, отровният газ излетя във формата на зелен облак. Мъглата погълна лицето на Естош, продължи да нараства и принуди Люк да отстъпи. Естош залитна към него, лицето му почти не се виждаше зад отровния облак, тялото му се извиваше неконтролируемо, отровната киселина разяждаше кожата и въпреки усилията му проникваше в дробовете. За момент успя да прикове поглед в Люк и в този миг лазерният меч на Мара се стовари върху илюминатора и го проби.

За частица от секундата на мостика се изви буря и въздухът изчезна във вакуума на космическото пространство. Растящият отровен облак около главата на Естош бе изсмукан навън, аварийните херметически врати зад Люк реагираха на внезапния спад в налягането и се затвориха.

Вихърът повали Естош и той се просна на пода. Извърна се към Люк, ръцете му безпомощно и отчаяно търсеха опора, лицето му бе маска на болка и омраза.

— Джедаи! — прошепна той дрезгаво, последният му дъх бе проклятие.

Но Люк вече го нямаше, беше се спуснал към пробитата от Мара дупка, устремената навън въздушна струя увеличаваше скоростта му. Лазерният й меч плуваше във въртежа на въздушните потоци около дупката, той се присегна със Силата, привлече го към себе си и го закачи на колана. Дробовете го боляха, налягането бе паднало почти до нула и той отново се присегна със Силата, за да запази съзнание. Стигна до илюминатора, спря и се извъртя.

В другия край на мостика Мара бе отворила шкафчето за спешни случаи, с едната ръка държеше кранчето на кислородната бутилка, а с другата — комплект за херметично запечатване. Люк кимна, тя отвъртя кранчето и пусна комплекта, въздушното течение го поде и го закара право в разтворената му длан.

Вихърът бе спаднал до едва доловимо свистене, но сега отново започна да се усилва, подхранван от кислородната бутилка. Люк изчака още няколко секунди, за да е сигурен, че всичкият отровен газ е изсмукан в космоса, отвори комплекта и запечата дупката.

Напорът изчезна, налягането започна да се възстановява. Той изпусна сдържания дъх и внимателно напълни дробовете си. Долавяше се едва доловим мирис, но отровния газ бе твърде разреден, за да представлява някаква опасност.

Огледа се. Вагаарите лежаха мъртви върху командните табла и по пода.

Въздъхна. „Джедаите уважават всички форми на живот…“

— Хайде, Люк, чака ни още работа — извика Мара.

Люк се обърна към нея. Тя се бе привела над навигационното командно табло, към което се бе стремял Естош, преди да умре.

— Идвам. Какво е направил?

— Точно каквото очаквах — изсумтя Мара и той усети мрачното й задоволство. — Добре, че го хванах навреме. Сега само трябва да измислим какво ще правим — кимна към илюминатора.

Люк се извърна. Последните команди на Естош бяха насочили крайцера към командната станция на чисите.

Положението на чисите бе твърде незавидно. Кръжащите около станцията изтребители бяха маневрени и тежковъоръжени. Защитните полета на базата все още издържаха, но методичните атаки на вагаарите бързо щяха да сломят съпротивата. Встрани от битката бе изтребителоносачът, който празен приличаше на изсъхнала шушулка.

— Виж какво са постигнали за няколко минути — прошепна Мара. — Тези типове са доста добри.

— Това ли видя в радарната зала? — попита Люк. Тя кимна, клатейки глава:

— Да, онова вероятно е било заповедта за атака. Нищо чудно, че Формби е търсел повод да им види сметката.

— Едва ли ще им е нужен друг — отвърна Люк и отиде до командното табло на оръдията. — Мислиш ли, че това старо корито все още е годно за бой?

— Срещу толкова малки изтребители? В никакъв случай. А и сме само ние двамата. Освен това едва ли разполагаме с нещо повече от антиметеоритните лазерни оръдия. Траун е унищожил всички тежки оръдия още преди петдесет години.

Едно от командните табла изпиука и се чу вагаарски глас.

— Забелязаха ни — пристъпи натам Мара. — Искаш ли да им кажеш нещо?

— Почакай малко — спря я Люк, в съзнанието му се зараждаше идея. — Не отговаряй. Намери радара и ми кажи какво е положението на изтребителоносача.

Усети объркването на Мара, но тя пое по мостика без въпроси. Люк тръгна в другата посока — към командните табла на оръдията. Може би Траун бе пропуснал нещо.

Не. Индикаторите на всички турболазерни и йонни оръдия светеха червено.

— Готово — извика Мара. — Носачът е за отписване. Енергията му е на привършване, животоподдържащите системи са на червено, засичам сериозни пробойни в корпуса на кърмата и на носа.

— Вероятно там са се намирали тежките оръдия — отвърна със задоволство Люк. — Надявах се чисите да са успели да го поразтърсят, преди да ги обградят.

— Но все пак остават изтребителите — изтъкна Мара. — А ние сме без никакви оръжия.

— Няма да ни трябват — увери я Люк. — Върни се на навигационното командно табло…

Изведнъж по корпуса забарабани лазерен огън.

— Какво ста…?

— Чиски изтребители — отвърна Мара и сграбчи командното табло, за да се задържи на крака, тъй като подът се разлюля под краката им. — Най-малко двайсет.

Люк прехапа устни. Беше измислил невероятен план, а сега чисите заплашваха да го провалят напълно. И да унищожат крайцера.

— Ще излъча съобщението на Формби — предложи Мара, нов залп разтърси корпуса. — Ако ни повярват…

— Недей! — спря я Люк и се огледа. Трябваше да е тук някъде. — Никакви съобщения. Въведи в навигационния компютър курс към станцията.

— Какво? Люк…

— Не спори! — извика той, приближи се до командното табло и огледа околните екрани. — Ако се свържем с чисите, вагаарите ще разберат, че предавателят ни е в ред.

— И това проблем ли е?

— Да, и то голям — крайцерът бавно започна да се извърта. — Трябва да изглеждаме така, сякаш крайцерът все още е под командването на Естош, но без предаватели и… — той замълча. Най-сетне намери командното табло за антиметеоритните лазерни оръдия, беше между командното табло за йонните оръдия и командното табло за предните защитни полета. — Поддържай този курс — заповяда той и включи лазерните оръдия. Лампичките веднага светнаха в зелено. — Добре. Каква точно бе паролата на Драск?

— Две-пауза-едно-пауза-две — отвърна Мара. — Изобщо не разбирам какво правиш.

— Стискай палци — изтребителите на чисите се приготвяха за нов удар. Люк стисна палци наум, насочи лазерното оръдие над първите изтребители и натисна копчето: изстрел, изстрел; пауза; изстрел; пауза; изстрел, изстрел.

В първия момент нищо не се случи. Изтребителите завършиха виража, прегрупираха се и се понесоха отново към крайцера. Люк изстреля сигнала още веднъж, отново прицелвайки се встрани от изтребителите. Те продължиха напред, той подаде паролата за трети път…

И изтребителите прелетяха над крайцера и по корпуса затрещяха изстрели. Само че този път не се чуха експлозии при попаденията, нямаше изпаряване на метал, нито сътресения — просто нищо.

— Не може да бъде! — извика Мара. — Намалили са мощността на лазерите до минимум. Разбрали са сигнала!

— И са достатъчно умни, за да не се издадат пред вагаарите — отвърна Люк и отново закрачи по мостика, явно търсейки нещо. — Чисите май започват да ми допадат.

— Идват отново — докладва Мара. — Да продължа ли същия курс?

— Да — Люк най-сетне откри това, което му трябваше. Включи таблото и попита: — Къде са изтребителите на чисите?

— Вляво от нас.

— Добре. Извърти ни към вагаарите.

— Ясно.

Големият кораб бавно започна да се извърта и Люк насочи вниманието си към атакуващите вагаари. Ако реагираха така, както всеки пилот на изтребител би реагирал при тези обстоятелства…

Сдържа дъха си. Вагаарите прекратяваха нападението на станцията!

— Продължавай! — заповяда той, прикривайки вълнението си. — Трябва да сме между чисите и вагаарите.

— Чисите стрелят отново. И този път само за показно.

— Страхотно — Люк не отделяше погледа си от вагаарите. Те напълно изоставиха станцията, прегрупираха се и се насочиха право към крайцера.

Мара също бе забелязала маневрите им.

— Люк? — извика тя нерешително.

— Довери ми се — присегна се и натисна копчето на командното табло пред себе си.

Някъде дълбоко под тях се чу скърцане и металните врати на предния десен хангар неохотно се отвориха. Мара подсвирна:

— Шегуваш се! Нали не мислиш, че те… не го вярвам!

— Разбира се, че ще го направят. Все пак техният носач е извън строя. Къде другаде биха могли да отидат?

— Ти си най-самоуверената луда глава в галактиката — поклати глава тя.

— По-луд дори и от Хан ли? — попита невинно Люк. — Благодаря ти.

— Това не е комплимент. Пое невероятен риск.

— Не е точно така, все пак познавам мисленето на пилотите на изтребители. За тях най-важното нещо в битката е да има къде да се приберат — усмихна се изкривено. — И за вагаарите ние сме техният хангар.

Двамата стояха и наблюдаваха как и последният вагаарски изтребител се скрива в крайцера.

— Готово — обяви Люк и натисна копчето да затвори голямата врата на хангара. — Сега вече може да излъчим съобщението на Формби. Сигурен съм, че чисите няма да имат нищо против да ни помогнат да съобщим лошите новини на вагаарите.

Командирът на станцията Прарденчифлар бе висок, с прошарена гарвановочерна коса и блестящи червени очи, в които се четеше неприкрито раздразнение. Ако Мара правилно тълкуваше имената и чертите на лицето, той несъмнено бе някакъв роднина на генерал Драск.

— Благодарим ви за помощта — обяви той сковано, погледът му следеше чисите, които обикаляха по мостика на крайцера и оглеждаха оборудването. — Сега става ясно, че съветът на аристокра Чаформбинтрано е бил основателен.

— Макар че преди сигурно не сте смятали така? — обади се Мара.

Блестящите червени очи се впиха в нея за миг.

— Какво съм смятал преди, няма значение — отвърна той и отново отмести погледа си. — Помогнахте ни да защитим народа и военните си тайни. Това е голяма услуга от страна на хората — изведнъж сякаш го обзе внезапно съмнение: — Военните ни тайни са в безопасност, нали?

— Така смятаме — увери го Люк. — Успяхме да хвърлим поглед на записите на предавателя, преди да се качите на борда. Естош е излъчил само едно съобщение и то е на къси вълни към изтребителоносача.

— А няма как да е изпратил друго по-рано заради естественото заглушаване в Редута — добави Мара.

— Разбирам — измърмори Прарденчифлар. — Надявам се, че разчитате правилно записите.

Мара и Люк се спогледаха. Въпреки официално изказаната благодарност беше ясно, че вътре в себе си командирът не е чак толкова впечатлен от хората и техните способности. Също както Драск в началото на мисията.

Сега бе моментът малко да му променят представите.

— Какво ще стане с вагаарите? — попита тя.

— Вагаарите извършиха враждебен акт срещу Чиското господство — отговори командирът безизразно. — Сега се събира нашата флота и се изпращат разузнавателни кораби да търсят местоположението на врага.

— Това ще им отнеме доста време. Вагаарите може да се крият къде ли не. Докато ги откриете, те ще разберат, че отрядът на Естош закъснява, и ще избягат.

— Имате ли друго предложение? — попита троснато Прарденчифлар. — Или споменатите от аристокра Чаформбинтрано джедайски способности ви позволяват да измъкнете местоположението на базата на вагаарите от мъртъвците?

— В интерес на истината няма как да го направим и от живи хора. Но не е необходимо — Мара посочи навигационното командно табло. — Информацията е там.

— Значи това е правил Естош! — възкликна Люк. — Мислех си, че просто извежда крайцера от хиперпространството.

— Не, той планираше дългосрочния курс — отвърна Мара, забавлявайки се на изписаното върху лицето на чиса объркване. — Нали разбирате, командир, Естош знаеше, че битката е свършила, щом ние сме стигнали до мостика. Надяваше се да убие всички ни с последното си тайно оръжие и дори с цената на живота си да закара крайцера при вагаарите.

— Затова ние му позволихме да въведе в компютъра координатите на базата, така че крайцерът автоматично да се прехвърли там — добави Люк.

— Където вероятно ще го чакат повечето им големи кораби — Мара отново посочи навигационното командно табло. — Искате ли да извадя координатите?

За момент Прарденчифлар я гледаше онемял. Устните му потрепериха и той сведе глава в поклон:

— Благодаря ви. Приемам с удоволствие.