Вчера любовта беше толкова лесна игра,
а днес търся място, където да се разкарам.
О, аз вярвам във вчера!
Пансионът, в който учех, за да се сдобия с диплома за средно образование, преди това е бил американски колеж. Те така го и наричаха в градчето — Американския колеж, но ние си бяхме ученици в Единната гимназия с преподаване на немски език, изучавахме почти цялата програма за средните училища на немски, с немски учители, немски учебници, донякъде и по немската система на обучение. Беше прекрасно.
Денят започваше точно в шест и половина, първо ни събуждаше звънецът — адски нахално копеле, след него в стаята веднага се намъкваше едноокият Джо — дърт вдовец с петнадесетгодишна дъщеря, живеещ на последния етаж в мъжкия пансион, назначен в гимназията като възпитател. Джо имаше един-единствен начин за влизане и излизане откъдето и да било — винаги със задника напред. Именно по този начин ни будеше допълнително всяка сутрин и всяка сутрин като на филмова лента се повтаряше вечният му спор с изключително тъпия ученик Джеки Дагето.
— Ауфщеен! — обявяваше Джо, светвайки лампата. — Звънецът би.
— Какъв звънец бе, думкопф такъв? — скачаше Джеки. Симпатягата бе живял заедно с баща си три години някъде из Германиите, напълно достатъчно за неговите възможности да забрави български и да не научи немски. — Какъв звънец, бау, бау, джаф, джаф, ау! — излапваше той по липса на думи.
По същата причина Джо, отстъпвайки със задника напред, заплашваше:
— Их верде на директора кажа! Така да знаеш! — някаква странна смесица от немско-български, след което не можеше да има никакъв сън, то дори въздух не оставаше от здрав, шестнадесетгодишен смях и цялата тумба от бъдещи трети секретари в посолствата на говорещите немски език страни нахлуваше стремително в тоалетната, за да бъде измита, освежена и подготвена преди утринната гимнастика и задължителната закуска в стола.
По-нататък, по стар български обичай, денят продължаваше с назидателно слово на директора Цончев. Независимо от атмосферните условия, той ни строяваше пред входа на гимназията като войници и понеже уважаваше и почиташе личния пример, сам се явяваше по сако и винаги държеше приблизително следната реч:
— Вие сте ученици в кадрова гимназия и никога не трябва да забравяте това! След десетина години ще почнете да се изкачвате по йерархическата стълбичка на дипломацията, както и по някои други стълбички. А ето, че днес сутринта бай Пешо пазачът е намерил в парка прясно, с извинение, човешко изпражнение! На какво прилича това? Това не прилича на нищо! Също така искам да обърна внимание на момичетата върху техните физиологически особености. Аз се отнасям с разбиране към тези особености, но не мога да се съглася с, меко казано, безотговорното отношение на момичетата към този твърде деликатен момент. Представете си тогава как се чувствува баняджията, един уважаван и почитан от всички ни, изключително нужен, скромен труженик, принуден да почиства ето подобни неща? — И той размахваше гнусливо нещо абсолютно непознато за нас.
Всъщност, като казвам „нас“, имам предвид мъжката част на пансиона, защото той имаше и женска, момичетата бяха три пъти повече от момчетата, живееха в две отделни сгради, между които се кипреше къщичката на немските учители, освен това пансионът имаше парк, театрален салон с телевизор, баня, бръснарница, пералня, сладкарница и лечебница. На лечебницата викахме стационар. Не знам защо.
— Това исках да ви кажа, ученици — завършваше речта си директорът, защитен от безизразните погледи на обръгналите вече български учители и от пасивното участие на нищо неразбиращите им немски колеги. — Това и нищо друго. Ако нямате съвест, повторете деянията си, но знайте, че ще дойде часът на възмездието! — После се обръщаше към прислужничката и нареждаше: — Бий звънеца!
Така навлизахме в класните си стаи. Бъдещите външнотърговски работнички, активни деятелки на движението за мир, известни общественички и прочие — зачервени до кръста от срам, а бъдещите дипломати, секретни работници, държавници и ръководители от среден мащаб — ухилени до ушите и леко пленени от тайната, която по-късно щеше да се окаже най-голямата проза в живота им. Паралелките естествено бяха смесени. В края на краищата, това беше само преди петнадесетина години.
Нашият клас учеше в някогашната църква на американския колеж. А учебниците и тетрадките държахме в бившия параклис. Всичко това, разбира се, поради липса на жизнено пространство. Още по-смешно бе, че в божия дом всяка сутрин ни въвеждаше класният ни ръководител, заклетият атеист и преподавател по физика геносе Тишлер, който дори когато се караше, че не сме си изгладили панталоните, намираше начин да заклейми религията. Геносе Тишлер изобщо не можеше да говори повече от две минути, без да се скара с господа и с неговите чиновници на земята. Разбира се, на немски. Ще ви преведа словото му на български.
— Религията, ученици — започваше той, — освен че е опиум за народа, изхранва около два милиона свещеници. Помислете само: два милиона! А в същото време гладуват деца! В същото време ученикът Костов закъснява за занимания! И то редовно. Какви мерки да вземаме? Решете сами. Може ли да продължава повече, това положение? Какво ще стане, ако всеки започне да закъснява за упражнения? Какво? — На това място геносе Тишлер вече развяваше волева брада и размахваше сините си арийски очички по всички посоки. Винаги имах чувството, че му липсва само каска и шмайзер. — Ще настане анархия — завършваше той. И тъй като вината на ученика Костов беше твърде малка, за да се развихри срещу истинския си противник, геносе Тишлер отново посягаше към проблемите на гладуващите деца и възможностите на физиката: — Анархията и сляпата вяра в бога докараха толкова бели на човечеството! Физиката може да докаже всяко явление, което ви се струва божествено. Вземайте си тетрадките от олтаря и да започваме часа! За днес темата е — и класният старателно изписваше на черната дъска:
Всъщност геносе Тишлер ни преподаваше един измислен предмет „Леepщофе“, което ще рече „Понятия“, самият той се беше самоизмислил донякъде, уверяваше ни с повод и без повод, че освен Хитлер и неговият щаб, в Германия не е имало други фашисти, наистина ненавиждаше свещениците, а на всичко отгоре нашата класна стая постоянно му напомняше за смъртта и, като всеки страхливец, той завършваше традиционния си първи час с думите:
— И не забравяйте, ученици, че всичко е материя!
Вярвахме му безусловно, защото бяхме в такива години, в които се интересувахме изключително от материята. Момчетата от материята, създала момичетата, момичетата от материята, създала момчетата. След интересния час по „Леерщофе“ следваха четири други само по немски и един по физическо възпитание, българска литература или математика, в зависимост от деня и колкото да не забравим откъде сме, а след една кратка почивчица за обяд и три часа занимания, също на немски, под ръководството на възпитателката Бицевска. После ни оставяха известно време на свобода и в девет часа ни слагаха като буби в леглата. В девет часа пансионът заспиваше. Ей в такава обстановка горе-долу се случваха случките.
Повечето от пас бяха все умни деца на умни началници, но имаше една суперотличничка, тя беше и дете на суперначалник, може да се каже, че като интелект и възможности Джеки Дагето беше теза, а тя антитеза. Верка се казваше. Джеки и Верка седяха на един чип и постоянно се караха, имах възможност да слушам скандалите им, защото този чин беше зад гърба ми. Джеки я наричаше „дебела гъзла“, а тя него „умнико мой“, споровете им бяха предимно около желанието му да препише решена задача или преведен текст и нейната неподкупност. Верка наистина беше невероятно дебела за своите шестнадесет години, за красивата си глава и за милата си усмивка, с която обясняваше някои неща на знаещите всичко учители. Тя и на Джеки гледаше снизходително, освен „умнико мой“ обичаше да го нарича и „чехълче“, Джеки не знаеше какво е „чехълче“, но се обиждаше, буйстваше неудържимо и в междучасията използуваше всяка минута, за да я ръга в корема.
— Бате — рече ми един път той. Джеки ми викаше „бате“. — Не е корем това, възглавница е! — После дълго ровичка в главата си за още някоя думичка, но като не намери нищо, повтори: — Възглавница е.
Аз тогава не знаех поговорки, в общи линии не се интересувах почти от нищо или по-скоро изчаквах от какво най-сетне ще се заинтересувам, затова искрено се изсмях на Джеки, без да подозирам, че този тъпак ще ми се изсмее последен. Седях си на моето чинче и гледах бедрата на възпитателката Бицевска, в общи линии тя бе изградена изключително от бедра, а колкото да не е без хич, природата беше оставила и малко материал за по-нагоре. Изключвам главата, там вече се е действало съвсем пестеливо, там вече помагаше изключително козметиката, но по онова време главата нямаше особено значение за мен. Както и за колегите ми, разбира се.
Забравих да ви кажа как падаше вечерта върху малкото градче, в което се намираше нашият пансион, както и върху самия пансион. Тя падаше като лапа, просто го затискаше. Дърветата в парка изчезваха като посечени, хората оставаха без сянка, осветените прозорци на сградите увисваха закачени в мрака. Есенната вечер обикновено ни заварваше с футболната топка на улицата между стационара и мъжкия пансион, Джеки Дагето танцуваше между нас (това беше неговият талант), вкарваше гол след гол, изобщо се държеше като състезател от националния отбор по футбол и ние се гордеехме с него. В такава вечер Верка мина покрай нас, подкрепяна от дежурния лекар, Джеки й подвикна: „Къде ма, дебела гъзло?“, тя му отвърна: „Отивам да мра“, той моментално ме финтира и вкара победния гол за своя отбор. Верка не умря. Тя роди на другия ден сутринта. Момченце.
Значи:
Когато Едноокият Джо е влизал със задника напред, Верка е раждала; когато Джеки Дагето е джафкал срещу него, тя вече е била майка, а момченцето — прехвърлено в отделението за извънбрачни деца; когато директорът Цончев ни е държал реч за физиологическите особености на жените, безизразните погледи на учителите са криели една невероятна тайна; когато геносе Тишлер ни е говорил срещу религията, тази тайна е била позната на целия град. Геносе Тишлер каза следното:
— Ученици, Верка се разболя. Тя ще трябва да напусне нашето училище, за да се лекува. Вие сте още малки и не бих ви посъветвал да се интересувате от нейната болест, но съм длъжен да ви кажа, че дори религията отрича подобни деяния! Господ е заблудил много хора, но не е спасил никого! За днес темата е:
— Запишете!
И ние записахме. После послушно изкарахме поредните четири часа по немски, още по-послушно — учебния час по физическо възпитание, след това послушно обядвахме и вече съвсем послушно наблюдавахме три часа тъжните бедра на възпитателната Бицевска. Тя изобщо не ги криеше, но този път те не ни радваха. След заниманията Бицевска обяви класно събрание.
— Мили деца, — започна тя. — Трябва да ви информирам за нещо лошо, което вие и без това знаете. Не съм сигурна дали го разбирате. Ето писмата на Верка — Бицевска показа едно снопче пликове с панделка отгоре. — Ще ги разтворя пред вас и ще ги прочетем заедно. Мъчно ми е, деца, всяка жена си има тайни, но другарят директор смята, че не трябва да свиквате с клюки. Той смята, че вие трябва да знаете всичко. Другарят директор е прав.
Бицевска се разплака и с треперещи ръце развърза пакетчето пликове. То съдържаше кореспонденцията между Верка и баба й. Верка уверяваше старата жена, че ще съумее да задържи детето до зимната ваканция, че още отрано е създала впечатление за дебело момиче с възглавница пред корема и че ще роди на село. После двете ще му мислят.