Вчера

Октомври

Следващата седмица давах обяснения от устен, писмен и всякакъв вид. Оказа се, че съм извършил стопанско престъпление, подпалил съм държавно имущество и попадам под ударите на закона, член не знам кой си, алинея не знам коя си, в един момент оставането ми в гимназията увисна на слюнка от паяк, директорът Цончев трябваше само леко да духне, за да скъса навеки връзката между двама ни. Извикаха дори цивилен милиционер. Той ме прие в директорската стая, седнал зад директорското бюро, а мен остави прав, закован точно в средата на директорския килим. След като ме попита строго за трите имена, милиционерът дълго сумтя, съсредоточен върху някакви документи, вероятно моята характеристика и характеристиката на родителите ми, после се облегна удобно, запали цигара, изгледа ме продължително с присвити очи и вяло нареди:

— Разказвай!

Знаех наизуст писмото, съчинено от ученика Костов, прескочих набързо уводната част, споменах с влажни очи за „неимоверния хлад в душата си“, разлигавих се съвсем, изстрелях целия си емоционален заряд около „внезапно налегналата ме мъка по топлото бащино огнище“, макар че вкъщи открай време ползвахме само електричество. Милиционерът ме изслуша без да мръдне и пак така вяло махна с ръка:

— По-нататък!

Усетих как ми изтръпват краката, но си продължих урока, спирайки се по-подробно на особената топлина, която излъчва огънят, взет от дърво, цитирах за по-убедително мнението на Тургенев по същия въпрос, преписано от „Записки на ловеца“, дори преразказах една цяла история, прескочих далеч назад, за да припомня какво нещо е бил огънят за първобитния човек и, напълно изчерпил темата, бях готов отново да се върна към „хладината в душата си“, когато милиционерът скочи разярен и пъхна юмрук под носа ми:

— Ти си бил с жена! Коя е тя?

Това вече беше мощен, нокаутиращ удар. Свари ме напълно неподготвен, до този момент аз бях атакуващият на ринга и трупах точка след точка с разнообразни действия, напълно забравил защитата си, просна ме като парцал на пода и ме постави в положение на отчайващо гроги. Един господ знае какво щеше да стане, ако същият този господ не беше изпратил отнякъде гастролиращия режисьор Найденов, който хвърли пешкира и смело прекрачи въжетата, обявявайки по такъв начин за победител с явно превъзходство милиционера, но за сметка на това, спасявайки мен от пълни признания.

— Холдън! — разтвори ръце още от вратата Найденов. — Бива ли така?

— Момчето ти е престъпник, да го знаеш, Найдене! — свали гарда милиционерът и, вече поуспокоен, отново седна на директорския стол. — Потенциален престъпник! От него може всичко да се очаква! Първобитният човек… — презрително сви устни той. — Глупости на търкалета…

— Е, хайде холан сега, чак пък толкоз! — пусна йерихонската си тръба режисьорът. — Ние светци сме били, хе, хе, хе, ха, ха, ха, ееех, момчето! Пей давам да съм на неговите години, пей…

— Ти върви да си учиш уроците! — сопна ми се милиционерът — И да знаеш, че втори път прошка няма!

— Помниш ли, когато… — хитро продължи преградния огън режисьорът, докато успея да се измъкна, че и след това, чак до външната врата чувах смеха му: „Ха, ха, ха, хе, хе, хе, еее момчето!“, пък дори и на плаца, където спрях, за да напълня с дъждовен въздух смазаните си от страх и унижение гърди и да кажа сам на себе си: „Спасен!“. Спасен бях, нямаше съмнение, спасен и осъден да чуя хиляди упреци, нравоучителни слова, тц, тц, тц, брей, брей и прочие, но спасен! Намалиха ми поведението на „среден три“, забраниха ми да излизам от пансиона една събота и неделя, подстригаха ме прилично за компенсация, затрупаха ме с куп дребни наказания, накрая им омръзнах и ме оставиха на мира.

Междувременно в нашия клас настъпиха някои промени. След кратко съвещание с възпитателката Бицевска геносе Тишлер, реши, че няма нужда от нов чин. Въпреки бурните си протести, Джеки бе преместен при Ростислав. Аз се задължавах да възстановя изгорените тетрадки, да препиша в тях предадения материал и да го преговоря на развален български с него. Това беше по-малката промяна. Другата, по-голямата, започна като самостоятелна акция на Бабата и Лелята — две кротки братовчедки, чиито бащи командваха някакъв малък провинциален град, постепенно прерасна в масово движение, докато един ден обхвана всички, с изключение на Фери и Нина, срещу които беше насочено. Идеологически движението стъпваше върху трите основни закона на живота в пансиона — другарство, взаимопомощ и жертвоготовност и имаше за свой девиз думичките „Долу предателите!“, а практически се изразяваше в пълно игнориране на „семейството“, отказване на всякакви услуги, всякакви разговори или каквото и да било друго. В началото Нина прие предизвикателството гордо, внесе дори свой оттенък в охладяването на отношението, забранявайки на Фери да слуша транзистора си пред нас, но с течение на времето изолацията започна да я потиска, тя стана раздразнителна, няколко пъти нарече братовчедките в очите „баба“ и „леля“, разплака се след това, в крайна сметка нахока Фери, скара се до живот с него и подло му обърна гръб, разчитайки на някакво снизхождение. Напразно, разбира се. Фери пък постъпи още по-глупаво — потърси помощта на геносе Тишлер. Дявол го знае какви глупости му беше надрънкал, та класният да забрави дори за бога и да мине без увод направо към темата за отчуждението, „което, ученици, е най-страшната тенденция в съвременния свят, по-страшна и от атомната бомба даже, да не говорим за огромната вълна от самоубийства сред младите хора на запад, за бягството в измамния свят на опиатите и на съмнителните удоволствия. Така че, ученици, вие трябва да се обичате и да си прощавате, а не да се наказвате, трябва да има хармония в отношенията ви, защото сте един малък модел на света, както атомът е малък модел на вселената“. Запишете:

Записахме, разбира се, но това не помогна нито на Фери, нито на Нина, а още по-малко на мен. Изправен само с едни голи гърди между кръстосания огън на двете враждуващи групировки, аз се чувствувах дълбоко нещастен, съзнавах прекрасно вината си и постепенно започнах да се изпълвам с едно предусещане, че където ме има мен, не може да има хармония. Все по-често ми се случваше да оставам сам, затварях се в класната стая или пък, се криех да пуша в свинарника. Избягвах да мисля за Марина, която внезапно бе напуснала нашата маса, пред Германа и Попеско мълчах като пън, намирах всякакви поводи, за да не срещна внимателните, питащи очи на Райна. Сутрин се измъквах първи от спалнята, още преди обиколката на Джо, вечерно време лягах последен, на загасена лампа. По плаца се появявах в изключително редки случаи, най-често във вторник, когато всички ходеха на кино или в пустите следобедни часове на неделната отпуска. Пресичах го на бегом, оглеждайки се страхливо да не ме мерне някой и запъхтян се шмугвах в първото по-закътано място. Сигурно съм приличал на луд, на смахнат в самотията си старец. Светли мигове в живота ми останаха единствено двете седмични слизания до читалището, където върху огромна, застлана със зелено сукно маса маестро Найденов беше вече започнал своите неповторими репетиции.

Пансиона напускахме обикновено двамата с Ростислав. Той ходеше на тренировки по ориентиране, подтичваше покрай мен с двете си леви гуменки и ме убеждаваше в неоспоримите достойнства на разработената лично от него система за закаляване в студена вода. Ела някой ден с мен, викаше, открил съм едно чудесно място за плуване през зимата, ще си оправиш нервите и ще заобичаш света отново! Ще дойда, обещавах, нека само да ме позабравят малко. Не се стряскай толкова, оставяше ме до читалищната врата Ростислав, здравето преди всичко! Прав си, съгласявах се аз и вече пред репетиционната зала, откъдето на големи, пенести вълни преливаше мощният глас на режисьор-постановчика, сам си повтарях: „Здравето преди всичко!“

— Само че здравето на духа! — посрещаше ме разгърден Найденов, вирнал жълтия си показалец към тавана. — За какво ти е тяло на атлет, в което дреме душа на кретен? Сядай на масата и почвай да се вживяваш!

Вживяването в образа бе за него необходимият, задължителният, но в никакъв случай достатъчният етап на работа. Вживяването именно щяло да ми помогне да разбера, че Холдън не е нищо друго, освен същия този Иван, Ханс, Брънджи или Слънчевия, който имах честта да представлявам, присаден на американска почва и смазан, разбира се, от американския начин на живот. Разликата може да се търси примерно във факта, че Холдън е безнадеждно сам, сам и сам, докато такова нещо при мен няма, тъй като съм заграден с обич и човешка топлина в къщи, и в училище, и в обществото. Обаче, ако само за миг си представя липсата на тая загриженост за моето настояще и моето бъдеще, ако допусна, че във всяко, дори най-добро намерение на родители, учители и общество има фалш или зле прикрито безразличие и че вместо в дружеска, приятелска, ведра обстановка, живея заграден от една скрита враждебност, аз вече няма какво да се вживявам, аз вече мога да играя себе си, да се оставя спокойно на собствените си реакции, които във всички случаи ще бъдат най-верните и по нищо няма да се различават от Холдъновите. И тогава, моето момче, завираше моравия си нос в лицето ми Найденов, тогава можем да говорим за чисто изкуство, за голямо изкуство, произтичащо от същината на интерпретатора и затова въздействащо със същата сила на зрителя! А не да се надвикваме като високоговорители и да се пъчим в изтъркани реквизитни костюми, не да се вдетиняваме, да мятаме мазни перуки и да предлагаме две кила пудра и още толкова грим вместо човек! Не! Ще оставим тази привилегия на Народния театър, на а-ка-де-ми-ци-те! На титулуваните профани и безсъвестни гуляйджии, с които е така богато надарена нашата страна и които се тъпчат в храма на Мелпомена като в общинска баня! Ние ще правим изкуство! Затова играй! — стоварваше юмрук по масата Найденов. Ти си сам, сам, сам! Ти си Холдън! — отпускаше се най-сетне напълно изтощен на най-близкия стол той.

Всъщност освен мен репетираха още десетина души — професионални самодейци, все хора врели и кипели в театъра, видели през живота си какви ли не режисьори и робували на всевъзможни художествени концепции, които не споделяха изцяло възгледите на Найденов за изкуството, позволяваха си дори да опонират, а по-нахаканите, щатните работници в читалището — и да пледират пред ръководството за неговото отстраняване. Тях маестрото наричаше хибриди между овца и кон или за по-накратко „овчи коне“.

— Вие, овчи коне — говореше им благо той, — дето не можете да кажете човешки даже едно „Добър ден!“ и преигравате всяко чувство, сте свикнали само да сплетничите и да намирате кусури на светлите и отдадени на идеята хора, и аз бих могъл да ви изхвърля веднага, ако не ми трябвахте точно такива, за да обкръжа с вас кристалночистия, умен, почтен и болезнено чувствителен Холдън. Вие, овчи коне, сте торта̀, с която ще наторя почвата, за да поникне прекрасното цвете Холдън Колфилд. Това сте вие и нищо друго, към вас нямам никакви изисквания, научете си само добре репликите и продължавайте да сплетничите на сцената по същия начин, както го правите в живота. Намирам ви за прекрасни и ви се радвам от все сърце!

След това Найденов потъваше в дълбоко мълчание, заграждаше се с бодлива тел и оставаше така до края на репетициите — намръщен, почервенял, единствен затворник в личния си затвор. Аз напусках читалището на пръсти, знаех, че пред входа, подскачащ с двете си леви гуменки вече ме чака премръзналият Ростислав, двамата тръгвахме неохотно към пансиона и пътьом отново разговаряхме за предимството на неговата система за закаляване в студена вода. Ще дойда, обещавах на Ростислав, непременно ще дойда някой ден да видя отблизо как става тази работа! В пансиона се намъквах също на пръсти, свивах се зиморничаво под одеялото и заспивах без сънища и без никакви очаквания от утрешния ден. Както и от по-сетнешните. Така си живеех.

Дана ме спря, не, не ме спря, просто задържа по-дълго върху мен огромните си, направени от черен туш очи и аз сам спрях, бях тръгнал някъде си, кой знае къде.

— Вярно ли е, че ще играеш в градския театър? — попита.

— Налага се — казах. Нямах нищо по джобовете, но започнах да ги опипвам един подир друг. — Налага се — повторих. — Директорът нареди.

— Аха — кимна Дана. Усмихна се леко, трапчинките по бузите й засмукаха въздуха около мен. — Мога ли да те погледам?

— На маса сме още — успях да смънкам аз.

— Ще ми се обадиш ли, когато се качите на сцена?

— Ще ти се обадя.

— Слънчевия… — разсмя се изведнъж Дана и във въздуха се разхвърчаха букети цветя. После заподскача по плаца на един крак, като момиченце, което играе на дама, така стигна до алеята към девическия пансион, там се обърна и с ръце в джобовете на престилката си високо извика: — Кажи на мускетарчетата, че довечера ви пазя място в столовата!

Вестта бе приета различно. Германа моментално се вдърви, започна да мънка неговите си нищо незначещи „мда, да, да“ и „не, не“, да пресява и да отсява, Попеско пък стана по-червен от великденско яйце и остана такъв чак до вечерта, но в крайна сметка и двамата се съгласиха, че това е вече един нов, значително по-положителен от предишното ми сополиво мълчание момент и че те, в качеството си на най-добрите ми приятели, ще седнат на масата. До срещата имаше доста време примерно, ако си закъсал на някаква непозната гара и чакаш единствения влак, за да те прибере и същевременно някакви си два-три мига, ако си осъден на смърт, аз преживях това време и като осъден на смърт, и като зарязан от времето пътник на непозната гара, изчаках петнадесетина минути след като отвориха столовата, после влязох вътре с подкосени крака и оставих съдбата да прави с мен каквото си иска.

И веднага трябва да добавя, че съдбата бе решила този момент от моя живот съвсем надве-натри, абсолютно нескопосно и бездарно. Нямаше ток. От насоченото движение на електрони, както ни го обясняваше геносе Тишлер, не се мяркаше нито едно електронче, лелките стояха със скръстени ръце пред празните тенджери, а Джо се повърташе нагоре-надолу и сипеше сентенции от рода на „От глад никой не е умрял“ или „Претоварването на стомаха вечерно време пречи на дълголетието“. За дълголетие по онова време никой от нас не мислеше, краят на живота лежеше захвърлен далеко зад линията на хоризонта, така че мъдростите на Джо се изпаряваха като капки вода по напечения асфалт, но пък за сметка на това още не бяхме свикнали да ни отнемат залъка от устата, считахме го за грубо погазване правата на човека, което никакви обективни причини не могат да оправдаят. С две думи: назряваше бунт. В основата му, както винаги при подобни ситуации, застанаха дебелоокият Първан и Роза, върху раменете им веднага стъпиха дяволчето Фют и ученикът Костов и малко преди на върха на пирамидата да се изправи Джеки с байрак в ръка, без бял кон и шпага, в столовата влезе директорът Цончев.

— Какво става тука? — гръмогласно попита той, макар че само преди минута бе разговарял с техниците от енергоснабдяването и дори по-добре от господ, който ако съществуваше, би знаел всичко, знаеше какво точно става. — Къде се намирате вие?

Ние се намирахме в столовата, разбира се, и това също бе не по-малко известен факт, но тъй като никой не се осмели да го напомни на директора, същият още по-яростно се нахвърли върху нас:

— Какви хора сте и хора изобщо ли сте? Заради един комат сте готови за нула време да съборите сградата, която държавата вече толкова десетилетия гради, готови сте да отречете всичко, направено за вас, да зачеркнете, да оплюете, защото не знаете какво е нямане! Защото сте родени с биберон в устата и така мислите да го карате до края! Защото… — Тук директорът не можа да намери нови думички, но пък затова прибягна към значително по-красноречив жест: дръпна рязко ризата си, копчетата му се разкопчаха и над изпъкналото коремче срамежливо бялнаха леко окосмените му гърди: — Защото на вашите години ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир кравата и ако мама намираше да ми сложи в торбичката малко сиренце, бях щастлив! Не съм знаел какво е електричество, не съм се нареждал на опашка за първо, второ и трето, само една шепа джанки! — съвсем истеризира той. — Но ние бяхме закърмени с труд, а не с биберон! Знаехме ние цената на хляба!

В столовата, както можеше и да се очаква, цареше мълчание, всички стояхме с хванати отпред ръце и с наведени глави като пред пресен гроб и всеки правеше за себе си изводи от мъдрата директорска изповед. За вечеря вече и дума не можеше да става. Половината от нас бяха готови не само днес, но дори, дни наред да ядат само джанки и да тичат подир кравата, затова кротката и съвсем изненадваща реплика на Ростислав прозвуча като светотатство:

— Нали нашите ни плащат храната — рече той. — Като не вечерям, не мога да спя.

— Ето! — вдигна двете си ръце към небето Цончев, после свали дясната и забоде показалеца й в Ростислав: — Ето го бъдещия консуматор! Вижте го добре! Полюбувайте му се! Държавата му осигурила право да учи, да се развива, да спортува, а той е готов да я продаде за една паница леща! Но, не… Край! От днес никакви тренировки, ще седиш в пансиона като всички други! Никакви привилегии, никакви отстъпки! И ще ми напишеш писмо до родителите си, което още утре сутринта искам да подпиша!

В същия момент някъде някой си включи шалтера и насочените електрони хукнаха като луди към нашата столова. Сякаш плиснаха върху ни кофа със светлина и в тази светлина, кой знае защо, всички се почувствувахме голи-голенички. Начело с директора Цончев, който и без това си беше гол до кръста. Лелките моментално се разшетаха, на шубера изненадващо бързо се появиха готови блюда с полуготова храна, тези, които бяха наред взеха полагаемото се, а следващите припряно се подредиха в мълчалива редица и зачакаха. Джо обърна невиждащото си око към директора и за всеки случай изкомандва:

— Нихт шпрехен, бите!

Директорът пък на свой ред загърна разкопчаната си риза, огледа се, после щракна с пръсти и с чист разсилнически глас извика:

— Димкова! Дана Димкова!

— Тук съм — обади се Дана. Показа се от малкия салон на столовата точно както привиденията се показват на простосмъртните в телевизионните филми за недоразвити деца и без да помръдва устните си, кълна се в това, потвърди присъствието си:

— Ето ме.

Не бях забравил за нея, просто смятах, че все още не е тръгнала към трапезарията и въпреки всичко, гласът й ме разтърси, сякаш мен включиха в електрическата мрежа. Така ли ще е вече, помислих си още тогава, и ако ще е така, до какъв ли край ще го докараме, но директорът Цончев и този път не ме остави сам да решавам проблемите си, нареди:

— Храни се, без да приказваш! — хвана Дана под ръка и любезно й предложи изхода: — Имате телефонен разговор с Франкфурт на Майн. С баща ви.

Шокът можеше да бъде сравнен само с внезапно изригнал гейзер на мястото, на което стоеше Цончев. Никой никога не беше го чувал да говори с учениците на „вие“, той дори с учителите беше на „ти“ и смяташе това си отношение за крайъгълен камък на демократичната си във висша степен политика. Да не говорим за споменаването на западногерманския град Франкфурт, за телефонния разговор и прочие… Единствено Дана възприе нещата като напълно нормални.

— Благодаря ви — тръгна тя пред директора и минавайки покрай мен, леко ме ощипа над лакътя: — Погледни в малкия салон!

Погледнах начаса, разбира се, но какво видях! В средата на масата ваза с цветя, около нея — две разтворени консерви „Сокра“, четири пълни комплекта прибори: нож, вилица и лъжица, под тях салфетки и зад два от комплектите — Германа и Попеско. Германа стегнат, ще кажеш че е завинтен за стола, Попеско пък разлят, потен, червен, сякаш току-що боядисан с водни бои.

— Настанявай се! — промърмори Германа. — Втасахме я.

Седнах му без много приказки, то нямаше и какво толкова да си кажем. Просто трябваше търпеливо да изчакаме, докато целият личен състав на гимназията се изреди хихикайки да ни види сеира, да ни запомни и да ни разнася, а също така да дочакаме и Дана, която се появи тутакси след последния сеирджия — с табла в ръце, върху таблата четирите блюда с полуготовата храна, сервира ги с почти професионална лекота, след това се настани на четвъртия стол и вежливо ни подкани:

— Е, господа, да започваме!

Господата започнаха кой както може, а Дана си остана така, сплела пръстите на ръцете си под брадичката, втренчила присмехулно черпите си очи във всеки един поотделно и във всички заедно. Сол!, промърмори по едно време Германа, тя скочи и подаде солницата от съседната маса. Оцет!, обади се след него Попеско, Дана придърпа и шишето с оцет.

— Ти да желаеш нещо? — обърна се след това към мен.

— Чаша вино — кимнах аз. — Защо не ядеш?

Дана изпъна крака под масата и се изтегна на стола, подчертавайки с дебел флумастер всяка фибра от тялото си, после отново сплете пръсти под брадичката си: Защото съм склонна към напълняване, не забелязваш ли? А виното ще получиш в неделя.

— Чак в неделя?

— Чак тогава. Ти нали си от съседния град?

— Тамошен съм — признах си.

— Имам един братовчед в местната казарма, войник, ще ме заведеш да го видя. Първи братовчед. Докато си говорим с него, ти ще пиеш вино.

Германа веднага се усъмни, че в тази картинка не всички бои са истински, отмести напред чинията, която и без това бе вече опразнена, отръска ръце над масата и ги скръсти на гърдите си, като преди това още по-строго скръсти вежди над очите си. Попеско пък дори не вдигна глава, продължи да си пасе кротко, без и през ум да му минава някакво съмнение относно загадъчния братовчед-войник. Той си беше така подреден — щом като някой казва „Имам братовчед“, значи има. Ако те моли да го заведеш при него и това е в твоите възможности — заведи го. Аз, разбира се, по съвсем друг начин си представях тази вечер, както и своята историческа мисия, но все пак запазих присъствие на духа, колкото за още две-три хапки и чак след това, внимателно попивайки потта от горната си устна, попитах:

— Татенцето от Франкфурт ли ти поръча да го навестиш?

— Не беше татенцето, а брат ми — стрелна ме с очи над масата Дана. Все едно, че извади тесла и пирон, и ме закова с този пирон на стената. — Друго?

— Как си го представяш? — добавих другото.

— Съвсем просто. Ставаме към шест часа сутринта, ти ме чакаш пред шахтата за боклук, измъкваме се на бегом до автостанцията, купуваме билети за автобуса и след един час сме пред казармата. Връщането с такси. Мен има кой да ме прикрива, теб ще те прикриват мускетарчетата. Нали! — Дана извади пирона от мен и последователно го насочи към Германа и Попеско. — Нали така!

— Така — съгласи се веднага Попеско. Да не го изпревари някой още по-добронамерен.

— М-да-а… М-да-а, да… — разви набързо своето схващане по въпроса Германа. — Само че Брънджи е вече с поведение „три“…

— Не се предвижда залавяне — парира го Дана. — Прогнозата е слънчево време с леки съмнения за флирт между двама ни.

— Те прогнозите развалят времето — намръщи се още повече Германа.

— Разбира се, аз мога да помоля и някои друг — вдигна се изненадващо Дана. Говореше тихо, даже много тихо, но кънтеше из цялата столова. — Мога да помоля дори директора Цончев и съм сигурна, че няма да ми откаже, просто си мислех, че вие тримата повече заслужавате тази чест. Слънчевия! — довърши ме тя. — Един най-обикновен Ханс, заграден от лявата страна с пастор, а от дясната с полицай!

Ето, така бях принуден да зарежа всичко и да се изправя още първата неделя в шест часа пред шахтата за боклук, да поема с две ръце Дана и да я поведа към родния си град. Пансионът още спеше, само откъм кухнята се чуваха приглушените гласове на подранилите лелки. Зимното небе беше паднало ниско, беше затиснало града. Само за минута ушите и главата ми измръзнаха, не помагаше нито вдигнатата яка, нито шалът. Опитах с подскоци на място, но спрях веднага — твърдата земя под мен кънтеше като празна зала. Свих се край един храст и зачаках.

Дана се появи за миг в светлината на крушката пред девическия пансион и моментално се скри в тъмното. После предпазливо, стъпка по стъпка, слезе към парка и спря нерешително досами мен.

— Дано! — подвикнах.

— Ох, тука ли си? — сгуши се до мене тя. Стана ми изведнъж топло, дори горещо. — Умрях от страх!

— Сигурна ли си, че точно днес трябва да ходим при този твой братовчед в казармата?

— Вече не знам, да ти кажа, май трябва. Слънчо — Дана за първи път ме наричаше така, — опасно е за теб сега. Ще ме преведеш само през шахтата.

— Разбира се, че ще дойда — хванах я за ръка аз. — Внимавай да не настъпваш сухи клечки!

Стигнахме до шахтата за боклук на пръсти и пак така на пръсти аз първи влязох в нея. Вонеше ужасно.

— Скачай! — поех с ръце Дана.

После отворих желязната вратичка към улицата, огледах нагоре-надолу и леко се спуснах. Едва тогава видях Парасков. Стоеше изправен ма ъгъла и ме гледаше не по-малко изненадан от мен.

— Бягай! — викнах на Дана и сам хукнах нагоре по улицата.

— Стой! — зина зад мен Парасков. — Стой, видях те!

Успях все пак да взема преднина, макар че той тичаше също добре, завих край централния вход, минах запъхтян покрай смаяния портиер и съвсем безсмислено се пъхнах в пансиона. От кого се криех, вече имаше двама свидетели на моя опит за бягство!

Тази година октомври тръгна да си отива какъвто си беше и дошъл — нито слънчев, нито дъждовен, пътник без багаж между началото и края. Никой не се разплака подир него, не се намери кой да му помаха с кърпичка. На празния перон останахме само ние двамата с Ростислав — той с двете си леви гуменки и със забраната да практикува любимия си спорт и аз — шушумига някаква, изоставен сам от себе си. В пансиона, слава богу, не се разчу нищо за нашия неуспешен поход към съседния град. Засега. Парасков все още мълчеше. А и Дана се държеше така, сякаш никога нищо не е било. Вечерно време спрягаше масата с неизбежната „Сокра“ и с букета цветя, около нея смирено се настаняваха преданият на делото Попеско и недоверчивият Герман, тримата се хранеха мълчаливо, после си казваха по две-три думи и любезно стискаха ръцете си преди да легнат да спят. Ние с Ростислав по правило ползвахме съседната маса, обикновено с ученика Костов. Неговото присъствие се налагаше поради необходимостта най-сетне да се съчини писмото до родителите на Ростислав, изисквано настойчиво всяка сутрин от директора Цончев и абсолютно задължителната деликатност на текста, тъй като щеше да бъде четен от доста възрастни хора, родили момчето си на стари години и безмерно влюбени в него. „Мили мамо и татко — предлагаше Костов, — гладът приспа разума, но това бе само един момент на слабост, само една дребна джанка от множеството джанки в детската пазва на директора.“ „Не става — отхвърляше отчаяно с ръка Ростислав. — Те никога не са ме оставяли гладен.“ „Разберете и опростете! — навираше луничавия си нос между двама ни ученикът Костов. — Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани!“ „Не става — клатеше глава Ростислав. — Баща ми е активист в дружеството на атеистите.“ „Битието определя мисленето! — удряше ядосан Костов по масата. — Тялото е двигател, който не може без гориво! Особено при един спортист.“ „Не става — бърчеше нос Ростислав. — Винаги са ми казвали, че идеята за нещата е по-велика от самите неща. Не ме обърквай!“ „Ама какъв човек си ти бе? — вдигаше ръце Костов. — Нито с бога, нито с дявола, нито с тези, дето ги отричат!“ „Обикновен човек съм аз — криеше срамежливо очи Ростислав. — Мечтата ми е да стана републикански шампион.“

Моето участие в тези дискусии се свеждаше до няколко колебливи обаждания, в повечето случаи напълно излишни. Духом аз бях изцяло все още във вонящата шахта за боклук, кротката почуда от невероятния и упорито преследващ ме в последно време малшанс отдавна бе отстъпила мястото си на два бръмбара, които упорито се гонеха в главата ми. Внезапното изчезване на маестро Найденов прекрати временно репетициите, така че и този път за спасение ми бе отрязан, тънките дипломатически опити за сближаване на отново появилата се Марина само засилваха глухата неприязън към всяко същество в рокля. Предложението на Ростислав (стигнал най-сетне до някакво споразумение с ученика Костов относно съдържанието на текста) да прескочим до неговото прекрасно място за плуване и закаляване през зимата ми дойде като манна небесна, приех го начаса, без много да му мисля и сега, като превъртам лентата, си спомням дори, че и денят беше чудесен — целият в благо жълто, посипан със слънчеви квадрати.

Пристигнахме бързо, мястото се оказа каналът, по който водата се отделяше от реката, за да влиза в дългия три километра тунел към юзината на малката водноелектрическа централа в парка. Ростислав свлече дрехите си накуп, гореше просто от нетърпение да ми покаже предимствата на своята система. Аз се разхвърлях бавно, двата бръмбара в главата ми изненадващо бяха спрели своя бяг и вместо тях колебливо просветваше червена лампичка.

— Студената вода пречиства душата и дава покой на тялото — топна краката си Ростислав. — Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят бога.

— Нали баща ти е активист в дружеството на атеистите — седнах до него аз. Водата ме парна до коленете. — Откъде познаваш блаженствата?

— Ми то е така — пусна се внимателно по течението Ростислав. Студът наряза дишането му на късове, гласът му отведнъж стана хрипкав. — В къщата на атеиста се говори само за бога. И обратното. Ти не знаеш ли?

— Излизай! — скочих аз. — Излизай веднага!

Ниско над канала, на два-три метра преди водата да потъне в тунела, минаваше малко мостче, Ростислав се хвана за него, вдигна се като на висилка и стъпи отгоре му. Там предварително бяхме оставили хавлиена кърпа, с която той веднага затри яростно посинялото си тяло, докато кръвта отново тръгне по вените. После приклекна няколко пъти, разкърши ръце и, подивял от свежи сили, викна колкото му глас държи:

— Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!

— Това къпане май не ти се отразява много добре — цопнах във водата и аз. Пресякох се като прясно мляко, зъбите ми затракаха подобно кастанети. Едвам се докопах до мостчето. — Ако те чуе Тишлер — продължих по инерция, вече върху мостчето, като внимавах да не си отхапя езика, — ако те чуе геносе Тишлер, много ще има да се чуди.

— Не му обръщай внимание — подаде ми хавлиената кърпа Ростислав. — Той също е бил вярващ, и то силно вярващ. Както и баща ми. Чувстват се обидени нещо, затова така яростно хулят бога.

По върховете на дърветата изведнъж пролази вертолет, ръсна някаква отрова, врътна дупе и запърпори към града. Водата в канала трепна леко, настръхна сякаш, след това пак тръгна по пътя си. Под слънцето мина тънък, прозрачен облак.

— Хубаво ли е да си влюбен? — тръгна отново към началото на канала Ростислав. Изръси го като лятно небе градушка, мина и замина. Аз тъкмо навличах панталоните си.

— Защо питаш мен?

— Ми защото си влюбен, това всички го знаят. В Дана, как действа системата за закаляване?

Системата действаше отлично, в душата ми наистина бе светло и чисто като в храм със сто запалени свещи, но сега Ростислав, кой знае защо, духна свещите, стана мрачно и замириса на мухъл.

— Не съм влюбен — казах. — Това, което знаят всички, невинаги е вярно.

— Ти не си герой, не знам дали си забелязал — плъзна се по водата Ростислав. — Нито пък аз. Нито който и да е от нас. Шушумиги сме, Ханс.

— Спри! — скочих аз.

— Страхливо започваме живота си — подмина мостчето Ростислав, обърна лице към мен и в същия миг то се изкриви от болка: — Кракът ми нещо, Ханс, Ханс, кракът ми!

— Излизай! — изкрещях.

— Схвана се! — вдигна ръка да се хване за ръката Ростислав, но тя се отрони и течението го засмука в тунела заедно с две-три опадали листа и една подгизнала, мързелива клечка.

И досега не съм сигурен видях ли, не видях ли очите му, преди да го глътне водата, всичко бе толкова невероятно, някакъв глупав, безсмислен кошмар. Усетих се чак на алеята в парка, близо три-четири километра отдалечена от канала, мярнах тичащите с разтворени ръце срещу мен хора и други зад тях, наизлезли пред входа на градинската бирария, различих сред всички рошавата, червендалеста глава на маестро Найденов, чух вика му: „Холдън, момчето ми!“, после някой ме сграбчи отзад, затисна ме на земята и от всички останали ми силици аз успях да подредя само две думи, без които животът ми по-нататък би бил немислим: „Спрете юзината!“.