Вчера

Четвъртък

Новата ученичка не дойде в нашия клас. Бяхме съкрушени.

Вестта ни съобщи учителката по литература Тонова, по-скоро вметна я в общия поток от напътствия как да продължим часа без нея, тъй като тя трябва да прескочи до своя клас, за да представи едно момиче, току-що пристигнало от Западна Германия. През това време ние да наблегнем на социалните мотиви у Яворовата поезия, спирайки вниманието си по-специално върху стихотворението „На нивата“, а Джеки да го научи наизуст, което ще му помогне да си припомни прелестта на родния език.

— Ама какво става с вас, бе деца? — сама се прекъсна Тонова. — Защо оклюмахте така?

Зад гърба ми Джеки започна да пъшка, да сумти, гърлото му заклокочи, сякаш чешма източваха. Снощи той стоя дълго след бурята, събра старателно в един кашон всички книги, учебници и тетрадки, премете около чина, след това почисти мястото й в олтара и го застла с нова гланцова хартия.

Иван ще отговаря за дисциплината — пръст по пръст изтри тебеширените си ръце Тонова. Брадичката й леко потрепваше от постоянно стягащата се и отпускаща се вратна жила. — Не мога да ви се начудя! Големи сте вече, трябва да свиквате със самостоятелна работа. Иване, ела на катедрата!

Друг път класът едва дочакваше хлопването на външната врата, но сега настроението за големи безобразия беше скършено, известно време дори не се чуваше глас. После Фют не издържа, изпъна врат, имитирайки тика на Томова, провлече едно „ъ-ъ-ъ“ и започна да замеря дебелия Динко с малки топчета хартия, като при всяко попадение в главата му високо обвяваше: „Кош!“. Шансовете на Фют за скандал бяха нищожни, разбира се. Дебелият Динко веднага организира пасивна отбрана, вдигна яката на куртката си и се зарови в учебника, пълничките му устни отчетливо очертаваха буквичките, можеше да се разбере какво чете само по артикулацията. Всъщност той не беше дебел, а кръгъл, къдравата му коса сипеше пърхот като сняг. Пърхот имаше даже по ръкава на Стефка, която седеше до него и с върховни усилия се опитваше да внушава достойнство и респект, демонстрирайки изключително сериозно отношение и към най-малката дреболия. Всичко при нея беше показно. Ето, сега вземам писалката, вземаше писалката Стефка, тя трябва да се държи точно така, а не иначе, тялото изпънато, главата на съответното разстояние, другата ръка, превита в лакътя, придържа тетрадката, писецът пада отвесно върху листа. Изречението завършва с точка, новото започва с главна буква. Преди ядене ръцете се мият. Нощно време се спи.

— Само паста „Идеал“! — изрева ученикът Костов — вижте ми зъбите, като маниста са!

Никой не му обърна внимание. Вечно неразположените близначки Станка и Цанка обявиха със слаби гласчета, че ще прескочат до стационара. Ростислав моментално извади топографска карта и определи маршрута им по азимут. Той тренираше ориентиране и се движеше изключително по азимут.

— Може ли да видя? — вдигна ръка Анастасия. Питаше мен естествено, тя пък се движеше изключително с питане.

— Може — кимнах аз.

Анастасия стана, изтръска си престилката и се понесе към чина на Ростислав като кулата в Пиза. Цялата беше скосена някак си, един перпендикуляр от тила на главата й към пода ясно очертаваше правоъгълния триъгълник, върху хипотенузата, на който лежеше плоското й тяло. Пада, пада!, подскочи Фют, но този път Джеки не го подкрепи. Анастасия прекоси стаята без обичайните си подпирачки. Джеки дори не погледна какво става, нещо нечувано, — от излизането на Тонова той не беше мръднал. Седеше мрачен на чина, стиснал с две ръце главата си, вардеше някаква мисъл да не избяга.

— Бате — реши се най-сетне той, — ми аз, такова, куто идвам също от Германия, що не съм с един клас по-нагоре?

— Защото си тъп, моето момче — нежно приглади облите си като дини гърди Роза. И приключвайки часа по литература, както всеки ден по това време, първа съобщи: — Деца, време е за обяд! Има свинско със зеле и малеби.

В стола се нареждахме като овце за доене, Джо тропосваше нагоре-надолу по редиците и ни подкарваше към шубера на съмнителен немски, гарниран повече с български думички:

— Шнелер, шнелер! Без много шпрехен!

Здравото му око постоянно сълзеше, той го бършеше с носна кърпа, после със същата кърпа попиваше потта от голото си теме и от ръцете си.

— Нихт шпрехен, казах!

Аз си чаках реда, притиснат като сандвич между Германа и Попеско. Германа почукваше с пръст стъклото на прозореца, дразнеше една сънена муха, за да влезе в паяжината, отзад Попеско сърдито мърмореше: „Що мъчиш животинчето?“, потриваше нос и лакомо попиваше миризмата на свинското. „Я скивай!“, сбута ме той. Опашката леко мръдна и зад ъгъла се показа новата ученичка. Виждах я за първи път.

— Само по три филийки хляб, бите! — обади се Джо.

Беше с чиста, светлосиня престилка, слизаща малко над коленете, около врата й светеше ослепително бяла якичка, върху която се виеха тъмни, меко начупени коси. Лицето й също беше тъмно, мургаво, с нежна, гладка кожа, с хубаво очертани, чувствени устни и прав нос, но то почти не се забелязваше от очите. Никога не бях срещал толкова наситено, блестящо черно. Гледаха предизвикателно и същевременно любопитно, разгръщаха ни един по един, надничаха във всеки от нас, но самите те не издаваха нищо. В тези очи не се потъваше, а се падаше като в кладенец. И аз паднах.

— Чувате ли? — кресна Джо. — Защо вземате по пет филийки, когато не можете да изядете дори две?

Марина тъкмо влизаше в столовата, подскачаше с чарлстонова стъпка вдигнала цвете в ръката си и стиснала книга под мишница. Пред гишето за хляб отброи точно пет филийки. Красивата й глава с разпилени до раменете й прави коси остана за миг в контражур и обърната в профил се запечати като върху обратната страна на монета.

— Гладна съм, татенце — продължи да танцува тя към шубера, без да обръща внимание нито на Джо, нито на опашката. Тялото й трепереше отдолу-нагоре и отгоре-надолу, сякаш лек вятър подухваше ту от едната, ту от другата страна на тиха вода. — Гладна съм!

Джо моментално приложи коронния си номер, обърна се към нея с невиждащото си око и се направи, че не забелязва нищо, но този път Марина го пренебрегваше пред цял кош свидетели и ще не ще, възпитателят трябваше да се намеси:

— Ахтунг! — попи с кърпата потта от темето си той. — Ако има други абитуриенти, които бързат, да минат. Другарят директор е разрешил за абитуриенти.

— Аз не бързам, татенце — завъртя се на палци Марина и направи лек кникс. — Аз просто съм гладна.

— Яж де! — навири глава Джо. — Нали ти разреших, какво ми разиграваш театър?

— Благодаря, татенце — изпънала крак напред, направи дълбок поклон Марина. — Колко сте груб само!

Опашката се раздвижи, зашумя, в дъното се чу къдравият смях на ученика Костов. Марина явно прекаляваше. Джо поначало си беше вечно тлеещ огън, но сега тя хвърляше в него газ с шепи. Дори лелките от кухнята престанаха да разсипват. Любопитните им носове се лепнаха на стъклото, забрадките им се свлякоха и заприличаха на пионерски връзки. По сценарий Джо би могъл да прекъсне обяда и да изхвърли Марина от столовата, неговата роля имаше значително повече текст и даваше широко поле за творчески изяви, но той играеше бездарно, може да се каже страхливо и докара нещата дотам, че или трябваше да слезе позорно от сцената, или, ако остане, да бъде само неравностоен партньор.

— Груб съм — защити се Джо с разтреперано гласче. — Храня триста човека, а не една абитуриентка.

— Момиче като мен трябва да бъде винаги добре нахранено! — прозирайки далеко в бъдещето, бодна цветето на гърдите си Марина. После рязко се обърка към шубера и така си остана, само с идеята за още една крачка, подпряна като с ръка от блестящия поглед на новата ученичка.

През цялото време тя не беше сваляла този поглед от нея. Наблюдаваше я внимателно, леко вдигнала вежди, на моменти тъмните й очи слабо просветляваха, после като че ли ставаха още по-черни и дълбоки. Веднъж се засмя, струва ми се, когато Марина направи кникс, и на бузите й се очертаха две малки трапчинки.

— Заповядайте! — Новата ученичка отстъпи мястото си и също направи лек кникс. — Вземете!

В столовата изведнъж настъпи жадуваната от Джо тишина, чуваше се само плахото почукване на лъжиците в порцелана.

— Благодаря — отметна косите си Марина. — Как се казваш?

— Дана.

— Дана? — изуми се Марина. — Какво име, Дана. — След това взе таблата с яденето, сложи книгата върху чиниите и повтаряйки: „Дана̀, Дана, Дана̀, Дана…“, най-сетне се махна от шубера. Малко преди да влезе в другия салон спря, обърнала лицето си наполовина към нас: „Мускетарчета — подвикна, — пазя ви места!“