Вчера

Неделя

Найденов се оказа добър режисьор, пиесата наистина имаше голям успех. На премиерата лично директорът Цончев ми връчи букет цветя. Междувременно синият мерцедес, с който докараха Дана, дойде още веднъж — този път, за да я откара. Някой ме посочи на баща й и на брат й, посочи ме с пръст: „Ей този там!“ и те дълго ме гледаха със спокойно, ледено, овладяно презрение. Гледаха ме всъщност, докато се стопих, станах на локвичка. После изведнъж заваля силен дъжд, проливен и яростен. Биеше на приливи и отливи по стената, по стъклата, след това се оттегляше за миг и в един от тези мигове аз чух името си: „Иване-е-е!“, викаше ме Дана. Синият мерцедес беше спрял точно пред директорския кабинет, бащата на Дана тъкмо отваряше задната врата и напъхваше вътре мократа, раздърпана, разчорлена, обезумяла Дана. Отстрани чинно стоеше Марина с куфарчето на Дана в ръка и кой знае защо ми се стори съвсем суха. Сякаш дори дъждът я заобикаляше.

Хукнах като луд по стълбището. Когато излязох на улицата мерцедесът вече тръгваше, Дана се опитваше със сетни сили да отвори своя прозорец и последното, което видях от нея, бяха очите й. Отиде си така, както бе дошла.

Марина се върна на нашата маса в столовата, Германа и Попеско я приеха като свой човек. До зимната ваканция оставаха десетина дена. Джеки нарисува на дъската влакче с локомотив и десет вагончета и всеки ден започна да трие по едно от вагончетата. На четиридесетия ден от смъртта на Ростислав директорът разреши да разлепят некролози. „Ще те помним винаги!“, пишеше под снимката му. После Джеки изтри и последното вагонче от влакчето, остана само локомотивът, с който всеки тръгна към дома си за десетина дена, а когато се върнахме, пансионът беше вече затрупан с дебел, навеян на преспи около оградата сняг и цялата тази история бе забравена.