Вчера

Неделя

Денят се случи чудесен, може би последна кръпка в костюма на циганското лято. Джо мина със задника напред по всички стаи, колкото да отбие номера измънка два-три пъти: „Ауфщеен, ауфщеен!“ и веднага се прибра на последния етаж да проверява бележника на дъщеря си. По-примерните станаха. Дебелия Динко дори оправи леглото си и цуцна върху него с учебника в ръка, Ростислав навлече две леви гуменки и хукна по азимут към туристическото дружество. В дъното, седнал по турски на възглавницата си, ученикът Костов съчиняваше писмото, което при евентуален провал трябваше да изпратя вкъщи.

— Нали в един момент си почувствал неимоверен хлад в душата си? — питаше ме от време на време той.

— Почувствал съм — отговарях аз.

Първан пулеше очи ту към него, ту към мен, реотанът му едва-едва червенееше в двата края.

— Ще ти изгорят бушоните — взе главата му вместо топка Фют, финтира и мигновено заби кош.

— От зелена тиква семе не ща! — нацупи се Първан. Умираше за подобни мъдрости.

Фери мълчеше гузно в леглото си, без Нина той беше половин човек.

Германа и Попеско извадиха кутия кибрит, взеха по три клечки и започнаха да се изпитват кой да иде за закуската.

— Две — срамежливо предлагаше Попеско.

— Три! — троснато разтваряше ръка Германа.

— Пет! — блъфираше Германа.

— Една — червен до ушите познаваше Попеско.

Джеки се намеси тъкмо преди пълното поражение на Германа, изправи се с размъкнати гащи до тях и сам се предложи:

— Да отида аз. Двайсет стотинки.

Тарифата му беше постоянна, с тези двайсет стотинки после си купуваше четири лимонади от лавката и ги изпиваше на екс, пръхтейки като шопар. Той изобщо живееше с дребни удоволствия. Върна се почти веднага с няколко големи филии и две пакетчета масло, остави ги на един вестник върху пода и седна на моето легло, скрил ръцете си отзад:

— Бате, колко даваш?

— Двайсет стотинки — запазих цената аз.

— На — пъхна ми смачканата бележка в пазвата Джеки. — От гаджето.

Ученикът Костов се изхили в шепите си, луничавата му глава заприлича на пуйче яйце. Отметнах одеялото и прочетох бележката на глас:

„Слез да ти изгладя панталоните! Градът ни зове! М.“

Марина ме чакаше на пейката от другата страна на плаца, беше се простряла като пране под слънцето. Виждах я за първи път след вечерта в олтаря. Отново изпитах чувството, че всички гледат само нас и че отвсякъде наблюдават внимателно какво ще стане, сърцето ми трепна, сякаш някой го перна с пръст и остана така — звънче в гърдите. Аз бях, нямаше съмнение, и тази прекрасна жена на пейката беше Марина и слънцето грееше истински и лекият ветрец можеше да се пипне с пръст. Чудо!

— Здравей! — лениво отвори око Марина, затвори го, после отвори и двете. И прихна: — Ама защо си такъв бял! Боже, като тебешир си!

По алеята откъм къщичката на немските учители тържествено тръгна на неделна разходка семейство Тишлер. Всички бяха наконтени, зализани, фризирани, дезодорирани. Геносе Тишлер вървеше най-отпред, вирнал брадичката си, въртеше гордо глава наляво и надясно, сините му очички подскачаха на два крака по плаца и подпитваха всеки срещнат: „Е, какво ще кажеш? Е, нали сме чудесни!“. Зад него напето пристъпваше госпожа Тишлер, водеше децата като квачка пилците си. Тя беше ниска и трътлеста германска селянка с удивително криви крака и със самочувствие на холивудска красавица, къдравата й едра глава гледаше право в небето. „Гутен морген!“, поздрави геносе Тишлер, сякаш каза: „Виждате ли какво значи великолепно семейство!“, „Гутен морген!“, съгласихме се ние, „Нямате грешка, вярно е!“ Сигурен бях, че знае и за чина, и за стола, но дори да бях подпалил цялата църква, едва ли би нарушил свещеното спокойствие на неделната си разходка.

— Болен ли си? — заопипва ме Марина веднага щом отминахме. — Челото ти е студено.

— Нищо ми няма — смънках аз. — Не можах да спя.

— Сънувах те — призна си Марина. — Затова не си спал. Ще дойдеш ли да те огладя? — Хвана ме за ръката тя и като малко момче ме поведе към пералнята.

Вътре беше влажно и студено, силно миришеше на мухъл. Марина светна лампите, подреди си масата, после включи ютията и усмихната се обърна към мен:

— Свали си панталоните, не мога да ги гладя на теб.

Смъкнах ги безстрашно надве-натри, предвидливо бях навлякъл едни плувки отдолу, после седнах на стола до прозореца. Той гледаше към входа на гимназията и към улицата за града, на места панорамата се закриваше от високи купчини въглища за парното. Точно срещу мен оставаше портиерната, портиерът тъкмо завършваше закуската си. Като свърши, събра трохите в шепа, лапна и тях, след това зина, протегна се, премляска и излезе отпред, бръкнал ръце в джобовете на развлеченото си яке. В същия момент пред входа спря кола — черна, намръщена волга с държавен номер. Портиерът приклекна леко, надникна любопитно вътре, аз също надникнах от моя наблюдателен пункт, но освен замръзналия като сфинкс шофьор зад кормилото не се виждаше нищо друго. Колата си седеше мирно, сякаш затова е дошла. Вече мислех, че чака някого, дори започнах да изчислявам кого точно може да чака, когато задната врата изведнъж се отвори и на асфалта стъпи висок, напълно побелял, около петдесетгодишен елегантен мъж. Портиерът мигновено се наежи и доби служебен вид, но мъжът не бързаше да се обърне към него. Стоеше нерешително до отворената врата, поглеждаше замислен ту към девическия пансион, ту към църквицата, търсеше машинално цигари по джобовете си и не продумваше нито дума. Най-сетне запали, сети се да подаде кутията и на портиера. Едва сега двамата заговориха нещо, портиерът сигурно попита мъжа кой е и какво иска, мъжът му отговори, портиерът се дръпна изплашен, загаси цигарата си и влезе в будката. Там веднага хвана телефона, загърбил колата с побелелия мъж отвънка, говори с някого, после с друг, накрая излезе и безпомощно разпери ръце. Мъжът нищо не каза. Припали нова цигара и пак се загледа в девическия пансион.

— Какво зяпаш? — обади се Марина. Съвсем бях забравил за нея.

— Някакъв мъж.

— Я да видя! — остави ютията Марина. Наведе се до мен, дъхът й леко замъгли прозорчето. — Че това е на Верка бащата!

— Кой? — скочих аз. Сега ми стана ясно всичко — и подозрителното мълчание на колата, и нерешителността на мъжа, и страха на портиера. Намъкнах се в панталоните си кажи-речи в движение. Марина извика след мен: „Чакай да те доизгладя!“, но аз вече тичах по алеята към входа. Вече бях подминал трътлестия портиер и задъхан, с един изгладен и един омачкан крачол, спрях пред белокосия мъж.

— Добър ден! — поздрави той. Точно такъв глас очаквах — леко дрезгав, малко приглушен.

— Верка ли търсите?

— Верка — изгледа ме внимателно мъжът. — По-точно багажа й.

— Елате! — поведох го към църквицата. — Подреден е.

Влязохме вътре като в храм, какъвто си е бил, преди да го оскверним с нашето жалко, целодневно висене по чиновете, мъжът само дето не се прекръсти, побутна бегло кашона с книгите на Верка и отново спря изпитателния си поглед върху мен:

— Нейният чин къде е?

— Няма го — казах. — Аз го изгорих.

— Да — съгласи се мъжът, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да изгоря чина, на който е седяла дъщеря му. — Тука ли беше?

— До печката — посочих.

— Да — повтори той. — Да, да…

После тръгна бавно между двете редици чинове, стигна до нашия прозорец, прекара ръка по перваза, погали го сякаш, отвори и затвори вратичката на печката, побутна кюнците да види дали стоят здраво. До черната дъска се върна пак така бавно, там взе гъбата, изстиска я, след това вдигна тебешира от пода и драсна някаква съвсем безсмислена чертичка. През цялото време очите му настойчиво търсиха нещо, опипваха тавана, стените, пода.

— Тя обичаше да рисува — изскърца гласът му. Съвсем се беше загубил.

— Таблото до вратата е нейно.

— Да — кимна мъжът. — Забелязах. Бих искал и дрехите…

— Приготвени са — тръгнах пред него аз. — Вървете след мен!

Мъжът покорно ме последва, пътьом само спря за момент, колкото да остави кашона с книгите до колата. По цялата алея до девическия пансион не срещнахме никого, гимназията си беше поела дъх и щеше да го изпусне едва когато си замине бащата на Верка. Минахме по празните коридори съвсем сами, някъде в дъното се хлопна врата, но човек не се показа. В спалнята също нямаше жива душа.

— Къде е? — попита мъжът.

— Ето го — посочих аз единственото незастлано легло, голия дюшек с акуратно сгънатите върху него дрехи и празното шкафче встрани.

— Да — приближи се мъжът. — Да, да…

Стоя така дълго, без да продума или да помръдне, с наведена глава като пред покойник. После седна на дюшека и взе да разгръща дрехите, вдигаше до лицето си и дълбоко вдъхваше мириса им. Накрая събра всичките, те не бяха много, прегърна ги като дете и аз видях за момент босите петички на малката Верка.

— Добре — стана мъжът. — Достатъчно.

По обратния път той тръгна пред мен, без да забележи лудата тишина наоколо, дори портиерът се беше скрил някъде и пред колата го чакаше само шофьорът. Двамата внимателно подредиха дрехите на задната седалка, след това вдигнаха кашона с книгите и го сложиха до тях. Мъжът запали нова цигара. Не беше преставал да ме наблюдава тайно още от самото ми появяване, но сега вече го правеше съвсем открито, просто стовари погледа си върху мен и забрави да го отмести. Почти разбрах какво ще ме попита, или пък като че ли той ме попита, не, не, досетих се сам.

— Бяхме съученици — казах. — Нищо друго.

— Да — кимна мъжът. — Да, да… Благодаря!

Колата потегли плавно, тежко като катафалка. Този човек погреба нещо, мина ми през ума, направи го по всички правила на ритуала и аз също участвах. Ами да, рекох си, тъпа тикво, това беше детството на Верка и нашето детство, с потрошените кукли и счупените влакчета, с температурата, която, боже господи!, вдига детето, с подаръците, оставени от Дядо Мраз в обувките пред вратата, с плюшеното мече Бонзо и гърнето под леглото, с непослушните боси крачета, припкащи по праха на най-хубавите дни… Това беше, повторих си, и пак си повторих, и пак си повторих, как не разбрах още в началото, за да сложа и моето цвете до ковчега, за да хвърля и моята шепа пръст върху гроба на скъпия покойник, за да впиша и моето име на кръста! Така ли, казах си, ще вървим през годините, без да бодем знаци по кривините на нашия път! Обърнеш се назад, а там нищо…