Вчера

Вторник сутрин

— Говори! — забоде показалеца си в мен цивилният милиционер. Този път бяха двамата с директора Цончев. — Кратко, точно, ясно! Без заобикалки.

Стоях със сведени очи, загледан в шарките на директорския килим, кротката ми почуда от изменчивия характер на човечеството отдавна бе отстъпила мястото си на обичайните два бръмбара, все така упорито преследващи се в главата ми.

— Ива-не! — разчлени името ми директорът Цончев. — Другарят е инспектор и се интересува от няколко неща. Първо: подстрекателство към организиран бунт в столовата. Така ли беше?

Само това не очаквах. Всичко друго, но не и това.

— Второ! — продължи директорът: — Конкретни подробности около гибелта на Ростислав. Ти си единственият свидетел. И най-сетне третото… Третото… — повтори той. — Налице е напускане на пансиона без разрешение, опит за бягство, така да се каже, при това отново прикриваш някого.

— Някоя — поправи го инспекторът. — Същата, с която изгори чина.

— Да предположим — кимна директорът.

Сякаш ме блъсна някой в гърдите, ушите ми писнаха.

— Както виждаш… — инспекторът седна на дивана и благо ми се усмихна. — Както виждаш, провинения, напълно достатъчни не само да те изключим, но и да те предадем на съответните органи. Даа… — забарабани с пръсти той по перваза на прозореца и разсеяно загледа навън.

— Не знам! — разпери ръце директорът. — Направо не знам…

— Ти чувал ли си за другаря Димков бе, келеш? — скочи изведнъж инспекторът. — Ама аз, аз съм си виновен, аз съм за убиване, дето послушах оня палячо Найденов и не те изхвърлих, когато му беше времето… Върви се оправяй сега… Цончев, те кога пристигат?

— Днес. Всеки момент — вяло отвърна директорът. — Е, това е… — разроши косата си инспекторът. После отново седна на дивана и подиря с длан брадичката си: — Значи Дана…

Едва сега разбрах кой е другарят Димков, пък и изобщо за какво говорят.

— Не е Дана — казах. Гърлото ми беше пресъхнало, но все пак се чуваше. — Дана няма нищо общо.

— И със снимката ли? — усмихна се инспекторът.

— И със снимката.

— Слушай сега, Иване, или какъвто ти викат там — плесна с ръце той. — Слушай ме внимателно! Значи засега решаваме въпроса така: ще ми напишеш най-подробно на един лист всичко — и за чина, и за оная история в столовата, и за Ростислав, и за напускането на пансиона… Без снимката и без да споменаваш никъде името на Дана. За Дана и за снимката ще ми напишеш отделно. Ясно ли е?

— Дана няма нищо общо — повторих. — Не закачайте Дана!

— Как така на отделен лист? — сопна се директорът и изведнъж придоби човешки вид. — Как може истината да се дели на две? Тя е една! Цялата истина! Аз всеки ден на това ги уча, за мен всички деца са равни! Поне докато са в училището!

— Какво училище бе, Цончев — изгледа го пренебрежително инспекторът. — Котило на развратници: И убийци. Как може най-здравият момък да се удави! Пет години плува сам, един път отиват двамата и… Сядай! — посочи ми бюрото инспекторът, но аз вече бавно отстъпвах към вратата. — Стой! — хвърли се към мене той и сигурно щеше да ме хване, ако не бях се изхитрил да отворя вратата. — Върни се! — развика се инспекторът подире ми и гласът му ме настигна чак до портала.