Вчера

Петък

Мускетарчетата бяхме аз, Германа и Попеско. Приятелството ни започна съвсем делнично, просто трябваше да спим един до друг и да седим един до друг в клас, освен това и тримата носехме еднакъв номер обувки, имахме еднакъв ръст и еднакво предпочитахме по-тъмните дрехи. Във всичко останало се различавахме.

Германа рядко проговаряше, обикновено колкото да каже „да“ или „не“, ходеше винаги сериозен, изправен като тояга, спретнат и чист. Острото му лице с леко присвити, недоверчиви очи, държеше на една прилична дистанция дори учителите, смятаха го за по-възрастен и по-улегнал от нас. Баща му ръководеше кажи-речи цялата железопътна мрежа в Северна България, славеше се като велик ловец и голям работар, от него бяха останали в наследство няколко основни принципа, които белееха като камъни в калта и накъдето и да тръгнеше, Германа стъпваше само върху тях: честност, почтеност, вярност, постоянство. Уважаваше и почиташе изключително труда, към таланта се отнасяше с подчертано пренебрежение, на вундеркиндите гледаше присмехулно и не пропускаше случай да ги захапе. Ръфаше ги настървено и в такива моменти заприличваше на бащините си хрътки — ушите му щръкваха, къдравата му коса стърчеше право напред, очите му се опулваха зло.

Изправен до него, Попеско изглеждаше като херувимче, излъчващо незащитена, лесно уязвима доброта. И кутрето му дори беше добричко — мъничко, вечно нацапано с мастило, със закривено, почерняло отдолу нокътче. Просто да не повярваш, че някога в рода му е имало такъв прочут бунтар-поп, който и досега гледаше мрачно хората, стъпил на пиедестал в едно близко село. На всичко отгоре Попеско постоянно се срамуваше. Срамуваше се, че вече говори немски не по-зле от абитуриентите, че решава задачите по математика още преди учителят Баръмов да изпише цялото условие, че навън вали и хората са мокри, а той стои на сухо, че Първан е толкова дебелоок, а Джеки непоносимо тъп. Руменината от лицето му изчезваше само когато, прехапал език, навеждаше голямата си глава над тетрадката, за да се справи с някакво ново, непосилно за нас уравнение. Единствено в такива моменти Попеско оставаше сам.

Между тях двамата аз се явявах нещо като далечен роднина-развейпрах, за когото, колкото и да е неприятно, все пак трябва да се полагат някакви грижи. Не можех да се похваля с нито един от принципите на Германа, още по-малко със способностите и кротката уязвимост на Попеско, но те ме търпяха, сега си мисля дори, че ме обичаха, всеки по неговия си начин, помагаха ми, доколкото бе възможно, да изглеждам що-годе прилично и да знам какво трябва да уча за следващия ден, а когато се налагаше, ме спасяваха от неприятни ситуации, без да се жалят или да се замислят за евентуалните последствия. С времето започнахме да чувстваме силна нужда един от друг във всеки момент от денонощието, докато, за всеки случай, изобщо престанахме да се делим. Свикнаха да ни виждат постоянно тримата и да ни възприемат като едно неделимо цяло, всяка вест се съобщаваше и на тримата, независимо кого конкретно касаеше, ако им трябваше човек за футбол, казваха: „Я виж там, мускетарчетата може да се съгласят!“, макар че футбол играех само аз.

Марина се вмъкна между нас на части. Първо влезе в сънищата ни, естествено, тя беше мечта, която всеки ден можеш да докосваш и пак да си остане мечта. Сутрин я виждахме сънена, намусена, притиснала с две ръце към гърдите вечната си книга, пренебрежително заслушана в тронното слово на директора Цончев; надничахме през прозорците, когато нейният клас имаше час по физкултура, и, останали без дъх, следяхме всяко движение на великолепното й тяло; зачитахме се спокойни в читанките си, сигурни, че тя също зубри някъде, загрижена за утрешното изпитване като всеки смъртен, или пък разлиствахме разсеяно страниците на някой учебник, ако не знаехме точно къде се намира вечер. После нашата популярност застрашително нарасна и ревнивата към своята слава Марина все по-често започна да обядва с единственото момиче, което признавахме за другар — Райна. Германа веднага надуши нещо нередно. Речта му се изпъстри с нищо незначещите „мдаа…“ или „не, не…“, движенията му станаха още по-сковани, но в крайна сметка един ден той премери странното приятелство на Марина както яйчар яйцето, то се вмести в неговите принципи и още начаса, мърморейки за очи „мда, да, не, не…“, Германа седна трети на масата. Попеско моментално попълни свободната валенция и зае четвъртия стол. Така останах сам — блуждаещ атом в пространството, горд в несретата си скитник между звездите.

Обикновено сядах на съседната маса, обърнал гръб на приятната компания, хапвах надве-натри и бързах да изляза сред многотията на плаца, разбира се, колкото може по-демонстративно, но постепенно Марина намери начин да ме задържа, говорейки ми най-често в трето лице: „Дали е доволен младият господин от днешния обяд?“ или: „Какво ли мисли младият господин за извънбрачните връзки?“. По онова време името на лорд Бръндейдж твърде често се мотаеше по вестниците, така че почти незабелязано станах „лорда“: „Не намира ли лордът тазсутрешните макарони малко сурови?“, докато накрая отпадна всичко, с изключение на Бръндейдж, но вече променено на Брънджи: „Брънджи пак се е нацупил, да не са го изпитвали?“. Германа и Попеско отговаряха вместо мен и я зяпваха предано, като че ли ей сега ще им пъхне по една бучка захар в устата. Райна не споделяше техния ентусиазъм, седеше мълчаливо на стола и се топеше от яд. Макар и миниатюрна, Райна си беше пълноценна жена, за разлика от двамата балъци разбираше много добре играта на Марина и знаеше много добре, че те бяха само мостчето, което тя прехвърляше, за да мине от другата страна на пропастта, и което след това щеше да ритне или в най-добрия случай да остави в резерв, ако някой ден рече да се върне. Райна разбираше прекрасно и моята игра, а това още повече я вбесяваше. Марина едва ли би се трепала да ме спечели, ако не се дуех така старателно — тя беше свикнала да отваря всякакви врати само с дъха си, къде по-знатни мъже се свиваха гальовно в краката й, размахали кротко опашка. В началото просто от инат, а по-късно съвсем съзнателно, стъпквайки с два крака цялото си възхищение, останал без сън и отънял от нерви, аз се дърпах настрани, криех се и бягах, в крайна сметка едно такова бягство и от нея, и от мен сигурно щеше да ме доведе до полуда, но това бе единствената възможност да раздухвам огъня, да дразня болезненото й самолюбие и да я карам постоянно да си задава въпроса, на който не можеше да отговори никой в целия пансион: „Този пък какво иска?“ Иначе пансионът ни приемаше като общо взето доста хомогенен състав, обяснявайки си привързаността на Марина с нейния капризен и непостоянен характер. Ние пазехме тази битка между двама ни по-съкровено от всяка тайна, слънцето си печеше в слънчеви дни, а в дъждовни валеше дъжд. Така стояха нещата, преди Марина да попита новата ученичка как се казва и да чуе за първи път името и: Дана.

Тогава, след скандала й с едноокия Джо и по време на обяда, Марина не пророни думичка. И следобеда не я видяхме, скри се някъде, забута се в пансиона, но на другия ден още преди закуска получих първата странна бележка: „Дана има свиреп брат. Тренира джудо във Франкфурт на Майн.“ Втората бележка почти я настигна, само че вече подписана с едно кратко „М“: „Дана, вероятно от Йорданка. М.“ След това всяко междучасие Райна се изправяше тържествено пред мен и ми връчваше нова записка, както посланик връчва акредитивните си писма. Последната беше съвсем объркваща: „Обиколка на ханша 79 срещу 81 сантиметра. М“.

На обяд директорът Цончев отново строи гимназията, за да обяви амнистия. Той най-болезнено изживявал всяко наказание, което бил принуден да ни налага, на него му било изключително тежко да ни лишава от такова културно развлечение, каквото е киното, но пък от друга страна ние би трябвало да проявяваме известно разбиране, всеки поотделно да търси и да намира личната си вина. За Верка не спомена нищо, все едно, че не е била. После се обърна към Парасков и нареди:

— Парасков, води ги! С песен!

Марина се залепи за нас моментално, пресилено весела и бъбрива, сякаш някой друг бе ме замерял цяла сутрин с бележки. Нейното семейство беше доста объркано и тя избягваше да говори за него, знаехме само, че майка й е пианистка, народна артистка, която рядко се връща в България, но сега, кой знае защо, Марина започна подробно да ни описва хола в техния апартамент, който бил малко по-голям от столовата, представете си, с картини от най-скъпите художници по стените и огромен роял „Петроф“ по средата, а прозорецът към улицата слизал почти до пода, отсреща се виждал входът на кино „Вазов“ и тя можела да ходи там, когато си поиска, при това без песен. Обаче на кино тя не ходела, кой ще ти ходи на кино, когато телефонът постоянно звъни, къщата се пълни с гости от сутрин до вечер, всичките един от друг по-интересни, повечето пристигащи от чужбина с подаръци и за нея, и за майка й, тя просто нямала къде да ги слага вече тези подаръци, и т.н., и т.н., докато най-сетне влязохме в киносалона, светлините изгаснаха и Марина изведнъж млъкна на средата на някаква дума, свита на кравайче върху стола.

Филмът течеше отвсякъде, заливаше народа със сълзи и сополи. Той и Тя се разделят, Той отива на майната си, един господ знае къде, Тя скучае десетина минути, след което неудържимо се влюбва в своя по-млад колега. После Тя научава, че Той е тежко болен, захвърля всичко и хуква по неговия път, за да го настигне две-три секунди преди да умре и да му каже колко е виновна. Той й прощава всичко. Тя се връща, но вече не може да обича така силно колегата, колегата също заминава на майната си, вали дъжд и пише КРАЙ.

Марина се разциври още в началото. „Боже, те ще бъдат нещастни!“ рече и пъхна ръката си в моята. Кръстът ми се вдърви веднага, изправих се като глътнал бастун. Имах чувството, че ни гледат отвсякъде, че в салона съвсем не е толкова тъмно и че сърцето ми ей сега, всеки момент, ще заподскача като жаба по главите на хората. „Тя ще се върне, ще видиш!“, настойчиво се свиваше в мен Марина, предвиждайки всеки ход на тримата влюбени. „Той ще я разбере, но другият няма да понесе това“, не знам какво си, пък не знам що си, сякаш бях малко дете, което не разбира действието на екрана. Само дето не ме караше да си затварям очите, когато се целуват. Едвам изтраях.

Изхвръкнах първи навън, целия схванат, с размътена глава, на връщане към пансиона се скрих някъде в последните редици и още с пристигането успях незабелязано да се вмъкна в църквицата. Не ми се занимаваше с нищо, просто седнах на чина и останах така, докато се стъмни. Вечерта седна по турски над градчето, въздухът звънна, пропит от дъх на гнила шума. Чух сигнала за вечеря, после Парасков претупа на висок глас проверката и разреши на желаещите да гледат хокей по телевизията. Това ме успокои, нямаше да ме търсят. Беше ми напълно безразлично дали ще открият липсата ми, но все пак предпочитах да ме оставят на мира. Да се мият, да си разказват вицове, да си четат книгите, да си гладят панталоните, да си гледат хокея, но да не ме закачат. Отвътре дрънчах на кухо.

Марина влезе тихо, на пръсти, затвори вратата зад гърба си, облегна се на нея и каза едно „Е?“. Нищо друго, само едно вдигнато като вежда „Е?“.

— Нищо — смънках аз. Гласът ми падна в кухото, усетих го чак в корема си.

— Студено е — духна в шепите си Марина.

— Студено е — потвърдих. После станах, прекосих стаята взех стола зад катедрата и още там го натроших на клечки.

— Какво правиш? — изуми се Марина.

— Ще напаля печката — изхриптях аз. Този хрип беше замислен като крясък, но не стана.

Действах бързо, сякаш цял живот печки съм палил. Първо накъсах тетрадките на Джеки, след това наредих отгоре най-тънките дръвца, накрая сложих всичко, каквото остана от стола.

— Ето ти запалка — клекна до мен Марина. Гледаше ме любопитно, за първи път правех нещо достойно за нея.

Огънят лумна изведнъж, дърветата се разскачаха, всяко дърво викаше „Ох!“ преди да изгори като клечка кибрит. Печката се затопли едва-едва и веднага започна да изстива. Не беше палена от пролетта.

— Малко са — изправи се Марина.

— Не са малко — вдигнах се и аз. Откъртих облегалката на Джековия чин само с едно дръпване, тя и без това се крепеше на два пирона.

— Ти си луд — плесна с ръце Марина. — Ти си великолепен!

После катурнах целия чин и скочих върху него. Счупи се точно по средата. Мястото ма Верка се разглоби само, мястото ма Джеки се нуждаеше от два-три допълнителни удара. Започнах да бухам поред цепениците в печката, тя забумтя, разсърди се, кюнците станаха по-червени от огъня, след това побеляха и застрашително омекнаха. В стаята не се дишаше.

— Стига! — промъкна се зад печката Марина, плъзна се по стената и спря до олтара. — Ела!

— Къде? — с мъка отворих уста аз. Глътката ми щеше да се счупи, така беше пресъхнала.

— Вътре.

— Там е тъмно.

— Именно — вмъкна се Марина.

Минах по нейния път зад печката, очите ми съвсем ослепяха от горещината. И в олтара влязох като слепец, с протегнати напред ръце. Марина ги пое, притегли ме към себе си и едва когато започна да ме целува разбрах, че беше гола. Да, гола.