Вчера

Сряда

Притъмня изведнъж, посивя, Бицевска затвори прозореца до катедрата и светна лампата.

— Ще има буря, деца — рече тя, — някой да си е забравил дреха или друго нещо на пейката?

— Аз, аз, — скочи Джеки. Без малко да строши чина.

— Бягай! — скръсти ръце на гърдите си Бицевска.

Джеки изхвръкна като тапа, сурна се по стълбите и точно преди да отвори външната врата, тресна първата гръмотевица.

— Гърми, другарко — върна се той. — Там гърми.

— Бягай, бе! — засмя се Бицевска и тропна с крак по пода. — Ти мъж ли си?

— На бой, на бой! — опули очи Джеки, слезе отново до външната врата, оттам пак викна: — На бой, на бой! — и хукна с наведена глава към пансиона.

Веднага подир него втора гръмотевица едва не събори църквицата — сякаш брадва разцепи небето на две. Лампите примигнаха страхливо, „а де!“, обади се ученикът Костов, те се закрепиха, по след това изгаснаха окончателно. Прозорците съвсем посивяха, помръкнаха. Пред тях растяха тополи, виждахме ги как се огъват от напора на вятъра, как свеждат чела почти до оградата, после нещо затропа по ламарината на покрива, по стъклата. „Градушка“, плесна с ръце Бицевска и ние всички се нахвърляхме да гледаме.

На нашия прозорец имаше строга подредба: най-отпред чоплеше нос дребният Фют, зад него, прегърнати през рамо, надничахме аз, Попеско и Германа, Бабата и Лелята се облягаха на гърбовете ни, а ученикът Костов и Роза наблюдаваха седнали на техния чип. Джеки заставаше обикновено до Фют, но сега той тичаше някъде по вятъра, а Верка никога не ставаше от мястото си. Искам да кажа, преди да ни напусне. На другия прозорец нямаше подредба. Там властваше законът на джунглата, разменяха се реплики от рода на „трътлест шопар“, „дръглива коза“ и прочие, и дори авторитетът на Бицевска не помагаше да се наблюдава поне прилично едно зрелище. Фери и Нина се отказваха най-често още в началото и се завираха в олтара да се целуват, Генадия си сядаше, вирнала демонстративно брадичка към стената, Райна се присъединяваше към нас, а останалите, както се получи и този път, се примиряваха с доминиращото присъствие на дебелоокия Първан.

А зрелището наистина беше смайващо.

Първите ледени топки падаха едри колкото малки орехчета, подскачаха игриво по асфалта и се подреждаха като наниз до двата бордюра. Тъкмо очертаха улицата и започнаха да отъняват, станаха ситни-ситни, сякаш сол се сипеше от небето, въздухът побеля, къщите се скриха, тропотът по покрива спря и вместо него се чу шепот — псссшшшш, псссшшш… Тополите застанаха мирно, листата им леко потрепваха от ударите на градушката. После плисна дъждът, но не на капки, а на ведра, вятърът отново заблъска с юмруци по покрива, бялото на улицата се скри, сгуши се край бордюрите. Всичко, което виждахме — баскетболното игрище, двора, улука, кофата под улука, всичко преливаше. Водата потече свободно като река, помиташе, тъпчеше, преобръщаше камъни, ровеше асфалта. Решетките на водоотточните канали изчезваха, познаваше се къде са били само по леките въртопи над тях. Улицата също изчезна.

Стъклата се бяха запотили от дъха ни, та може би заради това в началото не забелязахме плаващата по водата кола. Чистачките й яростно работеха, предните колела вдигаха високи колкото човешки ръст фонтани. „Ай стига бе!“, проточи врат над главите ни ученикът Костов. Фют протегна малката си ръка и забърса кръглото отворче в прозореца, в отворчето колата се видя съвсем ясно — светлосин мерцедес. На страничното стъкло за миг се мярнаха две големи като маслини и черни като маслини очи, след това колата зави зад ъгъла и влезе в училището.

— Ай стига бе! — повтори ученикът Костов и в същия момент лампите светнаха. — Вие видяхте ли нещо? — обърна се той към другата група.

— Мерцедес, кво! — разбутвайки всички отстъпи централното си място Първан. Сините му очи гледаха така глупаво, че ученикът Костов не можа да сдържи кикота си:

— Тоя па!

— Мерцедес 220-Д, кво! — запени се Първан. Беше мнителен колкото си иска, а схващаше трудно, понякога с часове закъснение.

— Добре де, добре — съгласи се ученикът Костов. — Много си наблюдателен.

— Като слон — добави Германа.

— По местата! — плесна с ръце Бицевска — занятията продължават.

Насядахме неохотно, с втренчени погледи, всеки разлисти някаква тетрадка и така зачакахме звънеца за почивката. Фери и Нина изскочиха от олтара, зачервени до уши, примъкнаха се тихичко до чина си и веднага заровиха глави в учебника по понятия. Косата на Фери стърчеше неестествено към тавана, сигурно от електричеството във въздуха, той се опита няколко пъти да я приглади, но тя упорито оставаше изправена. Двамата се посъвещаваха малко, Фери наклони темето си и Нина нежно плю върху него. Фери разтърка плюнката, косата се слегна малко, Нина пак плю, Фери отново разтърка, докато накрая стана лъскав и загладен като с брилянтин. После Нина подаде гребен на Фери, загърби го, той бодна две фиби в устата си и започна да разчесва косата й за плитки. Плитките сплете сам, но ги вързаха двамата. С бели панделки. Сега оставаше Фери да хвръкне из стаята, за да налови мухи, а след това сдъвкани да ги пъхне в устата на Нина. Нямаше да се учудя.

Звънецът удари най-сетне, до църквицата той стигаше едва доловим като далечен бръм на ято пчели. Бицевска се изправи, ние също наскачахме, Фют дори зае изходна позиция до вратата с преброените за сандвич пари. Дяволитата му главичка се въртеше като на винт, ръцете му постоянно се движеха, правеха нещо, обикновено имитираха елементи от баскетболната игра: или дриблираше, или въртеше кука, или забиваше под коша. „Спри се де!“, тръгна да излиза Бицевска, Фют скочи за топката, рязко отворилата се врата го намери във въздуха и го просна на пода. Бицевска не можа да се сдържи, прихна, закрила с длан устата си, класът също се затресе от смях в най-различни гами — от тънката винетка на ученика Костов до дебелия бас на Първан, само Фют, скочил веднага на крака, гледаше яростно към вратата, където, изрязан в светлото, с мокри до коленете крачоли, пелтечеше премръзналият Джеки:

— Начи, начи…

— Ще ти пръсна тиквата, начи, кретен такъв! — кресна Фют.

Бицевска веднага застана като боксов съдия между двамата и върху разперените й ръце от едната страна се спря налитащият Фют, а от другата — продължаващият накъсаните си обяснения Джеки:

— Начи, другарко, начи, страшна работа! Мерцедес, начи, фон Вестдойчланд, с нова ученичка вътре. При директора са.

— Аз какво казвах? — огледа ни победоносно Първан. Като че ли през цялото време ни беше убеждавал точно в това, което Джеки току-що съобщи.

— Ура! — хвърли тетрадката си ученикът Костов и първи се шмугна зад гърба на Джеки, после тълпата помете и Джеки, и Бицевска, и разгневения Фют, изниза се, сякаш пясъчен часовник обърнаха и в стаята останах само аз — последната песъчинка.

Разтворих прозореца до катедрата, въздухът ме блъсна, студен и мокър. Дъждът беше спрял, водата се оттичаше на тънки жили по измития асфалт, около бордюрите матово проблясваха плитки локвички. Дърветата трепереха съвсем оголели, жълто-червени листа се купчеха около тях като загасен огън. Усетих приятен гъдел в корема си, всичко в мен се отпусна, олекна. Стана ми далечно, далечно, тихо звънна спомен за някакво неясно, съвсем мъгляво, хубаво, прекрасно бъдеще. Домиля ми за гимназията и за малкия град под нея, за тъжните бедра на Бицевска, за Фют и дебелокожия Първан, сякаш не сега бях тук, а се връщах след много години. Краката ми изтръпнаха, трябваше само да се отблъсна леко от пода, за да полетя. Не разбирах какво става с мен. Сега знам — бил съм щастлив.