Версия Пеликан

12

Верхик закъсняваше както обикновено. За двайсетте и три години, откакто бяха приятели, един път не беше дошъл навреме. И никога не ставаше въпрос само за няколко минути закъснение. Той просто нямаше представа за времето и това никак не го безпокоеше. Носеше часовник, но не го поглеждаше. Закъсненията му бяха от по час, понякога два, особено когато го чакаше приятел, който щеше да му прости.

Така че Калахан престоя един час в бара сам, което му дойде съвсем добре. След осем часа дълбокомислени спорове той усети, че презира Конституцията и ония, които я преподават. Организмът му жадуваше за уиски и двете чаши „Чивас Ригал“ го поосвежиха. Виждаше отражението си в огледалото зад редиците бутилки и очакваше зад рамото му да изплува Гавин Верхик. Нищо чудно, че приятелят му не можа да издържи на частната практика, където животът се определя от движението на часовниковата стрелка.

Час и единайсет минути след седем, когато му бяха сервирали третото двойно, до бара се приближи Верхик и поръча бутилка бира.

— Извинявай, че закъснях — рече той и стисна здраво ръката на приятеля си. — Знаех, че ще ти е приятно да прекараш известно време сам с чашка „Чивас“.

— Изглеждаш уморен — огледа го загрижено Калахан. Стар и уморен. Верхик беше състарен и напълнял. Челото му се бе увеличило с още два-три сантиметра от последната им среща, а тъмните кръгове под очите му изпъкваха по-силно на фона на бледата кожа.

— Не е твоя работа. — Той отпи голяма глътка бира. — Коя е нашата маса?

— Резервирана е за осем и половина. Мислех, че ще закъснееш поне час и половина.

— Значи съм подранил.

— Може и така да се каже. От службата ли идваш?

— Сега живея в службата. Директорът държи да работим по сто часа седмично, докато не попаднем на нещо. Казах на жена ми, че ще се прибера за Коледа.

— Как е тя?

— Отлично. Страшно търпелива излезе. Разбираме се много по-добре, когато живея в службата. — Тя беше третата му съпруга за седемнайсет години.

— Защо не ме запознаеш с нея?

— А-а, не. За първите две се ожених заради секса, а те толкова много го обичаха, че взеха да го споделят и с други. За тая се ожених заради парите й, та няма кой знае какво за гледане. — Той изпразни бутилката. — Съмнявам се, че ще издържа, докато умре.

— На колко е години?

— Не питай. Всъщност наистина я обичам. Честно. Но след две години съвместен живот сега осъзнавам, че единственото общо нещо помежду ни е невероятният усет към фондовата борса. Още една бира, моля — погледна бармана той.

Калахан се изхили и отпи от уискито.

— Колко има?

— Не толкова, колкото си мислех. Всъщност не съм сигурен. Някъде около пет милиона, струва ми се. Беше изхвърлила първия и втория си съпруг и си мисля, че в мен я привлече авантюрата да се омъжи за един средностатистически гражданин. Тъй де, и страшният секс, твърди тя. Всички все това казват, знаеш.

— Все изтегляш бити карти, Гавин, още от студентската скамейка. Вечно ти харесват жени, дето страдат я от невроза, я от депресия.

— И те ме харесват. — Той надигна бутилката и я пресуши до половината. — Защо винаги ядем тук?

— Не знам. Нещо като традиция. За да си спомним с умиление Правния факултет.

— Всички мразехме тоя факултет, Томас. И сега всички го мразят. Всички мразят юристите.

— Явно си в настроение.

— Извинявай. Спал съм само шест часа, откакто намериха труповете. Директорът ми крещи поне пет пъти на ден. А аз крещя на всички надолу. Голяма истерия е в службата.

— Изпий си бирата, мой човек. Масата ни е готова. Дай да ядем и да пием, и да си говорим, и да се опитаме да прекараме приятно няколкото часа заедно.

— Обичам те повече от жена си, Томас. Знаеш ли това?

— Е, не е кой знае какво.

— Прав си.

Последваха оберкелнера до една масичка в ъгъла. Винаги си запазваха нея. Калахан поръча още по едно и обясни, че не бързат да вечерят.

— Видя ли оная гадория във „Вашингтон Поуст“? — попита Верхик.

— Видях я. Кой ли е пропял?

— Откъде да знам? Директорът получи съкратения списък в събота сутринта. Връчи му го лично президентът заедно с изричното настояване за пълна секретност. В събота и неделя Войлс не го е показвал на никого, а в понеделник сутринта историята се появява във вестника заедно с имената на Прайс и Маклорънс. Шефът полудя, като я видя, а след няколко минути се обади и президентът. Войлс хукна към Белия дом и там са се счепкали здравата. Шефът се опитал да нападне Флетчър Коул и Луис е трябвало да го обуздава. Много неприятна работа.

— Страшно добре звучи — попиваше с удоволствие всяка негова дума Калахан.

— Нали? Разказвам ти го, защото след няколко чашки ще поискаш да ти кажа кой още фигурира в списъка, а аз няма да го направя. Мъча се да се държа като приятел, Томас.

— Давай нататък.

— Както и да е, няма начин от нас да е изтекло нещо. Невъзможно. Трябва да са го изпуснали от Белия дом. Там е пълно с хора, дето мразят Коул. Тече, знаеш, като пробито сито.

— Сигурно Коул го е подхвърлил.

— Може и така да е. Гнусно копеле е и според някои той е дал имената на Прайс и Маклорънс, за да подплаши всички, а после ще обяви две привидно по-умерени кандидатури. Звучи напълно в неговия стил.

— Никога не съм чувал за Прайс и Маклорънс.

— Не си изключение. И двамата са млади, по на четирийсет и няколко, с много малко опит като арбитри. Не сме ги проверили още, но май са крайни консерватори.

— А останалите в списъка?

— Ужасно бързаш, момче. Две бирички само, и вече изплю големия въпрос.

Питиетата им пристигнаха.

— Искам от ония гъби с раци — поръча на келнера Верхик. — Просто да сложа нещо в уста. Умирам от глад.

— На мен още едно — подаде празната си чаша Калахан.

— Не ме питай пак, Томас. И на гръб да ме изнесеш оттук след три часа, пак няма да чуеш нищо повече. Знаеш го, нали? Да кажем само, че Прайс и Маклорънс са типичен пример за целия списък.

— И всички са непознати?

— В общи линии, да.

Калахан отпи бавно глътка уиски и поклати глава. Верхик свали сакото си и разхлаби връзката.

— Хайде да си говорим за жени.

— Не искам.

— На колко е години?

— На двайсет и четири, но е много зряла.

— Можеш да й бъдеш баща.

— Може и да съм й, кой знае?

— Откъде е?

— От Денвър. Казах ти вече.

— Обожавам момичетата от Средния запад. Толкова са независими и непретенциозни, ходят само с джинси и имат дълги крака. Ще взема да се оженя за някое от тях. Има ли пари?

— Не. Бащата е загинал при самолетна катастрофа преди четири години и майката е получила добро обезщетение.

— Значи има пари.

— Не е зле.

— Има си хас. Носиш ли нейна снимка?

— Не. Да не ми е внучка или пък любимото пуделче?

— Защо не взе една да я видя?

— Ще я накарам да ти прати. Какво толкова забавно виждаш?

— Ами не мога да повярвам. Неотразимият Томас Калахан, дето сменя мацките като носни кърпички, е хлътнал до уши.

— Не съм.

— Хайде, хайде, направо си е рекорд. Колко месеца изкара вече, девет или десет? Почти цяла година го раздаваш стабилно, не е ли така?

— Осем месеца и три седмици, ама не казвай на никого, Гавин. Не ми е лесно.

— Тайната ти е в сигурни ръце. Само ми разкажи всичко, от игла до конец. Колко е висока?

— Един и седемдесет, петдесет и пет килограма, дълги крака, тесни джинси, независима, непретенциозна, типично момиче от Средния запад.

— Трябва и аз да си намеря едно такова. Ще се жениш ли за нея?

— Разбира се, че не! Пий си пиенето.

— И сега какво, само с една жена ли спиш?

— А ти не си ли същият?

— Не, по дяволите. Никога не съм си падал по моногамията. Ама сега не говорим за мен, Томас, а за нашия Питър Пан, неотразимия Калахан, мъжа, който забожда всяка най-страхотна мацка на месеца. Кажи ми, Томас, не лъжи най-добрия си приятел, само ме погледни в очите и ми кажи, че си потънал в лоното на моногамията.

Верхик се надвеси през половината маса и се ухили глупашки.

— Не викай толкова — огледа се Калахан.

— Отговори ми.

— Кажи другите имена от списъка и ще ти отговоря.

— Хитър ход — дръпна се назад Верхик. — Струва ми се, че отговорът е да. И ми се струва също, че си се влюбил в това момиче, но си прекалено страхлив да си го признаеш. Мисля си, че те е вързала, приятелче.

— Хубаво де, вързала ме е. По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, много по-добре. Кога ще ме запознаеш?

— А ти кога ще ме запознаеш с жена си?

— Нещо си се объркал, Томас. Съществува основна разлика. Ти не искаш да се запознаеш с жена ми, а аз искам да се запозная с Дарби. Разбираш ли? Уверявам те, двете неща са съвсем различни.

Калахан се усмихна и отпи от чашата си. Верхик се отпусна назад, кръстоса крака на пътеката и надигна зелената бутилка.

— Побъркали са те, братче — рече Калахан.

— Извинявай. Пия колкото мога.

Сервираха гъбите още врящи в алуминиевите плата. Верхик натъпка две в устата си и задъвка яростно. Калахан го гледаше. Уискито бе притъпило усещането за глад и сега можеше да изчака няколко минути. Във всички случаи предпочиташе алкохола пред яденето.

Четирима араби се настаниха шумно на съседната маса и забъбриха високо на своя език.

— Кой ги е убил, Гавин?

Верхик подъвка една минута, после преглътна с мъка.

— Ако знаех, нямаше да ти кажа. Но се кълна, че не зная. Всички са озадачени. Убийците изчезват безследно. Работата е планирана безупречно и извършена съвършено. Никаква следа.

— Защо точно те двамата?

— Много просто — пъхна още една гъба в устата си Гавин. — Толкова е просто, че съвсем не е трудно човек да го пропусне. И двамата бяха абсолютно лесни за убиване. Розенбърг нямаше алармена инсталация в къщата си. Всеки малко по-опитен крадец или убиец би могъл да влезе и да си излезе. А горкият Дженсън висеше в ония места посред нощ. И двамата бяха лесни мишени. В момента, когато тях са ги ликвидирали, останалите членове на Върховния съд са имали агенти на ФБР пред домовете си. Ето защо са били избрани. Защото бяха глупави.

— Тогава кой ги е избрал?

— Някой с много пари. Убийците са били професионалисти и вероятно след броени часове са напуснали страната. Смятаме, че са били трима, а вероятно и повече. Касапницата у Розенбърг може и да е дело на един. Поне двама са поработили върху Дженсън. Един или повече са охранявали, докато оня с въжето си е свършил работата. Макар и да е някаква си мръсна дупка, все пак е кино и е доста рисковано — може да те видят. Но са били добри, много добри.

— Прочетох някъде версията за самотния убиец.

— Изключено. Невъзможно е сам човек да убие и двамата. Невъзможно.

— Колко пари може да поискат такива убийци?

— Милиони. Освен това е струвало много пари да се подготви всичко.

— И нямаш никаква представа кои са те?

— Слушай, Томас, аз не участвам в разследването, така че трябва да питаш някой друг. Сигурен съм, че колегите знаят доста повечко от мен. Аз съм само дребен правителствен чиновник.

— Да, да, който просто случайно е на малко име с председателя на Върховния съд.

— Е, обажда се от време на време. Но това не е интересно. Хайде пак да се върнем на жените. Мразя професионалните разговори.

— Говорил ли си с него тия дни?

— Опипваш, Томас, продължаваш да опипваш. Да, побъбрихме си малко тая сутрин. Накарал е всичките двайсет и седем помощници да прегледат списъците с предстоящи дела във федералните съдилища за някакви следи. Безсмислено е и му го казах. Във всяко дело, което стига до Върховния съд, има две страни и всяка от тях несъмнено би спечелила, ако двама-трима съдии изчезнат и бъдат заменени с други, които са по-благосклонни към каузата й. Хиляди дела са обжалвани и биха могли да стигнат до Върховния съд. Не можеш просто да грабнеш едно и да заявиш: „Ето! Това ги вкара в гроба!“. Глупаво е.

— Какво каза той?

— Разбира се, че се съгласи с блестящия ми анализ. Мисля, че се обади, след като бе видял статията във „Вашингтон Поуст“, да пробва дали няма да измъкне нещо от мене. Можеш ли да си представиш подобно нахалство?

Келнерът се въртеше наоколо със загрижено изражение.

Верхик хвърли един поглед на менюто, затвори го и му го подаде.

— Риба меч на скара, синьо сирене, без зеленчуци.

— Аз искам гъби — допълни Калахан.

Келнерът изчезна.

Калахан бръкна в джоба на палтото си, извади един дебел плик и го остави на масата до празната бирена бутилка.

— Погледни го, като имаш време.

— Какво е това?

— Нещо като досие. На нейната версия.

— Мразя досиетата, Томас. Всъщност мразя правото и правистите и с изключение на тебе мразя и преподавателите по право.

— Дарби го написа.

— Ще го прочета довечера. За какво се отнася?

— Мисля, че ти казах. Тя е умна и интелигентна и много пробивна. Пише по-добре от останалите. Увлечението й, освен мене, разбира се, е конституционното право.

— Горкичката.

— Миналата седмица четири дни не ходи на занятия, заряза и мен, и останалия свят и разработи своя хипотеза. Сега се отказва от нея. Но ти я прочети. Невероятно е просто.

— Кой е заподозреният?

Арабите избухнаха в смях и се заблъскаха по раменете, разливайки уискито от чашите си. Накрая се умириха.

— Отвратителна гледка са тия пияници, нали? — подсмихна се Верхик.

— Чак почва да ми се гади.

Верхик напъха плика в палтото си, метнато на облегалката на стола.

— Каква е нейната версия?

— Малко е необичайна. Но я прочети. Искам да кажа, вреда няма, нали така? Вие, момчета, имате нужда от помощ.

— Ще я прочета само защото тя я е написала. Как е в леглото?

— Как е жена ти в леглото?

— Разточителна. В банята, в кухнята, в супера. Разточителна е във всичко, което прави.

— Това не може да продължава вечно.

— Ще се изхаби до края на годината. Може пък да получа къщата в града и малко дребни за харчене.

— Нямате ли брачен договор?

— Имаме, ама аз съм адвокат, ако си спомняш. И в него има повече дупки, отколкото във всеки закон за данъчна реформа. Един приятел ми го прави. Как да не го обичаш нашето право, а?

— Дай да говорим за нещо друго.

— За жени ли?

— Хрумна ми нещо. Ти искаш да се запознаеш с нея, нали?

— За Дарби ли говорим?

— Да. За Дарби.

— Умирам да се запозная с нея.

— Ще ходим в Сейнт Томас за Деня на благодарността. Защо не дойдеш и ти?

— Трябва ли да доведа и жена си?

— Не. Не е поканена.

— А тя ще тича ли по плажа с бански само от връвчици, а? Да ни направи нещо като шоу, само за нас, а?

— Може би.

— Уха! Не мога да повярвам.

— Предлагам ти да си вземеш съседното бунгало и ще си направим щур купон.

— Страхотно, приятел. Направо страхотно.