Версия Пеликан

27

Утро на площад Дюпон. Беше доста хладно, но поне наркоманите и травеститите още не се бяха надигнали, потънали в унес в малките си извратени светове. Няколко пияници лежаха наоколо като изхвърлени от водата клони. Но слънцето вече грееше и той се чувстваше в безопасност, пък и в края на краищата още бе агент на ФБР и под мишницата си имаше препасан пистолет. От кого трябваше да се страхува? Не го беше използвал петнайсет години и рядко напускаше службата, но страшно би му харесало да го измъкне и да дръпне спусъка.

Казваше се Троуп, специален помощник на мистър Войлс. Толкова специален, че никой освен него и мистър Войлс не знаеше за тия малки тайни срещички с Букър. Букър от ЦРУ. Той седна на кръглата пейка с гръб към Ню Хампшир авеню и разтвори пакета със закуската, купена от магазина — банан и малко кексче. Погледна часовника си. Букър никога не закъсняваше. Троуп винаги идваше пръв, пет минути след това се появяваше Букър, говореха ясно и точно и Троуп си тръгваше пръв, след него — Букър. И двамата бяха дребни служители, но много близо до шефовете си, на които от време на време им писваше да се мъчат да отгатнат какво, по дяволите, прави другият или може би просто искаха да разберат нещо по най-бързия начин.

Истинското му име беше Троуп и той се зачуди дали Букър не е псевдоним. Най-вероятно. Букър беше от ЦРУ, а тия момчета ги друсаше такава параноя, че сигурно и секретарките им използваха фалшиви имена.

Той отхапа от банана. Ами да, сто на сто имаха по три-четири.

Букър мина покрай фонтана с голяма бяла чаша кафе в ръка, огледа се, после седна до приятеля си. Войлс бе пожелал тая среща, затова пръв заговори Троуп.

— Загубихме един човек в Ню Орлиънс — каза той.

Букър обхвана чашата с две ръце и отпи глътка.

— Той сам се набута между шамарите.

— Да де, ама все пак е мъртъв. Вие бяхте ли там?

— Да, но не знаехме, че той е пристигнал. Бяхме наблизо, но само наблюдавахме. Какво правеше той там?

Троуп разви студеното кексче.

— Не знаем. Отишъл за погребението, помъчил се да намери момичето, попаднал на някой друг и ето резултата. — Той налапа последното парче от банана. Дойде ред и на кекса. — Чиста работа, нали?

Букър сви рамене. Какво ли знаеше ФБР-то за това как се убиват хора?

— Добре беше. Твърде мижав опит да мине за самоубийство, доколкото чух. — Той пак надигна чашата с горещото кафе.

— Къде е момичето? — запита Троуп.

— Загубихме я на летището. Може би е в Манхатън, но не сме сигурни. Търсим я.

— И те я търсят. — Троуп също отпи от кафето си. Беше изстинало.

— Сигурен съм, че я търсят.

Двамата се загледаха в един пияница, който се залюля и падна от пейката. Главата му се удари първа в земята, но той вероятно нищо не усети. Само се претърколи. На челото му имаше кръв.

Букър погледна часовника си. Тези срещи бяха винаги много кратки.

— Какви са плановете на мистър Войлс?

— О, почва здраво разследване. Изпрати петдесет души снощи, днес ще ги последват още. Не обича да губи хора, особено пък когато лично ги познава.

— А ония в Белия дом?

— Няма да им каже, а те може и да не разберат. Знаят ли нещо?

— Познават Матис.

При тези думи Троуп се поусмихна лекичко.

— Къде е мистър Матис?

— Неизвестно. В последните три години не са го виждали много-много в Щатите. Притежава поне половин дузина къщи в още толкова страни, има самолети и кораби, така че кой може да каже къде е сега?

Троуп изяде кексчето и напъха опаковката в хартиената торба.

— Това досие му разгонва фамилията, нали?

— Разкошно е. Ако беше запазил самообладание, никой нямаше да му обърне внимание. Но той взе, че откачи, почна да избива хора и колкото повече убива, толкова по-правдоподобно изглежда съдържанието му.

Троуп си погледна часовника. Срещата продължаваше прекалено дълго, но пък чуваше такива хубави неща.

— Войлс казва, че може би ще имаме нужда от помощта ви.

— Готово — кимна Букър. — Само че ще е доста трудно. Първо, вероятният извършител е мъртъв. Второ, вероятният възложител се изплъзва много умело. Имало е отлично подготвен заговор и заговорниците са изчезнали. Ще се помъчим да открием Матис.

— А момичето?

— Да. И нея. Ще се опитаме.

— Какво ли си мисли тя?

— Как да оцелее.

— Не можете ли да я приберете?

— Не. Не знаем къде е, а не можем да отмъкваме обикновени граждани от улицата просто ей така. В момента тя не вярва на никого.

— Не мога да я обвинявам — изправи се с кафето и празната хартиена торба Троуп. Тръгна си, без да се сбогува.

Грантам вдигна неясната снимка, дошла по факса от Финикс. Първи курс в университета на Аризона, двайсетгодишна, страшно привлекателна. След като завършила с отличие училище в Денвър, записала биология. Грей се обади на двайсет души на име Шоу в Денвър и накрая се отказа. Вторият факс му изпрати кореспондентът на Асошиейтед Прес в Ню Орлиънс. Представляваше фотокопие на снимката й при постъпването в Тулейн. Косата беше по-дълга. Някъде по средата на университетския годишник той бе открил и друга снимка на Дарби Шоу, с кутийка диетична кола в ръка на някакъв студентски пикник, облечена в широк пуловер и избелели джинси, които плътно прилепваха по тялото й. Ставаше ясно, че снимката е сложена вътре от някой неин обожател. Приличаше на корица на „Вог“. Тя се усмихваше на някого или нещо. Зъбите й бяха безупречни, лицето излъчваше топлота. Грей закачи тая снимки на малката дъска от корк до бюрото си в редакцията.

Имаше и четвърти факс, със снимката на Томас Калахан. Просто за сведение.

Грей вдигна крака на бюрото. Бе станало почти девет и половина, вторник. Залата жужеше и се люлееше, сякаш в нея бяха избухнали добре организирани улични вълнения. През последните двайсет и четири часа бе навъртял осемдесет телефонни разговора и насреща нямаше нищо, освен четири снимки и куп формуляри за финансиране на предизборна кампания. Не можеше да стигне доникъде, а и защо ли трябваше да се напъва? Тя щеше да му каже всичко.

Той прелисти собствения си вестник и видя материала за Гавин Верхик и загадъчния му край. Телефонът иззвъня. Обаждаше се Дарби.

— Видя ли „Вашингтон Поуст“?

— Аз го списвам, нали знаеш?

Тя не беше в настроение за любезни разговори.

— Материала за адвоката от ФБР, убит в Ню Орлиънс, видя ли го?

— Точно го чета. Има ли някаква връзка с тебе?

— Би могло и така да се каже. Слушай внимателно, Грантам. Калахан даде досието на Верхик, който беше най-добрият му приятел. В петък Верхик дойде в Ню Орлиънс за погребението. Говорих с него по телефона в събота и неделя. Искаше да ми помогне, но аз се уплаших. Решихме да се срещнем вчера по обяд. Верхик е бил убит в стаята си около единайсет вечерта в неделя. Запомни ли дотук?

— Да, всичко.

— Верхик не дойде на срещата. Естествено, бил е вече мъртъв. Уплаших се и напуснах града. Сега съм в Ню Йорк.

— Добре. — Грантам пишеше трескаво. — Кой е убил Верхик?

— Не знам. Има и много други неща в тая история. Изчетох „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ от първа до последна страница и не видях нищо за едно друго убийство в Ню Орлиънс. Беше убит мъжът, с когото говорих и за когото си мислех, че е Верхик. Историята наистина е дълга.

— Така изглежда. Кога ще я чуя и аз тая дълга история?

— Кога можеш да дойдеш в Ню Йорк?

— До обяд съм там.

— Това ми е малко бързо. Дай, да кажем например, утре. Ще ти се обадя утре по това време с конкретни инструкции. Трябва да бъдеш внимателен, Грантам.

Той изгледа с възхищение джинсите и ослепителната усмивка на корковата дъска.

— Викай ми Грей, моля те. Не Грантам.

— Няма значение. Някои твърде силни хора се боят от онова, което знам. Ако ти го кажа, може да те убие. Видях много трупове, Грей. Чух бомби и изстрели. Вчера пред мен пръснаха мозъка на един човек и нямам представа кой е той и защо го убиха, освен че знаеше за досието. Мислех, че ми е приятел. Поверих му живота си и той бе застрелян пред петдесет души. Докато го гледах как умира, ми хрумна, че може би не ми е приятел. Прочетох вестника тази сутрин и осъзнах, че въобще не ми е бил приятел.

— Кой го уби?

— Ще говорим за това, като дойдеш.

— Добре, Дарби.

— Трябва да уточним един малък проблем. Ще ти кажа всичко, което знам, но няма да използваш името ми. Изобщо. Написах достатъчно, за да убият поне трима души, и съм сигурна, че аз съм следващата. Но не искам повече неприятности точно сега. Ще бъда неизвестният източник, ясно ли е, Грей?

— Съгласен.

— Доверявам ти се прекалено и сама не знам защо. Ако нещо почне да ме съмнява, изчезвам веднага.

— Давам ти дума, Дарби. Кълна се.

— Струва ми се, че правиш грешка. Това не ти е обикновеното журналистическо разследване. Сега може да те убият.

— Ония същите, които убиха Розенбърг и Дженсън ли?

— Да.

— Знаеш ли кой уби Розенбърг и Дженсън?

— Знам кой е пратил да ги убият. Знам името му. Знам какъв бизнес върти. Знам какви политически убеждения има.

— И ще ми го кажеш утре?

— Ако съм още жива. — Настъпи дълга пауза, в която и двамата се мъчеха да измислят нещо подходящо, за да продължат.

— Може би трябва да говорим веднага — предложи накрая той.

— Може би. Но ще ти се обадя утре.

Грантам затвори и за момент се взря с възхита в неясната снимка на тази тъй красива студентка по право, която беше убедена, че ще умре. За секунда си представи, че е храбрият рицар, който ще спаси красавицата. Тя беше на двайсет и няколко, харесваше по-възрастни мъже — както показваше снимката на Калахан — и изведнъж сега му се доверяваше изцяло, само на него. Той щеше да оправдае доверието. И да я защити.

Кортежът от коли напускаше бавно града. След един час трябваше да произнесе реч в Колидж Парк и затова сега се бе отпуснал в лимузината по риза и четеше онова, което Мабри бе сътворил. От време на време поклащаше глава и надраскваше нещо в полето. Обикновено подобно пътуване означаваше едно приятно разнообразие — излизаш от града, отиваш в едно чудесно университетско градче и изнасяш пред студенти и професори вдъхновена и съвсем не сериозна проповед. Но сега нещо не се получаваше. Коул седеше до него.

Началникът на кабинета по правило избягваше тези пътувания. Обожаваше моментите, когато президентът го няма в Белия дом и той командва всичко. Но сега трябваше да поговорят.

— Дойде ми до гуша от речите на Мабри — отпусна се безсилно назад президентът. — Всичките звучат по един и същи начин. Кълна се, че ги говорих тия неща миналата седмица, на сбирката на ротарианците.

— Засега с по-добър не разполагаме, но аз продължавам да търся — отвърна Коул, без да вдигне глава от записките си. Бе прочел речта — не беше чак толкова лоша. И все пак Мабри пишеше вече шест месеца и идеите му започваха да се изчерпват. А и Коул тъй и тъй искаше да го изгони.

— Какво четеш? — погледна към него президентът.

— Съкратеният списък.

— Кои останаха?

— Сайлър-Спенс, Уотсън и Калдерон.

Коул обърна страницата.

— Страшен избор, Флетчър, няма що. Една жена, един черен и един кубинец. Какво е станало с белите мъже бе? Казах, струва ми се, че искам млади бели мъже. Млади, твърди съдии консерватори с безупречно минало и бляскаво бъдеще. Не казах ли така, а?

— Те трябва да бъдат и одобрени, шефе — продължи да си чете Коул.

— Ще накараме да ги одобрят. Ще извивам ръце, докато не счупя някоя, но ще ги одобрят. Ти разбираш ли, че девет от всеки десет бели мъже в тая страна гласуваха за мен?

— Осемдесет и четири процента.

— Точно така. И какво им е лошото на белите мъже?

— Тук не става въпрос за покровителство на отделна група, шефе.

— Как да не става! Точно за това става въпрос, просто и ясно! Аз се отплащам на приятелите и наказвам враговете. Така се оцелява в политиката. Танцуваш с тези, които са те довели на дансинга. Не мога да повярвам, че искаш някаква си жена и един негър. Нещо си взел да омекваш, Флетчър.

Коул продължи да обръща страниците. Беше ги чувал тия неща и преди.

— Повече се притеснявам за изборите — рече тихо той.

— А аз да не би да не се притеснявам? Толкова азиатци и латиноамериканци, и жени, и черни съм назначил, че човек би ме взел за някой демократ. По дяволите, Флетчър, какво им е лошото на белите хора? Слушай, не може да няма поне сто добри, квалифицирани съдии консерватори в тая страна, нали така? Защо не ми намериш двама, само двама, които да приличат на мен и да мислят като мен?

— За вас гласуваха деветдесет процента от кубинците.

Президентът захвърли речта на седалката и грабна сутрешния вестник.

— Добре де, дай да го видим тоя Калдерон. Колко е годишен?

— Петдесет и една. Женен, с осем деца, католик, от бедно семейство, пробил си сам път, завършил Йейл, много солиден човек. И много консервативен. Никакви петна, никакви срамни истории в семейството. Безупречен, с изключение на това, че преди двайсет години се е лекувал за алкохолизъм, оттогава не пие. Пълен въздържател.

— Някога да е пушил наркотици?

— Отрича подобно нещо.

— Харесва ми. — Президентът четеше първата страница.

— И на мен. Правосъдието и ФБР са проверили всичко — чист е. Сега Сайлър-Спенс ли искате или Уотсън?

— Що за име е Сайлър-Спенс? Искам да кажа, какви са тия жени, дето си слагат тирета в имената? Какво щеше да стане, ако тя се казваше Сковински и се омъжеше за човек на име Левондовски? Щеше ли еманципираната й душичка да продължава да държи тя да прекара живота си като Гуендолин Сковински-Левондовски? Я не ме разсмивай! Никога няма да назнача жена с тире в името.

— Вече сте го правили.

— С коя, за бога?

— С Кей Джоунс-Роди, посланик в Бразилия.

— Тогава я отзовете и я уволнете.

Коул успя да се усмихне криво и остави папката на седалката. После се загледа през прозореца. Щяха да решат въпроса с номер две по-късно. Калдерон му беше сигурен, а той искаше Линда Сайлър-Спенс, така че сега щеше да занатиска за черния и президентът щеше да предпочете жената. Елементарна манипулация.

— Струва ми се, че трябва да изчакаме още две седмици, преди да оповестим новите кандидатури — обади се след малко той.

— Както искаш — измърмори президентът и се зачете в някаква статия на първа страница. Ще ги оповести, когато е готов, независимо от графика на Коул. Още не беше съвсем убеден, че трябва да ги съобщава едновременно.

— Съдията Уотсън е един много консервативен черен правник, който е пословичен с твърдостта си. Би бил идеален за този пост.

— Не знам — отвърна уклончиво президентът и зачете за Гавин Верхик.

Коул бе видял материала на втора страница. Бяха открили Верхик мъртъв в хотел „Хилтън“ в Ню Орлиънс. Смъртта бе настъпила при доста странни обстоятелства. Според вестника официалното становище на ФБР бе, че не е знаело нищо и не може да каже защо Верхик е бил в Ню Орлиънс. Директорът Войлс бе много натъжен. Прекрасен, лоялен служител и прочее.

Президентът прелисти вестника.

— Нашият приятел Грантам нещо си трае.

— В момента рови. Струва ми се, че е чул за досието, но просто не може да се докопа до него. Обажда се на всичко живо в града, но не знае за какво да пита.

— Е, аз вчера играх голф с Гмински — заяви самодоволно президентът. — Той ме уверява, че всичко е под контрол. Поприказвахме си най-задушевно, докато играехме. Той е много вързан, хич не го бива да удря топката. Всъщност беше направо смешно.

Коул никога на бе хващал стик за голф в ръце и мразеше празноглавото дрънкане за точки, топки, дупки и тям подобни.

— Мислите ли, че Войлс прави някакви разследвания на юг?

— Не. Даде ми дума, че няма да рови. Не че му вярвам, но и Гмински не спомена нищо за него.

— Нима на Гмински вярвате? — стрелна го с очи Коул и се намръщи.

— Ни най-малко. Но ако знаеше нещо за оная история, мисля, че щеше да ми каже… — Президентът не довърши. Усети, че думите му звучат прекалено наивно.

Коул изръмжа в знак на несъгласие.

Те прекосиха река Анакостия и навлязоха в окръг Принц Джордж. Президентът взе отново речта и се загледа през прозореца. Две седмици след убийствата рейтингите още бяха над петдесет процента. Демократите нямаха конкретен кандидат, който да вдига достатъчно шум. Той самият ставаше все по-силен и по-силен. Америка бе уморена от наркотици и престъпност, от крясъците и вечните искания на разни малцинства, от идиотите либерали, които тълкуваха Конституцията в полза на престъпниците и екстремистите. Бе настъпил неговият звезден миг. Две кандидатури за Върховния съд едновременно. Наследството, което щеше да остави за поколенията.

Той се усмихна на себе си. Каква прекрасна трагедия!