Версия Пеликан

6

Облегнал слушалката на рамото си, Флетчър Коул натисна друго копче на телефона, поставен на бюрото в Овалния кабинет. Три линии вече светеха, очаквайки разговор. Коул закрачи бавно пред бюрото и се заслуша. Очите му пробягваха по двете странички доклад на Хортън от Министерство на правосъдието. Началникът на кабинета не обръщаше никакво внимание на президента, който беше застанал приведен до прозореца, стиснал здраво стика с облечени в ръкавици ръце. Ръководителят на държавата напрегнато местеше поглед от жълтата топка към медната полусфера, поставена върху синия килим на три метра от нея. Коул изръмжа нещо в слушалката. Президентът не чу думите му. Той лекичко удари топката и я проследи с поглед, докато тя се изтърколи точно в чашата. Полусферата щракна, изпразни се и топката се плъзна около метър настрани. Президентът се отправи по чорапи към следващата. Беше оранжева на цвят. Той просто я чукна и тя се търкулна право в чашата. Осем поредни. Двайсет и седем попадения от трийсет възможни.

— Беше председателят Ръниън — тръшна слушалката Коул. — Много е разтревожен. Искаше да се срещне с вас днес следобед.

— Кажи му да се запише.

— Казах му да бъде тук утре в десет сутринта. Имате среща с кабинета в десет и трийсет, а с Комисията по национална сигурност в единайсет и трийсет.

Без да вдига поглед, президентът стисна по-здраво стика и заоглежда следващата топка.

— Не мога да чакам. Какви са резултатите от проучванията на общественото мнение? — Той замахна и я изпрати с поглед.

— Току-що говорих с Нелсън. Направил е две от обяд. Още обработват резултатите на компютъра, но Нелсън мисли, че процентът на одобряващите действията ви ще бъде между петдесет и две и петдесет и три.

Играчът на голф вдигна за миг глава и се усмихна, после се съсредоточи отново в заниманието си.

— А как беше миналата седмица?

— Четирийсет и четири. Жилетката без връзка свърши работа. Точно както ви казах.

— Аз пък мислех, че беше четирийсет и пет — рече президентът, удари една жълта топка и с удоволствие я проследи как влиза в дупката.

— Прав сте. Четирийсет и пет.

— Това е най-високият ни процент от…

— Единайсет месеца. Не сме стигали петдесетте от полет 402 през миналия ноември. Разкошна криза, шефе. Хората са шокирани, но въпреки това мнозина са доволни, че Розенбърг го няма. А вие сте човекът по средата. Просто прекрасно. — Коул натисна едно примигващо копче, вдигна слушалката, после я затръшна, без да каже нито дума, оправи връзката и закопча сакото си. — Пет и половина е, шефе. Войлс и Гмински ви чакат.

Президентът замахна. Топката премина на два сантиметра от целта и той се намръщи.

— Нека да чакат. Дай да направим пресконференция в девет сутринта. Ще взема със себе си и Войлс, но няма да му дам да си отвори устата. Накарай го да стои зад мен. Ще съобщя някои подробности и ще отговоря на няколко въпроса. Телевизионните компании ще я предават на живо, нали така?

— Разбира се. Страхотна идея. Пускам я в действие.

— Покани ги да влязат.

Президентът свали ръкавиците си и ги захвърли в ъгъла. После внимателно облегна стика си на стената и нахлузи швейцарските мокасини. Както обикновено, от закуска насам се беше преоблякъл шест пъти и сега носеше двуреден костюм в дискретно каре и връзка на червени и сини точки. Облекло като за работа. Сакото висеше на закачалка до вратата. Той седна на бюрото и се взря намръщено в някакви книжа.

Войлс и Гмински влязоха и той им кимна, но не се изправи, нито пък понечи да се ръкува. Двамата седнаха от отсрещната страна на бюрото, а Коул зае обичайното си място като страж, който едва се сдържа да не стреля. Президентът притисна с пръсти основата на носа си, сякаш напрежението на целия тоя ден му бе причинило главоболие.

— Какъв дълъг ден, господин президент — обади се Гмински, за да разчупи леда.

Войлс зяпаше през прозореца.

Коул кимна и президентът отвърна:

— Да, Боб. Много дълъг ден. И съм поканил някакви етиопци на вечеря, та нека да бъдем съвсем кратки. Да почнем с тебе, Боб. Кой ги е убил?

— Не знам, господин президент. Но ви уверявам, че ние нямаме нищо общо с тая работа.

— Сигурен ли си, Боб? — Тонът беше едва ли не умолителен.

Гмински вдигна дясната си ръка. Дланта беше насочена към бюрото.

— Заклевам се. Кълна се в гроба на майка си.

Коул кимна доволно, сякаш му вярваше и сякаш от неговото одобрение зависеше всичко.

Президентът се втренчи във Войлс, чиято набита фигура, все още загърната в широкия шлифер, изпълваше стола. Директорът дъвчеше лениво и се усмихваше безизразно.

— Готови ли са балистичната експертиза и резултатите от аутопсията?

— Тука са — заяви Войлс и отвори куфарчето си.

— Казвай направо. Ще ги прочета по-късно.

— Малък пистолет, вероятно калибър 22. Следите от изгаряне показват, че при Розенбърг и санитаря е стреляно от упор. По-трудно е да се каже за Фъргюсън, но разстоянието не е повече от трийсетина сантиметра. Не сме присъствали на стрелбата, нали разбирате? По три куршума във всяка глава. Два са извадили от черепа на Розенбърг, трети от възглавницата. Изглежда той и санитарят са спали. Едни и същи куршуми, един и същи пистолет и явно един и същи убиец. Заключението от аутопсията още се подготвя, но изненади не се очакват. Причините за смъртта са твърде очевидни.

— Някакви отпечатъци от пръсти?

— Никакви. Продължаваме да търсим, но работата е била изпипана. Изглежда, че е оставил само труповете и куршумите зад себе си.

— Как е влязъл в къщата?

— Видими следи няма. Фъргюсън е прегледал мястото, когато Розенбърг си е дошъл някъде към четири следобед. Обичайната процедура. Два часа по-късно е подал писмения си доклад и в него се казва, че е огледал две спални, една баня и три килера на горния етаж, както и всяка от стаите долу. И, естествено, не е забелязал нищо. Твърди, че е проверил всички врати и прозорци. В съответствие с изискванията на Розенбърг нашите хора са били отвън и по тяхна преценка обиколката на Фъргюсън в четири часа е траяла три до четири минути. Подозирам, че когато съдията се е върнал, а полицаят е правил проверката си, убиецът вече се е бил скрил вътре и е чакал.

— Защо? — запита надменно Коул.

Зачервените очи на Войлс бяха впити в президента. Директорът на ФБР не обърна никакво внимание на оня екзекутор Коул.

— По всичко изглежда, че този човек е много талантлив. Убива член на Върховния съд — а може би и двама — и не оставя практически никакви следи. Професионален убиец, смея да твърдя. Влизането в къщата не би представлявало проблем за него. Да остане незабелязан при повърхностния оглед на Фъргюсън също. Сигурно умее да чака. Не би рискувал да влезе, когато в къщата има хора, а ченгетата са наоколо. Мисля, че се е промъкнал вътре някъде следобед и просто е чакал, вероятно в някой килер или стенен шкаф на горния етаж, а може би и на тавана. На пода под подвижната стълба открихме две парчета от настилката на тавана. Това показва, че скоро е бил използван.

— Всъщност няма никакво значение къде се е крил — заяви президентът. — Нали не са го хванали!

— Точно така. Той не ни позволяваше да проверяваме къщата му, както знаете.

— Знам само, че е мъртъв. Как стои въпросът с Дженсън?

— И той е мъртъв. Счупен врат, удушен с жълто найлоново въже, което може да се купи във всеки магазин за домашни потреби. Патолозите се съмняват, че смъртта е дошла от счупения врат. Почти са сигурни, че е причинена от въжето. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели. „Монтроуз“ едва ли е място, за което някой ще гори от желание да дава показания, така че не очаквам да се появят. Смъртта е настъпила към дванайсет и половина през нощта. Между двете убийства има около два часа време.

Президентът си записа нещо.

— Кога е излязъл от дома си Дженсън?

— Не знам. Ние седим на паркинга, нали си спомняте? Проследихме го до вкъщи към шест часа, после наблюдавахме сградата седем часа, докато не разбрахме, че са го намерили удушен в някакво педерастко свърталище. Изпълнявахме неговите изисквания, естествено. Измъкнал се е с колата на негов приятел. Намерихме я на две преки от киното.

Коул пристъпи няколко крачки напред, стиснал ръце зад гърба си.

— Мислите ли, че убиецът е един и същи човек?

— Кой би могъл да каже, по дяволите! Телата още не са изстинали. Дайте ни малко време. В момента не разполагаме с почти никакви доказателства. Няма свидетели, няма отпечатъци, няма гафове, така че ще ни трябва повече време да съберем парченцата. Може и да е един и същи човек, не знам. Прекалено рано е.

— Е, сигурно интуицията ви подсказва нещо — вдигна вежди президентът.

Войлс спря за миг и погледна през прозореца.

— Би могъл да бъде и сам, но тогава сигурно е някой супермен. Най-вероятно са двама или трима, но независимо от това са разчитали на голяма помощ. Някой им е подал твърде много информация.

— Например?

— Например кога ходи на кино Дженсън, къде сяда, в колко часа пристига, сам ли се движи, среща ли се с някого там. Информация, с която ние очевидно не разполагахме. Вземете Розенбърг. Някой е знаел, че в къщичката му няма алармена инсталация, че нашите момчета седят отвън, че Фъргюсън пристига в десет вечерта и трябва да стои в задния двор, че…

— Вие сте знаели всичко това — прекъсна го президентът.

— Разбира се, че го знаехме. Но ви уверявам, че не сме го споделяли с никого. — Президентът хвърли бърз, заговорнически поглед към Коул, който замислено се почесваше по брадичката.

Войлс размърда доста дебелия си задник и се ухили на Гмински, сякаш искаше да му каже: „Хайде да се правим, че им играем по свирката“.

— Намеквате, че има някакъв заговор? — вдигна уж заинтригувано вежди Коул.

— Нищо не намеквам, по дяволите. Съобщавам на вас, мистър Коул, и на вас, господин президент, че, да, на практика много хора са участвали в заговора за убийство на двамата съдии. Извършителят може да е само един или пък двама, но им е била оказана значителна помощ. Всичко стана прекалено бързо, изкусно и добре организирано.

Коул изглеждаше доволен. Той се изправи и пак сключи ръце на гърба си.

— Тогава кои са заговорниците? — запита президентът. — Кого подозирате?

Войлс пое дълбоко дъх и сякаш се отпусна на стола. Той затвори куфарчето и го остави в краката си.

— В момента не разполагаме с конкретно име, само с няколко доста добри предположения. И всичко трябва да се държи в пълна тайна.

Коул направи пъргаво нова крачка напред.

— Разбира се, че разговорът ни е поверителен — озъби се той. — Намирате се в Овалния кабинет.

— Бил съм тук и преди, много пъти при това. Бил съм тук, когато още сте имали жълто около устата, мистър Коул. Все нещо изтича където не трябва.

— Струва ми се, че и при вас има течове — не се предаде Коул.

Президентът вдигна ръка.

— Всичко ще си остане между нас, Дентън. Имаш думата ми.

Коул отстъпи крачка назад. Войлс наблюдаваше президента.

— Върховният съд започна работа в понеделник, както знаете, и от няколко дни градът е пълен с маниаци. От две седмици наблюдаваме различни движения. Знаем, че най-малко единайсет членове на Подземната армия са във Вашингтон поне от седем дни. Днес разпитахме двама и ги пуснахме. Знаем, че тази група има възможността, а и желанието за подобно нещо. Засега това е най-вероятната следа. Утре може да се окаже, че е някой друг.

Коул не беше особено впечатлен. Подземната армия фигурираше във всички списъци.

— Чувал съм за тях — заяви като последен глупак президентът.

— О, да. Стават все по-известни. Смятаме, че те са убили един федерален съдия в Тексас. Но не можем да го докажем. Много успешно боравят с експлозивите. Подозираме, че са замесени в поне стотина бомбени атентати срещу клиники, където се извършват аборти, порно театри и клубове на хомосексуалисти из цялата страна. Те са точно от тоя тип хора, дето мразят Розенбърг и Дженсън.

— Други подозирате ли? — запита Коул.

— Има една нацистка групичка, нарича се Бяла съпротива. Наблюдаваме ги от две години. Действат от Айдахо и Орегон. Лидерът им произнесе реч в Западна Вирджиния миналата седмица, а в района е вече от няколко дни. Забелязали са го в понеделник сред демонстрантите пред Върховния съд. Ще се помъчим да поговорим с него утре.

— Нима тези хора са професионални убийци? — продължи да пита Коул.

— Е, не дават обяви във вестниците, знаете. Съмнявам се някоя група сама да е извършила убийството. Просто са наели убийците и са подали нужната информация.

— И така, кои са убийците! — попита президентът.

— Откровено казано, може никога да не узнаем.

Президентът стана и се протегна. Още един тежък ден в службата. Той се усмихна на Войлс иззад бюрото.

— Трудна задача имаш. — Гласът на дядо, изпълнен с топлота и разбиране. — Не ти завиждам. Бих желал да получавам, ако е възможно, две странички доклад по това как върви следствието, написан на двойна разредка, всеки ден до пет часа следобед, седем дни седмично. Ако изникне нещо, очаквам да ми се обадиш веднага.

Войлс кимна, но не каза нищо.

— Утре в девет сутринта имам пресконференция. Бих искал и ти да присъстваш.

Войлс пак кимна безмълвно. Минаха няколко секунди. Никой не заговаряше. Войлс се изправи шумно и завърза колана на шлифера си.

— Добре, ние тръгваме. Трябва да посрещате етиопците и така нататък. — Той подаде балистичната експертиза и доклада от аутопсията на Коул. Знаеше, че президентът никога няма да ги прочете.

— Благодаря, че дойдохте, господа — сбогува се топло президентът. Коул затвори грижливо вратата след тях, а шефът му хвана отново стика. — Няма да вечерям с етиопците — заяви той, втренчил поглед в килима и жълтата топка.

— Знам. Вече изпратих извинения от ваше име. Това е голяма криза за нацията, господин президент, и от вас се очаква да бъдете тук, в кабинета си, заобиколен от съветници и потънал в работа.

Домакинът замахна и топката се изтърколи право в чашката.

— Искам да поговоря с Хортън. Кандидатурите трябва да са безупречни.

— Той вече изпрати един съкратен списък от десет души. Изглежда доста приличен.

— Искам млади бели мъже с консервативни убеждения, които са против аборта, порнографията, хомосексуалистите, контрола върху употребата на оръжие, емигрантските квоти и всичките му там глупости. — Президентът пропусна топка и изрита настрана мокасините си. — Искам съдии, които мразят наркотиците и престъпниците и обичат смъртното наказание. Разбра ли?

Коул беше вдигнал слушалката и натискаше бутоните. Той кимна на шефа си. Щеше сам да подбере кандидатите, после щеше да убеди президента.

К. О. Луис седна отзад при директора. Лимузината безшумно напусна Белия дом и запълзя по улицата. Имаше голямо задръстване. Войлс нямаше какво да каже. Досега, в първите часове на трагедията, пресата се бе държала направо брутално. Лешоядите кръжаха. Най-малко три подкомисии на Конгреса обявиха, че ще проведат свое разследване и ще изслушват свидетели. А телата още не бяха изстинали. Политиците бяха пощурели и се боричкаха да попаднат пред камерите. Едно нелепо изявление водеше до друго, още по-нелепо. Сенаторът Ларкин от Охайо мразеше Войлс и Войлс мразеше сенатора Ларкин от Охайо; сенаторът набързо организира пресконференция преди три часа, на която оповести, че неговата подкомисия започва незабавно разследване на дейността на Бюрото по охраната на двамата мъртви съдии. Но Ларкин си имаше приятелка, доста млада при това, и ФБР разполагаше с някои фотографии, та Войлс беше сигурен, че разследването ще се проточи.

— Как е президентът? — запита накрая Луис.

— Кой по-точно?

— Не Коул. Другият.

— Страхотно. Направо страхотно. Особено е разстроен за Розенбърг.

— Естествено.

Продължиха мълчаливо към Хувър Билдинг. Очакваше ги дълга нощ.

— Имаме си нов подозрителен обект.

— Казвай де.

— Мъж на име Нелсън Мънси.

— Никога не съм го чувал — поклати бавно глава Войлс.

— Нито пък аз. Дълга история.

— Дай я по-накратко.

— Мънси е много богат индустриалец от Флорида. Преди шестнайсет години племенничката му е била изнасилена и убита от американец от африкански произход на име Бък Тайрън. Момиченцето било на дванайсет години. Много, много брутално изнасилване и убийство. Ще ти спестя подробностите. Мънси нямал деца и обожавал племенницата си. Тайрън бил арестуван в Орландо и получил смъртна присъда. Охраната била усилена, защото се получили доста заплахи по негов адрес. Някакви адвокати от голяма еврейска правна фирма в Ню Йорк подали всички видове молби за помилване и през 1984-а делото пристигнало във Върховния съд. Можеш вече и сам да се сетиш какво става от тук нататък. Розенбърг се прехласва по Тайрън и измъква един нелеп аргумент за самообвинението, дето се споменава в Петата поправка. И обезсилва признанието, направено от оня мръсник седмица след арестуването му. Осем страници признание, написано от самия Тайрън. Няма признание, няма дело. Розенбърг пише становище с едно измъчено мнозинство от пет на четири и отменя присъдата. Извънредно спорно решение. Тайрън е пуснат на свобода. След две години изчезва и оттогава никой не го е виждал. Говори се, че Мънси е платил да кастрират Тайрън, после да го нарежат на парчета и да ги хвърлят на акулите. Просто слух, казват властите във Флорида. После, през 1989-а, главният защитник на Тайрън, адвокат на име Каплан, е застрелян уж при опит за обир пред апартамента си в Манхатън. Какво съвпадение само.

— Кой ти ги каза тия работи?

— Обадиха се от Флорида преди два часа. Сигурни са, че Мънси е платил доста пари, за да бъдат ликвидирани и Тайрън, и адвокатът му. Но не могат да го докажат. Имат някакъв недоверчив и засега неизвестен информатор, който казва, че познава Мънси, и им дава по малко сведения. Той твърди, че Мънси от години се канел да ликвидира Розенбърг. Мислят, че нещо е превъртял след убийството на племенницата си.

— Колко пари има?

— Достатъчно. Милиони. Никой не знае. Много е потаен. Колегите от Флорида са убедени, че е способен да го направи.

— Дай да го проверим. Звучи интересно.

— Ще се заема с това довечера. Сигурен ли си, че искаш триста души да работят по делото?

— Да, а може би и четиристотин. Трябва да го разнищим тоя случай, преди пресата да ни изяде живи.

— Няма да е лесно. С изключение на куршумите и въжето, тия хубавци не са оставили нищо.

— Знам — издуха дима през прозореца Войлс. — Почти съвършено изпипано.