Версия Пеликан

8

Беше четвъртък на обяд. Една секретарка внесе голяма книжна торба, цялата в мазни петна, пълна с различни сандвичи и пържен лук на кръгчета, в заседателната зала на петия етаж на Хувър Билдинг. В средата на квадратната зала, около махагонова маса с по двайсет стола от всяка страна, седяха висши служители на ФБР от цялата страна. Всички вратовръзки бяха разхлабени, а ръкавите навити. Тънък облак синкав дим се стелеше около евтиния служебен полилей, увиснал на метър и половина над масата.

Говореше директорът Войлс. Уморен и сърдит, запалил вече четвъртата си пура от сутринта, той крачеше пред екрана откъм неговия край на масата. Половината от присъстващите го слушаха. Другата половина бяха издърпали докладите, натрупани в средата на масата, и четяха резултатите от аутопсията, лабораторното сведение за найлоновото въже, справката за Нелсън Мънси и някои други светкавично направени проучвания. Докладите като цяло бяха доста тънички.

Ерик Ийст, специалният агент на ФБР, слушаше внимателно и четеше всичко много грижливо. Макар и само от десет години в Бюрото, той беше блестящ следовател. Шест часа по-рано Войлс го бе избрал да ръководи разследването. Останалите членове на екипа бяха подбрани сутринта и това беше организационната им сбирка.

Ийст слушаше и чуваше онова, което вече знаеше. Разследването можеше да отнеме седмици, а вероятно и месеци. Освен куршумите, девет на брой, въжето и стоманената пръчка, използвана за турникет, други следи нямаше. Съседите в Джорджтаун не бяха чули нищо, никакви особено подозрителни лица не бяха забелязани в киното. Никакви отпечатъци. Никакви нишки или тъкани. Нищо. Изисква се забележителен талант да убиеш така чисто и са необходими много пари да се наеме подобен талант. Войлс беше твърде песимистично настроен относно откриването на самите убийци. Трябваше да се съсредоточат върху ония, които ги бяха наели.

Войлс говореше и пуфкаше с пурата си.

— На масата има справка за някой си Нелсън Мънси, милионер от Джаксънвил, Флорида, за който се твърди, че е отправял заплахи към Розенбърг. Властите във Флорида са убедени, че Мънси е платил куп пари, за да убият изнасилвача и адвоката му. Справката обхваща всичко това. Двама наши служители са говорили с адвоката на Мънси тази сутрин и били посрещнати много враждебно. Според адвоката Мънси е извън страната и той, естествено, няма представа кога ще се върне клиентът му. Отделил съм двайсет души да проверят тая версия.

Войлс запали отново пурата си и се взря в лист хартия на масата.

— Под номер четири в списъка фигурира една група, наречена Бяла съпротива, състояща се от неголям брой бивши командоси на средна възраст. Държим ги под наблюдение от около три години. Имате справката. Всъщност малко вероятно е да са те. По-скоро биха хвърлили бомба или пък запалили някой кръст. Не си падат кой знае колко по фината работа. И което е най-важно, не разполагат с пари. Силно се съмнявам, че могат да наемат толкова добри професионалисти. Но и за тях съм отделил двайсет души, въпреки всичко.

Ийст разви големия сандвич, помириса го, но реши да не го почва. Лучените кръгчета бяха изстинали. Апетитът му беше изчезнал. Той продължи да слуша и да си води бележки. Шести номер в списъка бе доста необичаен. Някакъв психопат на име Клинтън Лейн бе обявил война на хомосексуалистите. Единственият му син бе напуснал семейната ферма в Айова и се бе преселил в Сан Франциско, за да се отдаде на тези удоволствия, но бързо-бързо бе умрял от СПИН. Лейн превъртял и подпалил офиса на сдружението на хомосексуалистите в Де Мойн. Заловен и осъден на четири години, той избягал през 1989-а и оттогава не е открит. Според справката започнал голям бизнес с контрабанда на кокаин и направил милиони. И използвал парите в малката си лична война срещу педерасти и лесбийки. ФБР се опитвало да го залови от пет години насам, но се смятало, че той действа от мексиканска територия. От години пращал заплашителни писма до Конгреса, Върховния съд и президента. Войлс не възлагаше много надежди на Лейн като евентуален извършител. Просто още един луд, който бе изскочил от релсите, но и едно камъче не биваше да остане непреобърнато в това разследване. Отдели само шест души за този случай.

В списъка имаше десет имена. За всеки от тях бяха определени от шест до двайсет от най-добрите специални агенти. Всяка група си имаше ръководител. Трябваше да докладват два пъти дневно на Ийст, който всяка сутрин и всяка вечер щеше да се среща с директора. Най-малко стотина сътрудници на ФБР щяха да претърсват градове и села за някакви следи.

Войлс заговори за нуждата от секретност. Журналистите щяха да се спуснат по петите им като прегладнели псета, така че разследването трябваше да се води в най-строга тайна. Само лично той, като директор, щеше да разговаря с пресата и съответно щеше да им съобщава твърде малко.

Той седна и К. О. Луис се впусна в объркан монолог за погребенията, охраната и молбата на председателя Ръниън да подпомогнат следствието.

Ерик Ийст пиеше студеното кафе и се взираше в списъка.

За трийсет и четири години Ейбрахам Розенбърг бе написал не по-малко от хиляда и двеста становища. Творбите му бяха непрекъснат източник на изумление за специалистите, занимаващи се с конституционно право. Понякога Розенбърг просто пренебрегваше скучните дела за нелоялна конкуренция или данъчни нарушения, но появеше ли се и най-малък признак за истински спорен проблем, той скачаше вътре и с двата крака. Пишеше становища на мнозинството, становища в тяхна подкрепа, както и много, много несъгласия. При последното твърде често беше сам. Розенбърг бе дал мнението си по всеки истински спорен въпрос през последните трийсет и четири години. Учените и критиците го обожаваха и публикуваха книги, монографии и критики за него и работата му. Дарби откри пет различни сборника с негови становища, всичките в издания с твърда корица, с бележки на редакторите и анотации. Едната от книгите включваше само прословутите му несъгласия.

Дарби реши да не ходи на лекции в четвъртък и се усамоти на петия етаж в библиотеката. Разпечатките от компютъра бяха пръснати по пода. Книгите на Розенбърг бяха отворени на различни страници, надраскани с маркер и натрупани една върху друга.

Имаше някаква причина за тия убийства. Омразата и отмъщението можеха да бъдат приемлив мотив да бъде убит Розенбърг. Но добавеше ли се и Дженсън към уравнението, омразата и отмъщението загубваха смисъл. Естествено, че и него може би го мразеха, но съвсем не беше породил такива страсти като Янт или Манинг.

Не можа да открие книга, критикуваща работата на съдията Глен Дженсън. За шест години той бе написал само двайсет и осем становища на мнозинството и определено беше най-слабо продуктивният съдия във Върховния съд. Бе написал и няколко несъгласия и бе подкрепил свои колеги, но като цяло се оказа прекалено муден и бавен. На места мисълта му беше ясна и точна, на други — несвързана и прекалено емоционална.

Тя се задълбочи в писанията на Дженсън. Убежденията му се меняха драстично от година на година. Като цяло беше последователен при защитата на правата на криминалните престъпници, но имаше достатъчно изключения, които да объркат всеки специалист. В пет от седем възможни случая бе гласувал в подкрепа на индианците. Три пъти бе написал екологично силни становища. Почти винаги подкрепяше протестиращите против високите данъци.

Но нещо сериозно, което да я наведе на следа, нямаше. Дженсън беше твърде непостоянен, за да бъде приеман на сериозно. В сравнение с останалите осем беше направо безобиден.

Тя изпи още една бутилка топла минерална вода и блъсна настрани бележките си за Дженсън. Часовникът й беше в едно чекмедже. Нямаше представа колко е часът. Калахан беше изтрезнял и искаше да вечерят, макар и късно, в ресторанта на Би във Френския квартал. Дарби имаше нужда да го види.

Дик Мабри, човекът, който пишеше речите в Белия дом в момента и жонглираше с думите като истински магьосник, седеше на един стол до бюрото и наблюдаваше Флетчър Коул и президента, които четяха третия вариант на надгробното слово за съдията Дженсън. Коул бе отхвърлил предишните два и Мабри все още не беше много сигурен какво точно се иска от него. Коул предлагаше едно, шефът му искаше друго. Няколко часа по-рано Коул се бе обадил и му бе казал да не се тревожи за словото, защото президентът няма да ходи на погребението. После президентът бе позвънил и го бе помолил да нахвърли няколко думи, защото Дженсън му бил приятел и макар и педераст, все пак си му оставал приятел.

Мабри знаеше, че Дженсън не му е приятел, а току-що убит съдия, около чието погребение ще се вдигне много шум.

След това се беше обадил Коул и бе казал, че не са много сигурни дали президентът ще ходи, но той да надраска нещо за всеки случай. Стаята на Мабри беше в административната сграда досами Белия дом и през целия ден около него се разменяха облози дали президентът ще отиде на погребението на известен хомосексуалист. Залагаха три към едно, че няма да отиде.

— Много по-добре, Дик — рече Коул, сгъвайки листа.

— И на мен ми харесва — заяви президентът.

Мабри бе забелязал, че той обикновено изчаква да види дали Коул ще одобри речите му.

— Мога да опитам пак — изправи се Мабри.

— Не, не — възпротиви се Коул. — Уцелил си верния тон. Много трогателно. Харесва ми.

Той изпрати Мабри до вратата и я затвори след него.

— Какво мислиш? — попита президентът.

— Да се откажем. Имам някакво неприятно предчувствие. Ще е страхотна реклама, но да изричате тия красиви слова над труп, намерен в педерастки порноклуб… Прекалено рисковано е.

— Да-а. Мисля, че си…

— Тази криза работи в наша полза, шефе. Рейтингът ни продължава да се подобрява и просто не искам да поемаме никакви рискове.

— Да изпратим ли някой?

— Разбира се. Какво ще кажете за вицепрезидента?

— Къде е той?

— Идва си от Гватемала. Ще кацне довечера. — Коул неочаквано се усмихна. — Точно за вицепрезидент работа, знаете. Погребение на хомосексуалист.

— Идеално — изхили се президентът.

Усмивката изчезна от лицето на Коул и той закрачи пред бюрото.

— Има един малък проблем. Опелото на Розенбърг е в събота, само на осем преки оттук.

— Предпочитам да отида в ада за един ден.

— Знам. Но отсъствието ви ще бъде твърде осезаемо.

— Бих могъл да вляза в болница. Болки в гърба например. Последния път номерът мина.

— Не, шефе. Изборите са догодина. Не бива да влизате в никакви болници.

Президентът плесна с две ръце по бюрото и се изправи.

— По дяволите, Флетчър! Не мога да отида на опелото му, защото няма да мога да скрия усмивката си. Деветдесет процента от американците го мразеха. И хората ще се радват, ако не ида.

— Така изисква протоколът, шефе. И добрият вкус. Пресата ще ви изяде жив, ако не идете. Няма нищо да ви стане. Не е необходимо да казвате нищо. Просто влезте и излезте с много тъжен вид и оставете камерите да ви снимат. Няма да отнеме повече от час.

Президентът хвана стика и се надвеси над оранжевата топка.

— Тогава ще трябва да ида и на погребението на Дженсън.

— Точно така. Но никакво слово.

Президентът замахна със стика.

— Всъщност сме се срещали само два пъти с него, знаеш.

— Знам. Нека просто да се появим тихичко и на двете места, да поседим, без да кажем нито дума, и после да се измъкнем.

— Струва ми се, че си прав — удари топката президентът.