Версия Пеликан

13

Телефонът иззвъня четири пъти, автоматичният секретар се включи, записът отекна в апартамента, последва сигнал, но никой не се обади. После отново иззвъня, пак четири пъти, пак същата процедура, и пак никой от другия край. След минута пак се позвъни и Грей Грантам грабна слушалката и се подпря на възглавницата, опитвайки да се съсредоточи.

— Кой е? — изрече той с мъка. Прозорецът беше абсолютно тъмен.

Гласът отсреща беше тих и плах.

— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ ли е?

— Същият. Кой се обажда?

— Не мога да ви съобщя името си — отвърна непознатият бавно.

Мъглата се вдигна и Грей успя да различи цифрите на часовника. Беше пет и четирийсет.

— Добре де, името няма значение. Защо се обаждате?

— Вчера видях материала ви за Белия дом и кандидатите за Върховния съд.

— Хубаво. — Ти и още един милион хора. — Но защо звъните по никое време?

— Извинявайте. Отивам на работа и сега се обаждам от улицата. Не мога да звъня от къщи или от кантората. — Гласът беше ясен, изразителен и изглеждаше интелигентен.

— Каква кантора?

— Аз съм юрист.

Страхотно. Във Вашингтон живееха поне половин милион юристи.

— Частна фирма или за правителството?

Последва леко колебание.

— Ъъ, бих предпочел да не ви отговарям в момента.

— Така значи. Слушайте, аз пък бих предпочел да спя в момента. Защо всъщност ми се обадихте?

— Може би знам нещо за Розенбърг и Дженсън.

— Като например… — Грантам седна на края на леглото.

Последва още по-дълга пауза.

— Записвате ли този разговор?

— Не. Трябва ли?

— Не знам. Наистина много се страхувам, мистър Грантам, и съм много объркан. Предпочитам да не го записвате. Може би следващото обаждане, а?

— Както искате. Слушам ви.

— Може ли да се проследи откъде се обаждам?

— Вероятно, предполагам. Но вие звъните от улицата, нали така? Какво значение има?

— Не знам. Просто ме е страх.

— Няма страшно. Кълна се, че не записвам нищо и се кълна, че няма да го проследя. И така, какво искате да ми кажете?

— Струва ми се, че може би знам кой ги е убил.

— Доста ценна информация — изправи се на крака Грантам.

— Може да ми струва живота. Мислите ли, че ме следят?

— Кой? Кой да ви следи?

— Знам ли? — Гласът заглъхна, сякаш мъжът поглеждаше през рамо.

— Успокойте се — закрачи покрай леглото Грантам. — Защо не ми кажете как се казвате, а? Заклевам се, че ще бъде запазено в тайна.

— Гарсия.

— Това не е истинското ви име, нали така?

— Разбира се, че не, но е най-доброто, което мога да измисля.

— Добре, Гарсия. Слушам ви.

— Не съм сигурен, да сме наясно. Но ми се струва, че попаднах на нещо в службата, което не трябваше да видя.

— Имате ли фотокопие от него?

— Може би.

— Слушайте, Гарсия. Вие ми се обадихте, нали така? Искате ли да говорите, или не?

— Не съм сигурен. Какво ще направите, ако ви кажа нещо?

— Ще го проверя най-щателно. Ако се гласим да обвиним някого в убийството на двама съдии от Върховния съд, повярвайте ми, че ще подходим към въпроса съвсем деликатно.

Последва едно много дълго мълчание. Грантам замръзна в очакване до люлеещия се стол. Накрая не издържа.

— Гарсия, там ли сте още?

— Да. Може ли да поговорим по-късно?

— Разбира се. Да поговорим и сега, ако искате.

— Трябва да си помисля. Не съм ял, нито пък спал от седмица насам и не мога да мисля логично. Сигурно ще ви се обадя по-късно.

— Добре, добре. Няма проблеми. Може да ми се обадите в работата на…

— Не, няма да ви се обадя в работата. Извинявайте, че ви събудих.

Той затвори. Грантам се втренчи в бутончетата на телефона си и натисна седем, почака малко, после още шест, после още четири. Той записа някакъв номер в тефтера до него и затвори. Гарсия се бе обадил от телефон на Петнайсета улица в Пентагон Сити.

Гавин Верхик спа четири часа и се събуди пиян. Когато след около час пристигна в Хувър Билдинг, алкохолът беше почнал да отстъпва място на болката. Той запроклина себе си, запроклина и Калахан, който без съмнение щеше да си спи до обяд и щеше да се събуди свеж и бодър, готов за полета до Ню Орлиънс. Бяха останали в ресторанта до затварянето му в полунощ, после обиколиха няколко бара и започнаха да се майтапят как им се ще да идат на някое мръсно филмче, но тъй като любимото им кино са го вдигнали във въздуха, просто няма къде. Така че продължиха да пият до три-четири часа.

В единайсет имаше среща с директора Войлс и беше задължително да изглежда трезв и бодър. Май нямаше да се получи. Гавин нареди на секретарката си да затвори вратата и й обясни, че го е тръшнал някакъв гаден вирус, може би грип, та трябва да го оставят на мира и да не го безпокоят, освен за изключително важно нещо. Тя се взря в очите му и задуши по-силно от обикновено. Мирисът на бира невинаги изчезва след спане.

Секретарката излезе и затвори вратата. Той я заключи. И за да има някаква справедливост, позвъни на Калахан, но никой не се обади.

Ама че живот! Най-добрият му приятел получаваше почти толкова, колкото и той, но работеше не повече от трийсет часа седмично и можеше да избира колкото си иска измежду гъвкави нежни създания, с двайсет години по-млади от него. После си спомни грандиозните им планове за седмицата в Сейнт Томас и за Дарби, която ще тича по брега. Щеше да отиде, дори ако трябваше да се разведе след това.

Напъни за повръщане разтърсиха гръдния му кош и хранопровода и той бързо легна на пода и замръзна неподвижно на евтиния служебен мокет. После пое дълбоко въздух и в горната част на главата му започнаха да блъскат чукове. Гипсовият таван не се въртеше и това поне беше окуражаващо. След три минути стана ясно, че няма да повърне. Поне не сега.

Чантата му беше на една ръка разстояние и той внимателно я придърпа към себе си. Пликът беше до сутрешния вестник. Отвори го, измъкна папката и я вдигна с две ръце на петнайсетина сантиметра от лицето си.

Тя съдържаше тринайсет листа компютърна хартия с размерите на бланка за писмо, разпечатани с двойна разредка и с големи полета. Щеше да се справи. В полетата бяха драскани бележки на ръка и цели параграфи бяха отбелязани с друг цвят. Най-отгоре с флумастер беше маркирано „първи вариант“. Името й, адресът и телефонният номер бяха изписани на заглавната страница.

Щеше да го прелисти за няколко минути, докато си лежеше на пода, и после, дай боже, щеше да почувства някакво желание да седне на бюрото и да се държи като важен правителствен юрист. Само си помисли за Войлс, и блъскането в главата му се засили.

Тя пишеше добре в академичната традиция на правниците да обличат тезите си в дълги изречения и сложни думи. Но се изразяваше точно и ясно. Въобще не прибягваше до двусмислици и до правния жаргон, към който повечето студенти се стремят така отчаяно. Никога нямаше да стане адвокат на държавна служба.

Гавин не бе чувал за лицето, което тя посочваше като евентуален извършител, и беше сигурен, че то не фигурира в ничий списък. От чисто техническа гледна точка това не беше правно досие, а по-скоро разказ за един процес в Луизиана. Тя излагаше фактите сбито и ги правеше да изглеждат интересни. Направо увлекателни. Той се зачете съвсем сериозно.

Фактите отнемаха четири страници, после на по три страници тя излагаше накратко становището на всяка от страните. Тук действието малко се провлачваше, но Гавин продължи да чете. Не можеше да откъсне поглед. На страница осма досието, или каквото и да представляваше тая нейна работа, обобщаваше резултатите от процеса. На девета се споменаваше молбата за обжалване, а последните три се спираха на една почти невероятна следа, отвеждаща към отстраняването на Розенбърг и Дженсън от Върховния съд. Калахан каза, че тя вече се е отказала от тая своя хипотеза и накрая темпото сякаш наистина спадаше.

Но като цяло беше отлично четиво. За момент бе забравил болките си и бе изчел на мръсния мокет тринайсет страници досие, написано от някаква студентка по право, след като имаше милион неща на главата си.

Някой тихо почука на вратата. Гавин се надигна бавно и се приближи до вратата.

— Кой е?

Беше секретарката.

— Не искам да ви притеснявам, но директорът държи да сте в кабинета му след десет минути.

— Какво? — отвори вратата Верхик.

— Да, сър. След десет минути.

— Защо? — разтърка очи той и задиша бързо-бързо.

— Ще ме понижат в длъжност, ако задавам такива въпроси, сър.

— Имате ли освежител за уста?

— Май да, струва ми се. Искате ли?

— Нямаше да ви питам, ако не исках. Донесете ми. Имате ли дъвка?

— Дъвка ли?

— Да, дъвка за дъвчене.

— Имам. И от нея ли искате?

— Значи ми донесете освежителя и дъвката, и няколко аспирина, ако имате. — Той отиде до бюрото и седна, стиснал глава с ръце, после бавно разтри слепоочията си. Чу я да тряска чекмеджета и след миг беше пред него с желаните неща.

— Благодаря. Извинете ме, че избухнах. — Гавин посочи папката с досието, оставена на един стол до вратата. — Изпратете това на Ерик Ийст, той е на четвъртия етаж. Напишете му една бележка от мое име. Кажете му да го прегледа, когато има време.

Секретарката си тръгна с досието в ръка.

Флетчър Коул отвори вратата, водеща към Овалния кабинет, и заговори със сериозен глас на К. О. Луис и на Ерик Ийст. Президентът беше в Пуерто Рико — да огледа щетите от някакъв ураган, а директорът Войлс отказваше да се среща с Коул насаме. Изпращаше подчинените си.

Коул им махна да седнат на канапето, а той самият се настани от другата страна на масичката за кафе. Сакото му бе закопчано, а връзката — безупречно вързана. Този човек никога не се отпускаше. Ийст бе чувал какви ли не приказки за навиците му. Работеше по двайсет часа на ден, седем дена седмично, не пиеше нищо освен вода и ядеше предимно сандвичи от автомата в приземния етаж. Четеше като робот и всеки ден прекарваше часове в преглеждане на паметни записки, доклади, писма и планини от висящи законодателни актове. Имаше съвършена памет. Вече седмица всеки ден донасяха по един доклад за хода на разследването и го връчваха на Коул, който буквално поглъщаше материала и го запомняше наизуст за следващата среща. Ако сбъркаха някъде нещо, той щеше да ги разкъса. Мразеха го, но беше невъзможно да не го уважават. Беше по-умен от тях и работеше повече. И го съзнаваше.

Коул се чувстваше прекрасно в празния Овален кабинет. Шефът му беше далеч, позираше някъде пред камерите, но истинският властник бе останал тук, за да управлява страната.

К. О. Луис остави на масичката доклада, дебел десет сантиметра.

— Има ли нещо ново? — запита Коул.

— Може би. Френските власти извършвали рутинна проверка на филмите от скритите камери на френското летище и изведнъж им се сторило, че разпознават едно лице. Проверили и другите две камери в чакалнята, от различни ъгли, и след това докладвали на Интерпол. Бил е дегизиран, естествено, но Интерпол смята, че това е терористът Камел. Сигурен съм, че сте чували за…

— Да.

— Прегледали са записа най-основно и са почти сигурни, че е слязъл от самолет, пристигнал без междинни кацания от летище Дълес миналата сряда, около десет часа, след като откриха трупа на Дженсън.

— С конкорд ли е бил?

— Не, летял е със самолет на Юнайтед. Въз основа на времето и разположението на камерите могат да определят изхода и номера на полета.

— И Интерпол се е обадил на ЦРУ?

— Да. Разговаряли с Гмински около един часа днес следобед.

Лицето на Коул остана все така безизразно.

— И доколко са сигурни?

— Осемдесет процента. Той е майстор на грима, освен това е малко необичайно за него да пътува по тоя начин. Така че има място за съмнение. Носим снимки и резюме за доклада пред президента. Честно казано, аз ги разгледах и нищо не мога да кажа. Но Интерпол го познава.

— Май от години не се е снимал по свое желание.

— Така изглежда. Говори се още, че се подлага на пластични операции и се сдобива с ново лице на всеки две-три години.

Коул се замисли.

— Добре. И какво следва, ако е бил Камел и ако тъкмо той е замесен в убийствата? Какво означава това?

— Означава, че никога няма да го намерим. Поне девет страни, в това число и Израел, го издирват най-активно в момента. Означава, че са му платили куп пари, за да приложи таланта си тук. През цялото време твърдим, че убиецът или убийците са били професионалисти, които са изчезнали, преди телата да изстинат.

— Следователно не значи много.

— Би могло и така да се каже.

— Добре. Какво друго?

— Редовната сводка. — Луис хвърли поглед към Ерик Ийст.

— Напоследък вашите сводки станаха съвсем сухи.

— Вярно е. Пуснали сме триста и осемдесет сътрудници, които работят по дванайсет часа на ден. Вчера са разпитали сто и шейсет души в трийсет щата. Предприе ли сме…

— Спестете си го — вдигна ръка Коул. — Ще прочета материалите. Изглежда, може да заключим, че няма нищо ново.

— Освен една малка подробност. — Луис погледна към Ерик Ийст, който държеше копие на досието.

— Какво е това? — запита Коул.

Ийст се размърда неловко. Бяха си прехвърляли папката цял ден, докато накрая Войлс я прочете. И я хареса. Сметна, че това си е чиста проба стрелба в тъмното и не заслужава сериозно внимание, но вътре се споменаваше президентът и Войлс умираше от удоволствие при мисълта, че може да накара Коул и шефа му да се поизпотят. Той инструктира Луис и Ийст да предадат на Коул версията на Дарби и да се направят, че я приемат за нещо важно, на което Бюрото гледа съвсем сериозно. За първи път от седмица насам Войлс се усмихна, когато говореше как идиотите в Овалния кабинет ще прочетат тази папчица и ще хукнат да се покриват. Раздуйте малко, беше казал Войлс. Споделете с тях, че възнамеряваме да отделим двайсет агенти за това.

— Тази хипотеза изплува на повърхността през последните двайсет и четири часа и директор Войлс е много заинтригуван от нея. Бои се, че може да причини вреда на президента.

Лицето на Коул беше като от камък. Този човек от нищо не трепваше.

— От къде на къде?

— Всичко е вътре, в тоя доклад. — Ийст остави папката на масата.

Коул хвърли един бегъл поглед, после се втренчи него.

— Добре. Ще я прочета по-късно. Това ли е всичко?

— Да. Ние ще си тръгваме. — Луис стана и закопча сакото си.

Коул ги изпрати до вратата.

Нямаше празнични фанфари, когато самолет Номер 1 на американските ВВС кацна на летище Андрюс малко след десет вечерта. Кралицата беше заминала да събира пари и нито някой от семейството, нито пък приятел посрещна президента, който скочи пъргаво от самолета и се шмугна в лимузината. Коул го чакаше вътре. Президентът се отпусна на седалката.

— Не те очаквах — каза той.

— Извинявайте, но трябва да поговорим.

— Късно е. Уморен съм.

— Как беше ураганът?

— Внушителна работа. Издухал е един милион колиби и картонени къщички и сега ние ще се притечем на помощ с няколко милиарда и ще им построим нови къщи и електроцентрали. На тия хора им трябва по един здрав ураган на всеки пет години.

— Речта по повод бедствието е готова.

— Давай на въпроса. Какво толкова важно се е случило?

Коул подаде на президента папката, известна вече като досие „Пеликан“.

— Не ми се чете — заяви президентът. — Кажи какво има вътре.

— Войлс и неговата весела дружина са попаднали на предполагаем извършител, когото никой досега не е споменал. Най-невероятният, абсолютно неизвестен при това. Някаква студентка натегачка от Правния факултет в Тулейн го написала и по някакъв начин стигнало до Войлс. Той го прочел и решил, че в него има нещо. Не забравяйте, че те отчаяно търсят възможни извършители. Версията е толкова отвлечена, че е направо немислима, и самата тя като факт не ме притеснява. Но ме притеснява Войлс. Решил е най-ентусиазирано, че трябва да се провери тая следа, а пресата наблюдава най-зорко всяка негова стъпка. Може отнякъде да изтече нещо.

— Не можем да контролираме разследването му.

— Можем да го манипулираме. Гмински ви чака в Белия дом и…

— Гмински ли!

— Отпуснете се, шефе. Аз лично му връчих едно копие преди три часа и го заклех да държи всичко в тайна. Може да е некомпетентен, но умее да държи устата си затворена. Вярвам му много повече, отколкото на Войлс.

— Не вярвам нито на единия, нито на другия.

Коул обичаше да чува подобни неща. Искаше президентът да вярва само на него.

— Мисля, че трябва да поискате ЦРУ незабавно да започне свое разследване. Искам да науча всичко, преди Войлс да почне да рови. И двамата нищо няма да открият, но ако знаем повече от Войлс, можем да го убедим да се откаже. Има смисъл, шефе.

Президентът беше объркан.

— Това е вътрешен проблем и на ЦРУ не му е работа да си пъха носа в него. И сигурно е незаконно.

— Чисто технически е незаконно. Но Гмински ще го направи заради вас, а освен това може да го извърши бързо, тайно и по-пълно от ФБР.

— Незаконно е.

— И преди са правени такива неща, шефе, и то много пъти.

Президентът бе вперил поглед в колите, прелитащи покрай тях. Очите му бяха зачервени и подпухнали, но не от умора. Беше спал три часа в самолета, но нали цял ден бе позирал с тъжен и загрижен вид пред камерите, та сега му беше трудно да свали маската изведнъж.

Той взе папката и я хвърли на празната седалка до него.

— Да не би да е някой, когото познаваме?

— Да.