Версия Пеликан

15

Скараха се при десерта. Калахан обикновено настояваше да продължи с пиенето. Дарби се държеше достатъчно мило, докато изреждаше всичко, което е погълнал досега: две двойни уискита, докато чакаха за маса, още едно, преди да поръчат яденето, и две бутилки вино с рибата, от които тя бе изпила две чаши. Бе надигал чашите прекалено бързо и почваше да го хваща, ето защо, когато тя свърши с изброяването, Калахан наистина се ядоса. За десерт си поръча коняк „Драмбуйе“, защото му беше любимият, и защото изведнъж всичко стана въпрос на принцип. Гаврътна го на един дъх и си поръча още един, от което Дарби се вбеси.

Тя разбърка кафето си, без да му обръща никакво внимание. Заведението беше пълно и просто искаше да си тръгне, без никакви сцени, а после да се прибере сама.

Скараха се наистина лошо, докато вървяха по тротоара. Той измъкна от джоба си ключовете на поршето, а тя заяви, че е много пиян, за да кара. Нека да й даде ключовете. Той ги стисна още по-здраво и се заклатушка към паркинга, който беше на три преки оттук. Тя каза, че ще върви пеша.

— Приятна разходка — отвърна той.

Вървеше няколко крачки след него, изпитвайки неудобство и срам от люлеещата се фигура пред нея. Започна да го моли, да го убеждава. Сигурно алкохолът във вените му бе повече от кръвта. А беше професор по право, по дяволите. И щеше да убие някого. Той се заклатушка по-бързо, приближавайки се опасно близо до бордюра, после се насочи към стената. И извика през рамо нещо от рода, че кара по-добре пиян, отколкото тя трезва. Дарби изостана. Беше се возила с него в подобно състояние и не желаеше да си къса нервите.

Калахан прекоси улицата, без да се оглежда, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, сякаш бе излязъл просто да се поразходи посред нощ. Не можа да прецени добре височината на тротоара, спъна се в него, подскочи и се пльосна по корем, ругаейки с все сила. Но бързо се изправи, преди тя да може да го стигне.

— Остави ме на мира, по дяволите — тросна й се той.

— Само ми дай ключовете — почна да го моли тя, — иначе ще си тръгна пеша.

— Приятна разходка — блъсна я настрани Калахан и се изхили.

Никога не беше го виждала толкова пиян. Никога не беше вдигал ръка срещу нея.

Близо до паркинга имаше някаква мръсна кръчма с неонови реклами на бира по прозорците. Тя погледна през отворената врата — искаше да помоли за помощ, но вътре имаше само пияни. Ама че съм глупава, помисли си.

И закрещя след него, докато той вървеше право към колата.

— Томас! Моля те! Нека аз да карам! — Дарби стоеше на тротоара и нямаше намерение да продължи нататък.

Той се запрепъва още по-бързо, отпъждайки я с ръка, и измърмори нещо под носа си. После отключи вратата, тръшна се на ниската седалка и изчезна сред другите коли. Моторът изрева — явно бе натиснал здраво газта.

Дарби се облегна на стената. Беше на няколко метра от изхода на паркинга. Погледна надолу по улицата и почти й се прииска да се появи някой полицай. По-добре да го арестуват, отколкото да се пребие.

Беше твърде далече да се прибере пеша. Щеше да го изчака да завие, после щеше да вземе такси. И нямаше да му обръща внимание цяла седмица. Най-малко седмица. Приятна разходка, повтори си тя. Той отново натисна газта и гумите изсвистяха.

Взривът я отхвърли встрани. Тя падна по лице, на четири крака. За миг бе напълно зашеметена, после веднага усети горещината на парещите отломки, които засипаха улицата. Дарби вдигна ужасени очи към паркинга. Поршето се превъртя във въздуха и се приземи с колелата нагоре. Врати, калници и капак просто се разпаднаха. Колата се превърна в блестящо огнено кълбо, в което пламъците алчно поглъщаха всичко.

Дарби изпищя и хукна към нея. Томас! Томас! Наоколо валяха парчета, а горещината я принуди да забави ход. Тя спря на десетина метра и закрещя, свила ръце около устата си.

Втори взрив отново метна колата във въздуха и оттласна Дарби назад. Тя се спъна, падна и главата й изкънтя в бронята на друга кола. Плочите пареха лицето й и това беше последното, което си спомняше за известно време.

Кръчмата изведнъж се изпразни и пияниците се изсипаха навън. Стояха на тротоара и се взираха в пламъците. Двамина се опитаха да приближат, но горещината зачерви лицата им и ги пропъди. Гъст тежък дим се носеше от огненото кълбо и след секунди две други коли също пламнаха. Разнесоха се крясъци и викове. Паниката нарастваше.

— На кого е тая кола?

— Обадете се на 911!

— Има ли някой вътре?

— Обадете се на 911!

Хванаха я за лактите и я изтеглиха назад, към центъра на тълпата. Тя продължаваше да повтаря името Томас. Някой донесе от кръчмата студена кърпа и я постави на челото й. Тълпата ставаше все по-голяма, улицата се изпълваше с хора. Сирени, тя чу и сирени, докато се опомняше. Отзад на главата й се уголемяваше подутина, а на лицето й имаше нещо студено. Чувстваше устата си пресъхнала.

— Томас! Томас! — застена тя.

— Няма нищо, няма нищо! — изрече надвесено над нея черно лице. Мъжът държеше внимателно главата й и я гладеше по ръката. И други лица се взираха в нея и кимаха успокоително.

— Всичко ще се оправи.

Воят на сирените идваше все по-близо. Дарби внимателно вдигна кърпата и погледът й се проясни. На улицата проблясваха червени и сини светлини. Сирените виеха оглушително. Тя се надигна и седна. Облегнаха я на стената под неоновите реклами за бира. И се отдръпнаха настрана, наблюдавайки я втренчено.

— Добре ли сте, мис? — попита чернокожият.

Не можеше да му отговори. Не се и опита. Главата й беше зле ударена.

— Къде е Томас? — запита тя, взирайки се в разбития тротоар.

Наобиколилите я се спогледаха. Първата пожарна спря с писък на десет метра от огъня и тълпата се разтвори да направи път. Пожарникарите скочиха от колата и хукнаха във всички посоки.

— Къде е Томас? — повтори тя.

— Кой е Томас, мис? — запита чернокожият.

— Томас Калахан — отвърна тихо тя, като че ли всички го познаваха.

— Той в оная кола ли беше?

Кимна и затвори очи. Сирените виеха на почивки и в промеждутъците тя чуваше разтревожените викове на мъжете и пращенето на огъня. Усещаше миризмата на изгорено.

Втората и третата пожарна пристигнаха с надути клаксони от различни посоки. Някакъв полицай се мъчеше да си пробие път през тълпата.

— Полиция. Дайте път. Полиция. — Той разблъскваше всичко около себе си, докато накрая не стигна до нея. Коленичи и размаха под носа й някаква значка.

— Сержант Рупърт, госпожо. От полицията на Ню Орлиънс.

Дарби го чу, но не реагира. Беше пред погледа й, тоя Рупърт с бухналата къдрава коса, шапка за голф и черно яке с някакви златни букви отпред. Тя се взираше невиждащо в него.

— Това вашата кола ли е, госпожо? Някой каза, че е вашата.

Тя поклати глава. Не.

Рупърт я стисна за лактите и се опита да я изправи. Нещо й говореше, питаше я дали е добре и същевременно я теглеше нагоре, а това дяволски болеше. Главата й беше счупена, разцепена, размазана, тя беше в шок, но този грубиян пет пари не даваше за това. Дарби стоеше права, но коленете й нямаше да могат да я удържат, щеше да падне. А оня продължаваше да пита дали е добре. Чернокожият го гледаше с ужас, сякаш беше някой луд.

Ето че краката проработиха и тя и Рупърт поеха през тълпата, минаха зад една пожарна, заобиколиха друга и спряха пред кола, която по нищо не личеше, че е полицейска. Дарби наведе глава и се насили да не поглежда към паркинга. Рупърт бърбореше непрекъснато. Нещо за някаква линейка. Той отвори предната врата и внимателно й помогна да седне.

Друго ченге клекна до нея и започна да задава въпроси. Беше с дънки и каубойски ботуши с остри носове. Дарби се наведе напред и стисна с две ръце главата си.

— Струва ми се, че се нуждая от медицинска помощ — рече тя.

— Разбира се, госпожо. На път е. Само няколко въпроса. Как се казвате?

— Дарби Шоу. Мисля, че съм в шок. Вие ми се свят и имам чувството, че трябва да повърна.

— Линейката вече е тръгнала. Това там вашата кола ли е?

— Не.

Друга полицейска кола със знаци и надписи, и светлини, закова със свистене пред Рупърт. А той изведнъж изчезна. Полицаят каубой рязко затвори вратата и тя остана съвсем сама. Дарби се наведе напред и започна да повръща. После заплака. Беше й студено. Бавно отпусна глава на седалката на шофьора и се сви на кълбо. Тишина. После мрак.

Някой чукаше на прозореца над нея. Тя отвори очи и видя мъж с униформа и шапка, и значка на нея. Вратата беше заключена.

— Отворете вратата, госпожо — изкрещя той.

Тя се надигна и отвори вратата.

— Да не сте пияна?

Главата й просто се пръскаше.

— Не — успя да изрече тя.

— Това вашата кола ли е? — отвори вратата по-широко той.

Дарби разтърка очи. Трябваше да помисли.

— Госпожо, това вашата кола ли е?

— Не! — озъби се изведнъж тя. — Не е! На Рупърт е!

— Добре де. Кой, по дяволите, е тоя Рупърт?

Само една пожарна беше останала, а повечето от хората се бяха разотишли. Този на вратата явно беше ченге.

— Сержант Рупърт. Един от вашите хора — рече тя.

Това очевидно съвсем го вбеси.

— Излезте от колата, госпожо.

С удоволствие. Дарби се измъкна откъм дясната страна и застана на тротоара. В далечината самотен пожарникар поливаше с маркуч изгорялото шаси на поршето.

Друг полицай с униформа се присъедини към колегата си и двамата се изправиха пред нея.

— Как се казвате? — запита първият.

— Дарби Шоу.

— Защо бяхте припаднали в оная кола?

— Не знам — погледна нататък тя. — Ударих се и Рупърт ме сложи в нея. Къде е Рупърт?

Двамата мъже се спогледаха.

— Кой, по дяволите, е Рупърт? — запита първото ченге.

Това я вбеси и ядът разчисти паяжините в съзнанието й.

— Рупърт каза, че е полицай.

— Как и къде се ударихте? — намеси се другият.

Дарби се втренчи неприязнено в него, после посочи паркинга отсреща.

— Трябваше да съм ей в оная кола. Но не бях там, така че съм тук и съм принудена да слушам тъпите ви въпроси. Къде е Рупърт?

Те се спогледаха, после първият полицай каза:

— Стойте тук. — И се отправи през улицата към друга патрулна кола, от която един цивилен мъж говореше с малка групичка хора. Нещо си прошепнаха, после полицаят и цивилният се отправиха към мястото, където стоеше Дарби.

— Аз съм лейтенант Олсън, от полицейското управление на Ню Орлиънс — представи се цивилният. — Познавахте ли онзи човек в колата?

Коленете й омекнаха и тя прехапа устни. После кимна.

— Как се казваше?

— Томас Калахан.

Олсън погледна довелия го полицай.

— И компютърът каза същото. И така, кой е този Рупърт?

— Той каза, че е ченге — изкрещя Дарби.

— Съжалявам — помъчи се да прояви някакво съчувствие в гласа си Олсън. — В полицията нямаме служител на име Рупърт.

Тя захълца високо. Олсън й помогна да се облегне на колата на Рупърт и я стисна за раменете, докато хълцането стихна и тя се помъчи да се овладее.

— Проверете номера — нареди Олсън на другия полицай, който бързо го записа на листче и изчезна някъде.

Олсън пак я стисна внимателно за раменете с две ръце и я погледна в очите.

— С Калахан ли бяхте?

Тя кимна. Все още плачеше, но вече много по-кротко. Олсън хвърли един поглед на първия полицай.

— Как се озовахте в тая кола? — запита цивилният бавно. И много тихо.

Тя избърса очи с ръка и се взря в него.

— Този човек, Рупърт де, който каза, че е ченге, дойде и ме измъкна оттам, и ме доведе тук. Сложи ме да седна в тая кола, а оня дребният, ченгето с каубойските ботуши, започна да ме разпитва. После до нас спря друга полицейска кола и те изчезнаха. После сигурно съм припаднала. Не знам. Струва ми се, че имам нужда от лекар.

— Докарай ми колата — нареди Олсън на полицая.

След малко се върна и другият, с твърде озадачено изражение на лицето.

— В компютъра няма такъв номер. Трябва да е фалшив.

Олсън я хвана за ръка и я поведе към колата си, подхвърляйки през рамо на двамата полицаи:

— Ще я заведа в болницата. Приключете всичко тука и елате там. Конфискувайте колата. Ще я проверим по-късно.

Тя седеше в колата на Олсън, слушаше пращенето на радиото и се взираше в паркинга. Четири коли бяха изгорели. Поршето беше в средата, обърнато с колелата нагоре. Всъщност от него беше останала само куп смачкана ламарина. Няколко пожарникари и разни хора в униформа се въртяха наоколо. Един полицай ограждаше паркинга с жълта лента, каквато използваха за маркиране на местопрестъплението.

Тя опипа цицината отзад на главата си. Кръв нямаше. От върха на брадичката й покапаха сълзи.

Олсън затръшна вратата си и те се отправиха през спрените коли към Сейнт Чарлс. Беше включил сините светлини, но без сирената.

— Искате ли да си поговорим? — запита той.

Вече се движеха по Сейнт Чарлс.

— Май че да — отвърна тя. — Той е мъртъв, нали?

— Да, Дарби. Съжалявам. Той е бил самичък в колата, нали така?

— Да.

— Къде се ударихте? — Подаде й кърпичка и тя избърса очите си.

— Паднах върху нещо. Имаше два взрива и вторият ме повали на земята. Не си спомням всичко подробно. Кажете ми, моля ви, кой е Рупърт?

— Нямам представа. Не познавам полицай на име Рупърт, а на площадката нямаше ченге с каубойски ботуши.

Пресечка и половина тя обмисляше чутото.

— Какво работеше Калахан?

— Професор по право в Тулейн. Аз следвам там.

— Кой би желал да го убие?

Тя впери поглед в светофарите и поклати глава.

— Сигурен ли сте, че е било нарочно?

— Няма никакво съмнение. Използвали са много мощен експлозив. Намерихме парче от крака му набито в желязна ограда на осемдесет стъпки от паркинга. Съжалявам, нали разбирате. Бил е убит.

— Може някой просто да е сбъркал колата.

— По принцип винаги е възможно. Ще проверим всичко. Вие би трябвало да бъдете с него в колата, нали така?

Тя се опита да заговори, но не успя да сдържи сълзите си и зарови лице в кърпичката.

Той спря между две линейки близо до входа за спешни случаи и остави сините светлини да светят. После бързо я вкара в някаква мръсна стая, където седяха петдесетина души, всеки с някаква болка или страдание. Дарби си намери свободно място близо до чешмичката. Олсън заговори с жената зад стъклената преграда и нещо повиши глас, но Дарби не можа да разбере какво казва. Момченце с окървавен пешкир около крачето плачеше в скута на майка си. Чернокожо момиче се канеше да ражда. Наоколо не се виждаше нито лекар, нито сестра. Никой не бързаше.

Олсън клекна пред нея.

— Трябва да изчакаме няколко минути. Дръжте се. Премествам колата и се връщам веднага. Искате ли да си поговорим?

— Да. Разбира се.

Той изчезна. Тя отново попипа главата си — кръв нямаше. Двойните врати се отвориха широко, две сърдити сестри се спуснаха към раждащото момиче, хванаха го от двете страни и буквално го повлякоха надолу по коридора.

Дарби почака още малко, после тръгна след тях. Със зачервените си очи и кърпичка в ръка приличаше на майката на някое болно детенце. В коридора беше истинска лудница — сестри и санитари тичаха нагоре-надолу, пациенти и пострадали хленчеха или направо виеха. Тя зави вдясно и видя надпис „Изход“. Отвори вратата, мина през друг, много по-тих коридор, после отвори още една врата и се озова на някаква рампа. По алеята надолу блещукаха светлини. Не тичай. Бъди силна. Всичко е наред. Никой не те следи. Дарби закрачи бързо по улицата. Студеният въздух проясни погледа й. Отказваше да заплаче.

Олсън щеше да се забави, а когато се върнеше, щеше да помисли, че са я извикали и че в момента я превързват. И щеше да чака. Нека да чака.

Тя сви няколко пъти вляво и вдясно и видя пред себе си Френския квартал. Там можеше да изчезне. На площад Роял вече имаше хора, приличаха на туристи. Тя се почувства по-сигурна. Влезе в „Холидей Ин“ и си взе стая на петия етаж. Плати с кредитната си карта. След като заключи и сложи веригата на вратата, Дарби се сви на леглото. Беше оставила всички лампи да светят.

Мисис Верхик подмести дебелия си богаташки задник от средата на леглото и грабна слушалката.

— Тебе търсят, Гавин — провикна се тя.

Гавин излезе от банята с пяна на лицето и пое слушалката от съпругата си, която се тръшна обратно в леглото. Като свиня, дето умира да се валя в калта, помисли си той.

— Ало — тросна се на подранилия досадник той.

Не беше чувал никога този женски глас.

— На телефона е Дарби Шоу. Знаете ли коя съм аз?

В съзнанието му проблеснаха изрязаните бикини на плажа и той се усмихна моментално.

— Да, разбира се. Струва ми се, че имаме общ приятел.

— Прочетохте ли историйката, която съм написала?

— А, да. Версията за убийствата, досие „Пеликан“, както му викаме ние.

— И кои сте тези ние?

Верхик седна на стола до нощното шкафче. Тя явно не се обаждаше от едната учтивост.

— Защо ми позвънихте, Дарби?

— Трябва да ми отговорите на няколко въпроса, мистър Верхик. Ужасно се страхувам.

— Викай ми Гавин, моля те.

— Добре, Гавин. Къде е досието сега?

— На разни места. Какво се е случило?

— Ще ти обясня след малко. Само ми кажи какво направи с досието.

— Добре де, прочетох го, сетне го пратих в друг отдел, видяха го няколко души от Бюрото и накрая го показах на директор Войлс, който нещо май го хареса.

— Видял ли го е някой извън ФБР?

— Не мога да ти отговоря, Дарби.

— Тогава няма да ти кажа какво се случи с Томас.

Верхик размишлява върху това повече от минута. Тя чакаше търпеливо.

— Добре де. Видяха го и хора извън ФБР. Кои и колко точно, не знам.

— Той е мъртъв, Гавин. Беше убит снощи, около десет часа. Някой беше сложил бомба в колата, и за двама ни. Аз извадих късмет, но сега те са по петите ми.

Верхик се защура около телефона и задраска нещо по тефтера на масичката.

— Ранена ли си?

— Нищо ми няма. Физически.

— Къде си?

— В Ню Орлиънс.

— Сигурна ли си, Дарби? Искам да кажа, знам, че си сигурна, но кой, по дяволите, би искал да го убие?

— Срещнах двама такива.

— Как, за бога…

— Дълга история, Гавин. Кажи ми, кой видя досието? Томас ти го е дал в понеделник вечерта. Прехвърляте папката от ръка на ръка и четирийсет и осем часа по-късно той е мъртъв. Предполагам, че и аз трябваше да съм загинала с него. Явно е попаднало не където трябва, а? Ти как мислиш?

— На сигурно място ли си?

— Откъде, за бога, да знам?

— Къде си отседнала? Кой ти е телефонният номер?

— Не бързай толкова, Гавин. Сега вече ще действам съвсем бавничко. Обаждам се от улицата, така че не се опитвай да ми играеш номера.

— Престани, Дарби! Не се занасяй! Томас Калахан беше най-добрият ми приятел. Трябва да дойдеш при нас.

— И какво по-точно означава това?

— Слушай, Дарби, дай ми петнайсет минути и една дузина наши хора ще пристигнат да те вземат. Ще хвана първия самолет и ще съм при тебе преди обяд. Не може да останеш на улицата.

— Защо, Гавин? Кой ме гони? Отговори ми, Гавин!

— Ще ти отговоря, когато пристигна.

— Не знам. Томас е мъртъв, защото говори с теб. Така че не изгарям от желание да се срещнем, и то точно сега.

— Слушай, Дарби, не знам кой или защо, но те уверявам, че си в опасност. И то голяма. Ние можем да те защитим.

— Може би по-късно.

Той пое дълбоко дъх и седна на крайчеца на леглото.

— Можеш да ми вярваш, Дарби.

— Добре де, вярвам ти. А на другите как да вярвам? Играта загрубя, Гавин. Моята версия явно доста е поразтревожила някого, какво ще кажеш?

— Той мъчи ли се?

— Струва ми се, не — поколеба се за миг тя. Гласът й потреперваше.

— Ще ми се обадиш ли след два часа? В службата. Ще ти дам вътрешния си номер.

— Дай го, а аз ще си помисля.

— Моля те, Дарби. Отивам направо при директора. Обади ми се в осем, по нашето време.

— Дай номера.

Бомбата беше избухнала твърде късно за сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. Дарби прелисти набързо вестника. Нищо. После пусна телевизора в хотелската си стая и го видя. Показваха на живо изгорялото порше, все още там, сред останките от коли на паркинга, оградено грижливо с жълта лента. Полицията приемаше инцидента като убийство. Заподозрени засега нямаше. Коментари също. После съобщиха името — Томас Калахан, четирийсет и пет годишен, известен преподавател по право в Тулейн. Изведнъж се появи деканът и заговори в микрофона за професор Калахан и какъв шок е всичко това за университета.

Шок и изтощение, и страх, и болка… Дарби зарови лице във възглавницата. Мразеше да плаче и това щяха да са последните й сълзи, поне за известно време. Хленченето само щеше да я убие. Със сигурност.