Версия Пеликан

45

След осем дни на слънце кожата й бе помургавяла, а косата почваше да си възвръща естествения цвят. Може би не я беше съсипала окончателно. Разхождаше се с километри по плажа и ядеше само печена риба и плодове. Първите дни спеше по много, после й писна.

Бе прекарала първата нощ в Сан Хуан, където попадна на някаква дама в туристическа агенция, която твърдеше, че познава отлично Вирджинските острови. Тя й намери малка стая в центъра на Шарлот Амали, курортно градче на остров Сейнт Томас. Дарби искаше да е сред много хора, много коли и тесни улички, поне за няколко дни. Шарлот Амали бе наистина идеалното място за тази цел. Къщата беше кацнала на един склон, през четири улички от пристанището. Стаичката й беше на третия етаж. На прозореца с пукнато стъкло нямаше пердета или щори и първата сутрин слънцето я събуди с чувствената си милувка, примамвайки я да изтича и да се полюбува на гледката, която й предлагаше градчето. Беше наистина величествено, зашеметяващо. Десетина туристически кораби, малки и големи, бяха застинали върху искрящата вода в живописна редица, проточила се чак до хоризонта. Пред тях, близо до кея, стотици платноходки браздяха пристанището и явно не допускаха по-големите си събратя по-близо. Водата под платноходките беше прозрачно синя и гладка като стъкло, около остров Хасъл почваше леко да се накъдря и потъмняваше, а към хоризонта ставаше мастиленовиолетова. Изрязана като с нож редица кълбести облаци очертаваше линията, където водата докосваше небето.

Часовникът й беше в чантата и тя нямаше намерение да го слага поне шест месеца. Но въпреки това продължаваше да си поглежда китката. Прозорецът се отваряше трудно, а глъчката откъм пазара отекваше по улиците. Беше горещо като в сауна.

Тази първа сутрин стоя до прозореца цял час и гледа навън. Долу под нея пристанището бавно се събуждаше. Всичко беше някак меко, плавно, големите кораби започнаха да се приближават един по един, а от палубите на платноходките вече долитаха гласове. На една от тях се показа някакъв мъж и скочи във водата за първата си утринна баня.

Тя можеше да се приспособи към този живот. Стаята й беше малка, но чиста. Климатична инсталация нямаше, но вентилаторът работеше и беше доста поносимо. Вода имаше почти през цялото време. Реши да остане тук няколко дни, може би седмица. Къщата й беше на улица, която водеше към пристанището. За момента й харесваха тълпите и тесните улички. Сред тях се чувстваше в безопасност. Щеше да се разходи и да си намери каквото й трябваше. Сейнт Томас беше известен с хубавите си магазини и тя наистина се радваше, че ще може да си купи дрехи, които след това няма да захвърли скоро.

Имаше и по-хубави стаи, но и тази щеше да свърши работа. Засега. Когато напускаше Сан Хуан, се зарече, че ще престане да се озърта. Беше видяла вестника в Маями и част от истерията по телевизията, докато чакаше на летището, и разбра, че Матис е изчезнал. Ако продължаваха да я следят, значи искаха просто да си отмъстят. А ако бяха успели да я открият след всичките тези прехвърляния, значи не бяха обикновени хора, а свръхчовеци и тя никога нямаше да се отърве от тях.

Тогава не се бяха появили повече пред редакцията и тя се надяваше, че са се отказали да я преследват. Въпреки това два дни си стоя в стаята през повечето време. Търговският център беше наблизо. На дължина четири пресечки и ширина две имаше стотици магазинчета, където се продаваше всичко. Тротоарите и безистените бяха пълни с американски туристи, дошли с големите кораби. Тя беше просто една от тях, тръгнала да обикаля света с голяма сламена шапка и шарени бермуди.

За пръв път от година и половина си купи някакъв роман и го изчете за два дни, проснала се на малкото легло под тихо бръмчащия вентилатор на тавана. Зарече се, докато не стане на петдесет години, да не прочете и ред, свързан с правото. Всеки час поне един път заставаше до отворения прозорец и се любуваше на гледката. Веднъж преброи двайсет кораба, които чакаха да влязат в пристанището.

Стаята свърши онова, за което бе наета. Дарби се отдаде на скръбта си по Томас и плака много. Но беше решила твърдо, че ще е за последен път. Искаше да остави вината и болката в това малко кътче в Шарлот Амали и да си тръгне оттук с хубави спомени и спокойна съвест. Не се оказа толкова трудно, колкото си беше представяла. На третия ден вече не можеше да плаче. И само веднъж бе захвърлила романчето настрани.

На четвъртата сутрин тя събра новите дрехи в новите чанти, които бе купила, и взе ферибота за Круз Бей на остров Сейнт Джон, който се намираше на двайсет минути от Сейнт Томас. После взе такси и тръгна нагоре на север по брега. Прозорците бяха отворени и морският вятър галеше лицето й. Музиката беше някаква смесица между блус и реге. Шофьорът пляскаше по кормилото и пееше в такт. Притворила очи, тя потропваше ритмично с крак. Беше опияняващо.

При Махо Бей той се отклони от главния път и пое бавно към океана. Беше избрала това местенце измежду сто острова, защото тук не се разрешаваше ново строителство. В този залив имаше само няколко летни вили и къщички. Таксито спря в началото на тясна алея с дървета от двете страни и тя му плати.

Къщата бе кацнала там, където се срещаха планина и море. Бе построена изцяло в карибски стил — боядисани в бяло дървени стени и червени плочи на покрива. Гледката беше наистина фантастична. Дарби тръгна по пътеката, после се заизкачва по стълбите. Къщата беше едноетажна, с две спални и веранда над водата. Струваше две хиляди на седмица и тя я беше наела за един месец.

Дарби остави чантите на пода в хола и излезе на верандата. Под краката й, на десетина метра, беше плажът. Вълните кротко галеха брега. Две платноходки бяха хвърлили котва в спокойните води на залива, обграден от три страни с планини. Гумен сал с пляскащи весело деца се носеше безгрижно между тях.

Най-близката къща беше надолу по плажа. Покривът й едва се виждаше между дърветата. На пясъка се изтягаха няколко души. Дарби бързо сложи новите си бикини и изтича към водата.

Смрачаваше се, когато таксито най-сетне спря на алеята. Той слезе, плати на шофьора и колата потегли. След минута фаровете изчезнаха надолу по шосето. Взе чантата си и тръгна по пътеката към къщата. Не беше заключено. Лампите светеха. Тя беше на верандата. Държеше чаша, пълна с натрошен лед и някакво питие, а с бронзовия си загар приличаше на туземка.

Чакаше го и това беше най-важното. Той не искаше да го приема като случаен гостенин. Лицето й засия в усмивка и тя остави чашата на масата.

Целувката им трая дълго.

— Закъсня — каза тя, още в прегръдките му.

— Не беше много лесно да те намеря — отвърна Грей. Ръцете му се плъзгаха по гладкия й гръб, гол до кръста, откъдето започваше дълга пола, покриваща по-голямата част от краката. Щеше да ги види по-късно.

— Красиво е, нали? — въздъхна тя и се обърна към залива.

— Великолепно е. — Той застана зад нея и двамата се загледаха в платноходката, която бавно се отправяше навътре. Грей нежно сложи ръце на раменете й. — А ти си прекрасна.

— Хайде да се разходим.

Той навлече набързо бермудите. Тя го чакаше край водата. Хванаха се за ръце и бавно поеха по брега.

— Тези крака имат нужда от малко тренировка — каза тя.

— И са доста белички, нали? — ухили се той.

Да, помисли си тя, доста белички, но не са лоши. И коремът беше съвсем плосък. Една седмица на плажа с нея, и щеше да изглежда като някой спасител. Нагазиха във водата.

— Рано ги заряза — рече тя.

— Писна ми. Откак хвърлихме бомбата, всеки ден пишех по един материал и пак викат „още и още“. Кийн иска това, Фелдман онова, а аз блъскам по осемнайсет часа на ден. Вчера им казах довиждане.

— Не съм виждала вестник от една седмица — усмихна се тя.

— Коул напусна. Гласяха го да поеме удара, но се съмнявам, че някой ще го обвини директно. Всъщност ми се струва, че президентът не е извършил кой знае какво. Той просто е тъп. Но за това не е виновен, нали така? Чете ли за Уейкфилд?

— Да.

— Велмано, Швабе и Айнщайн са подведени под отговорност, но не могат да открият Велмано. Матис, естествено, също ще бъде съден, заедно с четирима от неговите хора. По-нататък ще бъдат привлечени и други. Преди няколко дни изведнъж осъзнах, че Белия дом всъщност не прикрива някаква голяма афера, и позагубих хъс. Струва ми се, че него повече няма да го изберат, но човекът все пак не е престъпник. В града е истинска лудница.

Продължиха да вървят, без да говорят. Достатъчно й беше разказаното дотук, а и на него вече му беше омръзнало всичко това. Ставаше все по-тъмно. Лунният сърп се оглеждаше в спокойната вода. Дарби плъзна ръката си по кръста му. Той я притисна към себе си. Бяха на пясъка, далеч от водата, на около километър от къщата.

— Липсваше ми — каза тя тихо.

Той въздъхна, но не отвърна нищо.

— Колко ще останеш? — попита го.

— Не знам. Няколко седмици. А може и година. Зависи от теб.

— Какво ще кажеш за един месец?

— Да, мога да изкарам един месец.

Дарби се усмихна и той усети, че коленете му омекват. Тя се загледа в залива и в лунната пътека, по която се плъзгаше платноходка.

— Хайде да гледаме само месец напред, Грей.

— Идеално.