Версия Пеликан

40

Колите в центъра пъплеха едва-едва, опрели броня до броня, и това бе добре дошло за Дарби. Нямаше за къде да бърза. Банката отваряше в девет, а някъде около седем сутринта, докато пиеха кафето в стаята й, той я беше убедил, че се налага именно тя да отиде в банката. Не беше толкова сигурна, но работата трябваше да се свърши от жена, пък те не разполагаха с кой знае какъв избор. Бевърли Морган беше казала на Грей, че в нейната банка, Фърст Хамилтън, бяха запечатали сейфа им веднага след смъртта на Къртис и на нея й било разрешено само да погледне съдържанието и да го опише. Освен това й позволявали да си извади копие от завещанието, но оригиналът оставал обратно в сейфа. Съдържанието щяло да й бъде предадено чак когато данъчните инспектори си свършели работата.

Така че въпросът сега бе дали във Фърст Кълъмбия знаят, че той е мъртъв или не. Семейство Морган никога не бяха използвали тази банка и Бевърли нямаше никаква представа защо съпругът й бе избрал именно нея. Беше огромна, с милион клиенти, и те решиха, че може пък и да им проработи късметът.

Дарби вече не желаеше да разчита на късмет. Снощи бе изпуснала идеалната възможност да се качи на някой самолет и сега трябваше да се прави на Бевърли Морган и да се мъчи да надхитри банката, за да измъкне нещо от един мъртвец. А какво щеше да прави нейният партньор? Щеше да я охранява. Имаше пистолет, който я стресна ужасно и, откровено казано, плашеше и него, макар че не искаше да си го признае, и възнамеряваше да си играе на бодигард и да пази вратата, докато тя рови в касетата.

— Ами ако знаят, че е умрял? — запита за сетен път тя. — А аз взема да кажа, че не е?

— Зашлевяваш един шамар на оная кучка и хукваш да бягаш. Аз ще те чакам на входа. Имам пистолет. Пробиваме си път с честа стрелба и изчезваме.

— Стига, Грей. Не знам дали ще се справя.

— Ще се справиш, сигурен съм. Запази самообладание. Дръж се нахакано. Със самочувствие. Трябва да ти дойде отвътре.

— Благодаря за съвета. Ами ако извикат охраната? Усещам, че почвам да изпитвам ужас при мисълта за техните горили.

— Аз ще те спася. Откривам огън и нахлувам вътре като истински командос.

— Тогава и с двама ни е свършено.

— Успокой се, Дарби. Ще мине като по ноти.

— Защо си толкова сигурен?

— Чувствам го. В оня сейф има нещо, Дарби. И ти трябва да го измъкнеш оттам, детенце. На теб се пада честта.

— Благодаря, че ми каза. Много ме успокои.

Приближаваха се към Девета улица. Грей намали, после спря на забраненото, на десетина метра от парадния вход на Фърст Кълъмбия, и изскочи навън. Дарби слезе по-бавно. Двамата се отправиха към вратата. Наближаваше десет часа.

— Ще чакам тук. — Той посочи една мраморна колона. — Иди и го вземи.

— Иди и го вземи — измърмори тя и бутна въртящата се врата. Все нея подхвърляха на лъвовете.

По размери фоайето приличаше на футболно игрище и изобилстваше с колони, полилеи и фабрични персийски килими.

— Къде се намират личните сейфове? — обърна се тя към младата жена на гише „Информация“, която посочи към дъното, вдясно. Опашките пред гишетата отляво бяха в по четири реда, а отдясно поне стотина вицепрезиденти говореха делово по телефона. Това бе най-голямата банка в града и никой не забелязваше нейното присъствие.

Трезорът се намираше зад две масивни месингови врати, които бяха така излъскани, че приличаха на златни, явно за да създават впечатление за вечна сигурност и недосегаемост. Бяха леко отворени — да могат неколцината избрани да влязат в светилището. Вляво от тях, зад бюрото с табела „Лични сейфове“, седеше внушителна дама на около шейсет години. Името на ревера беше Вирджиния Баскин.

Мисис Баскин впи изпитателен поглед в приближаващата се Дарби. Усмивка нямаше.

— Искам да проверя нещо в моята касета — заяви Дарби, без да диша. Последните две минути просто не си бе поемала дъх.

— Номерът, ако обичате. — Мисис Баскин зачука по клавиатурата и вдигна очи към монитора.

— Ф566.

Дамата набра номера и зачака сведението да се изпише на екрана. След миг смръщи лице и почти се опря в него. Бягай! — помисли си Дарби. Мисис Баскин се намръщи още повече и се почеса по брадичката. Бягай, преди да е вдигнала телефона и да е извикала охраната. Бягай, преди да са включили алармената инсталация и оня глупак да нахлуе вътре с изваден пистолет.

Мисис Баскин отдръпна глава от монитора.

— Бил е нает само преди две седмици — заяви тя почти на себе си.

— Да — отвърна Дарби, като че ли тя го бе наела.

— Вие, предполагам, сте мисис Морган. — Дамата зачука внимателно по клавиатурата.

Продължавай да предполагаш, миличка.

— Да, Бевърли Ан Морган.

— Адресът ви?

— Пемброук 891, Александрия.

Мисис Баскин кимна на екрана, като че ли той можеше да я види и да й засвидетелства одобрението си, и пак зачука.

— Телефонният ви номер?

— 703-664-5980.

Мисис Баскин явно хареса и него. Компютърът също.

— Кой е наел сейфа?

— Съпругът ми, Къртис Морган.

— И какъв е номерът на социалната му осигуровка?

Дарби небрежно отвори новата, доста голяма кожена чанта и измъкна портмонето си. Колко съпруги помнят наизуст номера на социалната осигуровка на съпруга? Тя отвори портмонето.

— 510-96-8686.

— Много добре — заяви мисис Баскин учтиво, вдигна поглед от компютъра и дръпна едно чекмедже.

— Колко време ще се бавите?

— Няма и минута.

Вирджиния Баскин извади някакъв картон, сложи го на бюрото и посочи с пръст.

— Подпишете тук, мисис Морган.

Дарби нервно се подписа на втория ред. Мистър Морган се бе разписал пръв, в деня, когато бе наел сейфа.

Мисис Баскин се вгледа в подписа. Дарби затаи дъх.

— Носите ли си ключа? — запита важно дамата.

— Разбира се. — Дарби се усмихна възможно най-мило.

Мисис Баскин извади някаква кутийка от чекмеджето и се надигна.

— Елате с мен.

Месинговите врати останаха зад тях. По размери трезорът приличаше на клон на банка в предградията. А архитектурно наподобяваше мавзолей със своя лабиринт от коридори, зали и камери. Насреща им се зададоха двама мъже с униформи. Мисис Баскин и Дарби минаха покрай четири съвършено еднакви стаи, където стените бяха покрити догоре с редици касети. Ф566 явно беше в петата, защото мисис Баскин влезе в нея и отвори черната си кутийка. Дарби се огледа нервно.

Вирджиния Баскин беше съвсем делова. Тя се доближи до Ф566, който беше на равнището на рамото й, и мушна своя ключ, после завъртя очи към Дарби, сякаш искаше да каже, твой ред е, глупачке! Дарби измъкна ключа от джоба си и го пъхна до другия. После Вирджиния завъртя и двата, издърпа касетата няколко сантиметра навън и измъкна своя ключ.

Тя посочи с ръка някаква миниатюрна стаичка с плъзгаща се дървена врата.

— Можете да идете там. Като свършите, сложете я обратно, заключете и елате при мен. — Мисис Баскин излезе.

— Благодаря — усмихна се Дарби.

Тя изчака Вирджиния Баскин да се отдалечи достатъчно, после измъкна цялата касета. Не тежеше кой знае колко. Беше петнайсет сантиметра широка, трийсет висока и четирийсет и пет дълга. Отгоре бе отворена. Вътре имаше само две неща — тънък кафяв плик и видеокасета без никакъв надпис на нея.

Нямаше нужда да ходи никъде. Дарби напъха плика и видеокасетата в чантата си, заключи празния сейф и излезе.

Вирджиния още не си бе седнала на бюрото.

— Аз приключих — съобщи й Дарби.

— Това се казва експедитивност.

Много права беше. Нещата се вършат бързо, когато нервите ти всеки момент ще се скъсат.

— Намерих това, което ми трябваше.

— Чудесно. — Мисис Баскин изведнъж омекна. — Четохте ли във вестника оная ужасна история за някакъв адвокат миналата седмица? Оня, дето го нападнали да го обират и го убили тук наблизо. Той не се ли казваше Къртис Морган? Нещо такова май беше. Какъв кошмар!

Ах ти, глупачка такава!

— Не съм го чела — прекъсна я Дарби. — Бях в чужбина. Много ви благодаря.

Този път прекоси фоайето малко по-бързо. Банката гъмжеше от хора и на входа нямаше охрана. Фасулска работа. Време беше наистина да свърши нещо, без някой да се лепне за нея.

Верният страж охраняваше мраморната колона. Тя блъсна въртящата се врата, стъпи на тротоара и бе почти до колата, когато той я настигна.

— Качвай се бързо! — изкомандва тя.

— Какво намери? — задъхано попита той.

— Давай да изчезваме оттук! — Дръпна рязко вратата и се шмугна вътре.

Той запали мотора и натисна газта.

— Кажи сега нещо — настоя Грей.

— Опразних сейфа — обясни тя. — Има ли някой зад нас?

Той надникна в огледалото.

— Откъде да знам, по дяволите? Какво имаше вътре?

Тя откопча чантата си и измъкна плика. После го отвори. Грей удари спирачки и едва не се заби в колата отпред.

— Гледай къде караш! — изкрещя тя.

— Добре де! Добре! Какво има в плика?

— Не знам! Не съм го прочела още и ако ме убиеш, никога няма да го прочета.

Тръгнаха отново. Грей пое дълбоко дъх.

— Виж какво, хайде да не крещим повече, а? Дай да се успокоим.

— Добре. Ти карай, а аз ще се успокоя.

— Така. Сега спокойни ли сме?

— Да. Ти се успокой. И гледай къде караш. Къде отиваме?

— Не знам. Какво има в плика?

Тя измъкна отвътре някакъв документ и погледна Грей, който също се взираше в листа хартия в ръката й.

— Гледай къде караш!

— Ти само ми прочети какво пише вътре.

— Не мога да чета в кола. Става ми лошо.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— Пак почваш да крещиш.

Той рязко изви кормилото вдясно и спря пак на забранено. Отзад запищяха клаксони. Изгледа я свирепо.

— Благодаря — усмихна се сдържано тя и започна да чете на глас.

Беше клетвена декларация, написана чистичко и прегледно на четири страници и заверена в присъствието на нотариус. Датата показваше, че е правена в петък, деня преди последното обаждане на Морган. Под клетва младият Къртис заявяваше, че работи в отдел „Нефт и газ“ в „Уайт и Блазевич“ от самото си постъпване във фирмата преди пет години. Клиентите му били частни проучвателни фирми от различни страни, но в повечето случаи американски. От самото начало работел за клиент, който бил ответник в огромен процес в южна Луизиана. Клиентът се наричал Виктор Матис. И този мистър Матис, с когото никога не се бе срещал, макар че съдружниците в „Уайт и Блазевич“ добре го познавали, настоявал делото да бъде спечелено на всяка цена, та да може в крайна сметка да вади милиони барели нефт от мочурищата на Теребон Париш в Луизиана. Там имало и милиони кубически метра природен газ. За това дело в „Уайт и Блазевич“ отговарял съдружникът Ф. Симс Уейкфилд, който бил близък приятел на Виктор Матис и често го посещавал на Бахамските острови.

Дарби и Грей седяха на забраненото място, откъдето полицаите всеки момент можеха да ги вдигнат, и не забелязваха профучаващите покрай тях коли, които ги заобикаляха опасно близо. Тя четеше бавно, а той слушаше със затворени очи.

И така делото било твърде важно за „Уайт и Блазевич“. Фирмата не участвала пряко в процеса и обжалването на присъдата, но цялата документация минавала през Уейкфилд. Той работел само по делото „Пеликан“, както го наричали всички. Прекарвал по-голямата част от времето си в телефонни разговори било с Матис, било с някой от стотината прависти, които работели за него. Морган отчитал по десет часа седмично по делото, но работата му била все някъде из периферията. Предавал отчета си директно на Уейкфилд и това било необичайно, защото всички други отчети се връчвали на финансовия отговорник на отдела, който ги пращал в счетоводството. Морган бил научил туй-онуй за толкова години и бил твърдо убеден, че Матис не плаща на фирмата по обичайната й часова ставка. Направо бил сигурен, че фирмата е поела делото срещу процент от бъдещите постъпления от нефта. Бил дочул цифрата десет процента от чистата печалба. Това било нещо нечувано в бранша.

Отвън изсвириха спирачки и те настръхнаха, очаквайки удара. Размина им се на косъм.

— Ще ни убиеш, да знаеш! — почти изкрещя Дарби.

Грей запали, завъртя волана вдясно и качи колата на тротоара. Само задните колела останаха на платното. Вече бяха направо на сигурно място.

— Продължавай да четеш — тросна й се той.

И така, на двайсет и осми септември или някъде там Морган влязъл в кабинета на Уейкфилд с две папки и куп документи, които нямали нищо общо с делото „Пеликан“. Уейкфилд говорел по телефона. Царял обичайният хаос, секретарките сновели напред-назад, всичко си било както винаги. Той почакал няколко минути шефът да се освободи, но разговорът не свършвал. Накрая, след като минали петнайсет минути, Морган взел папките и документите от разхвърляното бюро и си тръгнал. Отишъл си в стаята на другия край на коридора и почнал да работи. Било около два следобед. Посегнал за някаква папка и попаднал на нещо, написано на ръка, което било най-отдолу на купа документи, току-що донесени от него. Явно несъзнателно го бил вдигнал от бюрото на Уейкфилд. Веднага скочил с намерението да го върне. И го прочел. После още веднъж. Погледнал към телефона. Линията на Уейкфилд още била заета. Фотокопие от тази бележка бе приложено към клетвената декларация.

— Прочети я! — изкомандва Грей.

— Не съм свършила с декларацията — озъби му се.

Нямаше смисъл да спори с нея. Дарби беше юридическият мозък, а това беше юридически документ и тя щеше да го чете, както си решеше.

И така, Морган бил поразен от тази бележка. И ужасен. Веднага изхвърчал от стаята си, слязъл до най-близкия ксерокс и я снимал. После се върнал и поставил оригинала под папките, точно както го намерил на бюрото. Щял да се закълне, че никога не я е виждал.

Бяха два абзаца, написани на ръка, на хартия за служебно ползване. От мистър Велмано, Марти Велмано, главен съдружник във фирмата. Носеше дата 28 септември, бе до мистър Уейкфилд и гласеше:

Подпис нямаше.

Грей зяпна от изненада. После започна да се усмихва и да се мръщи едновременно. Дарби продължи да чете, вече по-бързо.

И така, Марти Велмано бил една безмилостна акула, която работела по осемнайсет часа на ден и се чувствала излишна, ако наоколо не се лее кръв. Той бил сърцето и умът на „Уайт и Блазевич“. Сред силните на деня във Вашингтон бил известен като опасен играч с много пари. Обядвал с конгресмени и играел голф с членове на кабинета. Вратовете режел в кабинета си, при затворени врати.

Айнщайн бил прякорът на Натаниел Джоунс, един откачен гений на правните науки, когото държали заключен в малката му библиотека на шестия етаж. Той изчитал всяко дело, разглеждано от Върховния съд, единайсетте федерални апелативни и петдесетте върховни съдилища във всеки отделен щат. Морган никога не бил виждал Айнщайн. В тая фирма хората рядко се срещали.

След като преснимал бележката, той пъхнал копието в едно чекмедже. Десет минути по-късно Уейкфилд връхлетял в стаята му с много разтревожен вид. Наистина бил ужасно пребледнял. Започнали да ровят по бюрото и намерили бележката. Уейкфилд бил бесен, което съвсем не се случвало рядко. Той попитал Морган дали я е прочел. Не, отрекъл категорично Морган. Явно я е вдигнал по погрешка с другите документи. Какво толкова е станало? Уейкфилд продължил да крещи и изнесъл цяла лекция на Морган за неприкосновеността на бюрото на стоящия по-високо. Държал се направо като идиот, щурал се из стаята и размахвал ръце. Накрая осъзнал, че прекалява. Опитал се да се успокои, но впечатлението вече било създадено. Взел бележката и си тръгнал.

Морган скрил копието в някаква книга в библиотеката на деветия етаж. Бил ужасен от параноичния, направо истеричен изблик на Уейкфилд. Преди да си тръгне привечер, подредил най-внимателно нещата по бюрото и рафтовете в стаята. На другата сутрин проверил. Някой бил ровил в бюрото му.

Морган почнал да си отваря очите на четири. След два дни намерил миниатюрна отвертка зад една книга в шкафа. После парченце усукано черно тиксо в кошчето за боклук. Решил, че стаята и телефонът му се подслушват. Уловил някои изпълнени с подозрение погледи. Велмано се появявал в кабинета на Уейкфилд доста по-често отпреди.

После Розенбърг и Дженсън били убити. Морган бил убеден, че това е работа на Матис и сътрудниците му. В бележката името „Матис“ не се споменавало, но се говорело за „клиента“. Уейкфилд нямал други клиенти. И никой друг не би спечелил толкова от един нов състав на Съда.

Последният абзац на декларацията беше направо стряскащ. На два пъти след убийствата Морган усетил, че го следят. Отнели му делото „Пеликан“. Давали му много работа, настоявали да стои повече часове. Той знаел, че може да го убият. Щом не се бяха поколебали да ликвидират двама върховни съдии, какво оставаше за един дребен служител?

Декларацията бе подписана под клетва в присъствието на нотариуса Емили Станфорд. Адресът й беше написан под името.

— Стой тук. Ще се върна веднага. — Грей изхвръкна навън, прибяга между колите и пресече улицата. До хлебарницата отсреща имаше телефон. Той набра номера на Смит Кийн и изгледа взетия под наем понтиак, спрян напряко на тротоара.

— Смит, обажда се Грей. Слушай внимателно и прави каквото ти кажа. Попаднах на друг източник, потвърждаващ версия „Пеликан“. Голямо нещо е, казвам ти. След петнайсет минути ти и Краутхамър да сте в кабинета на Фелдман.

— Какво си намерил?

— Гарсия е оставил прощално писмо. Трябва да спрем на още едно място и пристигаме.

— Пристигаме ли? И момичето ли идва?

— Да. Занеси телевизор и видео в заседателната зала. Струва ми се, ме Гарсия иска да ни каже нещо.

— Значи има някакъв запис, така ли?

— Така. Ще се видим след петнайсет минути.

— Да не би да си в опасност?

— Надявам се, не. Просто съм ужасно нервен, Смит. — Грей затвори и хукна обратно към колата.

Мис Станфорд имаше кантора за правни услуги на Върмонт авеню. Тя точно бършеше прах по рафтовете, когато Грей и Дарби нахълтаха вътре. Явно бързаха много.

— Вие ли сте Емили Станфорд? — попита той.

— Да. Защо?

Той й показа последната страница от декларацията.

— Вие ли сте заверили нотариално този документ?

— А вие кой сте?

— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Подписът тук ваш ли е?

— Да. Аз съм го заверила.

Дарби й подаде снимката на Гарсия, сега вече Морган, на тротоара.

— Това ли е човекът, подписал пред вас декларацията?

— Това е Къртис Морган. Да. Той е.

— Благодаря ви — усмихна се Грей.

— Той е мъртъв, нали? — попита мис Станфорд. — Прочетох във вестника.

— Да, той е мъртъв — отвърна Грей. — Вие случайно прочетохте ли декларацията?

— О, не. Просто заверих полагането на подписа. Но знаех, че нещо не е наред.

— Благодаря ви, мис Станфорд. — Двамата изчезнаха така светкавично, както се бяха появили.

Кльощавия бе нахлупил смачкана мека шапка на лъсналото си теме. От панталоните му висяха парцали, обувките бяха скъсани. Той седеше в очуканата си инвалидна количка пред редакцията на „Вашингтон Поуст“, стиснал табела, която го обявяваше за „гладен и бездомен“. Въртеше глава непрекъснато, като че ли мускулите на врата му бяха отслабнали от глад. В скута му имаше картонена чаша с няколко долара и монети — все негови пари. Може би щеше да събере повече, ако се направеше на сляп.

Изглеждаше наистина жалък с тия дрипи, тресяща се безпомощно глава и зелени очила. Като на жабока Кърмит. И не изпускаше нищо от погледа си.

Видя колата да изхвърча иззад ъгъла и да спира на забранено. Мъжът и жената изскочиха навън и хукнаха към него. Под скъсаното одеяло имаше пистолет, но те се движеха прекалено бързо. Освен това по тротоара имаше твърде много хора. Те влязоха в сградата на вестника.

Той почака няколко минути, после завъртя колелата на количката си и се отдалечи.