Вещицата

Глава 1

Някой притискаше нож към гърлото му.

Иън Феърчайлд обаче остана абсолютно неподвижен и със затворени очи. Продължаваше да диша равномерно, уж че спи.

Не му се случваше за първи път, но сега го бяха изненадали. Не бе имал достатъчно време, за да си спечели врагове в Шотландия, а баща му — единственият човек, който на драго сърце би го убил — бе прекалено болен, за да става от леглото.

Тогава кой се бе промъкнал в спалнята му посред нощ?

Предпазливо повдигна клепки и се взря в призрачното лице.

Жена! Привлекателна! Решителна, ако се съди по изражението.

Очите му се ококориха.

— Ти си идиот, Иън — изрече го високо. Не виждаше защо да не се обърне към един фантом, а звукът от собствения му глас го изпълни с увереност. — Това е само сън.

Опита да се раздвижи.

Не успя. Призракът седеше върху гърдите му. Сънят го държеше в плен и той не можеше да помръдне.

Нормално. Само ако стоманата, притисната към гърлото му, не бе така студена и истинска. И ако не се чувстваше някак… странно… Сякаш безметежно се носи по вълни, нелогично спокоен пред заплахата от насилие.

Примигна, за да се фокусира по-добре върху фантома. Кичури се спускаха около лицето; имаше остри черти: квадратна брадичка, високи скули, широка уста. Крайчетата на очите й бяха изтеглени нагоре, веждите се стрелкаха косо, нослето й бе вирнато. Примамливо лице — издаващо характер и твърдост. Не като на призрак.

— Знам коя си. Ти си мъртва. Ти си лейди Алана.

Стискаше ножа с две ръце и те леко потрепериха при произнасянето на името.

Страхът избистри съзнанието му. Върхът на ножа бе така остър…

— Внимавай! Не се нуждаем от нещастен случай.

— Няма да е нещастен случай.

Дрезгавият й глас, с подчертан шотландски акцент, звучеше съвсем истински.

— Лейди Алана. Май не се познаваме. Много по-хубава си от портрета.

— Комплимент от един Феърчайлд? — Ножът се притисна още по-плътно към врата му. — Оценявам го.

Умна и иронична, освен хубава. На портрета бе изобразена като девойка на прага на зрелостта, очакваща с нетърпение деня, в който ще наследи имението Фионауей. Бе изчезнала в навечерието на седемнадесетия си рожден ден и никой повече не я бе видял.

Сега изглеждаше пораснала. Светлината от свещта върху полицата осветяваше острите й черти и щедрите извивки на тялото. Пламтеше в червенината на косите и искреше в огромните й очи, с цвят на море пред буря.

Наблюдаваше го предпазливо, както човек наблюдава попаднал в капана вълк, просто защото познаваше баща му и напълно заслужената репутация на семейство Феърчайлд, което можеше да се сравни само с Борджиите по жаждата си за пари и власт.

Всички, с които се бе срещнал вчера, очакваха приятната му фасада да се срине и да лъсне жалкият образ на баща му. Добре че имаше много и от майка си. Но лейди Алана и обитателите на Фионауей с право се отнасяха към него предпазливо — понякога наистина кръвта на Феърчайлд взимаше надмощие.

— Изглеждаш ми притеснена. Какво не е наред, мила лейди?

— Защо си буден?

— Обикновено спя леко.

— Да, но димът трябваше…

— Какво?

Умът му изведнъж се избистри и той забеляза талазите. И миризмата — като в Индия… Някой се опитваше да го упои!

Може би жената, опряла коляно в гърдите му? Може би се бе справила добре? Може би вече е упоен?

И преди бе попадал под въздействието на хашиша и знаеше, че съвсем скоро ще бъде в състояние отново да използва крайниците си, но първо ще възстанови способността си да различава фантазии от действителност.

Хрумна му нещо и попита:

— Призраците дишат ли?

— Не.

Гърдите й обаче се повдигаха и спускаха. Значи не е призрак. Възстановяването на способността да разсъждава логично го зарадва, но безспорната истина, че щом тя не е призрак, то и опреният в гърлото му нож е истински, го смая.

— Ти се опитваш да ме убиеш!

Хладният и поглед не трепна.

— Струва ми се добра идея.

— За кого? За мен — не.

Откри, че чувствителността на пръстите на ръцете му се е възвърнала, но го запази за себе си.

Когато си лягаше, беше придърпал завивките до брадичката си, за да се скрие от неизбежните течения, и беше спуснал плътно завесите на балдахина. Сега те бяха разтворени, така че нахлуваше светлина и дим от камината. Жената притискаше завивките плътно към тялото му, но не беше тежка. Без съмнение щеше да се справи с нея.

— И защо добрата мила лейди Алана, предмет на неизменен възторг сред прислугата, би искала да убие някого?

— Ти си дошъл да откраднеш Фионауей. А господарката съм аз, затова нося отговорността да се грижа за имението и няма да ти позволя да го оскверниш.

Взря се в нея, при което тя леко се наклони назад. Ако можеше да прочете мислите му, би доловила опасността, която пробуди с укора си.

Разбираше негодуванието й, но продължаваше да презира хора като нея — израснали с чувството за принадлежност. През последните седем години обиколи света, за да търси свой дом, но никъде не се задържа повече от месец-два. Вечната неудовлетвореност го тласкаше към нови и нови места. Лондон. Индия. Северна и Южна Америка. Какви ли не екзотични кътчета.

А сега, привикан от баща си, се бе озовал в уютното прозаично имение Фионауей, със стария замък, плискан от океана. Тук ги нямаше нито елегантността, нито удобствата на къщата на Феърчайлд в Съсекс. Ала от прозорците на Фионауей се виждаха ниви и ливади, ширнали се чак до далечната гора. Иън вече ги бе огледал.

Бе надзърнал и на запад, където се виеха километри пясъчни плажове, прорязвани от гранитни скали, в които вълните се разбиваха с грохот и сякаш зовяха името му. Иън, Иън… Сред призива долавяше и гласа на майка си.

Ненавиждаше морето, но знаеше, че дългото му лутане е приключило. Фионауей задоволяваше странния копнеж в душата му и скоро щеше да бъде негово.

— Ти изостави Фионауей.

— Не е вярно!

Притисна го още по-силно с коляно и го остави без дъх, но това нямаше никакво значение. Опиатът все още циркулираше в кръвта му и щом успя да си поеме дъх, изрече истината, без да го е грижа за последствията.

— Ти умря. Ако беше жива, щеше да получиш Фионауей, но сега то отива при победителя. — Засмя се с целия чар на Феърчайлд. — Победителят съм аз.

— Никога! — Острието драсна адамовата му ябълка. — Никога няма да изоставя Фионауей!

Порязаното място го заболя. Усети как кръвта се стича по врата му. Даде си сметка, че е по-добре да млъкне. Ако гневът й се усилеше, той скоро щеше да запее в Рая. Или да потъне в огньовете на ада.

Простена тихо, затвори очи и положи усилие да се отпусне. Надяваше се, че лейди Алана, или нейният призрак, няма да се реши да убие заспал мъж.

Остана неподвижен. Натискът на острието отслабна. Тя се раздвижи неспокойно.

— Какво има?

— Заболя ме главата.

Постави длан върху челото му.

— Треска?

— От дима е.

Закашля се патетично.

— Пийни отвара от върбова кора сут…

Замлъкна, явно досетила се, че на сутринта той няма да е жив.

— Защо се готвиш да убиеш точно мен? — Долови чувствителност и в пръстите на краката си. Раздвижи ги. — Баща ми е тук от пет години. Защо не убиеш Лезли?

С прямота, според него подсилена от опиата, тя попита:

— Защо да убивам умиращ?

— Умиращ…

Иън осъзна истината. Беше останал шокиран от вида на Лезли. Старецът едва се крепеше прав. Гърдите му бълбукаха, а от отоците кожата му се белеше. Иън не бе и помислял, че някога ще зърне когото и да било от привлекателните Феърчайлд в подобно състояние — най-малко пък баща си. Неговият всемогъщ и легендарно жесток баща.

— Откъде знаеш?

— Носи се мълва… сред ангелите.

Звучеше съвсем уверена. Отвори очи и се взря в нея. Прекалено широката за лицето й уста сякаш приканваше мъжете да я изследват с устни и да проверят дали жлъчният й език може да бъде подсладен със страст. Тясната й поразкъсана роба бе пристегната на тънката талия, а деколтето й разкриваше част от гърдите. Очите й пламтяха предизвикателно.

Божествена! Не, лейди Алана не беше ангел. Съзнателно, напълно сигурен, че ако е прав, тя ще го убие, попита:

— Ти ли го отрови?

— Не!

Повярва й. Но…

— Някой друг ли го стори вместо теб?

— Никой не е тровил баща ти. Той умира, защото…

Колебанието й прикова вниманието му.

— Защото?

— Господин Феърчайлд е посещавал тази част на Шотландия преди години.

Изрече го без никакво съмнение.

— Преди тридесет и пет години. — Тридесет и пет години бяха минали и от зачеването на Иън. — Нали не искащ да ми кажеш, че тогава се е заразил с нещо?

— Не съм длъжна да ти обяснявам нищо. Аз държа ножа.

Тя обаче знаеше — или подозираше — нещо за болестта на баща му. А втораченият му поглед я караше да потреперва някак виновно.

— Налага се да те убия. Нямам друг избор. — Сякаш спореше със себе си. — Според господин Феърчайлд ти си по-голям злодей дори от него.

Потресен, Иън се вторачи в нея, преди смехът му неконтролируемо да бликне.

— Ш-ш-ш-т… — Нацупи устни като дете. — Какво толкова смешно има?

— Просто… — Отново прихна. — никога досега не съм срещал човек, който да вярва и на една думичка, изречена от баща ми. А сега един е готов да ме убие заради нещо казано от него.

— Ш-ш-ш-т… — Тя силно се изчерви и хвърли поглед към вратата. — Някой ще чуе.

Явно не обичаше да й се присмиват.

— Баща ми е най-големият лъжец на Британските острови — задъхвайки се произнесе той, — а ти му вярваш!

— Млъкни!

Веселието му мигом изчезна.

— За призрак доста се притесняваш да не те заловят. — Смехът прочисти гърдите му и го пооживи. С рязко движение я отблъсна от себе си. — А би трябвало да се притесняваш повече от мен.

Тя се катурна от леглото. Ножът излетя от ръката й, Иън отметна завивките и се изправи на колене.

— Ти си гол!

Погледна я от високо и се зачуди как въобще му бе минало през ума, че тази дребна и разрошена млада жена може да не е от плът и кръв. Звучеше съвсем като шокирана девица, а преди малко уж щеше да убива. Сега седеше на пода, с поли вдигнати до коленете и разкриващи много добре оформени прасци, без да сваля очи от набъбналата му ерекция.

— Ти си… Ти си…

— Възбуден? — Нямаше нищо против да се изфука, но оказал се толкова над нея, му се стори малко прекалено, затова пъргаво скочи от леглото. — Ти може и да претендираш, че си призрак, но аз не съм, и изпитвам всяко физическо желание, познато на мъжете.

— Просто съм изненадана, че един Феърчайлд има физически желания.

Ах тази присмехулна усмивка!

Ядосан се втурна към нея, но откри, че не е възстановил силите си. Коляното му се огъна и той се блъсна шумно в нощното шкафче.

Тя се отмести, претърколи се и се изправи, дори понечи да побегне към вратата.

— Никакви номера, малката. Ела тук веднага.

Хвана полата й и осъзна, че държи памучен парцал. Господи, това момиче в дрипи ли се обличаше?

Отново се спусна към нея, но тя грабна ножа и се извърна с лице към него.

— Ако ме приближиш, кълна се, ще го забия право в сърцето ти.

Не изглеждаше способна на хладнокръвно убийство, но в момента бе достатъчно изплашена и отчаяна, за да го стори, а и боравеше с ножа доста умело.

— Добре. — Разпери ръце, докато тя отстъпваше към вратата. — Нищо няма да предприема.

— И много правилно. — Хвана дръжката и я натисна. — Оставаш там, където си.

Понечи да прекрачи прага, но го погледна още веднъж и прикова очи в неговите.

Без да пророни и думичка, той й обеща: Ще те открия. Все някак ще те намеря.

Тя потрепери и изчезна.

Иън изруга, грабна халата си, със замах отвори вратата и погледна в коридора. Нищо!

Извика управителя на имението и икономката:

— Господин Армстронг! Госпожо Армстронг!

Влезе в големия салон. Цялата къща светна — прислугата наскача от леглата. Заотваряха се врати, заотекваха забързани стъпки. Иън зачака писък — знак, че някой я е видял, но долови само смаяни брътвежи. Ядосан, се провикна:

— Семейство Армстронг!

Управителят вече се носеше по коридора, пътьом нахлузвайки ризата през главата си.

— Господин Феърчайлд, какво има?

— Видях лейди Алана.

Госпожа Армстронг застана зад съпруга си с нощно боне и набързо наметната роба, а зад нея се наредиха и останалите прислужници, всеки навлякъл по нещо. Иън видя как си хвърлят многозначителни погледи.

— Беше в спалнята ми.

Стараеше се да звучи убедително. Въпреки това долавяше невярващо мърморене.

— Пиян е — обади се накрая някой.

— Сър, лейди Алана не е вече сред нас — подхвана Армстронг успокоително. — Днес видяхте портрета й и вероятно сте я сънували…

— Казвам ти, че беше там.

Иън вдигна парчето от полата й, но те продължаваха да го гледат неразбиращо.

— Значи е истина — обади се госпожа Армстронг. — Чудех се кога ли ще се върне.

Армстронг се извърна към съпругата си.

— Жено, тук няма никакъв призрак.

— А ако има… — Иън докосна врата си и им показа кръвта — …тя направи доста сполучлив опит да пререже гърлото ми.

Зад гърба си чу сепнато поемане на въздух и тежко тупване. Извърна се и видя баща си, проснат на пода. Докато се надвесваше над него, го чу да прошепва:

— Не я оставяйте да се върне за мен! Моля ви! Имайте милост и не я оставяйте да стигне до мен!

Огромен, неспокоен и непреодолим, океанът разкъсва западните брегове на Шотландия. Земята се врязва във водата и се опитва да сграбчи вечността, непрестанно обливана от пенливи вълни. Ветровете поемат солената вода и я отнасят към Шотландските планини, където мъглата забулва високите скали. Много пътници са се губили в тази мъгла и никога не са се връщали. Около димящи огньове от торф нощем се разказват истории за необикновени създания, които се забавляват като объркват случайно срещнатите странници. Истории за феи и елфи.

А също и за вещици.