Вещицата

Глава 13

Иън бе раздразнен.

— Къде предполагаш, че са? — попита Алана и хвърли поглед към вратата.

— Би трябвало да започваме да се храним — повтори Иън.

Масата, опъната по продължение на цялата трапезария, се огъваше под лъснатите до блясък сребърни прибори, подредени върху снежнобялата покривка. Всичко бе готово за специалната вечеря, но тя закъсняваше, защото Лезли и братовчедите не проявяваха достатъчно възпитание да се явят навреме.

Жените седяха в нишата до камината. Иън стоеше до полицата с напитките от другата страна и наля по чаша ликьор за двете дами; Поднесе едната на Уайлда.

— Сложи го тук, мили. — Отстрани възелчето от конеца за бродиране и умело го вдяна в иглата. — Ще го взема след малко. А и трябва да признаеш, че лейди Фионауей е права — не е редно да започнем вечерята, преди да се убедим, че чичо Лезли е добре. Та до вчера той бе на смъртно легло.

Външно Алана изглеждаше спокойна, но подавайки й чашата, Иън видя, че е доста напрегната.

— Благодаря — промърмори тя, без да го поглежда. Много умело избягваше погледите му, ала така пък той по-лесно я наблюдаваше. С помощта на Уайлда се беше преоблякла в тревистозелена гръцка туника. Диплите се събираха под гърдите й — Уайлда, както само тя умееше, ги бе подредила твърде съблазнително. И Иън не пропускаше да се наслаждава на привлекателната жена, чийто прелести бяха така приятно загатнати. Тънкият бял тюл, завързан около шията й, дискретно покриваше гърдите, но подчертаваше извивката им.

— Ами ако днес се е претоварил и сега бере душа? — чуруликаше Уайлда безгрижно.

Иън подскочи.

— За кого говориш?

— За чичо Лезли.

Иън си наля чаша вино, мислейки си, че едва ли би извадил подобен късмет. Няма обаче да позволи на баща си да провали усилията му. Не и когато Алана, застанала пред камината със зелената си рокля, е извадила на показ почти всичко.

Беше убеден, че отдолу е сложила поне една фуста, а по-вероятно — две. Но течението моделираше плата по краката й и от време на време той виждаше нежната извивка на ханша й.

Снощи бе целувал тази извивка. Днес я бе погалил. Тази вечер искаше отново да я прегръща. А защо не още сега? Усети как от желанието панталоните изведнъж му стават тесни.

Отмести поглед към Уайлда и подхвърли:

— По-загрижена си за братовчедите, отколкото за баща ми, предполагам.

Без да трепне от напрегнатия му тон, тя се усмихна и на бяло-румените й бузи се появиха трапчинки.

— Очарователни са. — После ласкавата и усмивка изчезна. — Но повече ме е грижа за чичо Лезли. Независимо, че не е много добър, все пак ми е чичо, а мама винаги казва: „Кръвта вода не става“, което е очевидно. Помниш ли, когато Дейзи счупи една чаша, мятайки я срещу стената в пристъп на възхитителен гняв. Беше на сватбата на братовчедката Мери с лорд Уитфилд. Тогава едно парче одраска врата ми и кръвта изцапа шалчето ми, а после не успяхме да го почистим. Не става така, когато те изпръска вода, макар че от нея пък страда коприната. Не си ли съгласна, лейди Фионауей?

Алана погледна към Иън — бе готов да се закълне, че в очите й има съчувствие.

— Лейди Фионауей звучи така официално. Моля те, наричай ме Алана.

Пляскайки с ръце, Уайлда възкликна:

— О, благодаря ти! Толкова си мила и въпреки твърденията на мама за срива на цивилизованото държание в резултат на неофициалното поведение, ще те наричам Алана, защото ще ставаме роднини, нали? Ще заобичаш Иън от все сърце.

Иън зърна срива в цивилизованото поведение пред очите си: гладката кожа на Алана поруменя и тя впи ръце в облегалката на стола, докато кокалчетата й побеляха.

— Ти ли си й подметнал нещо?

Не успя да се въздържи: раздразнението й му доставяше наслада. Но все пак отбеляза спокойно:

— Уайлда сама си прави умозаключенията.

— Жена още не е родила мъжа, който ще ме подлъже да поема подобен риск — заяви Алана на Уайлда.

Уайлда само се усмихна й като никога замълча.

Колона от прислужници внесоха свещници със запалени восъчни свещи. Един бе поставен на масичката между Уайлда и Алана. Друг — на полицата с напитките. Два осветиха приготвената за шестима маса. Алана, Уайлда и Иън чакаха. Алана започна да потропва с пръсти по дървената резбована облегалка на стола.

После, от дъното на коридора, Иън дочу мъжки смях и откъслечни разговори. Тримата застанаха на прага. Едуин и Брайс подкрепяха под ръка от двете страни сияещия Лезли.

— Време е да ядем, така ли? — Звучеше почти весело. — Помогнете ми да се настаня, момци, защото имам страшен апетит.

Двамата братя му помогнаха да влезе. Иън ги гледаше потресен. През живота си само няколко пъти бе виждал баща си щастлив и това неизменно предвещаваше бедствие.

Лезли се насочи към стола начело на масата и се сопна:

— Не зяпай, Иън, а ми изтегли стола!

Това бе задача на прислужника, но Иън добре знаеше, че не бива да възразява. Нямаше желание баща му отново да му напомни за долния произход, при това пред толкова хора. И най-вече — пред Алана. Затова мълчаливо издърпа стола и изчака Лезли да се настани.

В следващия миг той предизвикателно се обърна към лейди Фионауей:

— Тук ти си господарката, но нали не възразяваш да отстъпиш мястото на стария си болен опекун?

Иън кипеше. Не бе изпитвал подобно унижение от юношеството си, когато всяка негова грешка — а те бяха многобройни — бе сигнал за подигравки. Този път обаче трябваше да вини единствено себе си — дори не се бе замислил за правото на Алана да седи начело на масата.

Овладеният й тон сложи край на терзанията му.

— Има един-единствен стол със странични облегалки, господин Феърчайлд, а доколкото разбирам, ти не можеш да седиш, без да се подкрепяш на тях.

Лезли я изгледа кръвнишки.

Тя издържа погледа му и попита:

— Ще подържиш ли и моя стол, Иън?

Иън пристъпи до нея, поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Живея, за да ти служа. — Остана с очи приковани към нейните. Пръстите й потрепериха в неговите. После промълви: — И да изпълнявам желанията ти.

Алана изтегли ръката си — Иън не й попречи.

— Откъде си взел този пръстен? — Гласът на Лезли издаваше заядливост. — Какво прави нейният пръстен на твоята ръка?

Иън докосна блестящия камък.

— Той е мой.

— Неин е — Лезли замахна.

Иън с лекота се отдръпна.

— Мой е. Винаги съм го носил. Не помниш ли?

Лезли хвърли поглед към Алана, а после и към другите любопитни лица, извърнати към него, и махна с ръка, така подпухнала, че кокалчетата образуваха трапчинки.

— Сядайте, всички!

Естественото му състояние и памет изглежда се бяха възвърнали.

Иън придружи Алана до другия — край на масата и без колебание се настани от дясната й страна.

Едуин се втурна да придържа стола на Уайлда. Тя тихо изрази благодарността си и се настани, а Брайс побърза да седне до нея.

Едуин възнегодува:

— Почакай. Не е честно.

— Стига си хленчил!

— Ще седнеш до мен следващия път — окуражи го Уайлда с усмивка. — Винаги така хубаво ме забавляваш.

Едуин отвърна на усмивката й, но устните му останаха стиснати. Огледа масата и тръгна към единственото свободно място.

— Никога преди не съм виждал тази солница — отбеляза Лезли кисело. — Слугите сигурно са я крили. Крадци!

Иън знаеше какво има предвид баща му. Радостни от завръщането на Алана, те бяха направила онова, което Феърчайлд смяташе, че не умеят: масата бе подредена елегантно.

— Не са крадци — възрази Иън, а главният прислужник остана безизразен, докато господарката не нареди да започнат сервирането. Тогава той привика подчинените си с щракване с пръсти. Първото блюдо беше донесено и показано на Алана за одобрението й.

Уайлда самоотвержено се опитваше да подхваща непринудени разговори. Брайс и Едуин също даваха своя принос. Въпреки искреното старание от страна на прислужниците и гостите обаче, напрежението, породено от присъствието на Лезли, не се разсейваше. Иън хапна от еленското, после от змиорката и граха. Не отказа и блюдото с пъдпъдъци и див заек. Но през цялото време стоически очакваше катастрофата.

При сервирането на сиренето в края на вечерята той хвърли поглед към баща си и видя, че е посивял от усилие да се преструва на здрав. Може би тази вечер нямаше да има никаква сцена?

Главният прислужник поднесе димящия хляб на Алана и попита:

— Ще го разчупите ли, милейди? — После се обърна към Иън и му поднесе питата сирене. — А вие, господин Иън, ще ни окажете ли честта да разрежете сиренето?

Прислугата му даваше недвусмислен знак, че е на негова страна. Това Иън разбираше. Не разбираше обаче как този мъж, който е работил при Лезли, все още не схващаше, че той ще си отмъсти.

Иън взе малкия остър нож и започна съсредоточено да реже мазното сирене. Равните жълти резени падаха върху дъската.

Ароматът на хляб му подсказа, че Алана също е погълната от заниманието си — очите му бяха неудържимо привлечени от ръцете й, които умело разчупваха питата. Изящни и дълги пръсти, които говореха за комбинация от здрав разум и артистичност. Не искаше, но неволно вдигна още малко поглед и отново съзря гърдите й… Господи, колко хладна изглеждаше. Но той щеше да я стопли. Навсякъде, Както направи снощи.

Погледна лицето й. Тя също го погледна.

Морският бриз сякаш отново ги обгърна. Усещаше солта и свежестта. Тя е негова! Ще се докоснат! Ще се гмурнат дълбоко! Ще се носят с теченията и ще се наслаждават на бурите! Заедно бяха в състояние да постигнат всичко!

Задавен звук наруши мислите му и го накара да извърне глава. Лезли едва си поемаше въздух. Алана промърмори:

— Май гърдите му са пълни с вода.

Ледени тръпки преминаха по гърба на Иън. Целият подпухнал, Лезли наистина имаше вид на човек, който се дави. Почти го виждаше как лежи върху пясъка, с полепнали по раменете водорасли… В следващия момент усети, че самият той си поема въздух мъчително.

— Иън? — Алана сложи ръка върху неговата. — И на теб ли ти е зле?

Отърси се от образа и се опита да се усмихне. Нямаше смисъл да я плаши.

Лезли се закашля и този път задавянето прозвуча още по-високо. Очите му бяха затворени, а ръката му — на гърдите. Иън отмести стола си назад.

При шума от протътрянето Феърчайлд отвори очи. Отново се закашля и поднесе салфетката към устните си, после я хвърли на пода.

— Подайте ми хляба — намусено нареди той. — Още съм гладен.

Иън се отпусна на мястото си. Поднесоха дъските с хляба и сиренето при пълно мълчание.

— Скъпа моя Алана… — този път гласът на Лезли не звучеше така глъхнещо, — …обзалагам се, че не си казала на сина ми за нашата изпълнена със страст нощ.

На масата се възцари напрегната тишина. Алана се вторачи в почти празната си чиния. Уайлда видимо потрепери. Брайс се наведе напред и я потупа по ръката.

Твърдо решил да предпази Алана, Иън се намеси:

— Напротив, татко, разказа ми. Именно това събитие я е убедило колко по-подходящ съм аз.

Лезли пренебрежително махна с ръка — човек би рекъл, че отпъжда досадна муха.

— Какво знае млад човек като теб за тези неща?

— От онова, което съм чувал — доста повече от теб.

Един от прислужниците започна невъздържано да кашля и тръгна да излиза. Стигна до вратата и я отвори, но се закова на място и се залепи за стената с широко отворени от тревога очи.

Откъм коридора Иън дочу издрънчаване на метал и топуркане. Всички глави се извърнаха натам — на прага застана огромно куче. То се спря и огледа присъстващите с увереността на същество, съзнаващо превъзходството си.

Очите му се устремиха към Лезли и то бързо се завтече към господаря си.

Алана стана видимо разтревожена. Уайлда изпищя. Брайс бутна стола си назад, а Едуин удари коленете си в масата, докато вдигаше краката си.

Кучето се облегна на Лезли, който почеса огромната му глава.

— Какво прави тук? — настойчиво попита Алана главния прислужник.

Мертън се поклони.

— Никой не смее да му попречи да ходи където си иска.

Тогава Алана заяви:

— Господин Феърчайлд, това животно е зло. Продължава ли да яде котки за развлечение?

— Да, — Лезли й се усмихна любезно. — Не помниш ли как схруска един от малките ти домашни любимци.

Иън долови отчаянието й, като я видя как смачква парчето питка в ръката си.

— Яде си котки и всичко глупаво, дръзнало да се изпречи на пътя му. Тежи повече от някои мъже. Тукашните селяни пазят децата си от моя Дамон. — Чуло името си, кучето изви. — А слугите начаса изпълняват заръките ми, когато той е до мен.

— Редно е да бъде вързан с верига — не се предаваше Алана.

— Наредих да го пуснат веднага след като онази вещица направи магиите си.

— Вещица? — Алана не изпускаше Лезли от очи.

— Да. Умирах и никой тук не го беше грижа, но вещицата… — Думите му заглъхнаха. — Вещицата приличаше на…

— Да?

— Сънувах… — Пребледня и гласът му изневери. После с шепот продължи: — Една нощ сънувах, че си тук…

Ръката му се разтрепери. После се отпусна на стола, И Иън, и Алана скочиха и се втурнаха към него. Но при изръмжаването на Дамон Лезли вдигна глава.

— Оставете ме — промълви само той.

Иън се закова на място.

Алана обаче се наведе над Феърчайлд и го докосна по бузата.

— Изпотил си се.

— Добре съм!

По веждите му блестяха капки пот. Вдигна ръка, за да ги избърше, но после я отпусна, все едно бе прекалено тежка, за да я държи във въздуха.

Кучето отново изръмжа.

Алана отстъпи крачка назад, после втора. Лезли се загледа в нея.

Огньовете на ада горяха в кръвясалите му очи.

— Къде беше, Алана от Фионауей? Къде прекара всичките тези години?

— Да, Алана, кажи ни — подкани тихо и Едуин. — Променила си се и бихме искали да знаем защо.

Тя вирна гордо брадичка.

— Никога не съм напускала Фионауей.

— Нали чухте за сцената при кладенеца тази сутрин. — Иън едва се удържаше да не прихне, съзирайки невярващото изражение на Едуин и объркването, изписано по лицето на Брайс. — Беше се маскирала като вещица.

Брайс стана и блъсна стола назад.

— Как смеещ да ми говориш това? Ти, един Феърчайлд, разперил хищнически криле над половината свят!

Иън се облегна с длани на масата и отвърна:

— Моите хищнически пари са в състояние да спасят Фионауей. А какво можеш да направиш ти, освен да изсмучеш всички богатства на имението?

Уайлда простена и Алана я съжали.

— Господа, това не е подходящ разговор за маса.

Иън и Брайс вероятно нямаше да й обърнат внимание, но Дамон изръмжа, а Лезли се изкиска. Комбинацията от двата зловещи звука въдвориха пълна тишина в помещението.

— Господин Феърчайлд, най-добре да си легнеш. — Гласът на Алана издаваше авторитета и на господарката на Фионауей, и на лечителката. — Преуморил си се.

— Още не. — Лезли изучаващо изгледа Алана под натежалите си клепачи, а после и Иън. — Каза ли й вече?

Сърцето на Иън заби по-бавно и отсечено.

— Какво да й кажа?

Имаше толкова много неща, които той не желаеше Алана да знае. Толкова тъмни тайни.

— Истината. Казал ли си на булката си истината за себе си?

— Каква истина? — обади се Брайс. — Не е ли редно всички да чуем истината?

Иън погледна през масата към Алана. Прииска му се да е до нея. Тогава щеше да запуши ушите й с длани, да я вземе на ръце и да избяга — да я махне от това отровно място.

— Стара тайна. — Лезли направи гримаса. — Не ми прави чест, но е редно една булка да знае потеклото на бъдещия си съпруг.

Иън се досещаше какво ще последва и затвори очи от ужас.

— Той е мой син, не отричам. Но останалото… Той е наполовина… воден дух.

Независимо от всички предупреждения на по-старите водни духове, някои по-смели от тях напускаха вълните и се надяваха да си намерят за партньор човешко същество, защото срещнеха ли се подходящ човек с подходящ воден дух, пламваше огнена страст. Единственото, което искаха, бе да се любят отново и отново. И вече нищо друго нямаше значение, освен да са заедно. Твърди се, че от такава любов очите се насълзяват.

Но онова, за което не се говори, е, че любят ли се неподходящ човек с неподходящ воден дух, резултатите са трагични и дълготрайни. Сълзите, които се леят тогава, не са сълзи от радост, а от мъка и страх…