Вещицата

Глава 7

— Наследник?

— Да. През последните две години не излиза от съдилищата и настоява лейди Алана да бъде обявена за мъртва.

— Тук съм повече от месец. Защо никой не си е направил труда да ми го спомене?

— Трябва да минат седем години, преди да я обявят за мъртва, а ние още не сме загубили надежда — отвърна Армстронг рязко.

Обяснението постави Иън на място. В представите си се виждаше вече собственик на имението. Смяташе, че прислугата го харесва. Но в сравнение с клана Маклауд той бе прекарал тук твърде малко време. И още по-лошо: беше натрапник — англичанин.

Досега Иън възприемаше завръщането на лейди Алана като пречка да получи наследството си. Сега ставаше ясно, че тя е само първата от поредица трудности. Възнамеряваше обаче да преодолее всичко, защото решимостта му да притежава Фионауей все повече се засилваше.

— И двамата сме наясно, че сега едва ли ще я обявят за мъртва — продължи Армстронг. — Но няма да го споделяме с този Маклауд. Нямам му никакво доверие.

Влезе втори джентълмен, по-млад от първия, но със същите бакърени коси и лице, обсипано с весели лунички. Нито беше толкова елегантен, нито толкова надменен, но Иън тихо изруга.

— Братът на господин Брайс — обясни Армстронг, преди Иън да е попитал. — Господин Едуин е истински глупак и не се тревожи от каквото и да било.

Ама че късмет! Истинско нашествие на рода Маклауд!

— Няма повече. И, господин Иън…

Иън се обърна към Армстронг.

— …помнете, че който притежава имението, той има предимството, а този човек сте вие.

Иън въздъхна леко облекчен. Дори Армстронг да не е изгубил надежда за Алана, той все пак не би предал с радост Фионауей в ръцете на Брайс.

Иън кимна и прекоси салона, за да поздрави братовчедите — натрапници. Протегна ръка към Брайс и заговори с подчертан британски акцент:

— Иън Феърчайлд, сър. Добре дошли във Фионауей. Толкова е приятно да ти идват гости.

— Брайс Маклауд. — Пое ръката на Иън и жизнерадостно я разтърси. — Толкова е приятно човек да посети отново старата съборетина. Хич не се е променила от времето, което прекарах тук като дете.

Началните изстрели бяха дадени. Иън се представи като човек, който живее тук. Брайс се представи като човек, чието минало е преплетено с Фионауей. До този момент резултатът беше равен. Оглеждайки по-внимателно Брайс, Иън си даде сметка, че са почти връстници, еднакви на ръст и на тегло. Ала този Маклауд щеше да загуби. Както и Алана. Иън щеше да се погрижи това да стане.

По-младият брат прочисти гърлото си доста маниерно.

— Едуин Маклауд, на вашите услуги — обяви той и кимна. Иън също кимна и забеляза, че луничките на Едуин буквално сияят.

— Няма ли да пиете чай с мен? Армстронг, попитай госпожа Бриди дали е направила от своите великолепни кифлички.

Армстронг изпълняваше до съвършенство ролята си на предан прислужник.

— Да, господарю, госпожа Бриди е направила кифлички. Прави ги всеки ден, откакто споменахте, че ги харесвате.

Точка в моя полза, помисли си Иън, докато двамата с Брайс се настаняваха пред камината. Едуин предпочете да крачи неспокойно напред-назад сред столовете и масичките наоколо. Спираше от време на време и потропваше по дървената ламперия — нещо, което се стори крайно неприятно на Иън. Едва ли бе на повече от двадесет и пет години. Липсваше му всякакъв финес. Враг, който издава чувствата си.

Брайс, от своя страна, не демонстрираше нищо освен остра бдителност.

— Веднага след като узнах, че синът на господин Феърчайлд се е появил, пристигнах. В качеството си на владетел на Фионауей и представител на рода Маклауд сметнах за свой дълг да ви посрещна официално.

Брайс опъна крака към огъня и даде възможност на Иън да огледа високите му лъснати до блясък ботуши.

Този тип очевидно наскоро бе посещавал лондонски шивач, защото цялото му облекло бе безупречно и модно.

— Земевладелецът на клана? Наистина ли сте такъв? — Иън успя да вмъкне нотки на изненада. — Мислех, че лейди Алана е земевладелката?

Брайс се опита да се усмихне, но устните му по-скоро се изкривиха.

— Титлата по-подхожда на мъж. — Усмивката му стана злорада. — Колкото и да остане изненадан баща ви от това. Дочух, че е болен. Надявам се да не е сериозно.

Умира, но да бъда проклет, ако го пусна да си отиде, преди по някакъв начин да съм си осигурил мястото тук.

— Съвсем не.

— С него ли ще вечеряме?

Кой ви е канил на вечеря?

— Все още се възстановява след последното посещение на лекаря. Знаете какво изпитание е това. — Иън се наведе напред и облегна лакти на коленете си. Привидно искрено, както само той умееше, продължи: — Срам ме е да си призная, но не разбирам напълно шотландските закони. Бихте ли ми обяснили как така сте земевладелец на Фионауей?

Едуин спря да крачи и се озъби:

— То е толкова престижно, колкото всяка една английска благородническа титла.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Иън. — Но все пак лейди Алана е наследила Фионауей.

— Титлата се полага на мъж, а наследник на имението става само пряк потомък на Маклауд. — Брайс си позволи лека триумфална усмивка. — Поне докато не се яви претендент. Или ако прекият потомък наруши някое от правилата, свързани с наследството.

— Правила? — Този път не се наложи Иън да се преструва на объркан. — Не става ли въпрос за закони?

Едуин ентусиазирано се намеси:

— Не. Фионауей е особено имение. Обвързано е с договор, в който се подчертава…

— Опитва се да каже — прекъсна го Брайс умело, — че Фионауей е много старо имение и законите тук отстъпват пред традициите.

Иън изгледа Едуин.

— Това ли искаше да кажеш?

Силна руменина обля страните на по-малкия брат.

— Да. Това.

Лъжеше. Правеше го нескопосано. Оттегли се до камината и забарабани по полицата.

— Значи… — Иън съсредоточи вниманието си върху Едуин, — ако лейди Алана има син, той ще бъде земевладелецът?

Брайс отвърна вместо брат си:

— Онзи клон на семейството има единствено дъщери. — Този път се усмихна самодоволно. — Моят клон пък винаги е раждал синове.

„Аз мога да дам син на Алана.“ Мисълта смая Иън със своята яснота.

— Но това няма значение — продължи Брайс, — защото лейди Алана вече не е сред нас.

— Изглежда доста леко понасяте тази тежка загуба — отбеляза Иън.

Брайс хвана дръжките на стола и се наведе напред.

— След смъртта на леля Кевен семейството ми често гостуваше тук.

— Леля Кевен е майката на Алана? — предположи Иън.

— Да. Прекрасна дама, но не особено мъдра при избора си на съпруг. — Брайс изгледа Иън свирепо, сякаш той бе виновен, и със съдбовен глас обяви: — Омъжи се за англичанин.

— И дълбоко съжаляваше — допълни Едуин самодоволно.

— Всички съжалявахме — натърти Брайс рязко. — А най-много Алана. Знам го. Навремето играехме заедно. Приказвахме си. Биехме се. Когато изчезна, се молех да се завърне невредима. Но от известно време е ясно, че молитвите ми са били напразни и някой трябва да поеме Фионауей, преди…

— Баща ви да го съсипе — довърши презрително Едуин.

Брайс погледна брат си. Едуин притихна.

— Извинявай — промълви той и свивайки рамене, се ухили гузно.

По лицето на Брайс се изписа раздразнение, но все пак успя с привидна лекота да се облегне на стола.

— Едуин не е дипломат. Надявам се, ще го извините.

— Разбира се — промълви Иън.

Поклащайки крак, Брайс отбеляза:

— Какъв интересен пръстен носите!

Иън сведе поглед към лявата си ръка.

— По-интересен е, отколкото предполагате.

— Мога ли да го видя?

Иън протегна ръка без колебание и не само позволи на Брайс да пипне пръстена, но и леко да го завърти.

— Красив е! — Смесиха се завист и възхищение. — Откъде го имате?

— Винаги съм го имал.

Беше истина. Иън не помнеше момент, в който пръстенът да не е бил на ръката му.

— Семейна реликва?

— Може и така да се каже. Потъркай камъка.

Иън се сети колко бързо вещицата отказа да го стори и се зачуди дали и Брайс е така добре осведомен.

Очевидно не беше, защото прокара пръст по гладката повърхност и нададе радостно възклицание.

— Промени си цвета! Виж, Едуин!

Едуин се приближи. Иън се помъчи да преодолее някакво внезапно тъмно влияние. Обзеха го мрачни предчувствия и едва се въздържа да не дръпне ръката си от дланта на Брайс.

В това време Едуин се вторачи в пръстена и по-големият отново потърка камъка.

— Промени се от син в зелен. Виж… Пак се променя!

— Колко странно. — Едуин бутна Брайс и самият той потърка камъка. — Сега пък става черен!

Иън се опитваше да проумее двамата братя и да разбере защо го обзема такова предчувствие за бедствие.

— Едуин, това е като камъните, които чичо Дарнъл ти показа, нали? — попита Брайс.

Братът се намръщи.

— Нищо не ми е показвал.

— Но ти каза…

— Нищо не съм казал.

Иън изтегли ръката си. Двамата братя залитнаха, изправиха се и… направо зинаха.

Уайлда пресичаше големия салон.

Това е добре. Щяха да бъдат доста заети.

Мисълта се мярна ненадейно в главата на Иън. После забрави. Остана само ужасната свръхестественост на тъмната му дарба. От камъка се откъсна студенина и премина през костите му като скалпел. Едва не се срина на колене. Опита се да се овладее. Затвори очи, стисна зъби, взе лявата си ръка в дясната и допря камъка към дланта си.

За миг стаята и Фионауей изчезнаха напълно от съзнанието му. Издигна се на шеметна височина — ако паднеше, щеше да се разбие на парчета. Сърцето му спря. Смъртта го взе в ръцете си и всички ангели побягнаха от чудовището, в което се бе превърнал. Спускаше се към…

— Иън, кои са тези привлекателни мъже?

Уайлда. Уайлда го заговори.

— Да, сър, няма ли да ни представите?

И онова момче. Как му беше името? Едуин. Едуин Маклауд. Искаше да се запознае с Уайлда.

Иън бавно отвори очи. Стаята си беше същата. Огънят все още разпръскваше топлина. През прозорците нахлуваше светлина. Мъжете стояха пред Уайлда и излъчваха любов. Приличаха на хипнотизирани елени. Никой не бе забелязал неразположението на Иън. Не се налагаше да дава обяснение.

Но му се искаше да е в състояние да обясни какво му се случи. От години използваше пръстена, за да разбере истинската същност на даден човек, и досега камъкът неизменно бе ставал или хладно зелен, или нагорещено червен, или сдържано прасковен. Никога не бе почернявал. Самият той никога не бе изпитвал подобни усещания. Сякаш беше стигнал до ръба на лудостта.

— Иън? — подкани го Уайлда, шарейки с поглед между Брайс и Едуин.

Иън ги запозна, без да чува какво точно казва, но вероятно е било уместно, защото Уайлда подаде ръка на единия, после на другия и всеки от тях я поднесе към устните си като свещена икона.

— Ще поостанете ли известно време?

— Да, да — отвърнаха и двамата в хор.

Бяха пламенно влюбени в нея. Иън го знаеше, защото го бе виждал да става стотици пъти. Всеки мъж, чийто поглед попаднеше на жена от рода Феърчайлд, се влюбваше на часа.

Иън се извърна и притисна слепоочията си с пръсти. Днес научи толкова много неща. Баща му умираше, а Алана бе жива. Жива! И готова да се завърне като господарка на Фионауей! Побиха го ледени тръпки. Ако тя се върнеше, той отново щеше да стане онова, което винаги е бил — мъж без име и място.

Но все пак можеше да направи нещо.

Погледна отново мъжете Маклауд, застанали до Уайлда. Тази вечер Брайс и Едуин ще бъдат омаяни и захласнати от всяка нейна дума и ще си съперничат за вниманието й.

И няма да забележат кога Иън се измъква, за да прелъсти една вещица.

За пръв път водните духове и представителите на семейство Маклауд сключили съюз през една страховита зима във Фионауей. Така разказва легендата. Поданиците на Маклауд умирали от глад и студ, а господарите не били в състояние да направят нищо. Нямали и какво да продадат на богатите си съседи, за да купят храна и дърва. Водните духове не понесли плача на децата и извадили от дълбините камъни. Скъпоценни камъни с приглушени цветове и тайнствени свойства. Хората ги взели, занесли ги на юг, където слънцето греело по-топло, и за свое учудване открили, че получават добри пари за тях. Но понеже били от рода Маклауд, настоявали да се издължат.

Маклаудови не приемали нищо даром.

Водните духове обаче имали нужда от въздух, защото излизали на сушата, когато се чифтосват. Така преди много, много години Маклаудови и водните духове се споразумели. Написали договор и сключили съюз.