Вещицата

Глава 31

Беше съвършено сама. Опитвайки се да проумее нещата, Алана се взираше в океана. Даде й толкова много: Фионауей, камъните, съюза.

А сега си взе своето. Все още разполагаше с наследството — имението, което означаваше толкова много за нея. Продължаваше да е господарка на Фионауей. Очакваха я дълги дни, изпълнени с работа и грижи, радости и удовлетворение. И тя щеше да изпълни задълженията си.

Посегна към ботите и извади чорапите. Огърлицата й тупна на пясъка. Вдигна я и се загледа в нея, сякаш я виждаше за първи път.

Вече нямаше кой да й поднесе камък за заклинания на рождения й ден, а господин Луис прибра онзи, който тя избра вчера. Видя го върху окървавените му гърди. Разпозна го. Камъкът на смъртта.

Значи господин Луис се бе пожертвал заради нея. Иън се бе пожертвал заради нея.

Вдигна огърлицата, окачи я на шията си и усети хладината на камъните.

Не разбираха ли тези мъже, че самотата разяжда душата и я превръща в празна мидена черупка? Живя изолирана в колибата на вещицата, но тогава бе изпълнена с навежда.

А сега нямаше нищо.

Зарови ръце в пясъка, вдигна шепа и го остави да изтече между пръстите й.

Стисна шепа. Тя вдигна глава към сребърната луна.

Милостиви Боже, колко се нуждаеше от него сега.

От гърлото й се изтръгна вопъл. Последва го втори. Трети… Искаше Иън, Сълзите се стичаха по лицето й, докато не изсушиха съвсем кожата. Болеше я стомах. Гърдите й горяха. Искаше любимият да я държи в прегръдките си.

Вместо това я обгръщаше хладината на безразличната шотландска нощ. В този момент нямаше никакво намерение да спазва каквито и да било правила или дискретност. Никой не я чуваше, никой не го бе грижа за нея, а мъката я раздираше като острие на нож. Изведнъж чу далечен женски глас.

— Алана, Алана… .

Избърса припряно сълзите от очите си и се огледа трескаво. Майка й? Прозвуча й съвсем като майка й.

— Алана. Тук.

Вторачи се в тъмните вълни. Имаше ли някой там?

Придържайки се за скалата зад себе си, тя се надигна. Имаше нещо. Или някой? Алана съзря омайващо красиво лице.

Ала цялото й внимание бе приковано от големия предмет, който съществото буташе пред себе си.

— Иън?

Не беше майка й. Беше неговата майка. Мюрън й го връщаше.

— Иън! — Алана изкрещя, отметна одеялото и хукна. Водата вреше. Вълните я блъскаха. Движенията й се забавяха. — Иън!

Той се носеше към нея. Жив ли беше? Дали водните духове бяха прибягнали към своите магии, за да измамят смъртта?

— Чудо! — умоляваше тя на глас. — Нека стане още едно чудо!

Извлече го на брега върху пясъка, коленичи до него и го докосна…

Мъртъв. Все така мъртъв.

— Моля ви… — Прокара ръка по лицето му. — Моля… Толкова много ми е нужен. — Докосна с длани гърдите му. Раната бе заздравяла — напипа само тънък белег. Водните духове бяха успели да направят това. — Иън, моля те, върни се при мен!

Беше настоявала да й върнат тялото му, ала всъщност желаеше живота му. Беше призовавала водните духове да го отведат в дълбините и да приложат върху него магиите си.

Но те не го бяха сторили. Не можеха.

Сега той лежеше пред нея, а това беше още по-болезнено, отколкото когато го нямаше. Тогава можеше да се самозалъгва. Сега го държеше в ръцете си, виждаше неясните черти на лицето му и съзнаваше невъзможността някога отново да й се усмихне, да я примами в леглото си; да й се намръщи, да й забрани; да оглежда земите й с копнежа на скитник; да сътворява сънища за нея, а после да ги превръща в реалност.

Сълзите й мокреха лицето му, проблясвайки на оскъдната светлина.

— Обичам те!

Дочу крясъците на чайките. И както Иън бе повелил, си припомни онзи ден на поляната — допира на грубата вълна на одеялото, уханието на трева, пухкавите облаци.

Отпусна лице към гърдите му и опря влажната си буза в хладната му плът.

— Винаги ще те обичам!

Под ухото си долови звук. После — нищо. Нищо. Сърцето му остана смълчано. Явно беше само отчаяният копнеж на една жена. Но ето, пак… Изтуптяване! Ново изтуптяване!

— Иън?

В душата й припламваше надежда. Цялата трепереше от напрежение. Затаи дъх и още по-плътно прилепи ухо към гърдите му.

Нищо.

— Моля те, Господи! Моля те, Господи! — Вдигна глава и го разтърси. — Можеш да го направиш! Върни се при мен, Иън! — Постави ръка пред устните му. Никакъв дъх. — Иън!

Обзета от безсилен гняв, тя стовари юмрук върху гърдите му. И той трепна.

— О, моля те…

Разтриваше го и умоляваше Господ, Иън и самата любов.

Той потрепери отново. Дали вярата й бе възнаградена?

Еуфорична, нетърпелива, подплашена, че животът, който така лесно си отиде, има опасност да се изплъзне отново, тя се надигна.

— Студено ли ти е?

Хвърли се към одеялото и тичешком се върна. Той дишаше. Едва-едва, но все пак дишаше.

— Трябва да излезеш от водата. — Галеше лицето му, косите му, вдигна краищата на одеялото, за да не се намокрят. — Не, почакай. — Той беше като новороден, а тя очакваше от него да върви. Колко нелепо! — Аз ще те измъкна. Не се насилвай.

Клепачите му потрепнаха, когато тя хвана раменете му и започна да го влачи. Падна на колене, прободена от остра болка в ребрата. Сложи ръка върху сърцето си и се овладя.

Отвори очи и видя — о, чудо, — че той я наблюдава. Устните му се раздвижиха, но не излезе никакъв звук.

— Опитай отново — насърчи го тя, питайки се дали не е полудяла, но после го докосна по челото и разбра, че всичко е наред.

Едва-едва той прошепна:

— Ти ме върна обратно.

Тя го е върнала обратно? Почти се засмя. Та тя само вика и плака пред смъртта.

— Не аз…

— Помогна ми… — Той вдигна ръка и заопипва наоколо. Алана я пое в своята. — Сълзите ти… Любовта ти…

Тя отново се разплака, посегна да избърше сълзите от страните си и изведнъж попита:

— Можеш ли да се движиш?

Глупав, безсмислен въпрос особено когато искаш да кажеш толкова много други неща.

— Разбира се, — Надигна се на лакти, — Виждаш ли?

— Във водата си. Одеялото се мокри.

Иън запълзя бавно към брега. Тя се засуети около него, готова да помогне, но несигурна дали трябва да се намеси.

— Извинявай! — Отпусна се, останал без сили. Извиняваше й се, че е останал без дъх. — Много съм немощен.

— Естествено е да се чувстваш така. Никога преди не си бил мъртъв. — Наведе се към него. — Ще ти помогна да седнеш.

Най-сетне проумя, че това наистина е той — Иън. Беше се завърнал при нея и сега посягаше да помилва лицето й.

— Алана, видя ли луната, вятъра, морето? Разбра ли?

Тя не бе в състояние да промълви и дума. Само кимна плахо.

— Обичам те! Ти си част от мен — най-добрата част. Не можах да те оставя.

— Слава Богу!

— Да, слава на Бога. На моя Бог.

Придърпа я в прегръдките си и я задържа. Просто я задържа.

Това бе единственото място на света, където тя желаеше да бъде. Наслаждаваше се на топлината му, на дъха му, на ударите на сърцето му, което биеше сигурно и в такт с нейното. Усети изпълнения със сол морски бриз и студения пясък, чу грохота на вълните, които отново заливаха скалите. Никак не й се тръгваше, но той трябваше да си почине пред огъня.

— Да вървим.

— Да. Алана?

— Какво?

Помогна му да седне, после да се изправи. Придържаше го, докато си възвърна равновесието.

— Виж какво донесох.

Погледна към протегнатата му ръка. Там, на пръста му, проблесна нещо. Неговият пръстен! Тя пое ръката му, вдигна я към устните си и целуна пръстена.

— Изрекох съкровените си брачни обети пред него. Радвам се да го видя отново.

— И аз се радвам, че го получих обратно. Алана? — Затършува из джоба на панталоните и измъкна намаслената кожена торбичка. Отвори я и нареди: — Подложи си ръцете!

Тя се подчини и в дланите й се изсипа блестящ водопад от морски опали. От топлината на ръцете й те се промениха — станаха по-ярки и засияха от радост. С нейната радост.

Вдигна глава, за да го дари с усмивката си, но той гледаше към океана.

И тя се обърна натам. И ги видя. Водните духове.

Иън им махна.

— Дошли са да ни поздравят.

Алана дочу тихите им викове, а сред тях и един по-особен глас.

Гласът на Мюрън.

Иън също го долови и се усмихна. После силно прегърна Алана и я обърна към скалата.

— Хайде, любов моя, да вървим във Фионауей. Да се прибираме вкъщи.

Огромен, неспокоен и могъщ, океанът се нахвърля върху западното крайбрежие на Шотландия. Тънки ивици земя се впиват във водата, опитвайки се да уловят вечността, но губят под постоянния напор на вълните. Вятърът поема аромата и го понася към Шотландските планини, обвити в дантелени мъгли. Там, където земята и морето се срещат, живеят странни същества — хора или водни духове…

Някои умират. Други оживяват. Някои загиват заради неспазени обещания. Други се спасяват чрез силата на безкрайната любов.

Такъв е и моят син. Името му е Иън. Той има онова, което аз никога не намерих — приятелка и любима.

Направи така, че да се сбъдне най-голямата ми мечта — даде ми дъщеря, която толкова обичам.

Алана…

Около тях виждам шест момиченца и първото момченце, родено в този клон на рода Маклауд. Виждам успехи, богатство и щастие. Дълъг живот и вечна любов.

А какво повече може да иска една майка за своите деца?

Мюрън — воден дух, август 1800