Вещицата

Глава 12

— Скъпа моя поверенице, къде беше? Нито за миг през изминалите години, докато ти си се забавлявала, не загубих надежда. Старите ми, болни от ревматизъм колена съвсем се сковаха от постоянните ми молитви в каменния параклис; молех се за благополучното ти завръщане. Старото ми сърце едва не спря, лишено от освежителната ти привързаност.

Какъв негодник, помисли си Иън. Никой не боравеше така вещо с думите като баща му. Как неусетно само успя да създаде впечатлението, че Алана е виновна, мръсна и коварна, че се е проявила като неблагодарна и дребнава прелюбодейка.

Тя бе впила ръцете си в Иън. После го пусна. Беше бяла като платно.

— Билките…

Иън отново изживя шока да види как умиращият му баща се превръща в предишния отмъстителен негодник. Билките ли вдигнаха Лезли на крака? Може би, но по-вероятно го беше сторил дяволът, за да му предостави възможност за едно последно, унищожително действие.

Иън я потупа по ръката. Тя извърна шокираните си очи към него. Той се усмихна.

Преди малко, когато се отдръпна от нея, Алана се бе изчервила от унижение. Сега, от спомена, руменината я заля отново и Иън бе готов да се наругае. Страните й розовееха, а косите й бяха разбъркани от допира му.

Но тя изглежда черпеше сили от присъствието му, защото заговори уверено:

— Не бях особено далеч, господин Феърчайлд. Можеше да ме намериш, стига да ме беше потърсил.

Иън се извърна — внимаваше баща му да не забележи ерекцията му — и вдигна поглед. Двама разтреперани прислужника крепяха стареца, който се взираше изпитателно с присвити очи ту в него, ту в Алана, все едно искаше да прочете по лицата им какво се е случило тук преди малко.

— Върнала си се и си готова да приемеш предопределения за теб мъж, нали?

Ръката й, мушната в дланта на Иън, трепна.

— Не!

— Не! — повтори Иън още по-красноречиво и от нея. — Тя е моя, татко.

Прислужникът от дясно на Лезли ахна, а Алана се опита да издърпа ръката си. Иън нито откъсваше очи от баща си, нито пусна момичето.

— Твоя? С какво право?

Знаеш, че държа на правата си.

— Държиш на… — Лицето на Лезли тревожно се зачерви. — Искаш да кажеш… че си я имал?

— Не! — възкликна Алана и повторно се опита да освободи ръката си.

Иън не й обърна внимание. Само се притисна по-плътно към нея и обяви на баща си:

— По всички възможни начини.

— Как си могла? — възмути се Лезли.

— Нищо не съм направила!

Алана понечи да одраска Иън с нокти. Той хвана и другата й ръка и я стисна.

— Държах се като пълен негодник. Тя нямаше никакъв избор.

— Няма нищо такова! — възнегодува Алана.

Иън допускаше, че предишната вечер упойващите билки бяха замъглили съзнанието й и тя не помнеше какво се бе случило. Но това нямаше да промени нещата. Беше я имал и щеше да претендира за нея. Улови погледа й и настойчиво попита:

— Не го ли сторих?

Тя сведе клепачи и леко отвори устни. За миг заприлича на жена, която си припомня екстаза.

— По дяволите!

Ругатнята на Лезли я върна към действителността. Погледна яростно Иън.

— Нищо не помня!

— Как ли пък не — сряза я Лезли. — Ти си привлекателна стръв, но няма да допусна първи синът ми да се възползва от теб.

Алана отблъсна Иън и скочи на крака, сякаш гневът бе излекувал глезена й.

— Не съм никаква стръв. Аз съм господарката на Фионауей и пряка потомка на първия Маклауд. Аз ще избера мъжа, за когото ще се омъжа, а дотогава и двамата може да вървите по дяволите!

От прага се чу ръкопляскане.

— Браво, братовчедке! — Брайс влезе, следван по петите от Едуин. — Добре го каза. Едуин и аз сме тук, за да те поддържаме.

Брайс се хилеше като самодоволна котка; по неугледния вид на измачканото му сако личеше колко е бързал да се увери в мълвата за завръщането й. Не настояваше да знае къде е била; това нямаше значение. Интересуваше го само доколко присъствието й тук ще повлияе на бъдещите му планове.

— С такава подкрепа… — започна тя разпалено. После се отказа. Пристъпи и ритна легена. Водата се разплиска.

Иън с възхищение наблюдаваше как тя поема дълбоко въздух; руменината изчезна, вече не стискаше ръцете си в юмруци. Наложи си да се усмихне любезно и се овладя напълно. Иън одобри поведението й — твърде буйният й темперамент би могъл да се използва за по-добри цели.

В този момент Брайс пристъпи напред и с все сила я сграбчи за ръката.

— Къде беше, братовчедке? Да не си опетнила името Маклауд?

— Не. — Направи опит да се освободи, но той й попречи. Продължаваше да я гледа свирепо. — Не съм направила нищо нередно. — Хвърли презрителен поглед към него и лондонските му дрехи. — А ти имаш ли куража да кажеш същото, братовчеде?

— Не е важно какво правя аз. Но действията на господарката на Фионауей са от значение за всички нас.

— Никак не си се променил, Брайс. Все същото надуто магаре си.

— Дори и така да е, то не е съществено сега — отвърна той многозначително.

В думите му Алана долови предупреждението, за което й спомена Иън. Погледна го, после извърна очи, освободи се от ръката на Брайс и се обърна към най-безобидния мъж в стаята:

— Братовчеде Едуин? Радвам се да те видя. Ще ми подадеш ли ръка? Навехнала съм си глезена.

Със сияеща усмивка Едуин пристъпи напред, за да й предложи ръката си.

— Разбира се, братовчедке. С удоволствие ще ти помогна.

— Радвам се, че поне някой тук е доволен да ме види. — Изгледа отново яростно Брайс и тежко се облегна на Едуин. — Ти винаги си се притичвал на помощ. Помниш ли, когато бяхме деца и се биехме? Брайс ни ступваше и двамата.

Иска да ме изолира, даде си сметка Иън. Огражда се с роднините си, за да подчертае, че аз и Лезли сме чужди. Брайс леко се наду.

— Да, винаги съм бил най-добрият.

— Просто беше по-едър от мен и по-възрастен от него — отбеляза Алана.

— Вярно. — Брайс очевидно не виждаше нищо срамно в това. — Но смешното е, че ти винаги можеше да набиеш Едуин. Помниш ли какъв ревльо беше?

— За Бога, Брайс! — възкликна Едуин и се изчерви.

— Доста забавно си живеехме, нали? — намеси се Алана дипломатично.

— Той се държеше като сополанко — отсече Брайс.

Потупвайки Едуин по ръката, Алана се опита да потисне усмивката си. Извърна се към вратата, но се закова на място.

На прага стоеше Уайлда с добре вчесани коси и изгладена рокля, а мантото, наметнато на раменете й, и ръкавиците я предпазваха от студа.

Алана чу две едновременни ахвания. Хвърли поглед към Едуин — зяпаше като примряла риба. Хвърли поглед и към Брайс и за първи път, откакто го познаваше, го видя, готов твърдо да защитава някакво свое притежание.

Видението на вратата заговори.

— Чудех се къде са отишли господата. Искам да кажа, стори ми се доста странно изведнъж да се озова насаме с прислугата, когато ми е така трудно да разбера за какво говорят, макар те доста да се стараят да ми го изяснят. Толкова са мили всички, но според мама умът ми далеч не е блестящ и предполагам, че има право. Тя все ми го повтаря, вероятно поради предположението, че не съм го чула още първия път, но това е глупаво, защото макар и да не съм особено интелигентна, слухът ми е отличен. — Тя се усмихна на Алана. — Ти как си със слуха?

Смаяна от потока от думи, Алана успя единствено да отвърне:

— Отлично.

— Според мен е изключително важно цялото ти тяло да функционира добре, макар, естествено, никога да не съм си и помислила, че може да се отнеса зле към някого, не така щастлив като мен. Искам да кажа, ако бях куче, не бих искала хората да ме ритат само защото не съм в състояние да говоря английски. А може и да говоря. Искам да кажа, че никога не съм чула някое куче да говори, но това не значи, че не го прави.

Иън се засмя развеселен, а Алана го изгледа яростно, защото взе реакцията му за присмех.

През целия й живот никой никога не я бе наричал красива. Преди да срещне Уайлда, Алана се имаше за практична жена, незасегната от излишна суета. Не я интересуваше дали хората забелязват чара й. Но беше сигурна, че когато Уайлда стане на осемдесет, мъжете ще продължават да се навъртат около нея, както и сега. Затова, когато Иън я погледна, изведнъж й се прииска да е красива.

Но само звяр би проявил ревност към такава мила и сладка жена. Отчаяно чудейки се как да постъпи, Алана протегна ръка.

— Алана Маклауд, господарка на Фионауей. Уайлда направи реверанс и сграбчи пръстите й с очевидно удоволствие; с нищо не издаде, че я е разпознала.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Уайлда Феърчайлд. Не съм господарка, но съм лейди, понеже баща ми е граф, ала не е нужно да се обръщаш така към мен, защото е твърде официално, а аз просто усещам, че ще станем приятелки.

— Уайлда — обади се Лезли раздразнено, — престани да бръщолевиш.

Уайлда трепна и пусна ръката на Алана.

— Да, чичо.

Гласът на Лезли се извиси:

— Ти си най-влудяващото…

— Да се определи Уайлда като влудяваща, когато говори, е все едно да се каже, че океанът бучи, когато има буря. — Иън пристъпи напред, взе ръката на братовчедка си и се поклони церемониално. — Това е несправедливост към музиката на природата.

Алана се опита да прецени дали Уайлда е била обидена, или спасена, но младата жена очевидно не бе доловила никакъв скрит нюанс. Просто се вкопчи в Иън и се усмихна — откриха се безупречно бели зъби и чудесно разположена трапчинка.

— Толкова си мил с мен. Винаги. — Обърна се към Алана и обясни: — Винаги се държи много добре. Много е симпатичен, нали?

Иън се засмя — забавляваше го недоумението на Алана какво да отвърне. Онова, което й стори в същото това помещение, не бе точно мило — беше направо възхитително и тя едва дръзваше да срещне погледа му при спомена за случилото се.

— Намираш го за симпатичен, естествено — продължи Уайлда невъзмутимо. — Всички жени го възприемат като симпатичен.

Очевидно решил, че видението достатъчно дълго не му е обръщало внимание, Брайс се насочи към него.

— И аз съм симпатичен.

— Както и аз.

Едуин пусна ръката на Алана и бутна Иън настрана, за да вижда по-добре Уайлда.

Така Алана остана стъпила на един крак и изложена на милостта на засмения Иън. Той обаче охотно заряза братовчедка си и се приближи към нея.

— Милейди, ще ми позволите ли да ви придружа до големия салон? — подаде й ръка.

Тя го погледна. Подскочи на един крак и за момент загуби равновесие.

— Ако се хванете за ръката ми, няма да се компрометирате ни най-малко.

— Не, ти вече го стори.

Стори го с думите си. А и нещо повече — в тази стая беше плъзнал ръце по гърдите й; беше я докосвал и галил, сякаш има пълното право; сякаш го е правил и преди; сякаш не изпитваше съмнение, че й доставя удоволствие. Нима е толкова лесна за прелъстяване, както смятаха братовчедите?

— За да те спася от баща си.

— За да имаш претенции над Фионауей.

— Все пак съм по-малкото зло, нали? — отбеляза Иън, но усмивката му вече бе изчезнала.

Не отрече обаче обвинението й. Желаеше земите й и за жалост тя го разбираше. Кой не би поискал Фионауей?

Хвърли поглед към Лезли и забеляза, че той не откъсва очи от тях. Бавно положи длан върху свивката на ръката на Иън.

— Тя не се държи като жена, на която е било доставено удоволствие — излая бащата.

Отговорът на сина бе категоричен:

— Тя е моя!

Алана се опита да изтегли ръката си, но той здраво я стисна. Усети топлината му. В следващия миг Иън вдигна дланта й към устните си. Допирът на устните и погледът изпод тъмните му вежди й напомниха за съня. Смущение и руменина се разляха по лицето й.

Иън го забеляза и отново се усмихна.

— Моя — повтори той, но така, че само тя да го чуе.

Лезли проследи с поглед как Алана, накуцвайки, но облегната на Иън, напуска стаята; как Уайлда се усмихва на Едуин, а после буквално засиява, обръщайки се към Брайс. Не пропусна и изражението на по-малкия, когато си даде сметка, че по-възрастният отново печели. В този миг Лезли се провикна:

— Едуин!

Бе прекалено добре възпитан, за да не му обърне внимание.

— Да, сър?

— Прислужниците са така непохватни. — Отблъсна ги настрана. — Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да си легна? За днес се поуморих.

— Разбира се, сър.

Едуин тръгна към стареца, без да откъсва очи от Уайлда, която поставяше изящната си ръка върху повдигнатия услужливо лакът на Брайс. Очите й се сведоха скромно, а после, след някакви тихо изречени думи тя вдигна поглед и се засмя. Двамата излязоха. Изражението на Едуин бе достойно за убиец или поне за представител на рода Феърчайлд.

— Брат ти и Уайлда са добра двойка — каза Лезли с усмивка и се престори, че залита.

Едуин скочи с протегната ръка. Лезли я пое и се отпусна на нея.

— Имаш ли свой дом?

Тялото на младия мъж се напрегна.

— Не, сър. Защо?

— Очевидно няма да е удобно да живееш с тях, след като се венчаят. — Лезли извърна глава и се усмихна. — Нужно е ние двамата да си поговорим. Между нас има доста общи неща.

Алана седеше в спалнята си със счетоводните книги в скута, а кракът й бе вдигнат на ниско столче.

Армстронг беше пред нея, мачкаше шапката си в ръце и чакаше, докато пръстът на господарката се спускаше по колоните с цифри от приходите и разходите през последните три години.

— Нищо чудно, че повече пари са излезли, отколкото са постъпили. — Посочи голямата сметка от лондонски шивач. — Тази е отпреди две години.

— Тя е от времето на последното посещение на господин Феърчайлд в Англия. — Армстронг изглеждаше толкова мрачен, колкото тя се чувстваше. — После се разболя и не можеше да пътува. Би трябвало да сме благодарни за това, милейди.

— Как смее някакъв си мъж да пристигне в процъфтяващото Фионауей и да използва средствата му така безразборно? — Вдигна купчината сметки и силно ги стисна, като че ли бяха врата на господин Феърчайлд. — Прахосал е хиляди лири за всевъзможни луксове, без да внесе и едно пени в имението. Миналата година е похарчил четиристотин лири за обувки, при положение че едва ходи.

— Така е милейди, но какво можех да сторя? Как да възпра мъж като него?

Гневът й караше Армстронг да се чувства гузно, а тя не го искаше.

— Разбира се. Щеше да те освободи или да стори нещо още по-лошо. Не, Армстронг, още когато напусках, знаех, че като управител ще направиш най-доброто за Фионауей.

— Постарах се. Но, като ти поднасям извиненията си, моля те да обърнеш внимание на някои неотложни неща: при последната силна буря през зимата оборът загуби голяма част от покрива си. Наложително е да се подмени преди студовете, иначе ще загубим някои от най-добрите си коне.

Припомни си забележката на Иън за необходимостта конюшнята да бъде ремонтирана. Излизаше, че е прав. Това я ядоса. Беше споменал и други неща, затова попита:

— Чух, че имало проблеми и с някои от реколтите.

Армстронг изглеждаше изненадан.

— Значи все пак си се интересувала какво става тук, милейди?

— Доколкото ми беше възможно — промърмори тя, малко смутена, задето използва сведения на Иън.

— Да, Онази буря нанесе много щети и на селяните, които живеят горе по хълмовете. Едва си изкарват прехраната; и дума не може да става да отделят средства, за да поправят покривите си. А помниш ли терасите, за които ти споменах, преди да заминеш?

Помнеше. Армстронг предлагаше да терасират някои от хълмовете, за да увеличат обработваемите земи.

— Навремето имаше пари за тях. Сега всичко е похарчено за обувки.

Очите й отново се сведоха към книгите — нищо не бе в състояние да промени мрачната действителност. Беше си повтаряла, че Фионауей е добре, дори и тя да не го ръководи. Но се беше лъгала; беше си създала измислен свят, за да облекчи вината си. Ако беше останала и се беше омъжила за господин Феърчайлд — никой нямаше да се осмели да ограбва Фионауей и хората й.

— Имението има нужда от пари в брой — промърмори тя. — Колко точно?

— Колкото стойността на четири камъка, и то не малки.

Алана се изправи и с накуцване отиде до камината. Започна да брои тухлите: дванадесет надолу, четири встрани. Хвана машата и с лекота измъкна една.

Армстронг я наблюдаваше. Той беше пазачът на Маклауд — ролята неизменно изпълняващ потомствен прислужник при семейството, посветен в тайната.

Алана постави топлата тухла настрана, бръкна и измъкна кутията. Издялана от обикновен сив камък, стара като самия съюз, тя представляваше остатък от дните, когато по земята са се разхождали странни същества, а хората са имали ограничен достъп до горите. Отнесе я на масата.

Армстронг застана така, че да я предпази от погледа на всеки, който би дръзнал да влезе, без да почука.

— Държа камината запалена ден и нощ. Би трябвало да са достатъчно топли.

Алана наплюнчи пръста си и леко докосна кутията.

— Вече се охлажда. — Докато изчакваха, произнесе монотонно: — Знаеш как да постъпиш. Отнасяш камъните в Единбург. Ако обещае да мълчи, продаваш ги на бижутера, както миналия път. Иначе — намираш друг. И се пази от крадци на връщане. И по-рано са се опитвали да те проследят.

— Именно затова аз съм пазачът, милейди. Никой не може да ме проследи, ако не го желая.

Понечи да добави още нещо, но се поколеба.

— Кажи — насърчи го тя.

— Грейс и аз имаме седем деца, милейди, а аз започвам да остарявам.

Погледна го изненадано. Армстронг? Да остарява? Та той винаги е бил нейна опора: силен, твърд, съзнаващ задълженията си.

— Не съм още на смъртния си одър, така че не е нужно да ме зяпаш. Но е време да обуча приемник. Аз съм пазителят, който ще предаде тайната. Ако нещо се случи на Маклаудови, трябва да има някой, готов да заеме моето място.

Огледа белите му коси, бръчките около очите и си даде сметка, че е прав. Сега беше в разцвета на силите си; но след десет години нямаше да е така, а съюзът бе прекалено важен, за да го ръководят емоции.

— Избрал ли си някое от децата, което да заеме мястото ти?

— Ели. Едва на осем е, но е честна и човек може да й се довери. — Гърдите му се изпъчиха гордо. — И, милейди, не се е раждало досега дете, което така да умее да следва човек като сянка. Майка й е отчаяна от нея, но за теб е идеална.

— Тогава я вземи в Единбург със себе си. — Отвори кутията, затаила дъх. — Когато се върнеш, ако Ели желае, ще накараме господин Луис да я посвети.

Загледа се в проблясващите камъни. Въздъхна облекчено. Камъните щяха да спасят Фионауей, както толкова пъти до сега.

Обзета от познатото вълнение, Алана подбра четири — големи и различни по форма.

— Остават само два.

— Прибери ги. Ще ги пазим за тежки дни.

Камъните блещукаха на светлината и променяха цветовете си. Деликатното морскозелено се превръщаше в синьо, после почервеня. Алана внимателно постави три камъка във вълнената торбичка, обшита със сатен, която Армстронг отвори. Последния обаче задържа в дланта си и зададе въпроса, който се бе заклела да не произнася:

— Знаеш ли нещо за пръстена на господин Иън?

— Не, милейди. Определено е с един от нашите камъни.

— Спомена, че е на майка му.

— Така ли?

Армстронг нямаше намерение да коментира нищо повече, затова Алана му връчи торбичката и той я напъха в пазвата си, поклони се и заотстъпва към вратата.

— Няма да допусна никой да открие произхода им.

В следващия миг главата му се стрелна нагоре като на вълк, надушил опасност. Завъртя се на пети и с тихи, но решителни крачки напусна стаята. В следващия миг се върна.

— Какво има?

— Някой ни подслушваше. Не успях да го хвана, но беше там. Уверявам те!

— Какво ли е чул?

— Нищо, предполагам. Вратата е достатъчно плътна. Но това е без значение. — Изражението на Армстронг беше мрачно. — По-важно е друго: ако някой ни е подслушвал, това значи, че подозира тайна, която иска да научи. Докато ме няма, бъди внимателна, милейди. Пази се, защото мирише на предателство.