Вещицата

Глава 29

Иън крачеше през гората към черквата. Бурята бе стихнала. Слънцето огряваше клоните с последните си лъчи, преди да залезе. По земята се сипеха листа. Долавяше как в далечината морето нашепва името му, като че ли му е родител.

Но съзнанието му бе заето изцяло от Алана. Когато се събуди и откри, че я няма, го обзеха мрачни предчувствия и реши да я намери и да я върне. Дали не му се сърдеше заради откровението, че не може да я обича? — Дали не е избягала някъде да ближе раните си? Или по-лошо — дали не се бе вбесила от загубата на скъпоценното си имение Фионауей?

А може би е отскочила до черквата да поговори с господин Луис? Къде другаде ще отиде? Очевидно не би се завърнала във Фионауей. Там никой нямаше да я посрещне с радост.

Тя е млада и той й прощаваше, но беше добре да й даде да разбере, че нещата, които се случват между съпруг и съпруга, не бива да се изнасят извън семейството, дори не и пред пастора, комуто тя имаше такова доверие. Щеше да й го обясни. Алана щеше да се подчини. После ще отидат да изживеят живота си другаде… и той ще направи всичко, което е по силите му, за да я възмезди за загубата на Фионауей.

Да я възмезди за загубата на Фионауей. Идеше му да завие от яд при тази мисъл. Как ще я възмезди за подобна загуба? Какво да й даде в замяна? Градската му къща в Лондон е студена и мрачна. Там нямаше никакви домашни любимци и едва различаваше прислужниците.

Не беше като във Фионауей, където хората го посрещаха, сякаш разбираха терзанията на душата му; където познаваше всеки камък; където една жена твърдеше, че го обича и успяваше само с думи да създаде илюзията за топлина и безопасност, предназначени единствено за него.

Не обръщаше внимание как калта от бурята, която самият той предизвика, се лепи по ботушите му, а неспокойният бриз роши косите му. Всичките му мисли се въртяха около Алана.

Не, лондонската му къща не е достойна да я възмезди за загубата на дома, точно както той не е достоен за неин съпруг. Съпруг, който да я обича, както тя заслужава.

Ала бедата беше, че сега вече не можеше да я пусне. Тя представляваше единственият светъл лъч в мрачното му бъдеще и той трябваше някак да съумее да я направи щастлива.

Примигна. Оказа се, че стой на ръба на скалите. Пред него пътеката лъкатушеше надолу към плажа, а по-нататък океанът докосваше безкрайността. Отново чу мелодичния глас на майка си да го зове: „Иън… Сине мой…“

— Не!

Опита да се отскубне. Нямаше да се поддаде на някакво магическо заклинание. Трябваше да догони съпругата си, да спаси два човешки живота.

„Иън“ чу той отново името си, но този път гласът не звучеше напевно. Дори не беше женски. Погледна надолу.

Там, на брега, стоеше господин Луис и размахваше ръце като вятърна мелница.

— Иън! Пристигаш точно навреме. Слез. Слез тук веднага!

Иън се ужасяваше от проклетия бурен океан.

Но ако Алана не е при господин Луис, къде тогава да я търси? По-добре беше да слезе и да чуе съвета му. Всичките му сетива бяха изострени до крайност — трябваше да намери Алана.

Докато се спускаше надолу, миризмата на риба и водорасли се усилваше все повече. Усети сол върху устните си. Тътенът на вълните отекваше в главата му като отдавна забравена мелодия. Инстинктът му подсказа надигането на прилива. Интуицията за природните стихии представляваше онази част от него, която той ненавиждаше почти толкова, колкото и егоизма, наследен от бащата.

Независимо че захвърли пръстена, чувствата на водните духове не можеха да бъдат изкоренени; независимо че се отказваше от баща си, студенината на един Феърчайлд никога не можеше да бъде смекчена. Беше се вкопчил в Алана като удавник за сламка, обладан от надеждата нейната човечност по някакъв начин да го спаси.

— Иън! — Пресрещайки го на плажа, господин Луис го сграбчи за ризата. Измачканата шапка издаваше колко силно я бе стискал старецът, а по напуканите му устни имаше засъхнала кръв. — Иън, трябва да й помогнеш!

Иън настръхна и се вкопчи в пастора.

— Какво значи „трябва да й помогнеш“? — Погледът му вече обхождаше хоризонта и търсеше Алана. — Отишла е да плува до пещерата, нали? Въпреки че я предупредих да се откаже!

— Направи го, за да спаси Фионауей.

— Как? Да не би да открие някоя незабелязана досега скъпоценна точка в договора на съюза, която й дава правото да се омъжи за незаконороден?

— Нещо подобно. Иън…

Иън не желаеше да слуша как господин Луис извинява постъпката на съпругата му.

— Рискува живота си, за да си получи Фионауей обратно?

— Да. Но го прави и заради теб — защити я набързо господин Луис — Иска го и заради теб.

— Разбира се. Направо се жертва заради мен — присмя се Иън. — Но защо ли съм по-склонен да вярвам, че го прави заради наследството си. Дяволите да я вземат! Вещица! Лъжкиня! — Обгърна с поглед кипящите вълни, — Тя е като всички жени по света. Интересува се единствено какво може да притежава.

— Е… — господин Луис сви обидено тънките си устни, — …а какво ще получи от теб?

Иън нямаше отговор; вместо това свирепо попита:

— Откога я няма?

— Много дълго. Видях я как се гмурна, за да влезе в пещерата, но приливът вече се надига, а тя още не се е върнала. Пещерата е зад онази скала. — Сграбчи ръката на Иън. — Нещо е станало. Трябва да отидеш след нея.

— И теб да те вземат дяволите! — Изгледа пребледнялото лице на стареца, — Как въобще я пусна?

Господин Луис леко се усмихна.

— Та именно аз я изпратих, момко. Не знаеш ли кой съм?

Долавяйки сребристите оттенъци в очите му, Иън разбра. Познанието дойде от дълбините на душата му заедно с почтителността към това същество, отдало целия си живот за доброто на другите.

— Ти си пазителят от страна на водните духове? Онзи, който бди хората да спазват своята част от договора на съюза?

— Да. А в момента баща ти и неговият съучастник кроят планове как да унищожат това място — нашия дом. Затова влизай във водата и доведи лейди Алана обратно, и то — жива.

Иън свали ботушите и ризата и се гмурна в необятната шир.

Усети студенината на водата — дълбока, смразяваща костите студенина на океана, древна като света и абсолютно безразлична към съществата, дръзнали да я предизвикат. Безмилостните вълни го захлупваха като силна ръка и докато се гмуркаше в дълбините — царството на свирепите течения, — го обгърна тъмнина — не просто тъмнината на океанските дълбини, а тъмнината на духа му. Старите страхове започнаха да го задушават.

Не му достигаше въздух. Не можеше да диша. Не можеше да плува. Вече не беше тригодишното момче, което гледа на морето като на своя площадка за игри. Вече е само един мъж. С ръце и крака. Майка му бе казвала, че те не са подходящи за плуване. Риташе бясно и отчаяно се мъчеше да достигне повърхността. Успя и изплува като кит, жадно изпълвайки дробовете си с въздух. Но тогава друга вълна се стовари отгоре му и отново го потопи.

Паниката изригна повторно, но пак се добра до повърхността. Наложи си трескав ритъм: загребваше отчаяно с ръце, белите гребени го заливаха, после отново се показваше да глътне въздух. Наподобяваше плаващ отломък, подмятан насам-натам, неспособен да наложи контрол… Но Алана имаше нужда от него.

Изплува за пореден път на повърхността, обладан от бясно раздразнение. Та той е мъж, дяволите да го вземат, и няма да позволи на безкрайно ширналия се океан да диктува съдбата му; и да отнеме живота на съпругата му.

С удвоено упорство се насочи към пещерата. Вълните продължаваха да го подмятат, но Иън не спираше да си повтаря: „Алана. Алана.“ и неотклонно да следва посоката. С наближаването на пещерата се напрегна да чуе вик, но грохотът от разбиващите се в брега вълни заглушаваше всеки друг шум.

Трябваше да е тук. Припомни си как му бе описала пещерата: надвисналия камък, който трябва да се заобиколи, сухия песъчлив под. Мина му през ум, че може да е останала вътре заради надигащия се прилив. Молеше се да е там. Молеше се да не е направила опит да изплува в момент, когато морето не прощава никакви грешки.

Той се молеше. Той, който не вярваше на ничия чужда помощ, сега се молеше Алана да е жива. Та тя е човешко същество. Няма начин Господ да не го чуе.

Ще я намери в пещерата; ще я смъмри за непокорството й, но мислено ще благодари на Бога, че е жива.

Моля те, Боже, нека е жива.

Докато наближаваше входа, океанът се нахвърли върху скалата като изгладнял звяр. Остави се вълните да го носят. Оглеждаше се наоколо. Надяваше се да види главата й с руното от бакърени коси. Напрягаше се да различи пастта на пещерата, в която я бе отвело нейното силно сребролюбие.

Ето! Оттеглящата се вълна му позволи да види къде подводните течения са подкопали скалата и се е образувал отвор. Ето го мястото! Пое си дълбоко въздух и се гмурна в прииждащата вълна, оставяйки се да го отнесе надолу. Когато минаваше под надвисналата каменна козирка, светлината изчезна и водата се превърна в тъмно мастило. Как ненавиждаше този мрак! Около него се завихри пясък. Усещаше теченията край себе си. Накрая напипа страничните камъни.

Сепнат отвори очи. От солта така му смъдеше, че едва виждаше. Можеше единствено да плува с големи замахвания на ръцете и да се надява, че ще налучка отвора.

Пръстите му се оплетоха в нещо. Водорасли?

Отново се пресегна.

Коса? Дълга, плаваща във водата коса? Нечий ръце искаха да го сграбчат. Алана? Тя плуваше нагоре, надигаше се към повърхността.

С безпогрешния си инстинкт обаче той разбра, че няма да успеят да достигнат въздуха. Коварните подводни течения вероятно я бяха объркали — изплуват ли на повърхността сега, ще се окажат точно под надвисналата скала. Ще попаднат в капан и най-вероятно ще бъдат размазани в камъните.

С необуздана решителност Иън се гмурна по-надолу, повличайки я със себе си.

Тя, от своя страна, отчаяно се бореше с него — вече оставаше без въздух.

Моля те, любов моя! Моля те, довери ми се за последен път!

Съпротивлява се срещу хватката му още няколко секунди. После, сякаш дочула молбата му, застина. Придърпа я още по-надолу — търсеше течение, което да ги отнесе по-далеч от скалите. Алана потрепери и Иън разбра, че е започнала да губи битката за живота. Не я ли измъкне моментално на въздух, най-добре да се натъпче с водорасли и да я последва на дъното.

В този миг нещо силно го тласна нагоре. Някакво същество го буташе постоянно отзад. Нагоре. Нагоре.

Иън и Алана изплуваха на повърхността, огрята от лъчите на залязващото слънце. Вдиша жадно и видя наблизо нечия глава — гладка, лъскава черна глава. Разпозна очите. И лицето.

Сърцето му се сви от такъв копнеж, че едва не потъна отново. Заплака с глас, без да го съзнава.

В следващия миг Алана, все още в ръцете му, отново се разбунтува. Закашля се и започна да се бори. Към тях се насочи голяма вълна. Иън вдигна съпругата си, за да я задържи над водата.

Вълната се оттегли. Той се огледа отново. Другото същество бе изчезнало.

Прегърна Алана и я затегли след себе си. С надигането и спускането на вълните брегът ту се виждаше, ту изчезваше. Прокле гнева си, предизвикал бурята. После си помисли как ще смъмри Алана. Дяволите да я вземат, задето причини тази шеметна емоция в душата му.

Приливът ги носеше към брега без особено усилие и Иън изпита благодарност. Нямаше да успее да се справи сам. Плуването към пещерата, паниката и студът бяха отнели енергията му.

Припомни си как някой го избута към повърхността.

Някой.

Под краката си усети пясък. Изправи се. Продължаваше да държи Алана. Една вълна го удари в гръб и го събори. Но вече бяха по-близо до брега. Отново усети почва под краката си и започна да лази, все така влачейки Алана след себе си.

Измъкна я оттам, където вълните не достигаха, И двамата лежаха по корем, дишаха учестено и плюеха морска вода. Обърна се да я погледне. В бузата му се забиха парченца натрошени миди. Цялата настръхнала, Алана трепереше от студ, а косите й бяха пълни с пясък и водорасли.

Изглеждаше добре. Изглеждаше жива.

Бавно извърна глава и жадно улови погледа му. Посинелите й устни се разтегнаха в любеща усмивка. Да не би тази малка пакостница да си въобразяваше, че в този момент той вярва в любовта?

— Защо го направи? Ти ме предаде!

Усмивката й изчезна. Надигна се на лакти и виновно сведе глава.

— Не съм забравила, че ми забрани да плувам натам. — Седна, развърза пояса от талията си и внимателно извади намаслената кожена торбичка. — Но като ти кажа какво нося…

— Знам за документа, на който толкова държиш! Господин Луис ми разказа.

Замръзна, както си беше с протегната ръка. Иън гледаше гневно торбичката.

— Нищо не разбирам. Не си ли очарован?

— Очарован? — Надигна се на колене и подпрян на длани, се взря свирепо в очите й. Приличаше на Дамон. — Очарован, че съпругата ми е рискувала живота си — пък и моя — за лист хартия и парче земя? Но, изглежда, не е редно да те виня за това. В края на краищата аз също направих всичко възможно, за да получа Фионауей. Но ти ме излъга.

Алана го изгледа объркано.

— Как съм те излъгала?

— Каза, че ме обичаш.

Отпусна ръката си.

— Наистина те обичам.

— Но само ако можеш да имаш и Фионауей.

Алана наклони глава и го погледна изпитателно. Изучаваше го, докато той си представяше как ще заеква от неудобство, ще дава какви ли не нелепи обяснения и ще се извинява за постъпката си. Почувства се неловко. Точно както се чувстваше преди години, когато майка му го гълчеше за неразумния му нрав.

Загърби Алана и седна, загледан в слънцето, което се стопяваше зад хоризонта.

— Иън? — Обгърна раменете му с ръце, по-точно се опита, доколкото й бе възможно. — При напускането ни на Фионауей знаех — или поне подозирах, — че баща ти лъже.

Той се размърда, за да се отърси, но ръката й не се отмести.

— Кога по-точно?

— Последният път. Когато съобщи, че си незаконороден.

Иън едва не се задави.

— Ами аз наистина съм незаконороден.

— Не — възрази тя тихо. — Не си.

Извърна глава, за да я погледне. Нищо не трепна в гърдите му — нито надежда, нито облекчение. Изпълваше го само неприятното усещане, че тя греши. Нямаше начин да не греши. Цял живот бе знаел, че е незаконороден.

— Господин Луис не ти ли каза за това? — Разтвори кожената торбичка и разгъна някакъв свитък. Подаде му го. — Брачното свидетелство на родителите ти.

Упорито отказваше да погледне по-внимателно.

— Иън? — Погали го по бузата. — Погледни! Неохотно и бавно той раздвижи очи. Само очите си.

„Брачно свидетелство“, видя изписано най-горе. Отново погледна Алана.

— Истинско е. Пипни го.

Примамен от ласкавия й тон, взе с два пръста свитъка и се загледа в текста.

Брачно свидетелство. Дата: 5 юни 1765. Подписи: Лезли Ърнест Едуард Хит Феърчайлд. Мюрън от водните духове. И още — преподобният господин Рейнджър Луис.

Ръката на Иън затрепери.

— Всичките ми молитви… — Едва говореше. — Всичките ми молитви, през всичките тези години… Сега… Сега…

Гласът на Алана прозвуча със задоволство:

— Значи Господ все пак слуша и същества като теб. Лицето й се размаза пред погледа му и тя улови падащия от ръката му документ.

— Хайде да не го губим, а?

— Да. — Остави я да го прибере и избърса сълзите от лицето си. — Нека не го губим.

Алана нави внимателно свидетелството и наполовина го зарови в пясъка. Вятърът продължаваше да свисти, но вече отслабваше.

— Откъде знаеше? — пресипнало попита Иън.

— Лезли ми каза. — Подбутна го, давайки му знак, че иска да я прегърне, и се сгуши в него. — Не с толкова много думи, разбира се. Бащата ти не е имал никакви шансове да отиде далеч от майка ти. Женитбата между хора и водни духове е женитба пред Господа. Точно както нашата. Те се свързват завинаги. Докато са живи, трябва да са заедно, но заради децата не винаги е възможно. Затова майка ти е останала на земята, за да те отгледа, а после те е отвела при баща ти. Когато си навършил пълнолетие, той е трябвало да последва майка ти във водата.

Извърна лице към нейното.

— Как?

— Това е магията на водните духове.

— Щял е да се удави.

— Защо? Водните духове също дишат въздух. Просто плуват по-добре от нас. — Погледна бурния океан. — Много по-добре.

Не беше нужно да прибягва до интуицията си, за да се досети какво се е объркало между родителите му, и тихо промълви:

— Баща ми се е изплашил.

— Трябвало е да помисли за това, преди да се ожени за майка ти, преди да изостави и двама ви. — Осъждаше Лезли без никакво съчувствие. — Баща ти обаче не е единственият страхливец, живял някога. Затова знаем каква болест поразява онзи, който е нарушил свещените венчални обети. Забелязал ли си как изглежда баща ти — кожата му лъщи и е подпухнала, сякаш след дълго седене във водата е бил изхвърлен на брега? Чувал ли си го как трудно диша, сякаш дробовете му са пълни с вода?

Пред очите на Иън изплува странно видение от миналото: Лезли, изхвърлен на брега от вълните.

— Той се дави — поясни Алана. — Дави се с въздух. Лезли умираше заради проклятието на водните духове. Ето и причината за отчаяното му желание да унищожи брега на Фионауей, Смята, че по този начин ще разруши магията. Затова и никога не попитах дали си законороден. — Потърка глава в гърдите му. — Разпознах симптомите на болестта и ги приех като доказателство. Не те лъжа, Иън. Имението е важно за мен. Не само защото съм се заклела пред Господ да го браня от всякакви опасности, но и защото е мое. То е моето място в света и аз го обичам. Но ти, мисля, разбираш, както и аз, защо наследството на една глупава, жена е достатъчно, за да се ожениш за нея.

Тя наистина разбираше. И все пак нито веднъж не го упрекна, нито веднъж не подчерта, че иска да я обичат единствено заради самата нея, а не заради земите й. Сега, като се замислеше, тя вероятно беше доволна: неговият ламтеж за Фионауей не само скрепяваше връзката помежду им, но и гарантираше, че той ще се грижи за имението не по-зле от нея.

— Никак не си глупава жена.

— Когато господин Феърчайлд отрече да се е венчавал с майка ти, а ти прие твърдението му, изпитах чувството, че ме предаваш. — Вдигна колене и пъхна ръце под тях. — Но си дадох сметка, че не си наясно с опасността да загубим Фионауей. А после… После предложи да анулираме нашия брак.

Той изсумтя.

— О, Иън. — Обгърна врата му и го целуна по ухото. — Та ти бе готов да се откажеш от Фионауей, за да го имам аз.

Започваше да се смущава. Тя се държеше така, сякаш постъпката му бе неописуемо благородна. А той никога не се бе държал благородно.

— Аз вече го бях загубил. Всъщност от нищо не се отказвах.

— Лаская се от мисълта, че ти е било мъчно да изгубиш мен.

Гласът й звучеше усмихнато. Погледна я. Тя наистина се усмихваше.

— Щях да приема да ме задържиш като твой любовник — начумерено промърмори Иън.

Алана прихна.

— Много ти благодаря! — Измъкна кожената торбичка от пясъка и я напъха в ризата му. — Ето доказателството за законността на твоето рождение, ако го искаш.

Ръката му се плъзна по издутата торбичка. Искаше го, разбира се. През целия си живот е мечтал да бъде законороден. Ала въпреки това не посрещна новината с необуздана радост. Дори се отнесе подозрително, съвсем като копелето, както всички го бяха наричали толкова дълго.

Алана се премести така, че да го вижда. Океанът бучеше зад нея. Вятърът се опитваше да разроши тежките й кичури и тя ги пъхна зад ушите.

— Иън, толкова ли ти е трудно да повярваш, че те обичам? Нищо не печеля от признанието си.

Погледна я: видя как седи на фона на морето, слънцето и небето. Беше заявила, че го обича и може би наистина го обичаше. Може би…

— Просто не разбирам защо. — Хвана врата й. — Защо някой ще ме обича?

— Поради същата причина, поради която обичам Фионауей. — Усмихна се. — Ти си мой.

Наведе се към него. И той се наклони напред. Устните им се срещнаха… И прииждаща вълна ги заля.

Помогна й да се изправи на крака. Затичаха. Върху устните й се появи усмивка. Иън усети, че също се усмихва.

А си мислеше, че никога вече няма да се усмихне.

Енергично разтърка ръцете й.

— Стъмва се. Трябва да те стоплим.

— Да. — Остави го да я обърне с гръб към себе си. — Виж, изгрява нова луна!

Сребърен сърп върху лилавото небе. Загледа се натам и се запита дали не е някакъв знак. Нова луна — нов живот.

— Иън? — Алана изцеди полите си от морската вода. — Какво беше онова същество, което ни тласна нагоре?

— Същество?

Отлично разбираше какво има предвид тя, но се бавеше — бе обзет от прекалено остри и неясни емоции.

— Във водата… — Наблюдаваше го внимателно. — Говоря за съществото, което ни изкара на повърхността, преди да се удавим.

Иън се извърна към океана и огледа вълните с желание да открие познатата глава.

— Майка ми, предполагам.

— Предполагаш?

Сети се за лицето, което зърна, и усмихнат кимна:

— Майка ми беше.

— И аз така си помислих. Не е успяла да ти помогне, когато си бил дете. Тогава е била човешко същество. Но този път го стори.

— Да. — От години си мислеше, че майка му го е заченала безотговорно, а после го е изоставила, без да се замисля. Сега съзнаваше, че не е така: Облекчение и блаженство изпълваха гърдите му. Зачуди се дали сърцето му няма да се пръсне. Накрая подхвана колебливо: — Допускам, че първия път ме е спасил господин Луис.

— Господин Луис? Но нали каза, че е било… Гласът й замря. Тя проумя истината.

Иън се наслади на смаяната й физиономия.

— Воден дух ли е?

— Той е пазачът от страна на водните духове.

— Както Армстронг е пазачът от страна на хората. Армстронг, който… — Пое си въздух: — …продава морските опали на пазара.

Иън си припомни нейната несговорчивост, когато я попита къде е Армстронг.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Беше достатъчно ядосан заради камъните. Скоро обаче той ще се върне. — Устните й се извиха в доволна усмивка. — И съдържанието на сандъците ни с пари чувствително ще се увеличи.

Иън докосна издутината от кожената торбичка под ризата си.

— Сигурно си взела още камъни от пещерата?

— Този път водните духове не бяха оставили нищо. Те имат начини да разбират какво става във Фионауей. Е, очевидно господин Луис ги информира и преди да открием кой е откраднал камъните, няма да оставят повече.

— Значи, когато разгадаем мистерията, отново ще искаш да плуваш дотам?

Алана ритна парче от мида.

— Но няма да го направиш сама — продължи Иън, загледан в луната.

— Но ти се страхуваш!

— И то напълно основателно, както току-що сама се увери. Но не бих се страхувал по-малко, ако съм на брега и се чудя какво става с теб. Затова ще дойда.

— О, Иън!

Отново го гледаше, сякаш бе най-благородният мъж на света и той си помисли, че е по-добре да каже нещо, преди да се поддаде на изкушението да се изтегне като котка на слънце. Хвърли поглед нагоре-надолу по плажа и попита:

— Къде е старецът?

— Господин Луис? Не знам.

— По дяволите! Дали не се е върнал във водата?

— Завинаги? Не би го направил, без да се сбогува. Да не му се е случило нещо?

— Съмнявам се, че е възможно да се случи нещо на такъв умник.

— Но той е стар. Сам ми го каза. Искаше му се да дойде с мен, ала призна, че не е по силите му. Ами ако го е заляла вълна и е паднал върху скалите?

Иън не разбираше защо толкова се притесни от безпокойството й.

— Тръгни нататък — посочи нагоре към пътеката, — а аз ще мина насам.

Заради надигащия се прилив нямаха време за губене.

Бързаше, взираше се между камъните в подножието на скалата. Търсеше следа от слабия мъж с широкополата шапка. Не откри нищо. Вече се връщаше, когато чу вика на Алана от далечния край на плажа. Видя я, че прескача огромните камъни и изчезва в цепнатината при основата на скалата.

Появи се отново и замаха диво с ръце. После направи фуния около устните си и извика:

— Познах го по шапката и по моя камък за заклинания на гърдите… но той вече не е човек.

Иън видя как устните й отново се раздвижват, ала вятърът и вълните заглушиха думите.

— Какво?

Този път я чу прекалено добре.

— Наръган е с нож.

Алана се извърна да се наведе над господин Луис.

— Не! — Иън забърза нататък. — Не! Алана, излез оттам! Видя някаква мъжка фигура да пълзи по скалите над нея. Затича се, но знаеше, че няма да пристигне навреме. Изкрещя, за да я предупреди. Тя се извърна и вдигна ръце да се предпази.

Едуин скочи отгоре й, а залязващото слънце обагри в червено проблесналия сребърен нож.