Вихрен свят

Глава деветаСалът

Езерцето представляваше малка сфера с безупречна форма, която се рееше на двадесетина километра от Ръката на проверяващия. Гигантска водна капка, влачеща след себе си опашка от мъгла, която сочеше навън от слънцето. Осветена отзад, както в момента, повърхността й беше изпълнена с тъмни подвижни сенки.

Миния прецени, че езерцето ще се размине с тях.

Двата противоположни края на дървото продължаваха да се раздалечават. Туфата Далтън-Куин се носеше навън и на запад, а Тъмната Туфа навътре и на изток. Димният облак между тях все повече изтъняваше, запълнен с рояци насекоми.

В средата на езерцето изскочи нещо странно, след него остана пенлива следа. Беше огромен звяр — това личеше дори от разстояние. Размерите му не можеха да се определят, като че ли се състоеше само от уста с перки. Миния напрегнато го наблюдаваше. Звярът очевидно не им обръщаше внимание, перките му го тласкаха към димната следа.

Част от племето кръжеше около Ръката на проверяващия. Нямаше достатъчно място, а и гъбата не беше толкова здрава. Всички се бяха привързали с въжета и клинове, никой не проявяваше особено желание да бъде близо до Миния.

Старият, Алфин, се беше вкопчил в стеблото. Ужасеното изражение на лицето му беше изчезнало, но той очевидно не желаеше нито да говори, нито да се движи.

Образования я наблюдаваше.

— Мин Я — произнесе отчетливо той. — Правилно ли го казах?

— Доста добре — кимна тя. — Името ми е Миния.

— Е, добре тогава, Минеея… Ще ни помогнеш ли да се присъединим към твоето племе, ако успеем да стигнем до вашия край на дървото?

Очите на всички се насочиха към нея. В погледа на стареца се четеше отчаяние. Е, това рано или късно трябва да стане, въздъхна тя, а на глас каза:

— При нас цари суша. Имаме твърде много гърла за изхранване.

— Суша е на път да свърши — отвърна Образования. — Скоро ще имате вода.

— Ти да не си чирак на Учения от Племето Куин?

— Точно така.

— Вярвам на думите ти. Но за новата реколта е нужно време, нали? Във всеки случай поне…

— Сега вятърът ще донесе и птици…

Тя помълча, после поклати глава и отсече:

— Не искам да се връщам!

— Да не си извършила престъпление? — присви очи Клейв.

— Бях на път да го сторя — призна Миния. — Просто нямаше друг начин… Моля ви!

— Остави това. Останем ли тук, едва ли ще живеем дълго. Всяко прелитащо семейство триединни ще ни вземе за някаква пикантна добавка към гъбата. А също и онази летяща уста, която преди малко изскочи от езерцето…

— Не можем ли да стигнем до друго дърво, още незаселено? Зная, че в момента не сме състояние да го сторим, но след като се надяваме да се доберем до Туфата Далтън-Куин, значи бихме могли да стигнем и до друго дърво… Не е ли така?

Видяла, че аргументите й не се приемат, Миния реши да прибегне до обходни маневри.

— Както и да е — въздъхна тя. — По-добро да се заемем с по-полезни неща. Трябва да ядем Ръката, а не да висим на нея. Веднъж откъсната, тя скоро ще започне да гние. Което означава, че ни трябва нещо друго, за което да се закрепим… — Ръката й се насочи напред: — Като това…

Имаше предвид едно сравнително голямо парче кора, откъснало се при експлозията. Размерите му бяха десет на пет метра, рееше се само на около двеста метра от тях. Съпротивлението на въздуха беше намалило значително въртеливото му движение. Клейв тръсна глава и побърза да влезе в ролята си на Председател.

— Наблюдавам го цял ден — промърмори той. — Не се приближава. По дяволите, ако можехме да се движим, бих предпочел да се насочим към езерцето!

— Може би съществува частичен вакуум, който би могъл да притегли тази кора — обади се Образования.

— И сами можем да я притеглим — рече Миния и протегна ръка към пакета с оръжията си.

Железни пръсти се стегнаха около китката й.

— Хей, какво си намислила? — процеди Клейв.

Дълги и силни пръсти, които докосват друг гражданин без никакво притеснение, помисли си Миния, И в Туфата Далтън-Куин имаше мъже като този Клейв. Именно те я бяха принудили да постъпи в Триединния взвод… Главата й тъжно се поклати. Беше пленница на този мъж, който продължаваше да я счита за убиец.

— Мисля, че ще успея да забия привързана стрела в това дърво — търпеливо поясни тя.

Клейв се поколеба, после разбра какво иска да каже и кимна:

— Добре, опитай.

Тя избра металния лък на Сал. Но стрелата не достигна целта, снижи скоростта си и започна да се рее. Тя опита още веднъж. Сега вече в пространството се носеха две стрели, вързани за краищата на хлабави въжета. Младокът Гавинг започна да навива въжетата, останалите замърмориха.

— Нека и аз да опитам — рече Клейв и протегна ръка към лъка. Тетивата обаче одра лакътя му и той изруга. Изстрелът се оказа къс.

Миния нямаше навика да се колебае. Вземаше решенията си бързо, независимо дали са важни или не. Едно от качествата, които й помогнаха при постъпването в Триединния взвод.

— Протегни напред лявата си ръка и хубаво я изпъни — започна наставленията си тя. — Опъвай тетивата с всички сили. Извърти я леко надясно, така няма да се удари в ръката ти. Гледай напред, успоредно със стрелата. Стой така, без да мърдаш!

Грабна намотаното въже и с всички сили го хвърли по посока на парчето кора. Така облекчаваше полета на стрелата, която нямаше да влачи толкова голяма тежест.

— Когато си готов, стреляй!

Стрелата се понесе, чукна крайчето на кората и остана там. Клейв започна да изпъва въжето, бавно, с безкрайно внимание. Кората започна да се приближава… После стрелата пропука и се измъкна.

Повтори операцията, без да показва признаци на нетърпение. Кората вече се беше приближила с няколко метра. Стрелата се заби, ръцете му задърпаха въжето. Сякаш се биеше с някаква огромна птица.

Кората бавно доплува до тях. За всеки случай Клейв изстреля още една стрела и тя се заби здраво. Започнаха да се прехвърлят по въжето. Всичко мина добре, ако не се брои учестеното дишане на Алфин, рече си Миния.

Не пропусна да отбележи и похвалата на Клейв, който й хвърли одобрителен поглед и каза:

— Добре работа, Миния.

Лъкът обаче остана в ръцете му.

— За естествени нужди ще използваме обратната страна на кората — обяви Клейв. — Сега тя е всичко, което имаме, налага се да я пазим чиста. Ще храните дървото така, че екскрементите да отиват навън.

— Едва ли ще стане — обади се Алфин. Това бяха първите му думи от часове насам и всички изненадано го погледнаха. — Ако направим това, екскрементите ще останат да се въртят около нас. Но аз имам по-добра идея. Ще храним дървото от ръба. По този начин ще се възползваме от въртеливото движение и проблеми няма да има… Прав ли съм, Образовани?

— Да. Идеята ти наистина е добра.

Миния откъсна парче ветрилна гъба и го хвърли в устата си. Беше влакнесто и почти безвкусно, но съдържаше влага. А влагата е деликатес. Очите й се насочиха към езерцето, което не се приближаваше.

Разделиха си пушеното месо от тъпчо и го изядоха, за да не се развали. Но май сбъркаха, тъй като на пълен корем жаждата стана още по-непоносима. Тук спокойно можеха да пукнат от жажда…

Всичко останало изглеждаше наред.

Миния беше доволна, че направи правилен избор с това златокосо момче Гавинг. Вероятно си мисли, че й дължи живота си. На външен вид изглеждаше безобиден, но тя го видя да убива на два пъти, без никакво колебание. По-добре е да го имам за съюзник, отколкото за враг, помисли си тя.

За Алфин не можеше да си състави мнение. Ако действително се страхува от падане, май няма да изкара дълго…

Докато Мерил беше нещо друго. Нямаше крака, но удряше с юмрук силно — както друга жена с крак. Сигурно е твърда като кремък, особено след всичко, което е преживяла. Но имаше и друго: инвалид като нея отдавна би бил мъртъв, ако му липсват верни приятели. Следователно за нея се грижат добре. Миния стигна до заключението, че няма да е зле, ако се сприятели с Мерил.

Образования беше мечтател, едва ли щеше да усети липсата й, ако вземе да умре…

Доминиращият мъжкар безспорно беше Клейв, който по всяка вероятност продължаваше да я счита за враг. Но тя умно му преотстъпи заслугата за прехвърлянето на този сал, убедена, че това ще й бъде от полза. Сега най-важното е Клейв да изпитва нужда от нея, а дали й вярва или не беше без значение.

Но какво друго би могъл да иска от нея той?

Джаян и Джини се държаха така, сякаш Клейв им принадлежи. Или обратното. В това нямаше нищо необичайно — често се случва две жени да делят един мъж. Близначките изглеждаха покорни, но вероятно няма да приемат друга съперница. По тази причина Миния реши да се държи по-далеч от Клейв.

Проблемът изглеждаше напълно решим…

Мерил се прозя широко и попита:

— Не ви ли се струва, че е време за спане? Аз лично се чувствам като ударена по главата.

— Искам по един човек да стои буден от двете страни на дървото през цялото време — вдигна глава Клейв. — На някой да не му се спи?

— На мене — обади се Алфин.

И тъй, първата смяна за деня поеха Алфин и Джаян, след тях беше ред на Гавинг и Мерил. Изтощена както физически, така и емоционално, Миния не беше в състояние да мисли за останалите. Свита като ембрион, тя се приготви за сън.

Слънцето се намираше северно от Вой. Миния усещаше как гражданите се изреждат към ръба на кората, за да нахранят дървото. Седнали един срещу друг, Клейв и Джини взаимно се пощеха. Джаян се беше скрила зад ръба. А Алфин? Той се придърпа към тях.

— Минеея? — повика я той.

— Какво? — надигна се тя.

— Искам да ми станеш жена.

Сънят окончателно отлетя, очите на Миния широко се разтвориха. Сега най-важното беше да не си създава врагове.

— Не съм мислила за брак — внимателно отвърна тя, установила с учудване, че Алфин не беше разпознал униформата й.

— Би било глупаво да ме отблъснеш. Нима има по-добър начин да станеш една от нас?

— Ще си помисля — отвърна тя и затвори очи.

— Аз съм уважаван човек, в Туфата Куин ми бяха поверили грижите за устата на дървото.

Тя неволно се сви на кълбо и обхвана коленете си с ръце.

Ръката на Алфин разтърси рамото й.

— Минеея, не разполагаш с кой знае какъв избор на това жалко парче кора. А и много от нас все още те считат за убиец…

Очевидно нямаше намерение да я остави на мира. Е, добре. Гласът й прозвуча спокойно, но малко глухо, тъй като не намери сили да се изправи.

— Имаше право… Аз действително трябва да се омъжа за един от вас. Клейв вече е зает, нали?

— Три пъти — засмя се Алфин.

— Това ме учудва… А Образования?

— Ти шегуваш ли се? Предлагам ти сериозно да си помислиш върху предложението ми…

Видя сълзите в очите й и млъкна. Миния беше толкова уплашена, че не успя да се сдържи. Тялото й се разтърси от хлипове, от устата й излитаха тихи стенания. Да, мъж наистина й трябваше, но нима Алфин?! Всъщност, избор май нямаше… Може би ще бъде принудена да се чифтоса с този отвратително грозен старец, само за да не я убие Племето Куин. Другата възможност беше да признае за дадената: клетва за безбрачие, която е задължителна за всички членки на триединни взводове. Изведнъж усети, че не може да издържа повече. Беше й се събрало твърде много.

— Аз… Ще се върна, като се почувстваш по-добре — гузно промърмори Алфин. Тя с усилие отвори очи и го видя да се промъква между спящите към далечния край на кората. Изгубила дом, семейство и приятели, тя се беше оказала запратена в небето, сред напълно непознати хора. Гаден трупоносец, по дяволите! Защо й налага подобно решение точно сега?

Сълзите пресъхнаха. Добре, че ги няма другарките й от взвода, от тях наистина би се срамувала. Същевременно си даваше сметка, че именно сълзите й бяха принудили Алфин да се оттегли. Това й беше познато, тъй като редовно използваше номера със сълзите като средство за отбрана, особено когато беше млада, на четиринадесет години…

Но как другояче би могла да постъпи? Съзнаваше, че отношението й към стария мъж не беше справедливо. В думите му се съдържаше много истина и тя вече размишляваше върху тях. Бракът действително беше единственото средство да бъде приета в Племето Куин.

Не след дълго решението беше взето.

Поколеба се, но после реши да си доспи. Слънцето задминаваше Вой. Въздъхна и в следващия миг вече спеше дълбок сън.

Събуди се, когато слънцето отново наближи Вой. Обикновено нямаше проблеми нито със заспиването, нито със събуждането — вършеше го с просто усилие на волята. Но този път се събуди от нещо, което се клатеше в близост до нея.

Протегна се леко, мускулите й приятно се отпуснаха. Гърлото й беше пресъхнало. Клатенето продължаваше. Очевидно сънят на Образования беше измъчван от кошмари. Тя го погледа известно време, изчака го да се успокои и отмести очи.

Появи се Алфин, който разтърси Гавинг и Мерил. Младежът се отправи към поста на далечната страна, а старецът зае мястото му. Миния го изчака да заспи.

Старецът се вкопчи в кората със зъби и нокти, или поне така се стори на Миния. Лицето му беше извърнато надолу, като че ли се страхуваше да погледне към небето. Никога не беше спал по този начин.

Стана, разкърши рамене и се насочи към ръба на кората. Усетила погледа на Мерил, тя се обърна и й махна с ръка. После се плъзна по гладката повърхност, водеща към ръба.

Гавинг я забеляза и понечи да се оттегли зад ъгъла, но тя го спря:

— Почакай малко, Гавинг!

Той въпросително я погледна.

— Искам да поговоря с теб.

— Добре — предпазливо рече той.

— Нямам оръжие — усмихна се тя. — Ако искаш, мога да ти го докажа…

— Няма нужда — поклати глава той, но тя вече беше съблякла блузата си. Насочи се към него. Искаше да върви изправена, но кората беше прекалено гладка за подобно начинание. В пълзенето липсваше онова достойнство, което в момента държеше да покаже. Все пак, без униформата на Триединния взвод, вече не изглеждаше като бременна…

— Сам виждаш, че панталоните ми нямат джобове — добави тя. — Искам да ти обясня защо не мога да се върна на Туфата Далтън-Куин…

— Защо наистина? — попита Гавинг, като напразно се опитваше да отмести поглед от гърдите й. — Искам да кажа, че желая да го чуя. Известен съм с това, че обичам да задавам досадни въпроси… — Направи опит да се усмихне, но смехът заседна в гърлото му — Всъщност, защо не разкажеш историята си пред всички?

Тя поклати глава.

— Гавинг, ако не ми помогнеш, вероятно ще ме убият… Нека ти разкажа за Триединния взвод.

— Нали вече го стори? Всички сте бойци и жени… Дори и мъжете.

— Точно така. Ако на някой мъж му се прииска да бъде жена, той постъпва в Триединен взвод. Същото върши и жена, която не желае да забременее. Така изпълнява дълга си към племето, без да прави деца…

Гавинг направи опит да проумее нещата:

— Значи те карат да се биеш, след като не искаш деца, така ли?

— Точно така. Не само да се биеш, но и всичко останало, което е свързано с опасност. Ето виж това… — Панталонът й се смъкна към глезените, а Гавинг засрамено отмести очи. Въпреки това забеляза огромния белег, който се спускаше на половин метър от ребрата към бедрото — … Това е спомен от опашката на една птица-сабя. Спасих се благодарение на летящата шушулка. Ако не беше се задействал навреме, със сигурност щях да бъда изхвърлена в небето.

Замълча, изведнъж несигурна дали трябва да се гордее с подобни неща. Но вече беше късно. Всъщност, по-добре да види белега още сега, вместо при друг случай…

— Неотдавна и ние се бихме с птица-сабя — рече Гавинг. — Бяхме трима, върнахме се двама…

— Тези птици са изключително опасни.

— Вярно. А ти не харесваш мъжете, така ли?

— Наистина не ги харесвах, особено когато бях на четиринадесет…

— Но нима някой може да се налага на едно четиринадесетгодишно момиче? — учуди се той.

До този момент тя мислеше, че никога вече няма да се усмихне. Оказа се обаче, че не е така.

— Вероятно съм им се струвала привлекателна. Те всички… всички ми досаждаха и единственият начин да се отърва беше да постъпя в Триединния.

Той чакаше.

— Сега обаче съм на двадесет и две и искам да променя живота си. Трудно е, защото в Триединния взвод си изработваш определен начин на мислене… Само загатване за желание като моето се наказва със смърт… — Усети, че повишава глас и си наложи да шепне: — Той ми каза, че трябва да се срамувам от себе си. Може би щеше да ме издаде… Но това вече е без значение, тъй като нямам намерение да се връщам обратно.

Той понечи да я докосне по рамото, но навреме се овладя.

— Не бива да се притесняваш за това. Така или иначе сме заковани тук и не можем да мръднем никъде. Ако можехме, най-доброто решение би било да намерим свободно дърво.

— Аз пък искам да правя бебета — каза тя и зачака.

Вероятно най-сетне беше разбрал, тъй като не помръдваше.

— С мен? — Гласът му беше шепот: — Защо точно с мен?

— О, по дяволите! Защо просто не… Е, добре, с кой друг? Образования живее само с фантазиите си. Алфин го е страх да не падне. Клейв? Доволна съм, че е тук, той е добър водач. Но такива като Клейв ме принудиха да постъпя в Триединния! Той ме плаши, Гавинг. Докато с теб не е така, въпреки че те видях да убиваш Сал и Смита… — Разбра, че е сбъркала, още докато думите излитаха от устата й.

Той видимо се разтрепери.

— Аз не ги мразех, Миния! Но те ни нападнаха, без да кажат дума. Бяха твои приятелки, нали?

Тя кимна:

— Денят започна лошо, много лошо… Но аз няма да се върна.

— И всичко стана заради една ветрилна гъба!

— Не ме отблъсквай, Гавинг. Не бих могла да го понесла…

— Не те отблъсквам. Просто никога преди това не съм го правил.

— Аз също.

Тя свали панталоните си, но нямаше въже, за да ги привърже. Забелязал това, Гавинг се ухили. После заби един клин в кората и върза две въжета за него. С едното прикрепи панталоните на Миния, към тях добави своите дрехи. Другото въже върза около кръста си.

— Гледал съм — призна с неохота той.

— И това е нещо… Аз нищо не съм виждала.

Ръката й докосна това, което доскоро беше скрито под панталоните му. Преди години някакъв мъж беше пъхнал насила члена си в ръката й, но той не изглеждаше така. Този тук се променяше пред очите й. Да. О, да…

Беше се надявала, че нещата ще се получат от само себе си. Оказа се, че не е така. Свикнала да използва краката си като допълнителен чифт ръце, тя ги протегна и го придърпа към себе си. Очакваше болка — знаеше за нея от колежки, постъпили в Триединния, след като бяха изгубили девствеността си. Но Миния не се страхуваше от болката, отдавна беше свикнала с нея.

Гавинг като че ли пощуря. Сякаш се опитваше да превърне двамата в едно същество. Тя го притискаше към себе си, единственото й желание беше нещата да следват естествения си ход. Но внезапно установи, че и на нея й става нещо! До решението за този акт стигна хладнокръвно, но сега всичко в нея се променяше… Да, искаше й се да останат слети завинаги, ръцете и краката й се вкопчиха в него с отчайваща сила. Но не, ето, вече се разделят!… След миг всичко свърши…

Проговори едва след като успя да напълни дробовете си с въздух:

— Никога не ми бяха разказали, че е толкова хубаво…

— На мен ми го казваха и се оказаха прави… — изпусна една дълбока въздишка Гавинг. — Хей, не те ли заболя? — Отдръпна се от нея и погледна надолу: — Има кръв… Не е много, но все пак има…

— Заболя ме, но аз умея да търпя, Гавинг. Боях се, че така и ще си умра девствена.

— Аз също — тъжно кимна той.

Една ръка стисна глезена на Образования и го избави от кошмарите.

— Какво има? — стреснато се надигна той.

— Има ли причина Гавинг да не може да прави бебета? — попита Мерил.

— Че какво да прави тогава, гъби ли? — промърмори Образования и замаяно се огледа: — С коя, с пленницата ли?

— Да. Нямам причина да им преча, но искам да ги държа под око… В случай, че онази е намислила нещо друго… Но някой трябва да застане на пост.

— Защо точно аз?

— Ти се случи най-наблизо.

— Добре — протегна се Образования. — Ти върви на пост, а пленницата остави на мен.

— И така става — засмя се Мерил.

Дочул гласове, Образования предпазливо надникна зад ръба на кората. Голи както майка ги е родила, Гавинг и Миния се рееха в небето, вързани за някакво въже.

— Ние сме сто седемдесет и двама — каза Миния. — Което означава, че сме два пъти повече от вас, така ли?

— Горе-долу.

— Щяхме да пренаселим туфата. Службата в Триединния взвод е по-скоро начин за спасение, отколкото наказание. Не трябваше да имаме толкова много деца. А мен ме биваше, знаеш… Умея да се бия като дявол.

— Търсила си спасение от… Ъ-ъ-ъ… От това?

— От това и от бременността — засмя се тя. — Майка ми умря при четвъртото раждане, а това бях аз…

— Още ли те е страх?

— Разбира се, че ме е страх. Случайно да имаш желание да износиш едно бебе вместо мен?

Телата им се сляха и Образования засрамено извърна глава. Очите му неволно се насочиха към небето. И изведнъж се вцепени. Точно над главите им зееше огромна уста.

Гигантската паст бавно се затвори, после отново зейна. Въртеливото й движение беше почти незабележимо. Над горната челюст се виждаше чудовищно око, под долната имаше нещо като свита костелива ръка. Звярът беше на цял километър разстояние от тях и въпреки това изглеждаше огромен…

Туловището тромаво се завъртя около оста си. Беше сравнително късо, но за сметка на това притежаваше широки и прозрачни криле. Илюзия нямаше — действително представляваше една уста, снабдена с перки. Достатъчно голяма, за да погълне наведнъж сала заедно с обитателите му. През тъканта на бузите прозираше мътна слънчева светлина.

Рееше се сред облаците насекоми, изплували при катастрофата с дървото, и очевидно не беше хищник. Това е хубаво. Нямаше ли в записките на Учения описание на такова животно? Май го беше кръстил с някакво смешно име…

Мерил докосна рамото му и той подскочи.

— Притеснявам се от този бръмбароядец — промърмори тя. — Забелязваш ли, че сме обградени от насекоми?

— Нима мога да го пропусна?

В действителност вече беше успял да свикне с тях и не им обръщаше внимание. Не жилеха, но бяха навсякъде около сала — безброй крилати създания с най-различна големина — от дълги колкото пръст до миниатюрни точици, които едва се забелязваха.

— Малко сме едрички, за да ни погълне без да иска…

— Сигурно. Но какво ще стане с…?

— Мисля, че опасност за Гавинг няма. Но за всеки случай ще го наглеждам.

— Добре.

— Гледат ни! — прошепна Миния и тялото й се стегна.

— Спокойно — отвърна Гавинг, след като се озърна. — Това е Образования.

Тя видимо се отпусна.

— Дали няма да си помислят, че правим нещо нередно?

— Едва ли. Освен това, аз мога да се оженя за теб.

— Сигурен ли си, че го желаеш? — неуверено заекна тя.

Не беше. В главата му се блъскаха безразборни мисли. Първият любовен акт го разтърси далеч по-силно от гибелта на дървото. Сега той обичаше Миния и вече се страхуваше от нея. Защото стана твърде зависим от удоволствието, което тя можеше да му дари, но и да откаже… Дали вече не си въобразява, че го притежава? Все още помнеше урока от несполучливия брак на Клейв… Или по-скоро това, което знаеше за него… Подобно на Мейрин, и Миния беше по-възрастна от партньора си…

Но всичко това няма значение. Племето Куин разполагаше едва с четири жени. Джаян и Джини принадлежаха на Клейв, оставаха Мерил и Миния…

— Сигурен съм — отвърна на глас той. — Искаш ли да го обявим?

— Остави ги да спят — каза тя и се притисна към него.

В следващия момент забеляза как огромната жвакаща уста се измъква от облаците насекоми. Сега беше значително по-близко и се виждаше, че няма зъби, а само устни и тесен змийски език. Бавното въртене позволяваше на звяра да наблюдава цялото небе и бързо да открие евентуалната опасност.

— Дали става за ядене? — обади се Гавинг.

— Аз съм жадна.

— Трябва да има начин да се доберем до това езерце!

— Гавинг, скъпи… Ние също имаме нужда от сън. Смяната ти вече свършва, нали?

Чертите му се разкривиха от гигантска прозявка, последвана от широка усмивка.

— Все пак трябва да кажем на някого.

Свит на две, Образования тихо похъркваше. Гавинг опъна въжето му и подвикна:

— Ние ще се женим.

Очите на Образования се отвориха.

— Добра идея — кимна невъзмутимо той. — Сега ли?

— Не, първо ще изчакаме да се събудят и другите. Хайде, ред ти е да поемаш дежурството.

— Добре.