Вихрен свят

Глава седемнадесета„Когато бърнамският лес…“5

Огромните сребърни цветове се надигаха и се свиваха навътре, фунията в центъра им беше извърната навън и на изток, в една линия със слънцето. Там, на изток, беше и Голд. Изглеждаше невероятно близо. Мудният въртоп от урагани представляваше странна гледка: нереална и научно необяснима, но спираща дъха.

Клейв и Кара бяха сами. Огньовете бяха изгасени, хората за поддръжка отидоха да вършат друга работа.

— Знаеш ли закона за противодействието? — попита Шарманката.

— Не съм дете.

— Когато па̀рата изскочи от фунията, джунглата ще се задвижи в обратната посока. Това става, за да получи допълнителна влага от Мъгливия пръстен. Без нашата намеса… Цикълът трае двадесет години, май се възстановява някакво гориво.

— Значи затова са ви нападали безнаказано.

— Да. Но сега ще сложим край на това.

Цветовете се намираха под ъгъл от тридесет градуса спрямо вертикалата. Слънцето светеше право във фунията, към неговата светлина се прибавяше и тази на сребристите цветя, фунията блестеше ослепително.

— Сърцето на джунглата изстрелва па̀ра, когато слънцето грее право в цветовете — каза Кара. — Никак не е лесно да стане тогава, когато ние желаем това, но… Започвам да си мисля, че ще бъде точно днес.

Всичко стана така, сякаш се подчиняваше на командите й: от фунията се разнесе меко, но пронизително свистене, горещ въздух обля лицето на Клейв. Джунглата се разтърси, двамата бяха принудени да се вкопчат в зеленината с всички сили.

Облак гъста па̀ра скри слънцето, тялото на Клейв се разтърси, нещо започна да го притегля в небето.

— Действа! — възбудено извика той. — Не си представях, че… За колко време ще стигнем до дървото?

— За ден, а може би и по-малко… Бойците вече се събират.

— Какво? Защо не ми каза?

Разгневен и силно възбуден, Клейв се шмугна в зеленината, без да дочака отговора й. Господи, нима Кара възнамерява да го лиши от място в предстоящата битка? Но защо?

Образования напрегна взор и огледа четиримата труноносци, които въртяха педалите на асансьорите. Един от тях беше Гавинг. Дали ще открие начин да му предаде краткото си съобщение? „Миния е добре, намира се при бременните жени. А аз съм в Цитаделата…“

— Значи не можа да изтраеш до Празниците — обади се Ордон.

Образования подскочи от изненада и тялото му увисна във въздуха, подчинило се на свободното реене.

— Добре де, забрави го — засмя се отдолу Ордон. — Всеки би се възползвал от такъв шанс… Точна затова се притесни и Длорис, разбрала че прегледите ще вършиш ти, а не Лори.

— И ти през цялото време гледа, така ли? — сконфузено се усмихна Образования.

— Не, аз никога не постъпвам така. Винаги мога да отскоча до Трапезарията. Надникнах да те предупредя. Така видях какво пъхаш и вадиш между краката на онази! — Ордон се засмя и го побутна към асансьора.

Изглеждаше приятелски настроен, но все пак си оставаше пазач. Образования не биваше да бъде нараняван, но това не означаваше, че може да получи шанс за бягство. Бяха отскочили до комплекса за бременни жени по обиколния път — край ръба на ствола, по него обикновено вървяха моряците. Сега се връщаха обратно. По всяка вероятност Ордон искаше да свърши нещо край ръба. Образования му зададе колеблив въпрос, но той веднага стана хладен и подозрителен. Очевидно не беше склонен да споделя намеренията си с някакъв каторжник. Туфата остана отдолу. Придвижването по този начин беше далеч по-лесно от четиридневното катерене по Дървото Далтън Куин. Ято дребни птици се виеше на известно разстояние от ствола.

— Глупчовци — поясни Ордон. — Страхотен деликатес, но могат да се ловят само с КАРМ. Предишният Учен ни позволяваше да го правим, но Кланс не разрешава.

Над туфата се сипеше дъжд. Дали това не е причината, поради която Първия изгаря от желание да премести дървото? Нима се грижи чак толкова за мокрите граждани?

Движещо се дърво! Образования все още не беше свикнал с тази объркваща го мисъл. Избираш времето и тръгваш накъдето пожелаеш!

На изток от туфата висеше пухкава зелена маса, зад която се стелеше странна бяла мъгла. След два-три дни Дървото Лондон щеше да се отдалечи. Дали не губя търпение, запита се Образования. КАРМ е в състояние да стигне до Щатите Картър независимо от разстоянието. Ако той не успее да похити КАРМ, очевидно е обречен да остане тук завинаги… Но ако има шанс, защо трябва да бърза?

Времето го притискаше.

Животът като Чирак на Учения беше напълно поносим. След неколкостотин нощувки положително ще се приспособи към него напълно. И точно от това се страхуваше. Когато подходящият миг настъпи, вероятно ще действа прекалено бавно, или изобщо няма да си мръдне пръста…

Клейв откри Мерил в Трапезарията, заета да топи върховете на стрели във вряща течност с отвратителна миризма. Това беше отрова, която Племето Картър извличаше от един особен вид папрат.

Ускорението го хвана в момента на скока и той беше принуден да се улови за преплетените клонаци.

— Значи е истина! — засмя се той. — Не бих посмял да я нарека лъжкиня, но все пак…

— Какво става, Клейв? — уплашено извика Мерил, понесла се във въздуха сред купища разпилени стрели. Все пак успя да хване гърнето с отровата преди да се разлее.

— Движим се към целта — отвърна Клейв и скочи към раницата, която приготви още преди няколко дни. — Бойците вече са на повърхността.

— Какво? — изръмжа Мерил. — Разполагаме ли с някакво време?

През цялото си пленничество тя се учеше да прави стрели, да зарежда арбалет и да стреля с него. Усвои точната стрелба като най-добрите бойци на Племето Картър. Дори по-добре от тях, тъй като силните ръце й помагаха да зарежда оръжието с невероятна бързина.

— Мерил, намираш се в Щатите Картър — погледна я Клейв. — Това означава, че имаш избор… Подобно на повечето от тях, които също не са граждани…

— Какъв избор?

— Да дойдеш или да останеш.

— О, Председателю, я по-добре иди да нахраниш дървото!

Клейв грабна наръч прясно намазани с отрова стрели и ги пъхна в колчана си.

— Тогава си събирай нещата и тръгвай!

Притеглянето беше подобно на това в Туфата Куин. В тунелите почти ходеха. Но все пак беше странно: тресеше се всичко, клончета, зелени листа…

Клейв внимателно се придърпваше към небето. Над хоризонта се издигаше огромен облак. Повърхността на джунглата стана почти вертикална и той внимателно гледаше къде се хваща.

От зелените дълбини изскачаха бойци. Петдесетина вече бяха възседнали своите семенници. Клейв беше ядосан. Шарман му каза прекалено късно за предстоящия бой, а на Мерил така и нищо не беше обяснила… Защо? За да ги отстранят?

„Разбира се, че ще се бия, но не ми казаха навреме…“

Може би Картър имаха по-голяма нужда от трупоносци, отколкото от граждани.

Той помагаше на Мерил през гъсталака. В очите й светеше войнствен блясък.

— Ловците ни оставиха — процеди тя. — Вероятно са решили, че само ще си губят времето с нас.

— Аз бях със счупен крак — засмя се Клейв. — Но това, че оставиха и теб, наистина е една ужасна грешка!

— Не се смей, наистина е така! — отсече Мерил и размаха харпун с натопен в жълтеникава отрова връх. — Виждаш ли го това тук? Ако не умреш от него, поне със сигурност превърташ от мазилото!

Небето се запълни с огромния облак. В тъмните му дебри проблясваха светкавици. Клейв се извърна на запад и видя неясна тънка сянка. Това беше Дървото Лондон, прекалено голямо, за да потъне изцяло в облака. Беше дълго петдесетина километра, почти двойно по-късо от Далтън-Куин. Същевременно обаче надвишаваше петкратно голямата ос на джунглата.

Антон — избраният от Комлинк водач, вече бе обвил с крака огромен семенник. Той беше по-мургав от останалите членове на Племето Картър, толкова висок и слаб, че Клейв очакваше всеки момент да се счупи. Въоръжението му се състоеше от арбалет със стрели и тояга с тежък топуз в края. Ноктите му бяха дълги и изключително остри, цялото му тяло беше покрито с белези. Изглеждаше див и опасен.

Краищата на семенниците бяха запушени с дървени тапи. Боецът можеше да маневрира, променяйки разположението на теглото си. Клейв беше успял да потренира с няколко семенника и считаше, че вече ги е овладял.

Семенниците бяха повече от бойците. Около стотина бяха отделени за резерв, привързани с тънко въже. Мерил си избра един и го яхна.

— Да те привържа ли? — попита Клейв.

— Не, ще се оправя сама — отвърна тя и преметна въжето си.

Клейв сви рамене и избра един семенник за себе си. Беше по-голям от него, но тежеше не повече от тридесет килограма.

Мъжете бяха малко повече от жените.

— Забеляза ли жените? — попита Мерил. — Бият се за гражданство в Щатите Картър. Една гражданка е по-добра съпруга, а семейството получава право на два гласа в Общото събрание.

— Естествено.

— Как го правят, Клейв?

— Поверително — усмихна се той и отбягна тъпия край на харпуна й — Нямам право да говоря за това. Шарман каза, че джунглата ще мине под ъгъл спрямо дървото, на около километър от средата му. Тогава стартираме. Ще изравним скоростта си с тази на дървото, докато те все още са изплашени и не са разбрали какво става.

— А как ще се върнем?

— И аз попитах същото — изви вежди Клейв. — Лизет и Хилд ще влачат допълнителни семенници и ще останат да се реят в небето по време на битката… Което няма да ги спаси, ако ловците използват КАРМ. Затова първата ни задача е да завладеем КАРМ.

— Какво по-точно ще правим? Говоря за теб и мен…

— Ние трябва да съберем Племето Куин. Искам да поддържаме добри отношения с Щатите Картър, но племето е най-важното нещо за нас… Ех, много ми се ще да зная къде са сега всички!

Мъглата започна да ги обвива, прониквайки и в околния гъсталак. Излезе вятър, небето изчезна в бурята. Погледът на Клейв продължаваше да е прикован в неясните контури на Дървото Лондон, което бързо се приближаваше.

Най-близо до тях се оказа външната туфа — тази, която обитаваха гражданите. Следователно те първи ще забележат опасността. Към ствола летеше няколко километра зелена маса, от която всеки миг щяха да изскочат зелени бойци… Шанс да ги изненадат нямаше. Джунглата беше твърде голяма, за да се доближат незабелязано.

Реално погледнато, възможността да спасят някого беше нищожна. Щяха да причинят колкото се може повече поражения и да загинат. Защо първо не атакуват външната туфа? Биха могли да убият известно количество граждани и да се измъкнат.

Но вече беше късно. Шарман беше на километри оттук и управляваше струята пара така, че да прекара джунглата на косъм от дървото. Нямаше никаква възможност да се стигне до нея, нито пък да я убедят, че планът трябва да претърпи промяна.

Размазаната сянка бавно се оформи като гигантски знак — интеграл, окичен с туфи в двата края. Бойците на Картър вече държаха саби. Клейв също измъкна своята.

— Бойци! — вдигна ръка Антон, изчака възцаряването на пълна тишина й извика: — Врагът трябва да запомни добре нашето нападение! Не е достатъчно да строшим няколко глави и да си заминем. Ще повредим Дървото Лондон така, че да избием от главите на обитателите му всяка мисъл за война с Щатите Картър! При това не само на днешните, но и на бъдещите му обитатели! Провалим ли се сега, те ще изчакат да станем неподвижни и отново ще ни нападнат… Нека им дадем добър урок!

— Атака!

Шестдесет саби замахнаха към въжетата, които ги придържаха към джунглата. Шестдесет ръце издърпаха запушалките от семенниците. Семената се понесоха по вятъра, напоен с миризма на гниещи растения. Отначало се движеха в плътна група, дори си пречеха. После започнаха да се разреждат, тъй като семенниците имаха различна тяга.

Възседнал свистящото растение, Клейв здраво го стискаше с ръце и крака. Люшкаше се малко повече от останалите, тъй като нямаше достатъчно опит. Кръвта се оттегли от главата му. Ускорението беше страхотно.

Небето беше тъмно и безформено, прорязвано от ослепителни светкавици. Летяха точно според първоначалните изчисления и бързо се приближаваха към средата на дървото. На широката площадка се виждаше носителят. Носът му бе притиснат в дървото, от опашката му излитаха огромни пламъци.

Лори натисна синия бутон.

Сводестият прозорец-екран се запълни с цифри. На таблото под него се появиха четири групи сини чертички, подредени като ромб около дълга вертикална черта. Образования бързо запамети конфигурацията.

— Предпазните колани! — заповяда Кланс.

Лори раздразнено се извърна, но след това се подчини. Пръстите й затичаха по клавиатурата. Образования най-сетне проумя какво става. КАРМ се разтърси, двигателите изреваха. Столът под него мръдна като жив.

Ускорението го залепи назад към облегалката, след това намаля. (На Туфата Куин този ефект нямаше значение, но Учения го беше накарал да си го набие в главата. Това не е притегляне, а ускорение! Усеща се по един и същ начин, но причините и последствията са различни. „Ускорение“, една от любимите думички на мъртвия Учен…)

Сводестият екран почти опираше в ствола. Около страничните илюминатори се виеха леки вихри.

Лори премина на зелената клавиатура. В екрана се появи нещо като прозорче, през което се виждаше част от небето и бяла ослепителна светлина. Беше доста объркващо, тъй като прозорчето предаваше едновременно панорамата пред и зад тях.

Кланс стана и тръгна към въздушния шлюз, явно за да наблюдава отвън. Придвижваше се внимателно, използвайки ръкохватките по стените и облегалките на многобройните кресла. Образования тръгна след него, но няколко килограма сила от привличането… не, от ускорението, бързо го подеха и запратиха към задната стена. Разнесе се оглушителен трясък.

Кланс, стиснал здраво рамката на шлюза, извърна глава:

— Дръж се, Джефър, след минута съм при теб! Гледай да не изпаднеш, тъй като едва ли някога ще се върнеш обратно! — Главата му надникна навън, от устата му излетя цветиста ругатня.

— Какво има?

— Джунглата! — извика Кланс. — Понятие нямам как са я накарали да се движи! Но ние ще ги изненадаме и положително ще им се измъкнем!

Засмя се и извърна глава, но вече беше късно. Образования връхлиташе отгоре му.

Ритникът улучи Учения малко над бедрото. Кланс нададе силен вик и политна напред. Дългите му пръсти обаче не изпуснаха рамката. Петата на Образования ги размаза, тялото се откъсна и полетя в небето.

Пристъпи към външната врата и предпазливо надникна навън. Грохотът на двигателите го оглуши.

Огромното дърво бавно се движеше. Кланс се рееше отзад, ръцете му напразно се опитваха да докопат мрежите по корпуса на КАРМ. Изглежда от уплаха беше забравил, че има въже. Зърна главата на Образования и закрещя. Не се чуваше нищо, Образования така и не разбра дали се моли, или ругае… Той просто сви рамене и погледна настрани.

Дървото беше леко огънато под натиска, приличаше на лъка на Миния. КАРМ го притискаше точно в средата, а туфите се влачеха отзад, не много далеч. При по-силен натиск имаше опасност средата да се прекърши. Това обаче едва ли щеше да се случи, тъй като КАРМ очевидно работеше с максимална тяга.

Тялото на Кланс бързо се смаляваше по посока на Вой, притиснат от синьо-белия пламък, който излиташе от главния двигател на КАРМ.

Пръв ги видя Ордон, спрял на половината път до асансьора.

Джунглата вече изпълваше половината небе. Около нея се носеха рояк предмети със странна форма, наподобяващи онези, които видя, преди салът да се забие в джунглата. Но това са гиганти от джунглата, възседнали реактивни семенници!, изтръпна той.

Образования бързо разбра, че ако КАРМ продължава да тласка дървото, бойците на Картър никога няма да го достигнат. Главният двигател трябва да бъде изключен незабавно!

Все пак не беше изпреварил събитията и смъртта на Кланс не беше напразна!

Лори!

Обърна се и бързо се насочи към сводестия екран. Слава Богу, Лори не беше забелязала какво става. Очите й изведнъж се заковаха в дисплея за обратно виждане, тялото й започна да се надига. Очевидно бе зърнала сянката, която се преметна няколко пъти и се стопи в пламъците.

Обърна се. В момента на удара очите й бяха впити в очите на Образования.

Главата й се отметна назад, тялото безсилно увисна на коланите. Образования свали въжето си и я върза за един стол. После се настани пред командния пулт и започна да го разглежда.

Жълтите клавиши управляваха животоподдържащите системи, включително вътрешните светлини и въздушния шлюз. Зелените бяха за сензорите, външни и вътрешни. Сините управляваха двигателните системи на КАРМ, включително горивната смес, водния резервоар и подаването на гориво. Белите служеха за разчитане на касетите.

Как беше пуснала двигателите Лори? Главата му беше празна, пръстът му натисна синия бутон. Нищо. Синият дисплей изчезна, но грохотът на моторите продължаваше да е все така силен. Натисна още веднъж и дисплеят отново се включи.

През страничния илюминатор се виждаха групички от хора в сини униформи, които пъплеха по кората. Няма време, мисли!, заповяда си той. Синя вертикална черта заобиколена от други чертички — това вероятно е разположението на моторите отзад. Докосна с пръст синята черта.

Грохотът рязко стихна и дървото се изправи рязко. Тялото му политна напред, после настъпи тишина.

Кенди се беше приготвил да излъчи обичайното си съобщение, когато изведнъж източникът на водородна светлина изчезна.

Това беше озадачаващо. Обикновено главният двигател, на КАРМ работеше по няколко часа. След това започваха да работят помощните двигатели. Кенди продължи да следи носещата се точка в ураганите на Мъгливия пръстен и отново зачака.

Дузина моряци се насочиха към КАРМ с въжета и куки в ръце, опасявайки се, че той отново ще заработи. Далеч пред тях, само на метри от прозореца-екран, се намираше Ордон. По лицето му бе изписана жажда да убива.

Сега трябва да се действа бързо! Образования натисна жълтия бутон. Екранът беше препълнен. Най-напред да изключи синьото! Изписаха се поредица от индикации: вътрешни лампи — намалени, вътрешна вентилация — включена, температурата беше показана с вертикална черта с резка по средата, сложна схема представи кабината на КАРМ, погледната отгоре. С трескави движения на пръстите Образования затвори линиите, които би трябвало да изобразяват вратите. Шлюзът зад гърба му меко се захлопна.

Лори се размърда, отвън се разнесе приглушено тропане.

Образования започна да се занимава със зеления дисплей, като включваше различни камери, за да огледа какво става наоколо. За невероятно кратко време трябваше да се научи да лети с тази звездна реликва. Усети погледа на Лори в гърба си, но не се обърна.

Ударите се преместиха по други точки на корпуса. Зад един от страничните люкове надникна лицето на Ордон. Вероятно се беше покатерил по мрежите. Заблъска по стъклото.

Образования пристъпи натам и каза нещо. Ордон озадачено го изгледа, тъй като не чуваше нито звук. Образования сви устни и изразително повтори кратката дума. Думата, която би трябвало да оправдае убийството на Кланс — неговият благодетел и закрилник, пленяването на Лори, уязвимостта на Дървото Лондон срещу атаката.

— Война, Ордон! — рече той. — Война!