Вихрен свят

Глава двадесет и втораДървото на Гражданите

Показанията, достигащи до Кенди, ставаха все по-неясни. Не можеше да повярва, че камерите по корпуса на КАРМ работят безупречно, въпреки липсата на каквато и да била поддръжка в продължение на векове. Това важеше най-вече за двойката отзад и вътрешната. Те изпращаха отлични картини на звездното небе и сгъстяващата се атмосфера на Мъгливия пръстен. Пред горната камера се появи плазма и Кенди потърси спектралните очертания, свидетелстващи за наличието на въглерод и метали. По тях щеше да разбере, че корпусът на КАРМ се е нагрял до температурата, която предизвиква изпаряване на тези елементи. И действително ги откри. Но за негова изненада те бяха ограничени, в рамките на това, което би могло да се очаква от един нов КАРМ.

Съдържанието на въглероден двуокис във вътрешността на кабината продължаваше да се повишава, силата на вибрациите стана огромна. Пасажерите страдаха — широко разтворили уста, те дишаха тежко. Температурата достигна нормални стойности и продължи да се повишава, фигура с размазани очертания свали предпазните колани и започна да къса дрехите си. Нарастващата йонизация блокира медицинските сензори, но малко преди това пилотът показа явни признаци на напрежение…

КАРМ можеше да оцелее, но можеше и да не оцелее. А Кенди не беше сигурен кой от двата варианта предпочита.

Защото пак сбърка.

Принципът беше прост, Държавата го използваше безотказно. В името на каузата всеки потенциален изменник бе подтикван към едно или друго гнусно престъпление. Така Държавата си осигуряваше подкрепата му завинаги, тъй като в противен случай би трябвало да признае доста неприятни факти.

Обратното положение също беше много просто. Подобни заповеди не трябва да се издават никога при реалната опасност да не бъдат изпълнени.

Кенди беше ядосан и засрамен. Опита да спечели лоялността на тези хора, като ги подтикна към екзекуция. Но се получи нещо съвсем друго: те се превърнаха в бунтовници, отказващи препоръките на Държавата! Налагаше се бърза и тактична смяна на политиката. Но на това попречи КАРМ, който навлезе в атмосферата и йонизацията започна да руши комуникациите. В същото време показанията на медицинските сензори недвусмислено сочеха, че обитателите на КАРМ бяха излъгали за нещо. Това също беше негова грешка, не биваше да ги тласка в подобна посока. Не разполагаше с достатъчно информация, за да прецени какво бяха скрили от него.

Вече е твърде късно. Дори да им зададе курс към смъртта, йонизацията би могла да го измени. И тогава те ще оцелеят… Ще започнат да разказват какви ли не небивалици за могъщия, но лековерен Кенди, когото са успели да сплашат. А ако загинат? Тогава Кенди ще си остане една легенда, която избледнява във все по-мъглявото минало.

КАРМ продължаваше да потъва в огнения въртоп на атмосферата. Скоро информацията изчезна, дори сензорите в кабината престанаха да изпращат своите сигнали…

Пред носа се появи синкав пламък, прозрачните му струи облизваха корпуса. Образования усещаше топлината направо с лицето си. Разбра, че скоро отново ще започнат да губят въздух, тъй като черният лед около рамката на сводестия екран започна да се топи и не след дълго се превърна в черна, кипяща кал. Но сгреши. Стана обратното: свистящият нажежен въздух пред носа на КАРМ започна да влиза в кабината.

Към тях летяха всякакви тела. По-дребните дори не се усещаха. Петната от кръв почерняха и започнаха да се изпаряват. Но по-големите предмети бяха опасни и трябваше да се избягват.

Ръцете на Образования стискаха облегалките на креслото. Даваше си ясна сметка, че няма смисъл да прави опити за управление на КАРМ, това само би влошило нещата. С това се занимаваше Лори, а той просто я наблюдаваше със стаен ужас. От стиснатите зъби и напрегнатата й поза личеше, че е на прага на истерична криза. Пръстите й бяха свити като нокти на граблива птица, личеше, че се колебае. Ръката й се плъзна към пулта за управление, после се отдръпна… Втори, трети път. След това изведнъж натисна сините чертички. Пръстите му изтръпваха, когато тя твърде бавно реагираше на опасностите.

Накара пътниците да заемат място в креслата. Постигна го с цената на доста крясъци, въпреки възраженията им. Тялото на Хорс беше прикрепено към задната стена, до него Марк — Сребърният човек, също се вкопчи в куките с нечовешка сила. Клейв повтори движенията му, готов да се закълне, че собствената му сила е достатъчна. Всички други, дори и гигантите от джунглата, се бяха вързали в креслата, които все пак предлагаха някаква защита. Влизането в атмосферата нямаше нищо общо с онова, което бяха изпитали при включването на главния двигател. Сега въздухът се опитваше да разбие КАРМ на късчета горящ метал.

Образования остави управлението в ръцете на Лори, правилно преценил, че тя ще се справи по-добре. Ако не за друго, то поне защото половината от живота й беше преминал на борда на КАРМ. Стиснал ръчките на креслото, той седеше и чакаше всеки момент да бъде размазан като буболечка.

КАРМ се движеше на изток и навътре. Гледани от този ъгъл, дърветата-интеграли приличаха на къси, едва забележими зелени чертички. Но Лори успя да ги засече и включи двигателите. Зелена пухкава маса изскочи точно пред носа на КАРМ и тя светкавично увеличи тягата на левите двигатели. Корабът с нежелание се подчини и започна да завива, разтърсвайки се от страничната атака на нажежения въздух. Включиха се и предните мотори, КАРМ видимо забави скорост. Но това не беше достатъчно и зеленото петно изведнъж се превърна във връхлитаща джунгла.

Отзад се разнесе вик на болка. Клейв не беше успял да се задържи и сега Сребърния мъж го крепеше с ръка през гърдите.

Джунглата бързо се стопи, но Образования все пак успя да зърне алени цветя, над които кръжаха птици. Лори коригира курса, носът отново се насочи напред. Широко около километър езерце почти се блъсна в тях, по корпуса звъняха безброй капки. Пред тях имаше все повече пречки.

На пътя им се изпречи нещо, което наподобяваше зелена паяжина. Вероятно беше част от дърво-интеграл, покрита с дива туфа. Зеленината се губеше в далечината, а стволът свършваше рязко, сякаш пречупен. Сред крехките клонки пърхаха дребни птички. Над тях се виеха птици-саби със заплашително разперени криле. Образования се втренчи с любопитство в растението, но не успя да го разгледа добре, тъй като Лори профуча покрай него.

— Лори? — погледна я с тревога той.

— Свърши! — въздъхна тя. — Господи, колко съм уморена! Поеми управлението, Джефър.

— Добре, а ти си почини…

Лори разтърка очите си с юмрук, а Образования докосна сините чертички, за да намали скоростта. С това се задейства и регулацията на температурния режим. В кабината вече беше толкова горещо, че ако не беше смразяващият студ в началото на спускането, всички отдавна биха припаднали от жега.

Обърна се и огледа пътниците. Шестима от Племето Куин, плюс още шестима чужденци. Това беше всичко, те щяха да основат ново племе…

— Върнахме се — обяви той. — Не зная къде точно, но се върнахме! Всички ли са живи? Някой нуждае ли се от медицинска помощ?

— Ти успя, Лори! — извика Мерил. — Доживяхме да ожаднеем!

— Имаме съвсем малко гориво и никаква вода — каза Образованият. — Трябва да открием някое езерце, а след това ще си изберем дом.

— Отвори вратите — обади се Джаян, освободи се от коланите и тръгна назад, следвана от Джини.

— Защо?

— Хорс…

— Ясно.

Въздушният шлюз изпъшка и в кабината нахлу лек ветрец, ухаещ на свежест и чистота. Едва сега Образования си даде сметка каква воня са дишали. Вътрешността на КАРМ тежеше от смрад. Вонеше на разлагаща се плът и пот.

Близначките освободиха трупа от въжетата, по лицата им се изписа отвращение. Завлякоха го до отворения шлюз и ги изтикаха навън. Образования изчака да изхвърлят и костите от рибата-сьомга, после включи двигателите на кърмата. Тялото на Хорс се понесе в небето. Ако някога срещна призрака му, едва ли бих могъл да го излъжа, че съжалявам, въздъхна той. После отново се подсети да не използва главния двигател…

Езерцето беше огромно. Въртеливото му движение беше достатъчно силно както за характерната капкообразна форма, така и за откъсването на стотици дребни, по-малки езерца. Образованият си избра едно от тях, голямо приблизително колкото КАРМ. Носът на кораба бавно докосна сребристата сфера.

Насочи поглед към водата и затаи дъх. Езерцето беше пълно с някакви странни същества, които дишаха вода и приличаха на издължени сълзи с миниатюрни крила. Той включи предните светлини и водата заблестя. Вътре имаше цяла джунгла и плуващите водни птици се носеха на ята между растенията.

— Хайде, Джефър — върна го в действителността Лори. — Никой друг не знае как се прави това. Вземи двама бунтовници с по-яки дробове.

Той я погледна с недоумение, после я последва към кърмата. Не попита нищо, секунди по-късно се сети защо споменава за мъже с яки дробове.

— Клейв, Антон, трябват ни силни мъже — извика той. — Вземете меховете… — Извърна се към Лори и добави: — Това е по-добре от дробове, Учен.

— Добре, ще се задоволим и с мехове — кимна Лори. — Но ако беше се погрижил за по-добра организация на своя бунт, би трябвало да демонтираш помпата и да я вземеш на борда.

Нямаше как да те питам, усмихна се мълчаливо той. Тя отвърна на усмивката му и той я погледна с уважение. Не всеки може да запази чувството си за хумор след ужасите на пътешествие като тяхното.

Лори се зае да закрепва маркуча към задната стена, а Образования грабна другия край и се насочи навън. От мрежите на корпуса нямаше дори следа. Всичко беше изгоряло без остатък. Превърза се с един колан и скочи към водата, която беше само на няколко метра от КАРМ. Последваха го Клейв, Джини и Джаян, всички здраво завързани.

Останалите също започнаха да излизат. Антон беше измъкнал Марк от металния скафандър и предвидливо го беше привързал към себе си. Мерил, Илза, Деби… Наскачаха във водата и започнаха да пият. Едва сега Образования усети жажда. През цялото време на полета не беше дори помислил, че някой може да е жаден. Потопи глава във водата и засмука с такава сила, сякаш имаше намерение да изпие езерцето. Предните фарове на КАРМ хвърляха весели отблясъци във водата. Издърпа се на повърхността едва когато усети, че дробовете му ще се пръснат. Другите също пиеха, пляскаха във водата и щастливо се смееха.

Нима Лори остана сама в КАРМ?

Очакваше всеки миг машината да заработи, да префучи над езерцето, бълвайки огън. Тогава това, което беше останало от племето, ще трябва да избира между смъртта от изгаряне и удавяне. В следващия миг я видя да излиза, следвана по петите от Гавинг и Миния. Въздъхна с облекчение, засрамен от собствената си небрежност. После тръсна глава и се закле да не я изпуска от очите си.

Лори скочи във водата, пристъпи към джуджето и му каза нещо. После започнаха да се мият. Антон остана край тях и внимателно ги наблюдаваше. Движенията на Лори бяха резки, изпълнени с напрежение. Вероятно се дължат на напрежението и премеждията по завръщането, рече си Образования. Подозренията му изведнъж започнаха да изглеждат глупави. Не, дори жена с волята на Лори не би могла да замисля нов бунт… Вероятно още дълго и тя ще сънува кошмари.

Работеха на смени, прибягвайки до примитивна техника. Тикаха маркуча в гърлото на мяха, изчакваха го да се напълни и след това го изливаха в резервоара. Бавна и изморителна операция, въпреки че използваха три мяха.

— Ръцете отказват да ми се подчиняват — обади се по едно време Миния и подаде мяха си на Мерил. Беше работила далеч повече от останалите, използвайки силата на стоманените си мускули. Мускули на стрелец… Гавинг се беше отделил на известно разстояние и стоеше във водата без да помръдва. На колана му вече се полюшваха четири от странните гъвкави водни птици, покрити с люспи. Миния му хвърли продължителен поглед. Какво ли мислеше за детето, което расте в утробата й?

Забременяването е част от миналото. Всеки човек има минало, но това едва ли се отнасяше за тези граждани тук, отдалечени на стотици хиляди километри от своите домове, останали далеч назад, отвъд ураганите на Голд. За тях миналото не означава нищо, безвъзвратно погребано. Но не и за нея, тъй като тя щеше да има дете. Доскоро дори не се надяваше, че това ще й се случи някога. Как ли се чувства Гавинг?

— Никой не споменава нищо за Шарлс Дейвис Кенди — каза Мерил.

— Че защо трябва да го споменаваме? — учудено я погледна Деби. — Никога досега не беше ни досаждал, едва ли ще го прави и в бъдеще.

— Все пак не е малко да видиш Проверяващия… Ще има за какво да разказваме на децата си. След всичките тези години той трябва да е истински мъдрец!…

— Ако не е луд и ако не ни е излъгал…

— Изложи фактите вярно — обади се Образования. — И ние се хванахме за думите му… Може би има само касети, като мен. Едно джудже Учен, захвърлено във вселената на борда на своя КАРМ… Такива замалко не станахме и ние… Мисля, че едва ли е толкова голям мъдрец, след като не усети лъжата за Марк…

— Лъжата мина, защото аз бях блестящ — засмя се Сребърният мъж.

— Това е вярно, но аз все още се питам защо го направи…

Джуджето отговори след пауза от няколко вдишвания:

— Сам разбираш, че не мога да подкрепя революция, вдигната от трупоносци.

— Това го разбирам. Но защо скри истината от Кенди?

— Защото не му влиза в работата, който и да е той.

— Ясно… Очевидно разполага с някои много интересни машинарии. Може би е залостен на борда на самата „Дисциплина“… Много бих искал да я зърна…

Лори дори не направи опит да се включи в изпомпването. Просто стоеше във водата и разкършваше пръсти, сякаш да провери дали ще я заболят. По едно време изпита страх, но сега всичко беше отминало.

— Ако бих могла да получа „Дисциплина“, изобщо няма да се занимавам с тоя Шарлс Дейвид Кенди! — промърмори тя. — Той е нагъл и арогантен тип, който ни заповяда да убием Марк, както се убива пуйка. Държеше се така, сякаш сме някакви каторжници!

Всички се засмяха, дори и Марк.

Три часа по-късно никой не си чувстваше ръцете. Синият индикатор показваше H₂O: 260.

— Достатъчно ли е? — извърна се Образования към Лори.

— Вероятно да — кимна тя. — Поне за това, което сме замислили…

— Питам се дали не можем да се върнем у дома… — проточи Деби.

Клейв само изсумтя, очите му се насочиха към Лори.

— Страхувам се, че никога няма да намеря Дървото Лондон — неохотно отвърна тя. — А Щатите Картър са още по-малки. И двете останаха отвъд Голд. Ще се наложи да потеглим на запад, да излезем извън Мъгливия пръстен и да използваме отново привличането на Голд. Нима сте готови да повторим този кошмар?

Реакциите бяха красноречиви и тя се усмихна:

— Аз също не бих го сторила… Уморена съм. По-лесно е да стигнем някое друго дърво, където ще закотвим КАРМ. Там ще си направим нова помпа и водата няма да е проблем…

— Ние, естествено, бихме предпочели джунглата — обади се Илза.

— Да, ама сте само трима, докато ние сме девет! — наежи се Мерил. — Хич и не си го помисляйте!

— По-спокойно, Мерил — рече Лори и се извърна към Илза: — Сигурна ли си? Вероятно защото ти харесва да придвижвате джунглата, така ли?

Илза сериозно кимна с глава, а Антон добави:

— Това е едно от нещата, които харесваме на живота в джунглата.

— Но можете да го правите само веднъж на двадесет години — отбеляза Лори. — Докато ние можем да закотвим носителя… КАРМ, в средата на всяко дърво-интеграл и да го задвижим когато и където пожелаем.

— Нима същото не важи и за джунглата?

— Може би, ако ми посочиш къде ще закрепим КАРМ…

Антон се замисли.

— Може би към фунията?… Не, тя бълва пара когато си пожелае… — На лицето му изплува усмивка: — Все пак вие сте мнозинство… Затова приемаме вашите предпочитания. Избираме дърво!

Спряха се на редица от осем сравнително малки дървета, дълги между тридесет и петдесет километра. Без да се допита до никого, Образования се насочи към най-голямото от тях, задейства предните двигатели и увисна над западната страна на вътрешната туфа.

Туфата беше дива. Едно поточе се стичаше надолу по ствола направо в устата на дървото. Потърси с поглед заоблените форми на изоставени стари колиби, но не откри нищо. Зеленината около устата на дървото никога не беше подрязвана, нямаше пътеки за погребални церемонии или за пренасяне на боклук. Нямаше следи от земен живот; нямаше дори плевели.

— Май ние сме първите тук — подвикна весело той. — Лори, казвай как да приземим това чудо!

— Ти управляваш.

Образования започна да разсъждава на глас:

— Според мен ще е най-добре да го закрепим към ствола и да слезем.

— А защо да не се качваме?

— Това сме го вършили и преди. Клейв може да поведе хората надолу, а Гавинг и аз ще изчакаме на КАРМ, готови за спасителна операция. Ще ви последваме едва когато приключите със слизането. Катерили сме се и преди…

— Почакай — обади се Клейв. — Това ще отнеме дяволски много време. Мисля, че е време да престанеш да се правиш на глупак и трябва да ни приземиш до устата на дървото.

— Ами ако я запалим?

— Тогава ще пробваме на друго дърво.

При предложението да се приземят край устата на Дървото Лондон, Лори направо пощуря. Сега само потри очи. Беше прекалено изморена…

Така се чувстваха и останалите. Бяха преживели твърде много шокове, бяха се сблъскали с прекалено много изненади. Клейв е прав: всяко забавяне ще им донесе допълнителни мъки, освен това наоколо имаше предостатъчно дървета-интеграли.

Нямаше подходящо място за приземяване в тази пустош. Навсякъде се виждаше само зеленина, суша очевидно липсваше. Дали наистина ще се запали?

Образования насочи КАРМ към устата на дървото и го вкара в зеленината. Достатъчно навътре, за да се задържи. Разтърсени от съприкосновението, крушенците побързаха да излязат навън и веднага се заеха да гасят пламъците наоколо.

После получиха възможност да се огледат.

Миния стоеше права и дишаше тежко. Черната й коса беше разрошена и мокра, в ръката си стискаше почернялото пончо.

— Растения-хеликоптери! — извика тя и стисна ръката на Гавинг.

— Не знаех, че ги харесваш — засмя се той.

— Аз също. На Дървото Лондон изкореняваха всички неизползваеми растения, включително хеликоптерите и цветята. — Тя чукна няколко от зрелите класове наоколо, семенниците им изхвърчаха нагоре със силно бръмчене. Очите й се заковаха в неговите: — Успяхме, Гавинг! При това точно както го замислихме — намерихме ненаселено дърво, което е наше!

— Жалко, че сме само шестима… Това е всичко, което остана от Туфата Куин…

— Дванадесет сме — поправи го тя. — И ще станем повече.

Беше се борила с огъня с грациозността на хищник, видимото коремче изобщо не попречи на движенията й. Детето е мое, помисли си Гавинг. Няма значение дали е заченато от мен, или бащата е някой ловец. Важното е, че съществува, че е наше… При първа възможност ще обяви това пред останалите. Но сега не е време за това.

— Е, да — промълви на глас той. — Всичко, което виждаш, е наше. Как ще го наречем?

— Иска ми се да е нещо, което харесвам… Което да изразява това, в което сме се превърнали… Вече няма трупоносци, няма триединни… Нека бъде „Дърво на Гражданите“!

На вкус зеленината бе същата като тази на Туфата Куин отпреди сушата; същата, която Образования помнеше от своето детство. Легнал по гръб в девствената зеленина, той с наслада смучеше.

Едновременно с това усещаше погледа на Лори, която го наблюдаваше от сянката. Беше хладна и някак напрегната, свила лакти, като че ли да се предпази от удар.

— Не можеш ли да се отпуснеш? — извърна се към нея той. — Хапни малко зеленина.

— Вече го направих — безизразно отвърна тя. — Не е лоша…

Беше досадно.

— Е, добре, какво те тревожи? Никой няма намерение да те нарича „ловец на каторжници“… Ти ни спаси живота и всички го знаят. Чиста и нахранена си, намираш се в безопасност и всички те уважават. Отпусни се, Учен. Всичко свърши.

Тя отбягна погледа му.

— Не е лесно, Джефър… Освен мен и Марк, на десет хиляди километра наоколо няма друг гражданин на Дървото Лондон… Това не е ли причина ние да… Да се съберем?

Той седна и учудено я погледна. Защо го пита?

— Предполагам, че да.

— Е, и Марк мисли така.

— Много добре.

— Не го каза буквално… Разговаряхме как да градим колиби, но той ме гледаше така, сякаш всичко е решено. Възпитанието му пречи да повдигне въпроса веднага, но какво друго мога да направя? При кого да отида, нима имам друг близък човек? Не искам да се омъжа за джудже, Джефър! Моля те да ми помогнеш!

— Аз…

Тя конвулсивно се извърна, вероятно искаше да види изражението на лицето му. Той вдигна ръка, за да й попречи да заговори.

— По принцип, двама Учени би трябвало да създадат една добра двойка, да се добри партньори. Но дали има смисъл? Ти ме видя да убивам Кланс. Коварно, без предупреждение. Не се заех да произнасям речи за свободата на пленниците, за справедливата война. Просто го убих при първата възможност, която ми се отдаде. Бях готов да убия и теб, стига това да беше наложително за бягството ни…

Лори нито кимна, нито отговори.

— Сега не ме карай да бързам — въздъхна той. — Трябва да помисля… А после, като заспя, спокойно можеш да ми забиеш един харпун в корема.

Тя мълчеше и чакаше. А той започна да разбира защо се дразни от нещастието й. Защото изпитваше чувство на вина и тя го усещаше много добре. Едва ли човек търси точно това у партньора си!

Друг въпрос: Иска ли съпруга? Винаги си беше мислил, че иска… Но сега, при седем жени и пет мъже в Безименната Туфа?… Сред това прекалено рехаво население неженения мъж няма никакви шансове. Докато той имаше възможност да си избере съпруга… И тъй, коя да бъде тя?

Гавинг и Миния вече са женени. Клейв имаше здрава връзка с Джаян и Джини, която близначките очевидно харесваха. Антон, Деби и Илза вероятно са оставили партньори в Щатите Картър, но това не им пречеше да се поогледат и тук… Антон май не беше на тази вълна, докато Дори Деби и Илза да бяха свободни… Някоя и друга лудория вероятно би била забавна, но те изглеждаха прекалено странни за вкуса на Образования. Следователно, какво остава? Май само Лори…

Следващите си думи каза с убеждението, че ще получи отказ:

— Лори, ще ми простиш ли, че убих Кланс?

— Прави ми впечатление, че употребяваш думата убийство, а не някоя друга…

— Това, което стана, не може да бъде наречено война. Зная какво означаваше той за теб, Лори. И по тази причина настоявам за отговор.

Тя се разплака. Образования остана в същата поза, просто давайки й възможност да го ликвидира… Сега или никога, Лори! Ти можеш да решиш всичко. Или аз, или Марк, няма друг. Може би и на Марк давам нова причина да пожелае смъртта ми. Но дали желая да поема този риск?

Тя се обърна, очите й се заковаха в неговите.

— Прощавам ти убийството на Кланс.

— Тогава да вървим в КАРМ и да обявим брака си. По пътя ще намерим свидетели.

Клейв надникна в устата на дървото.

— Долу виждам камъни и това е добре. С тях ще изградим огнище и ще изпечем водните птици, които хвана Гавинг. Разчистете малко зеленина, за да освободим пространство. Къде ще направим Трапезарията?

Наоколо нямаше много граждани, а и тези, които бяха тук, изобщо не го слушаха…

— Хей, по дяволите! — извиси глас той. — Трябва да се организираме! Предстои ни много работа: резервоар, тунели, колиби и клетки… Ако не намерим пуйки, ще хванем тъпчовци, или нещо друго… Имаме нужда от всичко. Рано или късно ще трябва да направим асансьори до средата на дървото, защото там ще трябва да закотвим КАРМ. Но засега…

Прекъсна го Антон, легнал по гръб в зеленината, в прегръдките на двете високи жени:

— Клеееейв! Защо не нахраниш дървото!

Клейв се засмя. Това като че ли беше всеобщото мнение.

— Добре, граждани, почивайте… Ние сме у дома.

За добро или зло, те бяха живи и в безопасност. Намираха се на две трети от разстоянието до Света на Голдблат, около някаква маса с различни форми на живот при точката L4. И щяха да помнят Кенди.

Беше им обещал цяла съкровищница от знания. Жалко, че времето не стигна, за да събуди интереса им още повече. Вероятно са изпитали точно това, което им беше предсказал, стига да са оцелели, разбира се. Но Боговете на диваците са всемогъщи, нали? Или пък те са прекалено наивни и лесни за убеждаване? Паметта на Кенди беше изчистена от подобна информация.

Както и да е, вече нищо не може да спре легендата.

Мога да ви кажа как да обедините малките си племена в една могъща Държава.

Беше променил програмата на КАРМ и компютърът вече щеше да прави запис на всичко, свързано с поведението им. Така още преди да се завърнали при Кенди, той щеше да знае всичко за децата на Държавата…

Ще познава само една малка групичка, едно незначително петънце от огромния облак. Мъгливия пръстен е достатъчно голям, за да побере безкрайно разнообразие от форми. 10¹⁴ кубически километра атмосфера, годна за дишане. Това е около тридесет пъти повече от обема на Земята! Кенди искаше да има хиляда КАРМ, десет хиляди КАРМ. Какво ли правят те там?

Няма значение. Рано или късно ще се роди мъж с имперски амбиции, който ще води битки за КАРМ и ще бъде достатъчно луд, за да повери живота си на древното, грохнало от годините превозно средство. И Кенди ще знае как да използва този мъж. Такива като него са създали Държавата на Земята, могат да го сторят и в тази странна среда. Кенди чакаше.