Вихрен свят

Глава двадесетаПоложението на Чирака

Въздухът излетя със свистене от гърдите на Образования. Беше като размазан. Лявата ръка не уцели облегалката и остана зад него, сякаш някой се опитваше да я измъкне от рамото. Столът беше твърде нисък и главата му не намери облегалката. Вратът му сякаш се прекърши. Приглушеният вой на главния двигател поглъщаше тежкото дишане на останалите пътници.

За гигантите от джунглата ускорението с положителност беше убийствено. Дървото Лондон се стопи като сън в екрана на задния дисплей. Навлязоха в центъра на някакъв ураган, всичко изчезна. Образования направи опит да повдигне дясната си ръка и да докосне синята черта, да спре размазващата тежест на ускорението. Нагоре, нагоре… Още мъничко… Ръката се стрелна обратно към гърдите, жестокият удар изкара и последната глътка въздух от дробовете му, очите му се замъглиха…

Лори беше свела глава и притискаше брада към гърдите си. Беше убедена, че ако си отпусне шията дори за миг, ускорението ще я прекърши.

Очите й следяха усилията на Джефър. Знаеше, че няма да успее да изключи двигателя, а собствените й ръце бяха вързани.

Бунтовниците ще умрат, помисли си злорадо тя. И причината за това съм аз. Портативният лазер е опасен само на близко разстояние и едва ли може да стори нещо на КАРМ. Тя излъга, надявайки се, че бунтовниците ще изпаднат в паника. И резултатите надминаха очакванията й. Това носеше заплаха и, за собствения й живот!

Пелената от облаци остана назад. Голд беше вляво от средата на сводестия екран, а още по-наляво се влачеше Мъгливия пръстен. Ускорението им беше в посока изток и малко навън.

„Изток те води навън“…

Напускаха Мъгливия пръстен.

Знаех си аз. Тоя луд Джефър ще избие всички ни.

С изпъната шия и зверски забита между лопатките облегалка на стола, Гавинг гледаше напред и правеше опит да осмисли това, което вижда.

Небето стремително летеше срещу сводестия екран. Семейство триединни се разделиха пред носа на кораба и светкавично изчезнаха. Къс пухкава зелена джунгла се устреми към тях, после също изчезна встрани. Отпред се показа бял пухкав облак, по КАРМ забарабаниха водни капки. Нещо се блъсна в илюминатора и остави върху него розово петно, широко около четвърт метър. Само след едно вдишване дъждът го отми.

Облакът изчезна и небето пред тях отново се прочисти. Голд и Мъгливия пръстен заприличаха на пухкава топка върху фона на синьото небе. Цветът му беше невероятен — наситено син и плътен, такъв цвят Гавинг не беше виждал никога.

Изви глава по посока на Миния. Болката във врата му се измести, така по-лесно понасяше натиска. Тя също погледна към него. Беше красива, с малко по-закръглено лице, отколкото си спомняше. Направи безуспешен опит да й каже няколко думи. Ускорението беше огромно, едва успяваше да диша…

Огнената струя от главния двигател на КАРМ се появи отново, още по-синя!

Това представляваше рязка промяна в спектралната линия, и Кенди не пропусна да я отбележи. Прекрати изпращането на обичайните сигнали. Повредената от времето програма на КАРМ с положителност беше претоварена. Но моделът летеше и вече от няколко минути насам се ускоряваше. По промените в честотната характеристика личеше, че е набрал достатъчно скорост, за да се измъкне от Мъгливия пръстен и да се озове само на няколко хиляди километра от „Дисциплина“!

Започна да излъчва своето съобщение, когато светлината изчезна. Въздухът около КАРМ вече беше достатъчно разреден за добро приемане:

„Кенди от името на Държавата. Кенди от името на Държавата. Кенди от името на Държавата.“

Всичко се случи за миг. Воят на двигателите се прекрати, смазващото ускорение също. Телата на гражданите се сгърчиха, от гърдите им се изтръгнаха викове на болка.

Сред настъпилото облекчение прозвуча гласът на Лори:

— Главният двигател се използва само за тласкане на дърво, Джефър.

Образования само кимна с глава. Беше пленил КАРМ, но с цената на отстраняването на Учения… Е, по дяволите! Всеки можеше да разбере, че се налагаше да го отстрани! С далеч по-голямо удоволствие би го оставил на КАРМ, тогава едва ли би проявил безразсъдството да натисне синята черта.

— Готов съм да чуя всякакви предложения от твоя страна — извърна се към Лори той.

— Върви по дяволите!

Зад гърба на Образования се разнесе гръмогласен смях. Беше Антон. Деби го перна през корема, той се прегъна на две, но продължи да се смее. Върху лицето на Деби също се появи усмивка.

Радостта им беше основателна. Ускорението ги завари облегнати на задната стена, където бяха настанили Илза. Ако бяха в столовете-убийци, гърбовете им положително щяха да се строшат. За щастие нито един гигант от джунглата не беше седнал в стол.

Останалите стенеха и се разтриваха, болката им бавно се превръщаше в страх. Илза започна да идва на себе си, същото се отнасяше и за Мерил, която сякаш бе хипнотизирана от странния цвят на небето, носещо се стремително покрай прозореца-екран.

— Ей, някой да направи нещо!

Гласът на Клейв беше силен и плътен, въздухът в кабината затрептя.

— Успокойте се, граждани. Не сме в чак толкова голяма беда. Помнете къде се намирате.

Шумовете постепенно стихнаха и Клейв продължи:

— Носителят е бил построен за тази цел. Той е дошъл от звездите. Знаем, че може да се движи в Мъгливия пръстен, но това не означава, че е универсално превозно средство… Нали така, Образовани?

Образования примигна, подобна мисъл изобщо не беше му минавала през ума.

— Очевидно — кимна той. — Но все пак може да ни изведе извън Мъгливия пръстен…

— Това е достатъчно. Би ли ни обяснил в какво положение се намираме?

— Чакай да се съвзема.

Образования се засрами. Нима трябваше да се обади Клейв, за да започне отново да мисли? Не сме в беда… Клейв не би казал тези думи, ако можеше да проумее действителното им положение…

Синият дисплей показваше данните съвсем категорично: „Тяга — 0, ускорение — 0“. Около него мигаше червената предупредителна рамка: „главният двигател ВКЛЮЧЕН, гориво ИЗРАЗХОДВАНО“. Протегна ръка да изключи безсмислените на пръв поглед показания, които не бяха се променили още от самото начало: O₂: 211. H₂: 0. H₂O: 1328.

— Разполагаме с достатъчно вода, но нямаме гориво. Това ни лишава от възможността за маневриране. Не зная накъде отиваме. Лори?

Никакъв отговор.

Рано или късно трябва да паднем обратно, помисли Образования и хвърли поглед към зеления дисплей. Външното налягане падаше. Нима наистина излизаме от Мъгливия пръстен? Този факт на всяка цена трябва да остане скрит за останалите, иначе щеше да има неприятни вълнения. Но защо небето има такъв странен цвят, запита се той, погледна към жълтия дисплей и промърмори:

— Животоподдържащите системи са в ред… — Очите му се преместиха към илюминатора, от устата му излетя неволен стон: — О, господи!

Всичко в илюминаторите изглеждаше дребно и безкрайно далеч… Дърветата-интеграли приличаха на клечки за зъби, а езерцата — на блестящи капчици, потънали в мъгла. Над облаците, покриващи Мъгливия пръстен, се издигаше размазаното петно на Голд. Скритата планета изглеждаше неправдоподобно близо.

— Образовани?

— Извинявай, Клейв, бях се загледал. Граждани, не пропускайте гледката! Никой досега не е виждал Мъгливия пръстен от външната му страна. С изключение на първите заселници, дошли от звездите…

Хората наскачаха към илюминаторите и екраните. След оживената глъч се дочу гласът на Гавинг:

— Мисля, че Хорс е мъртъв.

Хорс ли?, запита се с недоумение Образования. Кой беше Хорс? А, да, старецът, който дойде с Гавинг… Видът му действително беше ужасен, сърцето му явно не беше издържало на ускорението. Горкият, въздъхна той. Не го познаваше, но му стана мъчно, че човек може да умре без да види възхитителната гледка навън…

— Провери му пулса — нареди той.

— Лоши новини, Джефър — обади се Лори.

Странната интонация на гласа й накара Образования да вдигне глава. И веднага беше заслепен от странни, сребристи отблясъци.

— Господи, та това е Марк! Още е отвън!

— Не мога да повярвам!

Но екранът вече се запълваше от пълзящия сребрист скафандър. По време на жестокото ускорение джуджето вероятно се беше оплело в мрежите…

— Пусни го да влезе, Джефър!

— Не мога, Лори! Навън налягането е прекалено ниско, ще изгубим въздуха си…

— Ако не го пуснеш, той ще умре… Слушай ме внимателно. Отваряш вратите една по една… Първо външната, после вътрешната…

Ха! Ето защо Кланс употребяваше термина „въздушен шлюз“. За него се споменава и в касетите…

— Разбира се… Вратите са две, за да задържат въздуха вътре. Ясно… — Долови глухото потрепване по корпуса и започна да се разпорежда: — Антон, Клейв, той би могъл да е опасен. В момента, в който се озове тук, трябва да му приберете оръжието.

После протегна ръка и изчисти всички дисплеи, с изключение на жълтия. Отсега нататък не биваше да допуска вземането на прибързани решения. Попипа с пръсти двете успоредни линии, просто за да е сигурен, че вратите са плътно затворени. После плъзна показалец по външната.

Сребърният мъж се шмугна в шлюза и изчезна от погледа му.

Дотук добре. Сега трябва да затвори външната врата и да изчака. Точно така, червената рамка не се появи… Пръстът му се плъзна по вътрешната черта, въздухът нахлу в шлюза с остро свистене. Миг по-късно Сребърният мъж стъпи в кабината, подаде оръжието си на Антон и започна да сваля шлема си.

Тайно, дълбоко в сърцето си, Лори се надяваше, че най-твърдият ловец ще се бие до смърт. Но когато видя изражението на лицето му, надеждата я напусна. Марк пак си беше познатото джудже, но масивната му челюст беше увиснала, а жестоките черти на лицето му — разкривени от преживения страх. Очите му обходиха кабината, търсейки подкрепа.

— Миния?

— Здравей, Марк — обади се една тъмнокоса жена.

Гласът й прозвуча безизразно, а изражението на лицето й беше враждебно. Марк тъжно кимна с глава, очите му едва сега се спряха на Лори.

— Здравей, Чирак — криво се усмихна той. — Какво ще стане сега?

— Попаднахме в ръцете на метежниците — въздъхна Лори. — За момента имам само едно желание: да управляват по-добре това, което откраднаха…

— Добре дошъл при Племето Куин, като свободен гражданин — обади се Клейв. — Ние нямаме навик да държим роби… Аз съм Клейв, Председателя. А ти кой си?

— Името ми е Марк, брониран стрелец… Гражданин — това не звучи зле. Къде отиваме?

— Май че никой не знае, Марк… А сега ще те помоля да седнеш на един стол и да се оставиш да те вържем, тъй като ти нямаме много вяра… И без това сигурно си уморен от разходката. Май целият си направен от звездна материя.

Марк се остави да го отведат до един празен стол.

— В крайна сметка е по-добре да пътувам вътре — промърмори той. — Бях твърде изплашен, за да се пусна. Няма да се блъснем в Голд, нали?

„Дори Марк стана послушен!“, помисли си с отвращение Лори. „Капитулира пред метежниците! Нима наистина ни победиха?“

После зърна това, което никой не беше забелязал, но предпочете да мълчи.

Клейв преброй десет седалки и тринадесет граждани, един от тях мъртъв. На Хорс не му трябваше стол. Нито пък на тримата гиганти от джунглата. Дори напротив! Но въпреки голямото пространство за товари отзад, КАРМ беше претъпкан.

Гражданите бяха спокойни. Изморени, предположи Клейв и твърде зашеметени, за да изпитат страх. Самият той усещаше от време на време пристъпи на страх. Повечето от тях, дори и сребърният мъж гледаха през прозорците.

Небето беше почти черно, осеяно с бели точки. Тишината бе нарушена от Чирака:

— Виждате това, за което само сте чували… Звездите! Досега сте употребявали тази дума, без да знаете за какво говорите. Е, сега ги виждате… Може и да умрете заради това, но все пак видяхте истински звезди.

Бяха наистина впечатляващи, но все пак само точици. Вниманието на Клейв бе привлечено от Синия Призрак и Детето Призрак. Двете ветрила от виолетова светлина му се сториха живи и ужасяващи. Намираха се изцяло извън Мъгливия пръстен, точно от двете страни на празното пространство в центъра. Антон и Деби бяха заети с опушената и почистена птица-сьомга, която бяха прикрепили към куките по стените и вече режеха тънки парченца месо.

Клейв си спомни какво изпита при разпадането на дървото. Нямаше достатъчно знания, за да вземе решение. Дори беше готов да прободе Гавинг, убеден, че той укрива информация. Но сега…

Усети тревожния поглед на Образования и се усмихна. Вероятно мисли, че ще се нахвърли срещу затворниците… Стана и се насочи към задната част на кабината. Застана до гигантите от джунглата и им помогна да предават напред парчета месо.

Същевременно усещаше, че положението е различно. Тук той не е Председател и ако гражданите загинат, грешката няма да е негова.

В сравнение с останалите, гигантите от джунглата положително намираха КАРМ за ужасяващ сандък, но храбро се мъчеха да го приемат и да се почувстват поне малко у дома Гражданите си подаваха мехове с вода, три от тях вече бяха почти празни. Клейв нямаше представа за количеството на водния им запас.

Понечи да попита, но в същия миг прозвуча гласът на Образования:

— Гавинг, би ли дошъл тук за момент?

Каза го настойчиво, молбата му приличаше по-скоро на заповед. Антон усети това, но не прекъсна заниманията си. Същото стори и Клейв. Ако Образования има нужда от помощта им, щеше да я получи.

Гавинг се пъхна между Лори и Образования. Отзова се с готовност, тъй като новините от Миния го бяха стреснали и той се нуждаеше от известно време, за да събере мислите си.

Образования посочи към панела за управление.

— Виждаш ли червената рамка, която мига около тази цифра?

— Разбира се.

— Червеното означава тревога. Тази цифра обозначава концентрацията на въздуха в кабината. Как се чувстваш? Усещаш ли приближаване на алергичен пристъп?

— Честно казано, бяха забравил за алергията — въздъхна Гавинг и насочи внимание към реакциите на тялото си. Ушите и синусите не бяха особено добре, очите му смъдяха… — Може би…

Жълтата цифра стана по-малко от единица.

— Чирак, ти да кажеш нещо?

— Оправяй се сам, Джефър — жлъчно отвърна Лори.

— Нали си Учен?

— Х-м…

— Какво означава това, Образовани?

— О, извинявай, Гавинг. Навън няма въздух. А този, който дишаме вероятно изтича навън, във… Вселената. Знаеш, че когато съм объркан, искам твоето мнение… Може би ще дадеш някаква идея.

Гавинг направи усилие да възприеме това, което чу.

— Но Клейв каза, че…

— Не знам какво ти е казал, но то едва ли има нещо общо с простия факт, че КАРМ е почти на четиристотин години и всеки миг може да се разпадне.

— Като онези велосипедни чаркове, а?… А какво ти е мнението за Чирака?

Лори сви устни под преценяващите им погледи, очите й бяха заковани в лицето на Гавинг.

— По-добре попитай какво е нейното мнение за нас — усмихна се Образования.

Не се наложи.

Гавинг гледаше потрепващото лице на Лори и мълчеше. Дали все още разчита на сребърния мъж? Ако се съди по изражението й — едва ли…

— Питам се дали ще си направи труда да ни спаси — промърмори той. — Ние със сигурност ще загубим прекалено много време, за да се справим сами…

Образования кимна и се извърна към Чирака:

— Лори, ако Учения беше тук, щеше ли да намери начин да ни спаси?

— Сигурно, но едва ли би го сторил!

— Значи Кланс би жертвал КАРМ? — попита Образования и на лицето му се появи недоверчива усмивка.

Тя сви рамене, усети въжетата около тялото си и се отпусна.

— Вероятно би го спасил… Стига да е възможно.

— Как? — попита Образования, не получи отговор и добави: — А ти можеш ли да ни спасиш?

Извивката на веждите й се стори очарователна на Гавинг.

— Налага се сам да се справяш с опасността — въздъхна Лори. — Тя не е толкова голяма, колкото ти се струва в момента… Ако, разбира се, помниш това, което Учения ти е разказвал за газовете…

— За газовете съм слушал и от двамата Учени… Но какво от това? Май беше нещо, свързано с кислорода… Да, сетих се… В резервоарите има кислород, докато водородът е изчерпан… КАРМ разлага водата на двете съставки на горивото. Едната съставка е кислород: това, което дишаме. Значи няма да умрем от задушаване; поне за известно време…

Гавинг разглеждаше лицето на русото момиче. Какво знае тя? И какво иска? Ако целта е всички да загинат, никой нищо не може да направи… Но усещаше, че има и още нещо… Нещо, което тази руса красавица ненавижда дори повече от бунта.

Трябва да предприема нещо, рече си той. Може би ще накарам момичето да проговори, ако започна да давам глупави идеи на Образования. Понякога това помага…

— Бихме могли да открием откъде изтича въздух — каза с фалшив ентусиазъм той. — Достатъчно е само да запалим нещо и да проследим пътя на пушека…

— Браво — изгледа го презрително Лори. — И докато разберем къде е, ще си изгорим всичкия кислород!

— Да имаш други идеи? — присви очи Гавинг.

— Молекулите… частиците на въздуха се движат по-бавно, когато е студено…

Върху командния панел блещукаха многобройни жълти цифри и схеми. Образования докосна стрелката на една вертикална линия, след това бавно започна да мести пръст към себе си. Стрелката се раздвои, едната линия покорно тръгна след пръста му.

— И през ум не ми беше минало, че можем да регулираме температурата в кабината — призна той. — Същевременно знаех, че нещо я топли, иначе отдавна да сме замръзнали… Е, сега ще ни стане по-студено, но ще живеем по-дълго. Гавинг, не е зле да предупредиш Клейв и останалите. Да се облекат добре, а след това ще опитаме с пушека…

— Крайно време е да ме пуснеш до проклетия пулт за управление! — не издържа Лори.

Гавинг се извърна, за да скрие усмивката си. Лори може и да желае тяхната смърт, но не би позволила на Образования да ги спаси без нейна помощ.

— Защо просто не му обясниш какво да прави? — попита той. — Нима е толкова сложно?

— Не става! — отсече Лори.

— Както искаш — сви рамене Гавинг и се извърна към Образования: — Да опитаме ли с пушека?

— Най-много да се изтребим сами — въздъхна онзи, помълча малко, после се извърна към пленницата: — Лори, зная, че винаги си искала да управляваш КАРМ… И се сещам, че мястото за Чирак на Учения в момента е свободно…

Лори разкърши ръце и огледа похитителите си. Пръстите й бяха изтръпнали, дланите я боляха. Много й се искаше да скочи върху тези диваци, но я спря изражението на Джефър. Дълбоко замислен, той изведнъж заприлича на Кланс, очакващ от нея верния отговор на поредния глупав въпрос…

Небето беше черно като въглен. Звездите изглеждаха като миниатюрни копия на Вой, но бяха хиляди и сърцето й неволно потръпна. Господи, дори аз се плаша от тази гледка, рече си тя. А какво ли изпитват диваците? Погледа известно време как усърдно се тъпчат с късове сурово месо, на лицето й се появи усмивка.

После протегна ръка покрай Образования и натисна един бял клавиш.

— Приказывать „Глас“ — заповяда в микрофона тя, извърна се към останалите и презрително подхвърли: — Слушайте внимателно, нещастници!

— Слушам. — В кабината отекна глас, който не принадлежеше на никой от присъстващите. — Моля за идентификация.

Всички разговори секнаха. Един от гигантите на джунглата се хвана за арбалета, но Лори презрително му обърна гръб.

— Аз съм Лори, Чирак на Учения — проговори тя. — Искам общи данни за състоянието ни.

— Горивните резервоари са почти празни. Мощността е изчерпана, акумулаторите се зареждат. Въздушното налягане пада. След пет часа ще бъде опасно ниско, а след седем — смъртоносно. Всички дисплеи са на разположение.

— Защо пада налягането на въздуха?

— Всички шлюзи са затворени. Моля за разрешение да потърся причината.

Лори отново натисна белия клавиш, после поклати глава:

— Това ще ни убие. Очаква ни смърт от задушаване. Страхотна гледка, но няма кой да я види… — Очите й красноречиво се спряха върху лицето на Образования.

— Защо изключи дисплея? — попита той.

— Защото, ако остане включен, Гласът може да приеме част от разговора ни за заповед към него и да стори нещо непредвидено.

— А ще разговаря ли с мен?

— С теб?… — започна презрително тя, после изведнъж й хрумна нещо друго: — Да, но първо трябва да бъдеш идентифициран и вложен в паметта му… Х-м… Опитай… — Пръстът й отново натисна белия клавиш.

— Приказывать „Глас“ — каза Образования.

— Моля за идентификация — обади се с готовност машината.

— Аз съм Учения на Туфата Куин. Имаме ли достатъчно гориво да се върнем в Мъгливия пръстен?

— Не.

Сърцето на Образования пропусна един такт.

— Имаме запас от вода — бързо се овладя той. — Тя не може ли да бъде разделена за гориво?

Гласът прозвуча с доста голямо закъснение:

— Ако интензитетът на слънчевата светлина се запази на сегашните си стойности, не след дълго ще разполагаме с достатъчно гориво за обратния път. Междувременно бих могъл да използвам гравитацията на масата, която е почти на курса ни…

— Това не е ли Голд?

— Моля за повторна формулировка.

— Имам предвид масата пред нас… Тя не се ли нарича Светът на Голдблат?

— Да.

Образования натисна бутона миг преди да избухне в смях.

— Господи, пътуваме към Голд! Дано да доживеем!…

Шепотът наоколо ставаше досаден. Също като въздуха, който пък сякаш се превръщаше в ледени игли. Гласът, който звучеше от стените, превърна обяда в истински кошмар.

— Гавинг, кажи им за налягането — въздъхна Джефър, усетил, че време за отделни обяснения с Клейв просто няма.

— Мога и аз да го сторя, тъй като по-добре зная какво става — предложи услугите си Лори.

— В никакъв случай! — ужасено я погледна Образования. — Нали веднага ще решат, че ти си виновна за изтичането!

— Диваци!

— Не съвсем, на тяхно място всеки би помислил това…

И ти ли, безмълвно попита тя.

Гавинг започна да обяснява. Говори им дълго и подробно, описа и намеренията на Образования…

Джефър го изчака да свърши и отново натисна белия клавиш:

— Приказывать „Глас.“ Откри ли откъде изтича въздух?

— Не, но въздухът продължава да изчезва.

— Ще живеем ли достатъчно дълго, за да се завърнем в Мъгливия пръстен?

— Не. Програмирах най-краткия курс, но той ще продължи двадесет и осем часа. След десет часа обаче въздушното налягане ще стигне смъртоносно ниво. Стойностите са приблизителни.

Лори не можеше да си спомни колко е дълъг един час. Какво значи десет часа? Нали преди изстудяването на кабината срокът беше седем? Дали Гласът е отчел този факт? Понякога правеше досадни, дори глупави грешки…

— Покажи на дисплея проверените срещу изтичане зони! — заповяда тя.

Върху оцветената в жълто диаграма на кабината се разпростряха зелени рамки, обхващащи приблизително две трети от вътрешността. Извън тях мигаха червени чертички.

— Това са сензорите, излезли от строя — поясни Лори, после заповяда: — Глас, започни корекция на курса.

— Глас! — побърза да се обади и Джефър. — Главният двигател да не се използва при никакви обстоятелства!

— Включвам веднага след достатъчен приток на гориво — обяви Гласът. — Десет секунди. Девет. Осем…

— Всеки да се хване за нещо! — извика Джефър.

Бунтовниците, които все още не бяха приключили с обличането, побързаха да прекратят заниманията си. Гигантите от джунглата достигнаха задната стена и се уловиха за куките.

— Две, едно, старт!…

Включиха се само помощните двигатели. КАРМ вдигна нос към Мъгливия пръстен и остана в това положение, докато се задействаха и моторите на кърмата. Те работиха само няколко секунди. Щяха да минат много близо до Голд — огромна спираловидна вихрушка, чиято периферия вече беше под тях.

Ако Марк не беше вързан и ако се беше включил главния двигател, той с положителност щеше да стане господар на кораба, помисли си с въздишка Лори. Никой от останалите не би могъл да мръдне от огромното ускорение. Това трябва да се запомни… По всичко личи, че Джефър не е разгадал докрай функциите на командното табло и не знае, че ускорението може да контролира чрез просто докосване до върха или дъното на съответния правоъгълник.

Но междувременно трябва да се открие пробойната… Лори бе решила непременно да я намери преди Джефър.