Вихрен свят

Глава дванадесетаЛовците на трупоносци

Птиците вдигаха невъобразима олелия. Невидими ръце теглеха Образования с главата напред в мрака и тежката миризма на непознатата зеленина. Клончетата престанаха да шибат лицето му — признак, че се намира на открито.

Нещата се развиха бързо, без никакво предупреждение. Силни ръце сграбчиха глезените му и го придърпаха надолу, в един друг свят. Викът угасна в гърлото му, затиснат от нещо като мръсна кърпа, безцеремонно натикана в устата му. Силен удар по главата отне желанието му да се съпротивлява.

Очите му започнаха да се нагаждат към здрача.

Сред гъсталаците се виеше тунел. Тесен, позволяващ пълзенето на не повече от двама души един до друг, твърде нисък за ходене в изправен ръст. Това и без друго е излишно, рече си Образования. Не можеш да ходиш изправен, ако няма привличане.

Похитителите му бяха хора, поне донякъде.

Всички бяха жени, но човек трябваше да се вгледа внимателно, за да го разбере. Носеха кожени елеци и панталони, боядисани в зелено. Елеците бяха отворени отпред и разкриваха наличието на едри бюстове — пръв и последен атрибут на женствеността. Бяха пет, три от тях подстригани изключително късо. Изглеждаха слаби до изнемощяване, но в замяна на това бяха дълги — от два и половина до три метра — по-високи от всички мъже на Племето Куин.

Оръжието им представляваше дървени лъкове върху някакви особени платформи, готови за стрелба.

Придвижваха се изключително бързо. Многобройните извивки на тунела пречеха на ориентацията. Жените стигнаха до нещо като кръстопът. Пространството беше по-широко, някъде около двадесетина квадратни метра. Във всяка от страните зееше дупка на нов тунел. Групата спря, една от похитителките издърпа парцала от устата му.

— По дяволите! — изръмжа Образования и изплю събралата се в гърлото му мръсотия.

Към него пристъпи друга жена, с тъмна кожа и странно прошарена коса. Заговори на език, който бе по-странен дори от езика на Миния.

— Защо ни нападнахте? — попита тя.

— Глупачка! — изгуби самообладание Образования. — Нападнаха ви други — онези с летящата кутия, направена от звездно вещество. А ние сме крушенци и стигнахме дотук върху едно жалко късче кора!

Жената кимна, сякаш очакваше подобен отговор.

— Доста странен начин за пътуване. Кои сте вие? Колко сте?

Дали да премълчи? Не, Племето Куин все пак трябва да намери приятели. Образования реши да играе открито:

— Осмина сме… — въздъхна той. — Единствените оцелели от племето Куин… плюс Миния от отсрещната туфа. Нашето дърво се разпадна и ние изпаднахме в небето.

— Обитавали сте дърво? — смръщи се жената. — Ловците на трупоносци също живеят на дървета.

— Че къде другаде? — учуди се Образования. — Само около дърветата съществува привличане. — Помълча, после попита: — А вие кои сте?

Тя го изгледа хладно:

— Държиш се прекалено нагло за пленник.

— Нямам какво да губя — отвърна Образования и веднага си даде сметка колко е прав. Осем души, оцелели при ужасен катаклизъм, бяха направили всичко по възможностите си да се доберат до безопасно място… Успяха, но само за да видят края си. Друго не им оставаше.

Пропусна думите на жената и объркано попита:

— Моля?

— Ние сме Щатите Картър — повтори нетърпеливо чернокосата жена. — Аз се казвам Кара Шарман. — Ръката й махна по посока на другите: — Лизет, Хилд…

За несвикналото око на Образования споменатите жени изглеждаха еднакви като близначки — изключително високи, със светла кожа и червени, късо подстригани коси.

— Илза — продължи представянето тъмнокосата.

Панталоните и елека на Илза бяха широки. Издутият корем показваше, че е бременна. Косата й представляваше светъл мъх, под който проблясваше кожата на черепа. В този гъсталак дългите коси наистина биха създавали проблеми, съобрази Образования.

— Деби.

Последната жена от групата имаше кестенява коса. Чиста, мека и права, дълга поне половин метър. Как ли я поддържа толкова добре, запита се Образования, докато очите му с одобрение пробягаха по стегнатата опашка на гърба й.

Шарман вероятно означава „шаман“ — отдавна излязлото от употреба наименование на Учените. Би могла да означава и Председател, въпреки че насреща му стоеше жена… Но при тях всичко може би е различно, едва ли имат нещо общо с Туфата Куин. Нима Председателя може да има собствено име?

— Не си се представил! — натъртено рече Кара.

Образования усети как достойнството му се завръща, изпъна рамене и гордо обяви:

— Аз съм Учения на Племето Куин.

— Името ти?

— Учените нямат име. Едно време ми викаха Джефър.

— Какво правите в Щатите Картър?

— За това би трябвало да попиташ едно огромно Моби…

Лизет предупредително го чукна по темето с кокалчетата на дългите си пръсти.

— Наистина е така! Умирахме от жажда, успяхме да забием харпуните си в едно Моби. Клейв се надяваше, че то ще ни завлече към някое езерце, но вместо това се озовахме тук…

Лицето на Шарман остана безизразно.

— Е, обяснението ти изглежда съвсем невинно — промърмори след известно време тя. — Сега ще хапнем, а после ще обсъдим твоето положение.

Той обидено млъкна, обади се едва когато видя храната и разпозна харпуна:

— Това е птицата на Алфин.

— Тя принадлежи на Щатите Картър — поясни Лизет, но той не й обърна внимание, зает с проблемите на болезнено празния си стомах.

— Зеленината е прекалено сочна, за да запалите огън…

— Птиците-сьомга се ядат сурови. Гарнираме ги с падащ лук, ако успеем да намерим…

Сурови… Ама че гадост!

— Падащ лук?

Показаха му едно паразитно растение, което растеше по чаталите на клоните. Приличаше на зелена тръба с китка розови цветове на върха. Симпатичната дългокоса Деби събра една шепа и оряза цъфналите върхове. През това време сабята на Илза вече режеше аленото месо на прозрачно тънки резени.

Кара се наведе и сръчно върза дясната китка на Образования за глезена му, после предупредително рече:

— Имаш свободни ръка и крак, не се опитвай да развързваш нищо друго!

Сурово месо, помисли си Образования, но с изненада откри, че устата му се пълни със слюнка. Хилд му подаде няколко къса розово месо, увити около зелените тръбички на падащия лук. Той ги пое и заби зъби в тях.

Главата му беше празна. Отдавна бе усвоил изкуството да не мисли за празния си стомах, но този път това определено не му се отдаваше. Месото беше със странна структура, като пореста гума. Но вкусът му беше страхотен, а лукът го правеше приятно пикантно.

Жените любопитно го гледаха. Трябва да им говоря, да ги убедя, помисли с помътено съзнание той. Това е последният ни шанс. Трябва да се присъединим към тях, нищо друго не ни остава… Иначе нападателите ще ни преследват, докато не скочим обратно в небето…

Птицата с размери на едър човек бързо намаляваше. На Лизет изглежда й харесваше да реже месото на тънки ивици и да храни останалите. Всъщност, от известно време насам жените бяха престанали да ядат и само го наблюдаваха. Дали пък не одобряват начина, по който се оригвам, запита се Образования, но това не му попречи да издаде поредния тръбен звук. Още докато се катереха нагоре по ствола разбра, че в света на безтегловността човек не бива да се оригва, тъй като липсва сила, която да изкара газ от стомаха.

Помоли за вода и Лизет му подаде един мях. Напи се до насита. От падащия лук не остана нищо. Образования се чувстваше приятно заситен, шепа зеленина щеше да замести десерта.

В момент на приятно блаженство като този, нищо не изглеждаше безнадеждно.

— Едно поне е сигурно — обади се Кара. — Вие наистина сте бежанци. Аз поне никога не съм виждала ловец на трупоносци да умира от глад…

Дали го проверяваше? Образования преглътна.

— Правилно заключение — похвали я той. — Сега, след него, вече бихме могли да поговорим…

— Говори.

— Къде сме?

— Никъде по-специално. Не бих те завела при останалата част от племето, преди да разбера кой си ти. Ловците на трупоносци могат да ни открият дори тук…

— Какви са тези ловци?

— Ловят трупоносци… Вие не използвате ли думата?

— За нас тя е обидна дума — поясни той.

— Но не и за нас, или за тях. Те ни вземат за трупоносци, за да им работим до края на живота си. Хей, какво правиш?

Образования беше протегнал свободната ръка към раницата си.

— Аз съм Учения на Племето Куин — каза той със смразяващ глас. — И мисля, че мога да намеря нещо за произхода на тази дума.

— Продължавай.

Той разви четящото устройство, привлякъл цялото внимание на жените от Щатите Картър. Бяха нащрек и разтревожени. Лизет стискаше копието си. Той откри касетата със записи, вкара я в четящото устройство и каза:

— Приказывать, намери „трупоносец“.

ТАКАВА ДУМА ЛИПСВА, отговори машината.

Образования насочи четящото устройство към лицето на Кара и повтори командата. Шарманката се дръпна, но след това се реши и каза:

— Трупоносец.

— Приказывать „покажи“ — заповяда Образования.

Екранът се изпълни с букви.

— Можеш ли да го прочетеш? — извърна се към шаманката той.

— Не — поклати глава Кара, очевидно от името на всички.

— „“Трупоносец" е обиден термин, с който първоначално са давали описание на хора, замразени с медицинска цел. Векове преди да бъде основана Държавата, няколко десетки хиляди души са били замразени веднага след смъртта им с надежда, че един ден ще бъдат съживени и излекувани. Впоследствие става ясно, че това е невъзможно. Държавата намира начин да използва запазените личности. От замразения мозък се извличат запомнени образи, а също и РНК4 от централната нервна система. По този начин всеки престъпник с изтрита памет може да получи нова личност. На такъв трупоносец не се дава гражданство. По-късно процедурата е усъвършенствана, такива личности се включват в екипажите на продължителни междузвездни пътешествия.

В екипажа на космическия кораб „Дисциплина“ бяха включени осем трупоносци. Паметта им бе заменена с памет на уважавани граждани в напреднала възраст, притежавали богат опит в междузвездните пътешествия. Всичко това беше сторено с надеждата, че те ще са благодарни да възкръснат в здрави и млади тела. Но това предположение се оказа…"

— Нищо не мога да разбера от тая история — поклати глава Кара. — Но едно е ясно: трупоносецът не е гражданин. Той няма права, а е собственост.

— Точно така — потвърди Деби, доловила раздразнението на Шарман.

Значи шаманката не ми доверява, прецени Образования.

— Но как ви откриват тук? — попита той. — Вие познавате всяко кътче от тази джунгла, а те не… Не разбирам защо изобщо се биете.

— Откриват ни — горчиво отвърна Кара. — Вече два пъти ни засякоха сред гъсталаците. Техният Шарман е по-добър от мен. Може би усилват сетивата си с помощта на науката. Образовани, ние с радост ще приемем твоето знание.

— А ще ни направите ли граждани като вас?

Паузата продължи само няколко секунди.

— Ако се биете — да — твърдо рече Кара.

— При приземяването Клейв си счупи крака…

— При нас граждани са само тези, които се бият. Всичките ни бойци участват в сражения, но никой не знае дали ще отблъснем агресорите… Ако успеем да раним няколко от тях, може би ще ги откажем да преследват безпомощните жени, деца и старци…

— Ами Клейв и жените? Какво ще стане с тях?

— Те могат да живеят с нас, но не като граждани — сви рамене Шарман.

На по-добро разрешение едва ли можем да се надяваме, прецени светкавично Образования.

— Нека поговоря с останалите, после ще ти дам отговор… О!

— Какво има?

— Току-що си спомних нещо. Кара, ние виждаме различни светлини. Едно време е имало машини, които са засичали топлината на тялото. Предполагам, че ви откриват именно с тях…

Жените си размениха озадачени погледи.

— Само труповете са студени — прошепна Деби.

— И срещу това има противодействие — усмихна се Образования. — Ако запалите многобройни малки огньове из гората, агресорите ще трябва да проверяват всеки един поотделно.

— Това е опасно, огънят може да… — Кара млъкна и тръсна глава: — Всъщност, това няма значение. Огньовете изискват постоянно течение, иначе гаснат. Пушекът ги задушава. Все пак това е възможен изход, особено ако ги палим близо до повърхността на джунглата.

Образования кимна и се протегна за още зеленина. Нещата като че ли се оправяха. Ако някои успеят да станат граждани, те ще защитават и останалите. В крайна сметка може да се окаже, че Племето Куин е намерило дом.

— Групите са три и потъват навътре — обади се глухо пилотът. — Ще ги преследваме ли?

КАРМ висеше точно над Водача на ескадрона Патри, който държеше лъка си насочен към джунглата.

— Колко големи са групите?

— Двете се състоят от по трима души, третата е по-голяма. Тя тръгна първа и вероятно ще ви се изплъзне.

Хората на Патри вдигнаха една купчина зеленина и я пуснаха да се рее.

— Открихме посоката — докладва той и се присъедини към останалите: — Добре, тръгваме след тях… Марк да засече целта, а останалите да ме следват. Дръжте се по-далеч от жълтото растение, това е отровна папрат.

Марк беше джудже, единственият мъж в Дървото Лондон, който можеше да носи древната броня и по тази причина единственият възможен пазител на хвърлящото оръжие. Преди десет години той се плашеше при всяка атака, докато не доби увереност в своята неуязвимост. Останалите започнаха да му викат Малчо, но Патри им вдигна страхотен скандал. Марк беше роден да носи бронята и се справяше добре.

Патри се изкатери покрай няколко храста и се шмугна в тъмнината, пехотинците от Дървото Лондон го последваха.

Огнището на страхотните болки беше някъде над коляното на Клейв, но изпращаше огнени вълни по цялото му тяло. Съзнанието му беше замъглено, имаше чувството, че останалите ту се появяват наоколо, ту изчезват. Влачеха го през някакъв тунел. Учения му даде екстракт от специално растение, което би трябвало да премахне болката. Всъщност, какво растение? Нали всичко изсъхна по време на продължителната суша? А и дървото загина… Учения вече го нямаше, а Образования изчезна заедно с оскъдните си лекарства. Жалките останки от племето бяха разпръснати, за ранения Клейв нямаше лекарства…

Джини и Миния спряха рязко, кракът помръдна и болката експлодира в мозъка му. Миг по-късно жените изчезнаха в зелената стена на тунела, а тялото на Клейв безпомощно се прекатури.

Сякаш сънуваше кошмар. Пред очите му се появи сребриста фигура без лице. В ръцете си държеше нещо метално, което се насочи напред. Нещо остро се заби в ребрата на Клейв. Той механично протегна ръка и го измъкна. Замъгленото му съзнание го възприе като тресчица, или трън. Призракът от стъкло и метал престана да му обръща внимание и се стопи в стената на зеления тунел. След него се появиха други. Силни мъже, натоварени с тежки и неудобни лъкове.

Болката най-сетне изчезна, реалността започна да се топи. Оказа се, че лекарство все пак има…

— Виждам, че сте настигнали първата група — обади се пилотът. — Най-предната група е спряла, средната се присъедини към нея. Може би трябва да се откажете.

— Изпратих Тоби обратно. Води двама трупоносци, третият е със счупен крак и го оставихме. Почти всички сме на едно място, нека видим какво ще стане.

— Нещо необичайно, Патри?

Поверително… Всъщност, има ли някакво значение? „Хванете няколко пленника, убийте няколко птици, от различни видове. Вземете всичко, което може да има научна стойност.“ Последното изискване се поставяше винаги. Може би Първия Офицер искаше Учения да се чувства задължен. Патри не желаеше да коментира, още по-малко пък когато знаеше, че Чирака е там и слуша.

— Добре. Хванал си трупоносци, какво друго? Нима очакваш да откриеш нещо с научна стойност?

— Голямата група е пред нас. Ще отскоча да видя какво е положението.

Патри изключи звука. Пилотите имаха склонност да спорят до смърт, а той се нуждаеше от тишина.

Гавинг се беше заровил сравнително плитко и с лекота откри въжето на Джаян, което ги водеше до зеления тунел. Напредваха по-бързо.

Зеленината имаше непознат аромат, но той беше толкова гладен, че се престраши да я опита. Оказа се добра.

В действителност се чувстваше почти като у дома. Пръстите на краката му се отблъскваха от клончетата и го тласкаха надолу по тунела с един позабравен ритъм. Писукания и грачене излитаха от хиляди невидими гърла. Нима птиците проникват толкова навътре в гъсталака? Звуците му напомниха за детството, когато сушата все още не беше унищожила дребните животинки в туфата.

С усилие си напомни, че това не е Туфата Куин и че преследва врагове, които познават този гъсталак така, както той познаваше своето дърво.

Миния като че ли нямаше подобни проблеми. Тя спокойно поглъщаше пълни шепи зеленина, но нито за миг не изпусна лъка и стрелите от ръцете си.

Движеха се по-бързо отколкото въжето, което се размотаваше пред тях. Мерил го навиваше сръчно, въпреки че беше принудена да използва за придвижване и двете си ръце.

— Дай на мен — пристъпи да й помогне Гавинг. — А ти хапни.

— Ръцете ти трябва да са свободни! — остро отвърна тя, после, вероятно преценила, че това не е необходимо, поясни: — Аз се нуждая от ръцете си, за да се движа. Но твоите трябва да са готови за бой. Къде е харпунът ти?

— На гърба ми. Докато Джаян отпред продължава да развива въжето, всичко е наред… — В същия момент забеляза, че въжето е изчезнало.

Бяла ръка изскочи от стената на тунела и им махна. Закован на място, Гавинг внимателно се протегна за харпуна си.

През плетеницата от клони надникна уплашеното лице на Джаян, гласът й беше дрезгав и уплашен шепот:

— Те са пред нас!

— Къде?

— Близо. Не бива да продължаваме по тунела. Пред нас е широка и права отсечка, положително ще ни видят. Вървете по моите стъпки, иначе ще чуят чупенето на клонките…

Последваха я в гъсталака.

Джаян проправяше пътека, на два пъти й се наложи да сече по-дебели гръбначни клони. Бавно приближиха края на малка полянка и надникнаха през гъсталаците. Образования разговаряше със странните жени.

Слаби и високи, те приличаха на карикатура от комикс за идеалната жена, но по всяка вероятност бяха следващата стъпка в човешката еволюция. Бяха спокойни и отпуснати, Образования също не изглеждаше напрегнат. Краката и едната му ръка бяха увити с дебело въже, но той спокойно говореше и хрупаше зеленина. От птицата бяха останали кажи-речи само костите.

Топлият дъх на Миния докосна рамото на Гавинг.

— Образования май ги е омаял — прошепна тя. — Но не чувам какво приказва… А ти?

— Аз също.

Гръмогласната птича песен поглъщаше всичко, включително и пропукването на клончетата под краката им. Шумът беше ужасен, но Гавинг го приемаше с облекчение.

Изведнъж Миния се отдели от него, втурна се към полянката и се озова в средата на групата жени.

— Звездното чудовище! — изпищя тя. — Ето го там!

Гавинг полетя след нея, готов за битка. Все пак би трябвало да го предупреди!…

Странните жени реагираха светкавично. Понесоха се към отворите на тунелите и моментално изчезнаха. Но една се забави и тупна по гръб непосредствено пред входа на тунела, към който се беше устремила. Нима я ударих толкова силно, замаяно се запита Гавинг.

Образования се опитваше да освободи ръцете си. Гавинг се устреми към него, но нещо го парна по крака и той се извърна, готов за бой.

Но с какво? Нима можеше да се бие с проклетата кутия, изработена от стъкло и метал? В дъното на тунела се появиха няколко мъже. Съвсем обикновени на външен вид мъже, които се бавно се рееха, а в ръцете им имаше огромни, готови за стрелба лъкове. Механичната кутия насочи металната си тръба първо към Миния, а после и към Образования. Харпунът на Гавинг отскочи от огледалната й повърхност. Тя се извъртя към него и отново го жилна.

Не можеш да се биеш с науката, помисли Гавинг, изтегли дългия си нож и скочи срещу чудовището. После съзнанието му се замъгли.

— Намирате се твърде надълбоко и не съм в състояние да ви засичам поотделно — обади се пилотът. — Виждам едно голямо горещо петно и около дузина по-малки. Трупоносците около вас ли са?

— Да. Пипнахме шест парчета, съвсем подходящи за нас. Единият даже беше вързан… Една женска е без крака, нея ще я оставим… Няколко успяха да се спасят в тунелите. Можеш ли да ги локализираш?

— Да. Като че ли отново са се събрали. На изток от вас, виждам ги като по-светло петно. Няма смисъл да ги преследвате. Време е да се връщате, по пътя можете да убиете някоя и друга птица…

— Тук има нещо… Много е научно, за пръв път срещам такова…

Водачът на Ескадрона вдигна правоъгълното огледало, което светеше със собствена светлина. Протегна ръка и внимателно натисна един клавиш. За негово огромно облекчение светлината угасна.

— Имаш право — промърмори в микрофона той. — Заловихме достатъчно, време е да излизаме…