Вихрената годеница

Глава единадесета

— Така, сега можем да поговорим, нали? — Жан Марк се стараеше да си наложи безупречно учтив тон. Постави салфетката си до чинията и се облегна на стола.

Жулиет остави лъжицата си с известно колебание.

— Вие май не ядохте кой знае колко. Не искате ли да опитате от лимоновия сладкиш? Той е…

— Не ме интересува никакъв лимонов сладкиш. Интересува ме защо не си на път за Вазаро. Преди три дни не беше на себе си от грижи и тревоги за Катрин, а днес я оставяш на произвола на съдбата.

— Не съм я оставила на произвола на съдбата. Вече ви казах защо не продължих пътуването си. По-добре ще е за нея, ако прекара известно време без мен. Ще замина за Вазаро след няколко месеца и ще остана при нея, докато роди детето.

— А какво ще стане, ако тя открие бременността си, преди да си решила да удостоиш Вазаро с присъствието си?

Внезапен страх прониза Жулиет и за миг я лиши от говор. И да искаше, не можеше да пророни дума.

— Би могло да сме се заблудили. Тя може и въобще да не е бременна. Ние не бяхме съвсем сигурни.

Жан Марк я погледна недоумяващо.

— А ако се окаже, че е бременна, то ще трябва да се изправи сама срещу този факт. Тя си има Вазаро и Филип. Филип твърдеше, че веднага след пристигането им смятал да доведе майка си. Не се е разчитало на това аз да остана при тях. Катрин все някога ще трябва да се примири със свършения факт, не мислите ли? Тя е по-силна, отколкото я смятат хората. Трябваше да я видите днес сутринта, когато Франсоа я доведе вкъщи.

— Жулиет! — Гласът на Жан Марк прекъсна поднесения с трескава припряност монолог.

Жулиет виждаше премрежено пред себе си лицето на Жан Марк и отчаяно се бореше със сълзите, които пареха в очите й.

— Та аз изпитвам такъв страх, Жан Марк — прошепна тя едва чуто. — Какво ще стане, ако се заблуждавам? Когато й доверих, че не желая да пътувам с тях до Вазаро, тя изглеждаше толкова объркана. Опитах се да й обясня, но забелязах, че не ме разбира.

— Е, и аз имам затруднения с теб в този смисъл.

— Значи… аз винаги съм вярвала, че тя има нужда от мен.

— Тя действително има нужда от теб.

— Мислите ли? — Жулиет преглътна и поклати отрицателно глава. — Първоначално действително беше така, но сега вече аз съм човекът, който не може да престане да се отнася към нея като майка към детето си. Аз съм прекалено себелюбива.

— Себелюбива ли?

— Наслаждавах се на това, че имаше нужда от мен. Изпитвах някакво блажено чувство, че съм значима за нея. — Тя си пое трескаво дъх. — Днес дълго размишлявах и ми стана ясно, че Франсоа има право и опеката ми не е най-доброто за Катрин. Първоначално реших за всеки случай да отпътувам за Вазаро, макар и да чувствах, че това не е най-правилното. Ала аз не се предавам лесно, ако нещо се е загнездило в главата ми, ето защо взех решение да разчупя оковите и да я пусна на свобода. — Помъчи се да се усмихне. — А ако съм се заблудила, то Филип ще ми съобщи и ще намеря начин незабавно да стигна до нея.

— Мога ли да ти обърна внимание, че ти цели шест седмици практически беше пленница в този дом, преди да успеем да ви измъкнем от Париж?

— В моя случай не би трябвало да се проявява толкова предпазливост, както при Катрин.

— Не би трябвало ли? — За миг сарказъм се прояви отчетливо върху лицето му и той бързо отклони поглед. — Бях забравил, че не трябва да полагам никакви грижи за твоето благоденствие.

Тя кимна късо.

— Значи виждате, че моето пребиваване тук не е толкова рисковано, както ви се струваше в самото начало. Мога да остана някой и друг месец. А пък когато Дюпре напусне Париж, Франсоа ще ми набави документи, с които аз…

— Не.

— Защо? Току-що ви обясних, че като оставам тук, това е добре за Катрин.

— Но не ми обясни защо трябва да бъде добре за мен. Защо да приютявам неприятелка на републиката? Докато живееш под покрива ми, цялото ми състояние е застрашено. — Той се усмихна цинично. — Заедно с главата ми! Аз лично пет пари не давам за твърденията, че гилотината била най-хуманният начин за умиране. На мнение съм, че й липсва известно достойнство.

Жулиет не беше предвидила, че присъствието й би могло да изложи на сериозна опасност живота на Жан Марк. Ала тази мисъл й се стори изсмукана от пръстите.

— Имате прекалено много приятели в правителството, за да бъдете застрашен.

— Когато някой дом се сгромолясва, всеки си плюе на петите и никой не мисли да го подпира.

— Бихме могли да намерим начин…

— Имаш голям късмет, че още не са те открили. — Жан Марк прехапа устни. — Още повече, като се има предвид, че явно си си била наумила да кръстосваш улиците посред бял ден.

— Вече ви казах защо поех този риск.

— Твоите аргументи не ми изглеждат нито ясни, нито разумни. — Той поклати смаяно глава. — Разумни ли? Че какво си въобразявам аз? Та ти дори не знаеш смисъла на тази дума.

Жулиет напрегнато размишляваше.

— Сигурно бих могла да намеря другаде подслон. Навярно Робер би могъл…

— Не! — Той сграбчи по-здраво чашата си. — Истинско чудо е, че си останала здрава и читава. Ще се отправиш по най-бързия начин към Вазаро.

— Навярно имате право. Робер би бил неподходящ като посредник. — Тя го погледна. — Е, добре, признавам, че бих могла да представлявам опасност за вас… Има ли нещо, заради което този риск би ви се сторил поносим?

Той се втренчи във винената си чаша.

— Не, няма.

— Все пак трябва да има нещо, което да желаете. Вие сте извънредно алчен.

— Ах, много благодаря за откровеността.

— О, но аз одобрявам алчността. Великите художници са били алчни. Те са вземали от живота и от хората онова, което им е трябвало, и са го влагали в творбите си. Това е съвсем честно и почтено, като се има предвид какво са върнали на света. При тях е налице най-възвишената форма на алчност.

Той изглеждаше стъписан.

— А моята алчност възвишена ли е?

— Е, възвишена не бих я нарекла. Тъй като обаче никога не съм ви чула да се хвалите как сте измамили някого, то положително става дума за добра, честна алчност.

Той се усмихна.

— За съжаление нямаш нищичко, за да подхранваш алчността ми и затова ще трябва да си вървиш…

— „Вихрения танцьор“! — Очите на Жулиет светнаха възбудено и тя се поклони театрално. — Естествено! Вие искате да притежавате „Вихрения танцьор“!

Изненада трепна по лицето му.

— Но ти го нямаш!

— Вероятно бих могла да измисля начин, за да го получа.

Той я изгледа подозрително.

— Не твърдеше ли, че кралицата имала пълно право да задържи фигурата?

— Ала в Тампл ползата от нея не е голяма, нали? — Тя размишляваше трескаво. — Колко бихте прежалили за „Вихрения танцьор“? Вече не си спомням каква сума предложихте тогава на кралицата.

— Два милиона. И отгоре на всичко кредита, който отпуснах на краля.

— И от кредита не беше изплатено нищо?

— О, аз знаех, че е рисковано. — Той сви рамене при това признание.

— Два милиона. — Жулиет прехапа долната си устна. — Цяла камара пари! Бихте ли ми дали два милиона ливри за „Вихрения танцьор“?

Жан Марк мълчеше.

— Да — отвърна той след известно време.

Тя го погледна.

— Вие искате на всяка цена да го притежавате. Не само баща ви е искал да върне „Вихрения танцьор“ на семейството. И вие го искате!

Жан Марк отпи глътка вино.

— Трябва лудо да го желаете, щом като сте готов да хвърлите толкова пари за него. — Погледът на Жулиет не се откъсваше от лицето му. — Защо?

— Никой не се оставя на драго сърце да го мамят.

— Не, струва ми се, че зад това се крие нещо повече!

— Дори и да е така, както предполагаш, то категорично отказвам да го разкрия пред теб. Всеки мъж запазва за себе си поне няколко тайни.

Жан Марк имаше със сигурност повече от няколко тайни и Жулиет никога по-страстно не бе желала да ги разкрие. Черните му като въглен очи проблясваха цинично развеселени на светлината на свещта, а чудесно оформените му устни се усмихваха ехидно. И все пак тя предусещаше зад всичко това нещичко, което…

Той сви нетърпеливо рамене.

— Този разговор е безполезен. Ти се опитваш да ми продадеш нещо, което не притежаваш.

— Искам за него два милиона — каза тя бавно. — И бих искала да мога да ползвам закрилата на този дом без всякакви ограничения. Това е цената ми за „Вихрения танцьор“. Готов ли сте да я заплатите?

Жан Марк се намръщи.

— Ставаш смешна. Та ти нямаш никаква представа къде всъщност е фигурата.

— Бихте ли заплатили цената?

— Революционното правителство не престава да търси „Вихрения танцьор“ от изчезването му насам.

— Бихте ли заплатили?

— Да — изтръгна се от гърдите му.

— Значи, спазарихме се. — В усмивката на Жулиет се четеше облекчение. — Сега единствената ми грижа е да го намеря.

Ненадейно Жан Марк се разсмя с пълен глас.

— Дявол да го вземе, за миг се бях отнесъл напълно сериозно към тези брътвежи.

— Аз говоря сериозно. Не разбирам какво толкова смешно има.

— Невъзможно е…

— Не знам само как да стане. Трябва да си призная, че ще ми струва доста усилия. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Представям си. А междувременно, предполагам, нямаш нищо против, ако нахвърля и разработя план как да те изпратя във Вазаро?

— Но на мен ми трябва време, за…

— Ти нямаш никакво време. — Усмивката му помръкна. — Няма да рискувам да ти предоставям убежище в дома си нито миг по-дълго, отколкото е нужно. Преди да е изминала и една седмица, трябва да си на път за Вазаро.

— Само една седмица ли?

— Би трябвало да ти стигне. В края на краищата нали твърдиш, че задачата не била невъзможна. — Той се усмихна иронично и се наклони напред, за да й предложи чаша. — Ще пием ли за нашия успех?

Тя се отдръпна назад.

— Не обичам вино.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Дори и да се чукнем за едно такова значимо начинание? Само една глътчица?

— Не! — Жулиет си наложи воля да се овладее. — Вие ми се подигравате.

— Не. — Той поднесе чашата към устните си. — Ала признавам, че любопитството ми се събуди. Колкото по-сложно, толкова по-добре, гласи девизът ми и аз смятам, че ти си една от най-прелестните загадки, Жулиет.

— Толкова сложна не съм. Не съм дори толкова начетена като Катрин. — Жулиет отмести стола си назад и стана. — Напротив, вие сте голямата загадка.

Лицето му се озари от усмивка, толкова зашеметяващо чувствена, че дъхът й секна.

— В такъв случай защо да не опитаме да обединим нашите сложни същности и да образуваме едно щастливо цяло?

Тя се втренчи в него объркана, обзета от някакво ненадейно стягане в гърдите. Осъзнаваше ясно енергичността и грациозността му, прикрити зад елегантна арогантност, гъвкавостта на дългите, придобили бронзов оттенък пръсти, които си играеха с тънкото столче на винената чаша.

— Как да ги обединим?

— По обичайния начин. Аз съвсем не съм от хората, които имат най-чудновати изисквания за… — Той спря обясненията си, когато забеляза изражението й. — А ти какво си очаквала? — попита той тихо. — Ако не искаш да търсиш отговор на загадката, то трябваше да продължиш пътуването си до Вазаро. Ти знаеш какво те очаква тук при мен. — Той за втори път спря. — Или въобще не си знаела?

Тя знаеше какво я очаква тук, мълниеносно й стана ясно. В действителност не го искаше, ала той беше прав, тя го знаеше.

— Вие искате… да се отдадете на разврат с мен.

— Безсрамно, но вярно. — Той се облегна назад. — За да сме още по-прецизни, нека допълня, че желая да го правя с теб многократно. И то по начини, за които ти вероятно дори не подозираш, че съществуват.

Сърцето й затуптя толкова силно, че дъхът й замря.

— Доста се съмнявам. Аз не съм като Катрин. В двореца чух и видях някои неща… — Тя премълча края на мисълта си. — Но защо? Та аз съвсем не съм привлекателна.

— Не си ли? А аз защо толкова те желая? — Гласът му беше дрезгав. — Защо се възбуждам дори само като те погледна?

Очите й се ококориха, а погледът й инстинктивно се плъзна към долната част на тялото му, скрито под покривката от дамаска.

— Наистина ли?

Той отмести усмихнато стола си назад.

— Ела и виж сама!

Погледът й се премести веднага върху лежащата пред нея чиния.

— Не. Не бих желала да се отдавам на разврат с никои мъж.

Усмивката му се разля широко и той се изправи.

— Не би желала ли? Е, хайде да видим. — С три крачки застана до нея и я вдигна от стола. После седна и я сложи в скута си. — Щом не искаш да ме гледаш, тогава може да ме чувстваш.

Стъписана, тя се опря в него. Усещаше възбудеността му през дрехите, които ги разделяха. И там, където я докосваше, усещаше тръпки. Би трябвало да му дам отпор, мислеше си тя зашеметена. Ала Жан Марк не беше дук дьо Грамон. Той не би взел онова, което тя не бе готова да му даде.

— Това е глупост!

— Да, велика глупост. — Той разтвори роклята й и разголи шията й. — И ние току-що я започнахме. Бих искал да разбера какво имаш да казваш за другите глупави положения, в които те виждах в представите си напоследък. — Той наведе глава и погали с език пулсиращата кожа на шията й.

Тя затаи дъх, а той я погледна и кимна.

— Харесва ли ти? В такъв случай дай да разголя гърдите ти и аз ще направя още много неща, които ще ти харесат.

Тя усети напрегнатите му мускули, видя как бие кръвта по слепоочията му, когато я прегърна.

— Защо правите всичко това?

Той я погледна.

— Защото не желаеш да проумееш — каза той тихо. — Така е… когато сме заедно. Така е, откакто преди повече от пет години се погрижи за мен в селската странноприемница. — Ръцете му обхванаха бедрата й и ги притиснаха надолу към него. — Аз те предупреждавах! Ако го допуснеш, ще вземам толкова много, докато не ти остане нищо за даване. Точно това намерение имам сега.

Усещаше го до себе си жилав и енергичен, очите му блестяха диво и необуздано. Жулиет не беше в състояние да помръдне, не можеше да отмести погледа си. Усещаше как бавно я обзема горещо желание, усещаше как гърдите й набъбват и стават все по-твърди.

Погледът му беше магнетично привлечен от елечето й.

— Нека да видя гърдите ти. Те ме желаят… гледай как мърдат срещу…

— Не бива да говорите така.

Той прихна.

— Не разбирам откъде накъде си присвояваш правото да ме хокаш. Собственият ти език е всичко друго, но не и благопристоен.

— Не съм ви молила за такова държание… — Тя прекъсна мисълта си, а бузите й се зачервиха още повече. — Мислех си, че аз…

— Знам добре какво си мислела. — Като й намигна, той захапа меката част на ухото й. — Няма нужда да ме молиш за нищо. Аз по всяко време съм на разположение.

Нежно докосна мекото на ушите й. Ненадейно тя почувства топлия връх на езика му в ухото си. Горещи тръпки полазиха по тила и по цялото й тяло.

— Оставете ме!

Той веднага я пусна и се облегна вяло и отпуснато назад.

— Нямам намерение да те обладая върху този стол в трапезарията. Робер и Мари биха могли да влязат и да преживеят невероятен потрес.

Тя се изплъзна от скута му и го погледна. Тъмната му коса беше разчорлена, черните му очи се впиваха дръзко в нея. Можеше да си представи твърдостта и дължината на мъжеството му под тесните копринени панталони… спомни си как току-що го беше усещала през плата. Той беше от главата до петите необуздано желание, елегантно облечено в коприна. Беше й ясно, че дори и целият град да го наблюдаваше какво прави с нея, в момента това му беше съвсем безразлично. Откритието я доведе до странна възбуда, която я стъписа.

— Вие не сте… струва ми се, че нищо не би могло да ви попречи.

— Искаш ли да видим дали на теб ще ти попречи нещо? — попита той тихо.

Тя се отдръпна назад, но погледът й остана вперен в лицето му. Струваше й се, че повече няма да може да отдели очите си от него. Този Жан Марк още никога не беше виждала, макар и да знаеше, че я очаква. Беше я поглеждал няколко пъти, но тя бе се правеше, че не забелязва.

Сега обаче не можеше повече да игнорира нищо. Това беше мъжът, комуто безброй любовници са шептели в ухото молби и ласкателства, човекът на име Жан Марк, който от похотливо желание и чувствено сладострастие беше способен на всякакви изстъпления. Очите му станаха по-тъмни, по-светещи. Те владееха положението, те владееха и нея.

— Не, не бих желала… — Тя разтърси глава. — Не съм останала затова в Париж.

— Ала това е, което ще ти се случи, ако останеш. — Той погледна в краката си. — Ще ти се случва непрекъснато, през цялото време. Да ти опиша ли всичките начини, по които бих предпочел да те обладавам?

Тя се разсмя неуверено.

— Вие искате само да ме изплашите, за да изчезна във Вазаро.

— Ти най-добре си знаеш. — Той вдигна взор към лицето й. — Една седмица. Ако до една седмица не се отправиш на път за Вазаро, ще станеш моя любовница. — Той вдигна рамене. — И без друго все някога ще се случи, значи със същия успех би могло веднага да започнем. Бог ми е свидетел, че се чувствам така, сякаш съм чакал вече сто години.

— Вие не сте глупав и ще се вразумите навреме.

— Съмнявам се. През последните пет години не се вразумих. Ти винаги се мержелееше някъде на заден план в съзнанието ми.

— В такъв случай ми се ще отново да ме скриете на заден план. Нямам желание да ставам любовница на когото и да било. Бих искала само да рисувам и…

— Давам ти една седмица срок, преди да те отпратя във Вазаро. — Той се изправи и пристъпи една крачка към нея. — През това време ще се наслаждавам с пълни гърди на присъствието ти — пленително и омагьосващо. — Той я помилва нежно по шията. — В края на краищата ми трябва компенсация за опасността, която ти представляваш за мен, а пък последното ни преживяване ще те подготви за по-големи интимности.

Милувката му беше нежна, а докосването му толкова леко, сякаш галеше любима скъпоценност.

На драго сърце би предпочела винаги да стои така и да се оставя той да я милва и да я гледа с този собственически поглед, който й носеше такава наслада, че дъхът й секваше.

— Изглеждаш така, като че ли си дете, което поднася лицето си за целувка — прошепна той.

— Аз съвсем не съм дете.

Усмивката му помръкна.

— Знам. Ти никога не си била дете. И тъкмо тук е затруднението. Никога не съумявах да обуздая желанието си, макар да се стараех да виждам в теб единствено нуждаещото се от закрила и защита дете. Ти винаги успяваше да ме разкъсаш на две половини.

— Никога не съм се нуждаела от защита и закрила. Винаги съм успявала добре да опазя себе си. — Тя откъсна погледа си от него и тръгна заднешком към вратата. — Капнала съм от умора, а трябва да помисля. Ще отида сега в стаята си и…

Жулиет не довърши мисълта си, тъй като той се изсмя сдържано и тя го погледна с надигащ се гняв.

— Не ми се присмивайте! Не го понасям! — Тя си пое разтреперана дъх. — Струва ми се, че можете да бъдете много, много жесток, Жан Марк.

— Вероятно не го осъзнаваш, ала ти притежаваш същото качество. Още една причина да не желая присъствието ти под моя покрив. Бихме могли да се разкъсаме един друг. Ала ти още не си съвсем въоръжена за тази борба. Странно, но аз установявам, че не желая да ти причинявам болка.

Жулиет изпита чувството, че й прилоша. Излезе й въздухът, а бузите й се зачервиха. Какво ставаше с нея? Не трябваше Жан Марк да упражнява подобно въздействие върху нея. Не биваше да го допуска. Сигурно от дългото вървене пеш коленете й трепереха.

— Всичко това са бабини деветини. Трябва да помисля — измърмори тя, после изхвърча от стаята.

Дантон се надигна и поклати глава със съжаление, когато жена му затвори вратата на работния кабинет зад Жулиет.

— Не съм много галантен и си признавам. Щеше ми се никога повече да не ви виждам, гражданко дьо Клеман. Франсоа изобщо не ми спомена, че сте все още в Париж.

— Той не знае. — Жулиет отметна назад качулката на кафявото си наметало. — Мога ли да седна? Тичах от Кралския площад дотук и се уморих.

— Ама, разбира се! — Дантон я гледаше, докато тя се настаняваше в креслото. — Допускам, че Андреас не знае нищо за вашето посещение, иначе щеше да ви изпрати с някоя карета.

— Жан Марк не беше възхитен от решението ми да остана в Париж. На драго сърце би ме държал под ключ, докато отново не се появи възможност да ме изпрати във Вазаро. Затова сметнах за по-уместно да се измъкна, без да ме усети, тъй като исках да разговарям с вас на всяка цена. — Тя повдигна рамене. — Не беше толкова трудно. Той се затваря по цели дни в кабинета си или препуска с каретата от една делова среща на друга.

— За съжаление трябва да ви кажа, че съм на едно мнение с Андреас. И аз бих предпочел да сте под ключ и да се криете. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Не ми допада и това, че рискувате да ви заловят в дома ми. Тогава лесно би излязла наяве връзката ми с вас. Напоследък Раул Дюпре ме посещава почти всеки ден и не бих искал да му давам повод за неудобни въпроси.

— Уви, ако искам да разговарям с вас, надали бих могла да отида в Конвента.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на камината.

— Очарован съм да ви чуя.

— Необходима ми е вашата помощ.

— За да напуснете Париж ли?

— Не. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Вие говорите досущ като Жан Марк. Не съм готова още да напусна Париж. Трябва да свърша някои неща.

— Така ли?

— Бих искала да се видя с кралицата.

В първия миг той я погледна изненадано, а после се разсмя с глас.

— Заради това ли сте дошли при мен? И какво ви дава основание да вярвате, че бих ви помогнал?

— Трябва да намеря начин да разговарям с нея, независимо как. И си помислих, че бихте могли да намерите сигурно средство да ме закарате до Тампл и обратно. — Тя му се усмихна очарователно. — Убедена съм, че не желаете да ме хванат. Това би ви навлякло купища неприятности.

— Само по себе си последното е вярно. И за какво имате намерение да разговаряте е кралицата?

— По лична работа.

— А ако поискам да узная това като цена за помощта си?

— Тогава ще потърся помощ на по-ниска цена.

Той отново се разсмя.

— Трябва да се признае, че не ви липсва смелост. Това е качество, от което се възхищавам.

— Ще ми помогнете ли?

Усмивката му угасна.

— Никога не се оставям да ме притесняват. Ще помисля. Само да разговаряте с кралицата ли искате? И не възнамерявате например да й помогнете да избяга?

Жулиет се поколеба.

— Засега не. — Неочаквано за себе си тя продължи припряно и задъхано: — Не биваше да я отвеждате на това ужасно място!

— Не е толкова ужасно. Кралското семейство се радва на определени удобства. — Жулиет дьо Клеман без съмнение беше заплетена в някакъв план за отвличане. И беше достатъчно безразсъдна, за да заложи на карта главата на всеки. Ала безстрашието често се радва на успех, а пък Дантон смяташе, че за Франция би било най-добре, ако кралското семейство успееше да избяга, преди якобинците да пратят Луи на ешафода. Защото, ако кралят бъде обезглавен, Дантон беше убеден, че Англия и Испания веднага ще обявят война на Франция. — И защо мислите, че бих могъл да ви помогна да проникнете в Тампл?

— Защото сте човек, който винаги иска да е осведомен от първа ръка за събитията. Иначе не бихте взели Франсоа Ечеле за свой най-близък помощник. Кралското семейство представлява голяма опасност за вашата република и предположих, че вие вероятно знаете всичко за пленниците в Тампл. Не е ли така?

Дантон кимна.

— Вие сте добре осведомена. Наредих на Франсоа да проучва най-подробно ситуацията, след като бяха отведени от Тюйлери в Тампл.

— И можете да ме вкарате там?

— Ако се вярва на Франсоа, то почти на всеки може да се осигури достъп до Тампл. Предпазните мерки на Херберт са направо смехотворни. Пропуски се издават на всеки, който желае. — Той спря за момент. — Но би било изключено член на кралското семейство да се изведе навън. Всички се охраняват много добре.

— Не искам да извеждам никого навън, освен самата себе си.

Дантон размишляваше.

— Човекът, който всяка вечер пали фенерите в Тампл, може да взема със себе си по някой член на семейството и доколкото ми е известно, външността на тези особи се мени постоянно. Някакъв малък подкуп би трябвало да стигне.

— Нямам никакви пари, а не бих искала да моля Жан Марк. Той не трябва да научи нищо за това.

— Че защо?

— Никак не му харесва, че си подавам носа на улицата, а още по-малко ще се зарадва, ако разбере, че имам намерение да се отправя в Тампл. — Тя се намръщи. — В такива случаи той пренебрегва всякакви разумни доводи.

Дантон се усмихна криво.

— За съжаление не мога да ви предложа никакви пари, тъй като съм беден като църковна мишка служител на републиката.

— Бих искала да помисля. — Жулиет помълча малко. — Франсоа! Жан Марк му даде цяло състояние, за да се ожени за Катрин. Той би могъл да плати подкупа.

— Възможно е. Но само ако се остави да бъде въвлечен.

— О, той вече и с двата крака е вътре.

— Това все още не значи, че ще ви помогне. Франсоа притежава блестящ ум, но много често за съжаление е сляп за практическите решения. Преди две години, заразен от треската на революцията, изникна пред входната ми врата, току-що пристигнал от страната на баските и ме помоли да постъпи на служба при мен. — Дантон се усмихна многозначително. — Желаеше да ми служи и да изпълнява всичко, което искам от него. Е, да, но онова, което исках от него, невинаги беше толкова чисто и благородно като идеалите му. Ала той никога не ме упрекна за нищо. Франсоа вярва, че републиката ще съществува вечно, защото борбата за човешките права е справедлива и добра.

— А вие не смятате ли така?

— Аз вярвам, че републиката ще бъде това, което ние направим от нея — било то добро или лошо. — Той наклони глава. — А вие в какво вярвате, гражданко?

Жулиет стана.

— Аз вярвам, че хората трябва да бъдат оставени на мира, за да живеят според разбиранията си. — Тя притегли качулката на главата си. — И вярвам също така, че тези, които не оставят другите на мира, трябва да бъдат наказани. Ще говорите ли с Франсоа или аз да го сторя?

— Не съм казал, че ще ви помогна.

— Ще го направите ли?

Дантон явно се колебаеше, после кимна замислено и каза:

— Аз ще поговоря с Франсоа. Току-що установих, че ви липсват дипломатически способности.

Тя кимна късо.

— Кога? Трябва да е много скоро!

— Още днес. Ако всичко се нареди добре, бихте могли утре вечер да отидете в Тампл. Ще имам грижата кралицата да получи съобщение, че при вечерната си разходка в двора ще преживее приятна изненада. — Той се поклони подигравателно. — Ако това ви допада, разбира се.

Тя кимна.

— Ще остана тук за…

— В никакъв случай. Ще кажа на Франсоа да ви вземе близо до дома ви, преди да падне мрак. И не бих желал кракът ви да стъпва повече в къщата ми. — Лицето му се разтегна в болезнена гримаса. — Вашето облекло не отговаря и на най-скромните изисквания.

— Нямах много време да разсъждавам върху облеклото си.

— Въпреки всичко ви съветвам да намерите, ако възнамерявате и за в бъдеще да кръстосвате улиците на Париж.

— Ще го сторя. — Тя тръгна към вратата. — Вероятно сте прав, би било неблагоразумно…

Последва леко почукване и на вратата се подаде главата на жена му.

— Жорж Жак, дошъл е гражданинът Дюпре. — В думите й се долавяше неприязън. — Да го поканя ли да влезе?

— Веднага, cherie22! Но не му казвай нищо за посетителката!

— Аз въобще не разговарям с него. Само от вида му ми се повдига. — При тези думи Габриел затвори вратата.

И със собствения си мъж вече не разговаря, помисли си Дантон с безкрайна тъга. Беше се отдръпнала от всички, които имаха нещо общо с масовите кланета.

Той се обърна внезапно и посочи вратата в другия край на кабинета си.

— През тази врата ще слезете в една градинка, която извежда на улицата. Побързайте!

Жулиет изтича към вратата.

— До утре!

Дантон кимна и погледна мрачно как вратата се затвори подире й. В мислите си той не беше вече при енергичната млада посетителка, а при жена си. Габриел сигурно щеше да му прости с времето. Любовта й беше прекалено силна, за да може политиката да я разбие. След няколко месеца вероятно всичко отново щеше да е наред.

— Жорж Жак, идвам да ви донеса последното издание на „Пер Дюшен“. — Дантон се обърна и видя, че на прага стои Дюпре. Неговият посетител влезе и хвърли на писалището копие от войнственото разтърсващо съчинение на Марат. — Бях наблизо и си помислих, че бих могъл да ви донеса един брой.

— Много любезно от ваша страна, гражданино.

Дюпре вдигна рамене.

— За мен е от огромно значение да правя услуги на приятелите си. — Той пристъпи към прозореца. — Бих се радвал, ако… — Той не продължи мисълта си. С напрегнато изражение се втренчи надолу към улицата.

— Какво има? — Дантон мигом застана до него и видя Жулиет дьо Клеман, която в този момент завиваше зад ъгъла. Както облекчено установи, лицето й не се виждаше.

— Но какво има, гражданино?

— Не, няма нищо. Просто… — Дюпре навъси чело. — Тази жена ми се стори позната.

— Коя жена?

— Онази с кафявото наметало. Тя току-що се скри зад ъгъла.

— Вие познавате ли я?

— Фигурата и походката ми изглеждат познати.

— Вероятно е някоя актриса, на която често сте се възхищавали на сцената. Нали сте усърден посетител на „Комеди Франсез“.

— Възможно е. — Дюпре сви рамене. — Ако наистина я познавам, с времето ще си спомня. Имам отлична памет.

— В това съм убеден. — Дантон се приближи към писалището и взе позива. — Я да видим каква е днес темата на отровните тиради на Марат.

Дюпре се отдръпна от прозореца.

— Не бива да говорите така за него. Той е истински приятел на републиката.

— Ала понякога важи правилото да забравиш лоялността си към един приятел, за да можеш да спечелиш друг. — Дантон направи многозначителна пауза. — Не изпитвам никаква симпатия към Марат.

Дюпре се колебаеше. После на лицето му прекия подкупваща усмивка.

— Никога не бих дал да се разбере, че е изгубил лоялността ми, преди да си осигуря положение, което ми обещава повече.

Пресвета Богородице, този човек би оставил с пръст в устата и самия дявол, ако някой друг му предложеше нещо по-добро!

Дантон прикри ловко своето отвращение и неприязън.

— Много добре разбирам вашата предпазливост.

— В момента би било грешка да се откажа от завоюваната си позиция. Утре тръгвам с важна мисия за Андора. Но бихме могли да проведем един разговор след завръщането ми.

— За Андора ли? — Учудването на Дантон беше безкрайно. За Испания! Че какво ли беше наумил Марат да върши с испанците?

— Става дума за един твърде важен за Франция случай, който той ми повери.

— Разбирам. — Дюпре явно нямаше намерение да разказва по-подробно и ясно за естеството на поръчението си, мислеше си ядосано Дантон. Защо, но дяволите, Марат си пъхаше дългия нос и във външната политика? — Утре ли тръгвате на път?

Дюпре кимна.

— Марат ми разреши преди това да прекарам четиринадесет дни при майка ми, която живее в селцето Клермон край Париж. Пътуването през Пиренеите би могло да се окаже доста мъчно в някои отношения и бих искал да се подготвя духом и телом за него.

В такъв случай „мисията“, макар и твърде важна, не беше много спешна.

— След героичните ви усилия миналия месец от само себе си се разбира, че се нуждаете от почивка — промърмори равнодушно Дантон, докато посягаше към шапката и ръкавиците си. — Елате, крайно време е да тръгваме за заседанието на Конвента!

Косите на Мария Антоанета бяха побелели.

— Дръж си наведена главата! — прошушна човекът, който палеше фенерите. — Казах ти да не се оглеждаш на всички страни, докато сме в двора.

Жулиет наведе очи и завърза по-здраво забрадката си. Ръцете й трепереха, гърлото й беше пресъхнало от сподавени сълзи. Косите на кралицата бяха побелели! Те не бяха нито напарфюмирани, нито напудрени. Тя не носеше и перука, както беше прието при празненствата във Версай. Кралицата, която беше едва на тридесет и шест години, изглеждаше два пъти по-възрастна.

— Престани да я зяпаш с отворена уста! — Старецът запали лампата отляво на портата. — Мигар искаш и тебе да хвърлят в тъмницата?

Тя изглежда толкова променена.

— Застани оттатък, в сянката! Ще я пратя при теб, за да си поговорите. Ала само пет минути, разбра ли? Щом приключа с фенерите, тръгваме.

Жулиет послушно се отдръпна в сянката на издигащата се към небето кула. Ето че здрачът изцяло се беше настанил в двора на Тампл, а пък тъмно кафеникавият цвят на роклята и забрадката й съвсем я скриваха.

Кралицата беше добре облечена. С черно наметало и маншон от кожа на златка, тя приличаше на състоятелна гражданка. Но не и на кралица на Франция. Злочестата Мария Антоанета беше загубила всичко, освен семейството си, а и то не беше вече в пълния си състав. Братята на краля, граф дьо Прованс и граф д’Артоа, бяха се спасили с бягство в Австрия, а неомъжените му сестри бяха намерили убежище в Италия. Но първородният син на Мария Антоанета, дофинът Луи Жозеф, беше загинал трагично през 1789 година. Годината, когато целият свят на кралицата започна да се люлее под краката й.

На Мария Антоанета й бяха останали единствено нейният едър и добродушен съпруг, снаха й мадам Елизабет, дъщеря й Мари Терез и малкият Луи Шарл, който сега вече беше престолонаследник.

— Жулиет? — Кралицата се взираше в тъмнината. — Ти ли си наистина? Тази мръсотия по лицето ти…

Жулиет, която понечи да направи поклон, в последния миг се разколеба. Дъщерята на един републикански фенерджия едва ли щеше да уважи кралската кръв.

— Аз съм. Човекът, който пали фенерите, каза, че съм прекалено чиста и затова ми намаза със сажди лицето.

— Мислел ти е доброто. Така изглеждаш като улично дете. — Кралицата пристъпи напред и погали нежно лявата буза на Жулиет. — Ала тези дръзки очи са ми познати. Смятах те за мъртва. Разказаха ми за клането в манастира и аз си помислих… — Полазиха я ледени тръпки. — Разбра ли какво са направили тези чудовища е принцеса дьо Ламбер?

— Да.

— Разказаха ми, че набили главата й на копие, отсекли крайниците й и ги изстреляли през някакво оръдие. — Сълзи опариха очите на кралицата. — Тя се намираше в безопасност в Англия и се върна обратно само за да застане на моя страна. Затова я убиха. Убиват всички. Скоро никой няма да остане. — Тя затвори очи, а когато отново ги отвори, от сълзите й нямаше и помен. — А как е моята прелестна Селест? Майка ти невредима ли е, Жулиет?

— Да.

— И е в безопасност?

— Да, по време на кланетата тя успя да избяга в Испания.

— Bon23. Често мисля за нея и се моля на Бога за нейната безопасност.

— Добре ли сте тук?

— Ах, да, не е толкова лошо. Снабдяват ни с достатъчно храна, а стражите не са толкова отвратителни. Дори ми донесоха един клавесин от Лувъра. — Тя смръщи чело. — Естествено, много ме зяпат. Това никак не ми е приятно.

Жулиет си спомни, че на кралицата не й допадаше прекомерното внимание към нея. Затова тя често бягаше от двореца в Пти Трианон или отсядаше в селското си имение Льо Амо, за да играе ролята на пастирка сред изкуствено създадената идилия.

— Те навярно никога не са виждали с очите си кралица — каза Жулиет.

Мария Антоанета вдигна глава.

— Е, да, сега имат възможност да видят. И аз ще им покажа как се държи една кралица. — После кралското й държание се изпари и тя отново се превърна в съсипана, преждевременно състарена жена. — Дете, сега трябва да си вървиш. Беше много мило от твоя страна да ме посетиш, ала би могло да стане опасно за теб, ако останеш още дълго. Този чудат и недодялан Херберт, нашият тъмничен надзирател, е същински canaille. Най-доброто, което би му хрумнало, за да ми причини още повече мъка и страдание, е да те накаже по някакъв начин.

Жулиет си пое дълбоко дъх.

— Дойдох тук по съвсем разбираема причина — изрече тя задъхано. — Бих искала да притежавам „Вихрения танцьор“.

Кралицата се смая.

— Отдавна го желаеш. Още като дете обичаше статуетката. — Лицето й беше безизразно. — Но „Вихрения танцьор“ принадлежи на мен. Не го давам!

— Жан Марк Андреас все още иска да го купи. Спомняте ли си Жан Марк?

— Та как бих могла да го забравя? — възрази Мария Антоанета сухо. — Той не е човек, когото току-така бих забравила.

— Той е склонен да ми даде два милиона ливри за статуетката. Тази сума е достатъчна, за да откупи излизането ви от затвора и бягството ви в Австрия.

Кралицата стоеше като вкаменена пред нея.

— Вероятно. Пазачите вземат охотно дребни суми и ни предоставят допълнителни удобства.

— Кажете ми къде е „Вихрения танцьор“ и аз ще го прибера. После ще го продам на Жан Марк и ще ви дам парите.

— На мен няма да даваш парите. — Кралицата размишляваше напрегнато. — С тях не бих могла да предприема нищо тук. Ала в града съществува една група верни хора, които по всяка вероятност биха могли да помогнат. Иди в кафене „Дю Ша“ на Пон Ньоф и попитай за Уилям Даръл.

Фенерджията беше завършил обиколката си и бавно се приближаваше към тях през двора.

— Времето изтича. Къде е фигурата?

Погледът на Мария Антоанета търсеше настойчиво очите на Жулиет.

— Мога ли да ти се доверя? Исках да запазя „Вихрения танцьор“ за моя малък Луи Шарл. Вероятно той никога няма да стане крал на Франция, ала „Танцьорът“ ще му помогне да се задържи на повърхността.

— Все пак е по-добре да се спасите вие и кралското семейство, отколкото някаква си статуетка.

— Да, може би…

— Той идва, по-бързо!

— Фигурата е в Белведере. Наредих на мосю Минк да направи скривалище под сфинкса, когато го извайваше. Там заповядах да скрият фигурата, когато узнах, че сганта се е втурнала към Версай.

Жулиет се опитваше да се овладее и размишляваше трескаво. Белведере беше един павилион зад Пти Трианон, ала стъпалата му се охраняваха от множество фигури на сфинксове.

— Кой сфинкс?

— От лявата страна на портата, фигурата, която гледа към малкото изкуствено езеро.

Кралицата пъхна ръцете си в маншона.

— Не злоупотребявайте с доверието ми, Жулиет! Има толкова малко хора, на които мога да се доверя.

С тези думи тя се обърна и забърза към високата кула. В следващия миг изчезна във входа.

Дълбоко развълнувана, Жулиет гледаше подире й. През изминалите години се беше опитвала да потисне привързаността, която изпитваше към кралицата. Беше си втълпила, че е глупаво да пилееш чувствата си за някого, който не проявява към теб повече обич, отколкото към агнетата си в Льо Амо. Беше си втълпила, че единствено важна е живописта и че Мария Антоанета не означава нищо в живота й… Ала днес отново си спомни за онази отдавна отминала вечер, когато срещна за първи път кралицата, която я прегърна и я помоли за приятелството й. Клетата пеперуда! Божествените цветя в градината й бяха повехнали, а дори самата тя беше на път да залинее.

— Хайде, не стой като гръмната, ами идвай с мен! — тросна се фенерджията.

С явно нежелание Жулиет обърна гръб на входа, през който беше изчезнала Мария Антоанета. Тя тръгна послушно със стареца и го последва през двора към външната порта.

При отпътуването от Тампл Франсоа беше също толкова навъсен и мълчалив, какъвто беше и на идване. Съвсем ясно беше, че никак не е във възторг от ситуацията. В началото сдържаността му беше добре дошла за Жулиет, тъй като не можеше да се отърси от тъгата, която я беше обзела след срещата й с кралицата. Недалеч от Кралския площад обаче Жулиет дръзна да каже:

— Не разбирам защо ми се сърдите. Та в края на краищата вие бяхте човекът, който ми каза, че не бивало да оставам при Катрин.

— Не съм казвал, че не трябва да отивате във Вазаро. — Той я гледаше в упор. — А още по-малко съм ви съветвал да останете в Париж и да ни оплитате в дейност, която се нарича измяна към родината.

— Не оплитам никого в такава дейност. — Тя го погледна с любопитство. — А ако вие сте били толкова против посещението ми при кралицата, защо тогава ми помогнахте при подкупите?

— Това беше решение на Дантон. Той сметна, че е по-добре да извършите тази щуротия. — Той се взря в лицето й. — Разговорът с гражданката Капет струва ли си поне риска, който всички ние поехме?

— С Нейно величество — поправи го тя. — И не казвайте, че вашата република е променила нещо в това, тъй като не бих ви повярвала. Животът на гражданка не й подхожда. Учили са я само да бъде кралица.

— Назовавам я, както аз… — Той не довърши и вдигна недоумяващо рамене. — Навярно тъкмо в това е нейната трагедия. Познавате ли я добре?

— От най-ранно детство. Тя беше мила с мен.

— Вие, предполагам, знаете, че не бихте могли да й помогнете.

Жулиет мълчеше.

— Нейните пазачи са доверени хора на републиката, които денем и нощем са около нея.

— Както във Версай — каза Жулиет тихо. — Тя мразеше да я зяпат с отворени уста — от сутрин до вечер нямаше нито миг покой. Тези глупави придворни дами спореха до припадък за правото да подадат ризата на кралицата сутрин.

— Можете да бъдете сигурна, че доверените ни хора тук не оказват никакви камериерски услуги на приятелката ви. — Ехидството изчезна от гласа му и той я погледна сериозно. — Жулиет, това е всичко. Вие няма да получите повече никаква помощ нито от Дантон, нито от мен. Би било прекалено опасно. След опита за бягство на кралското семейство от Тюйлери миналата година Марат и хората му подозират навсякъде измяна и заговор.

— Нима съм молила за някаква помощ?

— Още не. Последното обаче не значи, че в бъдеще няма да го сторите. Ще бъда извънредно щастлив, ако Жан Марк най-сетне ви отпрати във Вазаро. Днес получих вест от него да отида утре в дома му.

— По всяка вероятност иска да получи пропуск за мен.

— Това е услуга, която на драго сърце ще му окажа. Минаването през контролните проверки не би трябвало сега да представлява трудност за вас, тъй като Дюпре днес е напуснал Париж.

— Дантон ли му нареди?

Франсоа поклати глава.

— Марат му е възложил някаква мисия. Андреас би могъл да си спести цялата зестра, стига да беше изчакал няколко дни.

— Не знаехме, че ще се случи така. — Жулиет трескаво размишляваше. — Вие няма да разкажете на Жан Марк за посещението ми в Тампл, нали? Няма никакъв смисъл и би донесло само ядове и разправии.

— Ще мълча… ако ми дадете думата си, че повече няма да предприемате опити да се срещате с кралицата.

Тя кимна.

— Давам ви я. Нямам никакви основания за други срещи с нея. — Тя потръпна цялата. — Отгоре на всичко ми навява скръб. Тя беше друга. Вече не е същата — такава, каквато я познавах във Версай.

Той я погледна внимателно.

— Нищо не остава непроменено. Никой не може да върне миналото, а пък който се осмели, заплашва го гилотината.

Тя се навъси с отвращение.

— И вие бихте оставили сатърът да падне?

— Ако е необходимо. — Той допълни сериозно. — Но не искам това. Знаете ли, Жулиет, в известно отношение ви се възхищавам.

Тя го погледна смаяно.

— Имам предвид вашето безстрашие — той се усмихна едва забележимо, — а не вашия здрав разсъдък.

Тя се засмя с цяло гърло.

— А пък аз се възхищавам на вашата откровеност, макар и не на вашия такт. Изпитвам твърде голямо облекчение при мисълта, че бихте отделили главата ми от раменете с известно съжаление.

Усмивката му сякаш се изпари.

— Вие бяхте по-близко до гилотината, отколкото ви се струва. Дантон ми каза, че Дюпре вчера ви е зърнал бегло. — Той усети как тя се вцепени като мумия и побърза да я успокои. — Не ви е познал, но всичко е висяло на косъм.

Тя вдигна рамене в недоумение.

— Не мога да се крия дълго време. Това не е в характера ми. Ако не бях заета с грижите и тревогите по Катрин през последните седмици, щях да полудея в къщата.

Каретата спря пред дома на Жан Марк и тя се загърна по-плътно с наметалото.

— Трябваше да кажа на кочияша да спре малко по-нататък. Е, както и да е, навярно Жан Марк още не се е върнал от посещението при мосю Бардо. Au revoir, Франсоа.

Лоран отвори вратичката на каретата и й помогна да слезе.

— Никакво au revoir! — Неприязън лъхаше от думите на Франсоа, който гледаше подире й как изкачва стъпалата. — Мечтата ми е това да бъде окончателно adieu, Жулиет!

Стенните свещници от двете страни на вратата осветиха изцапаното със сажди лице на Жулиет и дяволития поглед, който му хвърли през рамо.

— Ала колко често се сбъдват мечтите ни, Франсоа?

Тя пристъпи прага на къщата и затвори безшумно вратата след себе си.