Вихрената годеница

Глава шеста

— Sacre bleu, та ти почти си прегризала въжето. Хитро зверче си все пак! — Раул Дюпре приближи фенера и се усмихна на Жулиет, когато преряза въжето с ножа си. — Ако бях се забавил само още няколко минути, щеше сама да се освободиш. Впрочем, животът е пълен с „ако“ и „щеше“…

Жулиет не издаде с нищо разочарованието си. Не искаше да позволи на този canaille да тържествува.

— Можехте и въобще да не се връщате. Няма да изпитате никаква наслада с мен.

— И още как! — Дюпре я освободи от въжетата и я помъкна към вратата. Виждам, че не искаш да ми подариш удоволствието, на което толкова се надявах. За съжаление току-що уталожих страстта си. Трябва ми време, за да си възвърна силите, но после ще ти се насладя, гражданко…? — Дюпре повдигна въпросително едната си вежда. — Как ти беше името?

— Не съм ти го казвала.

— Няма никакво значение. Ние ще ти дадем друго име. Ще се наричаш гражданката Справедливост. — Пътните му устни се извиха в котешка усмивка. — Всеки съд се нуждае от символ и ти ще бъдеш нашият. При дадените обстоятелства това ми се вижда най-подходящо. Сладка, девствена гражданка справедливост.

— Справедливост ли?

— Ей сега ще ти обясня. Ние ще проведем тук един процес. До ушите на Конвента е стигнало, че монахините са превърнали този манастир в публичен дом, за да помогнат на бившата си покровителка, кралицата. Те са предлагали телата си, както и телата на своите послушници, за да примамват лековерни млади патриоти на страната на австрийците.

Жулиет се втренчи недоверчиво в него.

— Но това е смешно. Никой няма да повярва на подобни глупости.

Мъжът се разкикоти зловещо.

— Защо не? Всеки от присъстващите тук мъже може да свидетелства, че в абатството на кралицата вече няма нито една девственица.

Жулиет яростно се изплю в лицето му.

Той се втрещи.

— Това никак не ми харесва. — Дюпре извади носна кърпа от джоба си и избърса слюнката от лявата си буза. — Трябва да се държиш по-добре, ако искаш да живееш няколко часа повече. — Той я притегли към себе си. — Всяка дързост се наказва. Всяко послушание се награждава. Разбра ли ме добре?

— Не.

— Ще ме разбереш, гражданко. Ще ме разбереш.

Златният потир със светото причастие беше напълнен до ръба с някаква тъмночервена течност.

— Пий — тихо заповяда Дюпре. — Навярно ще пощадим следващите.

Жулиет не можеше да пие. Той по всяка вероятност лъжеше най-безсрамно. Тези чудовища нямаше да пощадят никого.

Тя разтърси отрицателно глава.

Дюпре кимна на мъжа, който носеше червена фуражка е трицветната кокарда на революционерите. Онзи тутакси изтича към голата, коленичила пред масата на трибунала преподобна майка.

— Чакайте! — Жулиет взе потира и припряно го поднесе към устните си.

Мъжете в двора избухнаха в див възторг.

Течността имаше някакъв отвратителен метален привкус. Боже милостиви, тя не можеше…

Със затворени очи изпи потира до дъно.

— Много добре — измърмори Дюпре.

Стомахът на Жулиет се бунтуваше. Тя се обърна с гръб към масата на трибунала и повърна върху плочника.

— Не биваше да правите това — заяви Дюпре. — Вие ни мамите на дребно, гражданко. Ще трябва да опитате още веднъж.

Той даде знак на мъжа с червената фуражка.

Онзи, ухилен до ушите, стегна мускулите на ръцете си и направи две крачки към преподобната майка.

Жулиет изкрещя.

Гаврата със справедливостта приключи и се превърна в брутална сеч и клане на беззащитните жени. Жулиет гледаше с ужас морето от мъжки тела в двора, които мушкаха и колеха. Веднъж беше казала на Катрин, че притежава способността да схваща и запомня завинаги и най-дребните детайли на грозотата. Но едва сега разбра, че до този тежък час не е познавала истинската грозота.

— Ела с мен, сладката ми. — Дюпре я хвана за лакътя и я повлече към камбанарията. — Искам да се позабавлявам с теб, преди и гражданката Справедливост да падне под ножа.

Жулиет безмълвно тръгна е него.

— Защо стана изведнъж толкова покорна? Надявам се, че ще покажеш малко живец, когато ти разтворя краката.

Дюпре затвори вратата на камбанарията и остави сабята си на едно от стъпалата на витата стълба.

— Лягай там.

Тя се просна върху студените камъни и затвори очи.

Кръв.

Усети горещото тяло на Дюпре, когато легна до нея и я сграбчи.

Виковете на децата.

Виковете на монахините.

Кръв.

Ръката на Дюпре обхвана гърдата й.

— Отвори си очите. Искам да ме гледаш, гражданко.

Тя послушно отвори очи. Той се наведе, над нея, котешкото му лице беше точно над нейното. Усмихваше й се блажено.

— Очите ти блестят. Плачеш ли, малка граж…

Жулиет заби зъбите си в гърлото му. Отново усети бакърения вкус в устата си, но сега той й беше дори приятен.

Дюпре изкрещя пронизително и се опита да я отхвърли, но тя се впи в него и стисна още по-здраво зъби.

— Мръсница! — Той избълва куп проклятия и псувни. — Пачавра! Опита се да я отхвърли от себе си, но тя го държеше здраво с ръце.

Кръвта му потече по рамото. Жулиет дърпаше със зъби, за да откъсне месо. И докато той напразно се бореше за глътка въздух, тя го отблъсна от себе си, скочи на крака и грабна сабята от стъпалото. Дюпре понечи да изкрещи, но ръбът на острието се стовари върху слепоочието му, преди да издаде и звук. Той се прекатури настрана и остана да лежи неподвижен.

Жалко. Не успя да го прободе както трябва!

Жулиет се обърна и изтича през вратата към южния двор, където нямаше жива душа. Хукна през зеленчуковата градина към гробището на хълма.

Вратата на гробницата зееше отворена.

Внезапно облекчение я накара да поспре за миг. Знаеше, че Катрин се бои от тъмното, но все пак защо не е притворила вратата, помисли си Жулиет нетърпеливо. Нима не разбираше, че отворената врата може да направи впечатление някому?

— Животно такова, недей да лежиш като торба! — Отвътре се чуха удари. — Размърдай се!

Жулиет изстина. Започна да различава набитата фигура на мъж, проснат върху женско тяло. Мъжът се движеше ритмично между бледите бедра.

Катрин! Жената беше Катрин!

— Не!

Жулиет не усети как от гърдите й се изтръгна нечовешки вик и мъжът погледна стъписано през рамо.

— Какво? Коя си ти…

Този път Жулиет не повтори същата грешка. Острието на сабята се заби в гърба му. Той се строполи като чувал с картофи и покри слабото тяло на Катрин.

Жулиет отмести тежкия като камък труп от Катрин.

— Сган! Canaille! — Тя коленичи и прегърна приятелката си, като започна да я люлее насам-натам. — Исусе Христе, каква сган! Ранена ли си?

Катрин настръхна, но не отговори.

— Що за глупав въпрос. Разбира се, че си ранена. — Жулиет отмахна косата на Катрин от лицето й. — Но вече си в безопасност. Аз съм при теб.

— Животни — прошепна Катрин. — Ти си права. Сган. Аз съм толкова мръсна.

— Не, не си мръсна. Те са мръсни — каза Катрин гневно. После дръпна роклята на Катрин надолу и я сложи да седне. — Хайде, нямаме време за губене. Скоро ще започнат да ни търсят. Трябва да бягаме оттук.

— Много е късно вече.

Жулиет я разтърси.

— Не е късно! Няма да позволя да те убият.

— Мръсна твар! Никога вече няма да бъда чиста!

— Шшт. — Жулиет притисна бързо приятелката си към себе си, после взе сабята и се изправи. — Можеш ли да станеш?

Катрин я гледаше, без да разбира какво й се говори. Жулиет я сграбчи за ръка и я вдигна.

— Искаш ли да ме хванат? Искаш ли да ми се случи същото като на тебе?

Катрин бавно поклати глава.

— Тогава тръгвай с мен и прави каквото ти казвам! — Жулиет не дочака отговор, а просто я повлече със себе си навън. — Трябва да побързаме, за да не… — Тя се спря. — Bon Dien, те са подпалили манастира.

Сградата още не беше пламнала като факла. Виждаше се само как пламъците ближат прозорците на параклиса. Но нима можеше да се очаква нещо друго? Това последно злодеяние с нищо не беше по-лошо от предишното. Пък и така беше най-добре. Дюпре щеше да помисли, че е заклана като всички останали или е изгоряла в лумналите към небето пламъци и нямаше да претърсва околността, за да я намери. Тя се обърна и повлече Катрин към портата на гробището.

— Ще пресечем пътя и ще се скрием в гората. А когато се махнат оттук, ще тръгнем към Париж.

— Чуй, те пеят!

— По-лесно е човек да се скрие в града, отколкото на село, а ще… — Жулиет не довърши мисълта си. Всемогъщи боже, та те действително пееха. Бунтовният патос на песента придаваше на пожара някаква злокобна красота. Жулиет до края на дните си нямаше да забрави как тези убийци пеят своята песен за свобода и революция.

— Мръсна твар — мърмореше Катрин и триеше ожесточено роклята си отпред.

— Шшт. Много сме близо. — Двете прекосиха зеленчуковата градина — Помълчи още малко и ще…

— Чакайте! Вървите в погрешната посока!

Тези думи, произнесени от плътен мъжки глас, накараха Жулиет да подскочи. Пред тях се изправи мъж, който явно се беше крил в сянката на манастирския зид. Само един, установи тя с облекчение. Жулиет хвана по-здраво китката на Катрин, после вдигна сабята.

— Ако направите още една крачка, ще ви изкормя!

— Нямам намерение да ви нападам. — Той се озърна. — Вие сте гражданката Справедливост, на която Дюпре нареди да присъства на трибунала. А това е неговата сабя, нали?

— Да.

— Убихте ли го?

— Не. Не можете да ни спрете. Няма да позволя…

— Аз не ви задържам. — Гласът издаваше умора и изтощение. — Опитвам се само да ви обясня, че вървите по грешен път. Дюпре е поставил стражи. Ще ви заловят, ако се приближите до пътя.

Жулиет го погледна подозрително.

— Не ви вярвам. Защо ще ми казвате истината, когато бяхте в двора при онези… онези… — Тя напразно търсеше някаква дума, която да съответства на мерзостите, извършени от тези люде. — Защо сте тук? Или се уморихте да колите невинни жени?

— Не съм убивал никого. Аз не съм… — Той спря за малко. — Попаднах в двора, малко преди Дюпре да ви завлече пред трибунала. Трябваше да се явя като свидетел, но не знаех, че всичко ще свърши така.

Жулиет го изгледа слисано.

— Уверявам ви, че не знаех — повтори той. — Не храня особена любов към аристокрацията и църквата, но не съм от хората, които убиват беззащитни жени.

— Убиват… — повтори Катрин със заекване. — Те… убиха ли ги?

— Да. — Жулиет я погледна разтревожено, ала вестта, изглежда, не направи особено впечатление на намиращата се в шок Катрин.

— Всичките ли?

— Мисля, че да. — Погледът на Жулиет отново потърси мъжа в тъмнината — Той трябва да знае по-добре от мен.

— Не бях там, за да броя мъртвите.

— Но не сте били и за да помагате на живите.

— Не можех да им помогна. Нима вие можехте?

— Но вие сте един от тях. Те навярно щяха да ви послушат. Защо трябваше… — внезапно един вик смрази кръвта на Жулиет.

— Бързо! Насам!

Непознатият излезе от сянката на зида и Жулиет можа да го разгледа — среден на ръст, с ъгловата, твърда челюст и властни очи. Очи на старец върху лицето на младеж.

— Сганта всеки миг ще се изсипе през портите. На четвърт миля зад завоя чака каретата ми.

Младият мъж носеше тъмнокафяв жакет, а към него добре ушити панталони, ботуши и фина батистена риза. Не приличаше на canailles от манастирския двор, но и Дюпре имаше вид на изискан господин, а се беше държал по-животински и от останалите.

— Не ви вярвам.

— В такъв случай ще умрете тук — рече той троснато. — Какво ме е грижа за две аристократки? Какво ме е грижа, ако ви заколят като крави? Дори не зная защо ви предлагам помощта си. — Той се обърна и тръгна в посоката, където го чакаше каретата му.

Жулиет се поколеба. Възможно беше и той като Дюпре да желае само телата им.

Отново се чуха крясъци. Този път опасно близо!

— Почакайте! — Тя се затича след него, като с една ръка влачеше Катрин, а с другата стискаше сабята. Докато имаше оръжие, рискът не беше толкова голям. Ако се наложи, щеше да заколи момъка, както беше заклала мъжа в гробницата на Бернадет. — Идваме с вас.

Той дори не се обърна.

— В такъв случай побързайте! Не изгарям от желание да ме срещнат с вас и да ми прережат гърлото като на агне.

— Ще побързаме. — Тя се обърна към Катрин. — Всичко ще бъде наред, ние сме в безопасност.

Катрин я погледна безизразно.

— Какво й е? — Погледат на младия мъж беше втренчен в Катрин.

— Е, а вие какво си мислите? — Жулиет презрително го изгледа. — С нея се случи същото, каквото и с останалите, жени. Късмет ще е, ако не загуби разсъдъка си.

Той отвърна поглед.

— Мисля, че жените имат повече сили, отколкото ние, мъжете, смятаме. Ще се оправи.

— Няма да може сама. Трябва да й помогна.

Жулиет мрачно се усмихна, обзета от ненавист.

— И ще го сторя. А пък вас, мъжете, с удоволствие ще ви пратя по дяволите след тази нощ.

— Нищо не разбирам. — Потиснатият му тон я удиви. Когато стигнаха до завоя, той спря. — Стойте тук. Налага се да се отърва от Лоран.

— Кой е Лоран?

— Файтонджията. Няма нужда някой да знае, че съм ви помогнал да се скриете в Париж. Ще го пратя под някакъв предлог до манастира.

— Значи масовото клане е разрешено, а спасението — забранено?

— Скрийте се в храстите, докато се върна. — Без да ги поглежда повече, той изчезна зад завоя.

Жулиет повлече Катрин под закрилата на трънаците. Намираха се все още в опасна близост до манастира. Чуваха се пиянски викове и глухо пращане и пукот от пожара, който поглъщаше все повече манастирските постройки.

— Нечиста! — прошепна Катрин.

— Не е вярно. — Жулиет отмахна нежно кичур коса от лицето й. — Ти си чиста, Катрин.

Но момичето поклати отчаяно глава.

Жулиет понечи да й възрази, но се отказа. Не знаеше дали с думи ще може да извади Катрин от вцепенението й. По-късно ще се погрижи за душевното й състояние. В момента най-важното беше да отърват кожите.

Тя замръзна на място, когато видя, че зад завоя се показа някакъв силует. Мъжът беше огромен, изпосталял. Може би беше файтонджията Лоран? Непознатият мина тичешком покрай тях и се отдалечи към манастира.

Три минути по-късно зад завоя изскочиха двама мъже и тръгнаха след него. Единият беше с могъщо телосложение, широкоплещест, същински великан с лъвска глава, а с него вървеше младият мъж, който ги беше довел дотук от манастира. Сега носеше в ръка файтонджийски фенер, чиято светлина открояваше скулите и зеленикавите му очи.

Жулиет излезе от гъсталака и им препречи пътя.

— Може ли вече да вървим?

По-високият мъж спря изненадано.

— Bon Dieu, кого виждаме тук?

Жулиет го изгледа нетърпеливо. Пред нея стоеше най-грозният мъж, който беше виждала през живота си. Стар белег изкривяваше горната му устна в постоянна подигравателна усмивка, носът беше крив и сплескан. Белези от шарка допълнително обезобразяваха лицето му.

— Няма време за празни приказки! Още сме твърде близо до манастира.

— Разбирам. Но моят приятел не си направи труда да ми обясни какво става тук.

— Нямаше никакво време, Жорж Жак.

— Мисля, че трябва да намерим време. — По-възрастният хвърли поглед към сабята, която Жулиет все още държеше в ръка. — Представи ме на дамите, Франсоа.

— Не знам имената им. Наложи се да тръгнем, докато всеобщата суматоха…

— Франсоа, не ми се ще да изпадам в неловко положение. — В тона на грозния мъж смущаващо се смесваха измамна мекота и желязна твърдост. — То може да стане твърде опасно за мен. — Погледът му се плъзна към Жулиет. — Нека все пак се запознаем. Аз съм Жорж Жак Дантон, а пък този разгорещен млад мъж е Франсоа Ечеле.

— Жулиет дьо Клеман. Катрин Вазаро. — Погледът на Жулиет продължаваше да следи лицето на Дантон. — Не ме е грижа, колко е опасно за вас. Няма да допусна да ни върнат обратно в манастира.

— Така ли? Но аз не съм казал, че ще ви предам в ръцете на оная банда. Въпреки че…

— Не, Жорж Жак. — Младият мъж разтърси енергично глава. — Никакво „въпреки че“. Ще отведем и двете в Париж.

Дантон го погледна смаяно.

— Наистина ли?

Франсоа погледна Жулиет.

— Каретата е съвсем близо. Чакайте ме тук.

Жулиет го изгледа подозрително. После се обърна и поведе Катрин към колата.

Франсоа изчака, докато те се отдалечиха и се обърна към Дантон:

— Ти не ми каза, че ще се стигне до масово клане.

Дантон се слиса.

— Дотам ли стигна? Надявах се, че Дюпре ще се задоволи само с грабеж и изнасилване.

— Къде ти! Най-напред обезчестиха всички монахини, а после — под ножа… Не мога да ти опиша ужаса и погнусата си!

— Странно реагираш, нима насилието не е ежедневие за теб?

Очите на Ечеле мятаха искри.

— Не желая да имам нищо общо с това.

— Но ти имаш! Помниш ли как не те сдържаше да тръгнеш към манастира? — Дантон се усмихна свирепо.

Като хрътка, усетила дивеч в гората.

— Не знаех, че те… — Ечеле направи отчаян жест. — Но да оставим това сега. Трябва да скрием тези момичета, преди Дюпре да е забелязал бягството им.

— Ти си напълно объркан. — Дантон повдигна рамене. — Честно казано, нямах понятие, че ще стане така, когато те изпращах тук. Всъщност се надявах, че като опиташ насилието по-отблизо, чувствителната ти натура ще се отврати от методите на Марат и ще те предпази от участие в следващите му акции.

— Следващи акции? Нима ще има още кланета?

Дантон кимна.

— Първият погром ще бъде още днес в абатството Сен Жермен де Пре, а след това и в манастира на кармелитките. И няма да са последните.

Франсоа усети как гняв и отвращение напират в гърдите му, когато си помисли за зверствата, на които току-що беше станал свидетел.

— Но защо, за бога?

— Кой знае вече? Марат твърди, че аристократите и църквата заговорничат срещу правителството и искат да предадат Франция на австрийците. Смята, че всички, които са верни на краля, трябва да бъдат тикнати в затвора.

— Затова ли миналата седмица хиляди благородници и свещеници бяха хвърлени в тъмница?

— Ако не ме лъже паметта, ти нямаше никакви възражения срещу арестите, Франсоа. Я кажи каква е тази мекушавост от тебе. Нали не си се отказал от революцията?

— Не! — Франсоа не се опита да смекчи гнева си. — Но каква опасност представлява един манастир? Монахините не са никакви аристократи — избухна той, като си пое дълбоко дъх.

— Марат определи кои места да бъдат превзети, ако се наложи и с насилие. — Дантон отмести очи. — Ние сключихме споразумение. Аз да не се меся в неговите работи, стига той да не закача жирондистите в Националното събрание. Както знаеш, без жирондистите равновесието в събранието ще бъде опасно нарушено.

— Не те разбирам. Да одобряваш тези зверства? А аз си мислех…

— Ти си мислеше, че мадам Революция е самата възвишена добродетел? — Дантон поклати масивния си череп. — Само душата й е чиста! Тя има тяло на подла и лицемерна курва, която минава от ръка на ръка и е готова на всякакви компромиси.

— Все пак не виждам никаква необходимост от случки като днешната!

— Аз също. — Погледът на Дантон се зарея към завоя, зад който се бяха скрили двете момичета. — Ето защо съм склонен да успокоя съвестта ти, доколкото е възможно, без да се поемат излишни рискове. Какво обвинение предяви Дюпре към жените в манастира?

— Проституция и държавна измяна.

— Господи, боже! Но в Париж истерията е толкова голяма, че се възприема всичко, което измисли Марат, а това означава, че твоите хубавици вероятно ще бъдат осъдени като врагове на революцията. — Той сви рамене. — Аз ще карам конете, за да не ни закачат стражите на Дюпре. Противната ми физиономия е толкова известна, че няма да претърсват каретата. Но ако все пак ни спрат, оставям на тебе да преговаряш с тях.

— Ще бъде истинско удоволствие за мен.

— Убеден съм. — Лицето на Дантон се озари от подигравателна усмивка. — Само за това търпя лошото ти настроение. — Той се завтече с едри крачки към завоя. — По-добре ще е да седнеш при своите аристократични бегълки. Не искам повече никакви трупове.

— Те не са мои. В Париж ще трябва да се оправят сами. От тук нататък не искам да имам нищо общо с тях.

— Ще видим. — Дантон хвърли замислен поглед към Франсоа, преди да се покатери на капрата. — До днес никога не бях си помислял, че ще се нагърбиш с ролята на благороден спасител на аристокрацията. Но днес е ден на изненадите.

Едва-що Франсоа беше седнал на седалката срещу Жулиет и Катрин, когато каретата потегли толкова рязко, че той полетя назад към тапицираната облегалка.

Жулиет, която се надяваше да поговорят, беше разочарована. Той не обелваше нито дума.

Изгледа го злобно. Излъчващите се от Франсоа Ечеле твърдост и необуздана жизненост при други обстоятелства щяха да заинтригуват нейното око на живописец, но в момента само я дразнеха.

— Е, и?

Той я погледна.

— Жорж Жак ще ни прекара през караулите. — И той пак млъкна.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Името му е Дантон.

Жулиет потисна раздразнението си.

— И какво от това?

— Той е героят на революцията!

От погледа й струеше бездънно презрение.

— Героите не участват в кланета.

— Той е министър на правосъдието, председател на Съвета на изпълнителната власт и велик човек. Днес държа реч пред Законодателното събрание и спаси революцията. Депутатите блееха като наплашени овце само защото прусаците са превзели Вердюн и заплашват Париж. Ако беше останало на тях, те биха развели бялото знаме. Дантон не допусна това.

— Не ме е грижа за вашата революция. — Тя прегърна още по-здраво Катрин. — Интересува ме само тя… и игуменката, и всички, които…

— Вие изглежда не разбирате.

— А вие?

— В повечето случаи разбирам. — Той поклати уморено глава. — Но днес и аз не проумявам нищо. Защо бяхте в манастира? Нима не знаехте, че на монахините беше забранено да преподават? Да си аристократ във Франция във времена като днешните означава да си в непрекъсната опасност. Не е трябвало…

— Катрин не е никаква аристократка — прекъсна го Жулиет безцеремонно. — Нейното семейство е от буржоазията и произвежда парфюми в Грас, но вашите героични патриоти не я попитаха за произхода й, преди да я изнасилят.

Погледът му се плъзна към Катрин.

— Нима не е от благородническо потекло?

Жулиет поклати глава.

— Това сега едва ли има някакво значение.

— Не. — Той погледна Катрин с любопитна настойчивост, която толкова смути Жулиет. Катрин наистина представляваше гледка, която би събудила съчувствие и в най-суровото сърце — неподвижна, същинска мумия, бледа като лунната светлина, която проникваше през прозорчето на каретата, тя напомняше на Жулиет за статуята на сестра Бернадет в гробницата.

Въпреки всичко Жулиет се съмняваше, че Франсоа Ечеле можеше да се трогне толкова лесно от една жена. Че не представлява непосредствена опасност за Катрин, беше ясно и затова Жулиет реши, че може да се поддаде на изтощението си и да подремне за миг. Но после с цялата си воля си наложи да седне изправена с широко отворени очи. Не биваше да се предава! Трябваше да се противопостави на опасността и да вземе решения.

А пък и този Франсоа Ечеле можеше в един момент да се окаже опасна заплаха. Беше ясно, че не ги е спасил от благородство и ролята на спасител не му беше по вкуса.

— Къде ни водите?

Погледът на Ечеле беше все още вперен в Катрин, когато отговори на въпроса с въпрос:

— Имате ли роднини в Париж?

— Само майка ми, маркиза Селест дьо Клеман.

— Маркиза ли? Е, в такъв случай ще й бъде трудно да ви скрие. Но все пак ще ви откараме при нея.

— Няма смисъл. Тя няма да ме приеме.

— Наистина, пристигането ви може да е неочаквано за нея, но не се съмнявам, че ще ви приеме.

— Заблуждавате се. Тя няма да… — Безизразното му лице й попречи да продължи мисълта си. Той не искаше да слуша нищо. С нетърпение чакаше да се отърве от тях. Жулиет се облегна назад и затвори очи, съсипана от умора. — Ще видите с очите си.

— Къде живее?

— Улица „Ришельо“ 14.

— Един от най-изисканите адреси в Париж, както се полага на една маркиза. — Франсоа се протегна, за да дръпне тежките кадифени завеси. — Но вече не съществува улица „Ришельо“. Правителството промени името й на улица „Законна“. В Париж много неща се промениха.

Жулиет беше твърде уморена, за да изрече на глас думите, които й дойдоха на ум по адрес на тези промени. Искаше да си запази силите за онова, което я чакаше при пристигането в дома на майка й.

Постовете на Дюпре спряха каретата само веднъж. Дантон отвърна на техния въпрос с гръмогласна шега, като не пропусна да спомене цинично любовните умения на монахините и да изтъкне колко много бързал да пристигне в Париж при жена си. Пропуснаха ги.

Още преди разсъмване каретата влезе в широката и аристократична улица „Законна“. Елегантната сграда се намираше между други също така изискани къщи, чиито прозорци в този нощен час бяха тъмни. Ярко осветен беше само № 14.

— Има ли някакви затруднения? — Дантон се усмихна подигравателно, когато Франсоа свали Жулиет от каретата. — Нима може без затруднения? Едно повече или по-малко… Ще дойдеш ли с мен?

Дантон поклати отрицателно глава.

— Ще остана тук. Не бих искал никой и при никакви обстоятелства да свързва името ми с тази авантюра. А може да се наложи и да потеглим бързо, така че по-добре да остана на капрата.

Дантон въпреки всичко явно се забавлява от ситуацията, помисли си Франсоа. Без да изчака Жулиет, той изтича по шестте каменни стъпала и почука на вратата, украсена с прекрасна дърворезба.

Никакъв отговор.

Отново потропа. Този път по-силно.

Къщата не давате признак на живот.

Третото почукване беше толкова силно, че отекна по цялата улица.

След което вратата се отвори със замах и на прага се появи висока мършава жена, облечена в черно.

— Престанете — изсъска тя гневно. — Да не искате да събудите всички съседи? Изчезвайте!

— Трябва да говоря с маркиза дьо Клеман.

— Посред нощ? — Жената изглеждаше направо бясна от ярост. — Сега не е време за посещения.

— Трябва да говорим с майка ми, Маргьорит — обади се Жулиет и излезе на светло. — Къде е тя?

— В спалнята си, но ти не можеш току-така…

Жулиет я бутна и прекрачи прага на елегантното, покрито е венециански плочки фоайе.

— Горе ли е?

— Да, но не бива да я безпокоиш. Горкото ми агънце и без това има достатъчно грижи, за да се занимава с теб и да търпи нахалството ти. — Унищожителният поглед на Маргьорит се плъзна по сивата рокля на момичето, раздрана и изцапана с петна засъхнала кръв. — Както виждам, за всичките тези години монахините не са успели да направят от тебе дама. Какво пак си направила?

— Това е Маргьорит, камериерката на майка ми — обясни Жулиет на Франсоа и тръгна към стълбището. — Елате с мен, защото няма да ми повярвате, ако не видите със собствените си очи.

Тя тръгна нагоре, като си придаде наперен вид.

— Господарката няма време да се занимава с теб — извика след нея Маргьорит. — Изпрати за карета и всеки момент ще напусне този отвратителен град.

Една врата на горния етаж се отвори с трясък.

— Маргьорит, какво става тук… — Селест дьо Клеман млъкна, когато забеляза Жулиет. — Всемогъщи боже, ти пък откъде се взе?

Жулиет не беше виждала майка си, откакто постъпи в манастирското училище. Беше се променила твърде малко, беше станала дори още по-хубава. Морскозелената й рокля обгръщаше плътно тънката талия, кремав шал покриваше гладката маслинена кожа на раменете й. Тъмните блестящи коси не бяха напудрени, а се спускаха на модни къдрици около сърцевидното й лице.

— Не съм дошла, да търся закрила. — Тонът на Жулиет беше пълен със сарказъм. — Манастирът днес беше нападнат от банда кръвожадни злодеи и моята приятелка Катрин и аз се нуждаем от сигурно скривалище.

— В затворите избиват всички задържани — каза Селест и потръпна. — Не знаех, че и манастирът е нападнат. Никой не ми е казал.

— Мисля, че е нормално във времена като тези човек да се поинтересува от дъщеря си. Но и да знаеше, че съм в беда, щеше ли да ми се притечеш на помощ?

Майка й прехапа устни.

— Защо си дошла тук? Прекрасно знаеше, че не мога да ти помогна. Аз самата се нуждая от помощ. Можеш ли да си представиш, че Бертолд, този canaille, ме посъветва да напусна къщата му? Времената били прекалено опасни, за да държи в дома си една маркиза. — В теменужените й очи блесна гняв. — Въпреки че паднах толкова ниско и пуснах този мръсник без род и потекло в леглото си, той ме оставя на произвола да съдбата, когато най-много ми е нужен. Сега не ми остава нищо друго, освен да се върна в Испания, в онзи скучен дом в Андора, докато измисля нещо по-добро.

Тя се вкамени, когато погледът й падна върху Франсоа, застанал на крачка зад Жулиет.

— Кой е този човек?

— Франсоа Ечеле. Той ме докара от манастира до Париж.

— В такъв случай нека той ти помогне. — Майка й се обърна рязко, така че морскозелената й кадифена рокля разпери диплите си и се отправи величествено към покоите си. Една врата се затръшна с трясък.

— Е, сега доволен ли сте? — попита Жулиет безизразно.

— Не. — Разочарованието и гневът на Франсоа избухнаха. — Тя ти е майка и трябва да се погрижи за теб. — Като вземаше по две стъпала наведнъж, той изтича нагоре по стълбите и отвори със замах вратата на спалнята.

Селест дьо Клеман го погледна с разширени от уплаха очи и остави пътната чанта, която опаковаше в момента.

— Как се осмелявате… аз вече казах…

— Тя се нуждае от вашата помощ — каза лаконично младежът. — Ако остане в Париж, ще я арестуват.

— А мене какво ме интересува? — извика Селест пискливо. — Знаете ли колко е опасно тук за мен самата, сега, когато покровителят ми ме изостави? Толкова аристократки бяха хвърлени през последната седмица в затвора! А сега тези отвратителни чудовища са тръгнали да убиват и да…

— Изнасилват — довърши Жулиет от прага.

— Сигурна съм, че тази участ няма да те сполети, ma fille18. — Майка й натъпка една жълта тафтена фуста в пътната си чанта. — Не си достатъчно привлекателна.

Привлекателна? Какво общо имаше външността със зверствата в манастира? Жулиет погледна недоумяващо майка си, изтръпнала от спомена за малката Анриет и преподобната майка. После се обърна към Франсоа:

— Няма ли да си вървим?

Франсоа клатеше упорито глава, без да откъсва очи от майка й.

— Тя е ваша дъщеря. Вземете я със себе си.

— Невъзможно е. Аристократите не получават паспорт, с които да напуснат града. Трябваше да сключа сделка с оня звяр Марат, за да взема паспорт. Много мръсна сделка. Тази свиня вярва, че ще му изпратя сандъчето, но скоро ще се увери, че не може така лесно да ме излъже. — Тя замълча и трескаво продължи да си събира багажа. — Жулиет ще трябва сама да се погрижи за себе си.

Кога ли е било другояче? Жулиет се обърна и излезе от стаята.

Когато слезе във фоайето, чу гласа на Франсоа, който вървеше след нея.

— Тя няма право да ви изхвърля на улицата. А аз не мога повече да съм ви бавачка.

— В такъв случай просто ни оставете и вървете по дяволите. — Тонът на Жулиет беше по-остър и от неговия. Учуди се, че срещата с майка й толкова я беше изнервила. Уж знаеше предварително какво ще се случи, а и след събитията в манастира малко неща би трябвало да я разстройват.

Маргьорит им отвори вратата със злобна усмивка.

— Нали ти казах, че няма да постигнеш нищо? Но като си глупава и не слушаш какво ти се говори.

Ечеле въздъхна дълбоко, сякаш безсилието го потискаше. Внезапно нещо блесна във въздуха и Маргьорит се оказа пристисната към стената с кама, опряна в мършавия й гръклян.

— Какво каза? Струва ми се, че не те разбрах добре.

Маргьорит изскимтя, а очите й изхвръкнаха от орбитите си.

Ечеле я бодна няколко пъти, докато струйка кръв потече по шията й.

— Какво казахте, гражданко?

— Нищо — успя да продума тя. — Нищо не съм казала.

Жулиет видя как лицето на Ечеле се сгърчи от гняв. Струваше й се, че след миг ще забие камата във врата на Маргьорит. но той бавно отпусна острието и отстъпи назад. Миг след това вратата хлопна зад гърба им.

Когато Франсоа прибра ножа си в ботуша, вече се беше успокоил.

— Май загубих самообладание. В манастира трябваше непрестанно да се сдържам да не избухна и сега нервите ми не издържаха. Но все пак не трябваше да си го изкарвам на слугинята, когато господарката заслужаваше да й дам един хубав урок.

— Не ви ли хареса майка ми? — попита Жулиет. — Колко странно. Всички мъже са луди по нея.

— Имате ли приятели или близки в Париж?

Жулиет поклати глава.

— Трябва все пак да имате някого… какво е положението с гражданката Вазаро?

— Настойникът на Катрин се казва Жан Марк Андреас. Той има къща на Кралския площад, но в момента не е в Париж.

— Кралският площад… няма вече такъв. — Франсоа се намръщи и я поправи разсеяно. — Сега се нарича Площад на единството.

— Света Дево, пак ли друго име! Как се оправят хората из града? Ама че глупаво! — Жулиет изрече съвсем ясно: — Кралският площад, номер осемнадесет.

— Има ли прислуга в къщата?

— Не зная, а и не мога да питам Катрин — сви рамене Жулиет.

— Да, трудна работа. — Франсоа погледна към каретата и Жулиет за пореден път се изненада от напрегнатия израз на лицето му.

Дантон ги погледна въпросително, когато те се приближиха.

— Маркизата се оказа несговорчива, нали?

Франсоа ядосано поклати глава.

— Маркизата е една изпечена негодница.

— Колко, жалко. Е, сега ще трябва сам да поемеш грижата за тези нещастни момичета. — В гласа на Дантон се долавяше явно злорадство.

— Иде ми да я убия. — Франсоа отвори вратичката на каретата и настани Жулиет до Катрин. За частица от секундата погледът му помилва нежните черти на Катрин. — Ако това не попречи на веселото ти настроение, Жорж Жак, би ли ни откарал на Кралския площад.

Дантон изкриви лице в саркастична усмивка.

— Кралският площад ли? Почвам да мисля, че тези аристократки са успели да те подкупят.

— Имах пред вид, разбира се Площада на единството. — Франсоа тръшна вратичката на каретата.