Вихрената годеница

Глава деветнадесета

— Мислех, че ще се върнем обратно в Кан, Жан Марк. — Жулиет се подпря на перилото на борда, когато видя отсреща високите кръгли кули на великолепния замък. Той се открояваше като бисер сред острова, който се простираше пред носа на „Bonne Chance“. — Казах на Катрин, че ще се отбием във Вазаро, преди да се върнем в Париж. Какво ще правим тук на Ил дьо Лион?

Жан Марк се обърна, за да следи как моряците спускат лодката във водата.

— Трябва да опаковам и да взема със себе си всички неща. Мебелите, дневниците, картините на баща ми.

— Защо?

— Защото не бих искал да попаднат в ръцете на вандали, ако ми отнемат замъка.

Тя го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че ще се стигне до там?

Той кимна.

— Ще се стигне. Страната е обхваната от безумие, което се засилва с всеки изминат ден.

— Защо в такъв случай продължаваш да стоиш тук?

— Това е моята родина. Аз все още се надявам… — Той поклати глава. — Ала няма да си затворя очите само защото бих искал да остана във Франция. Родът и семейството трябва да оцелеят, ако ще и всичко останало да загине.

Тя се опита да запомни изражението на лицето му.

— Родът и семейството. Затова ли искаш дете от мен? Трябва ти дете, за да се осигури продължението на рода.

— Може би.

— Но това е безсмислено! Детето няма да носи името Андреас!

Погледът на Жан Марк се впи в нея.

— Вярно! Значи би трябвало някои неща да се променят.

— Освен това и двамата знаем, че не очаквам дете.

— Да. Но човек никога не знае какво ще му донесе идният ден. — Той погледна отново към замъка. — Искаш ли да слезеш на сушата с мен? Замъкът е необитаем след смъртта на баща ми. Там няма прислуга, която да се погрижи за твоите удобства и уют.

Ненадейната смяна на темата я изненада.

— Колко време ще стоим тук на котва?

— Няколко часа. Ще ми се да наглеждам товаренето, за да съм сигурен, че в замъка няма да остане нищо ценно.

— Да — каза тя бавно. — Ще да сляза на сушата.

По пътя към замъка те пресякоха градината с розите, сред които беше отраснал Жан Марк и която представляваше вече само непроходим гъсталак.

— Защо си заключил замъка след смъртта на баща си? — попита озадачено Жулиет.

— Идвах тук твърде рядко. Беше ми по-удобно да си купя къща в Марсилия и оттам да ръководя сделките си.

— Ала тук е приказно красиво! — Погледът й се зарея над безбройните алеи и мраморни фонтани в градината, която се простираше чак до проблясващата в синьо-зеленикава вода на Лионския залив. — На времето тази градина трябва да е била великолепна!

Той кимна.

— Беше една от най-красивите в цяла Франция. По-стара е дори от замъка. Била е засадена от Санчия Андреас през 1511 година, когато островът станал притежание на нашето семейство. Замъкът е бил построен по-късно. — Той се изкачи по каменната стълба и пъхна в ключалката дълъг месингов ключ. После извика през рамо на капитан дьо Ло: — Най-напред нефритения салон, Симон. Намира се отдясно. Хората да опаковат всичко най-старателно.

— И обзавеждането ли трябва да вземем? — попита Симон.

— Да се опакова всичко! Всичко, което може да се пренася.

— А, значи затова не биваше да вземам никакъв товар на връщане в Ла Ескаля. Мебелите ще запълнят всички трюмове. — Симон се обърна и даде съответните наставления на моряците, които си пробиваха път през трънясалата градина.

Жулиет последва Жан Марк във вътрешността на замъка и се огледа любопитно в просторното) преддверие.

Прах покриваше прекрасните мебели. Като фина мрежа паяжините висяха по свещите на полилея с форма на корона и покриваха венецианското огледало с було. Прашинките танцуваха в светлината, нахлуваща през цветните стъкла на високите прозорци. Алени и сини петна трептяха по паркета от тиково дърво и по ценните стари килими.

Жан Марк отвори масивна врата от резбован дъб.

— Това тук беше работният кабинет на баща ми. Ще ми се да опаковам сам дневниците, които той пазеше като очите си.

Жулиет го последва и затвори вратата. И тук всичко тънеше в прах и паяжини, но тапицираните мебели бяха предпазени с бели ленени калъфи.

Жан Марк се спря неочаквано и погледна картината над камината.

Тя представляваше портрет на жена в синя рокля с пищни широки поли. Класическите й черти бяха безупречни, тялото й тънко и съблазнително. Дълги тъмни мигли подчертаваха дълбоката синева на очите й. Дългите й руси коси бяха сресани в модна фризура от времето, когато Жулиет беше отведена от майка си във Версай.

— В действителност едва ли е била толкова хубава — констатира Жулиет. — Живописецът я е разкрасил. И моята учителка, мадам Виже льо Брюн, ласкаеше всичките си клиенти. Тя ли е рисувала портрета?

— Не.

— Коя е тази жена?

— Шарлот. — Един от любовниците й, някой си Пиер Кевуа, я нарисува.

— Никак не е за учудване, че я е разхубавил.

— Не, не става дума за ласкателство. Тя беше по-хубава, отколкото на платното.

— Наистина ли? — Жулиет се приближи и се спря пред картината. — В такъв случай е била по-хубава и от майка ми. А твоят баща, значи, не е знаел, че този художник е неин любовник?

— Напротив, знаеше го, знаеше и за останалите. Тя не си правеше много труд да държи в тайна от него похожденията си. — Най-сетне Жан Марк откъсна поглед от картината и тръгна към писалището. — Дневниците бяха в това чекмедже…

— Защо е окачил картината тъкмо тук?

— Той я обичаше. Винаги й разправяше, че била най-хубавото му притежание, чийто образ желаел винаги да има пред себе си. Майка ми умря, когато бях на пет години, а две години по-късно баща ми срещна Шарлот д’Абуа. Той я помоли да се омъжи за него, ала тя не беше като останалите жени. Предпочиташе свободния живот на куртизанка пред брачните окови. — На устните му трепна усмивка. — Покрай другото обаче тя се наслаждаваше и на силата и властта на парите, затова се съгласи да стане негова любовница. — В думите на Жан Марк се усещаше потисната възбуда. Той извади от най-горното чекмедже четири дебели тома. — Обстоятелството, че спеше с Кевуа, не го притесняваше.

— Доста странно — каза Жулиет. — Трябва да е бил съвсем различен от теб. Струва ми се, че ти бил всичко друго, но не и равнодушен, ако жената, която обичаш с цялото си сърце, ти слага рога.

— Колко проницателно — каза той апатично, тръгна към рафтовете с книги и извади два тома, които отнесе до писалището. — Тъй като при нас това по всяка вероятност няма да се случи, излишно е да го обсъждаме. Нямам намерение нито да те деля с някого, нито да попадам в клопката на любовта, Жулиет.

Жулиет усети леко убождане.

— Това беше само една констатация. — Тя насочи погледа си отново към картината. — Липсва й изразителност. Студена жена ли беше?

— В леглото не. Мамеше баща ми с половината Марсилия.

— А извън леглото?

— Извън леглото беше студена. — Жан Марк тръгна към прозореца, взе кристалния лебед от прозореца и го сложи предпазливо до дневниците. — Много студена.

— Какво се случи след завръщането ти от Ямайка?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси? — Той й хвърли характерната си подигравателна усмивка. — Доколкото виждам, нямаш под ръка нито скицник, нито молив за рисуване.

— Просто бих искала да знам.

Той отмести шумно чекмеджето на писалището.

— След завръщането си открих, че два месеца преди това беше избягала в Гърция с Жак Летон, тогавашния й любовник. От дълго време отклонявана пари от фирмата на баща ми и ги давала на Летон. За това знаели всички, само баща ми не подозирал нищо. И това е била истинската причина, поради която тя ми помогна да ме вземат на работа на робския кораб. — Гласът му стана по-твърд. — Беше превърнала баща ми в глупак. Отправих се да ги търся.

Жулиет впери поглед в него.

— В Гърция ли?

— Да. Извиках Летон на дуел и го убих. Ала Шарлот, която още не беше му се наситила, се почувства измамена и реши да ме накаже.

— Как именно?

— Върна се при баща ми и измоли прошката му.

В погледа на Жулиет се четеше недоумение.

— И той я прие отново?

— Без да й каже нито една лоша дума. — Жан Марк се усмихна, обхванат от озлобление. — Вече ти казах, баща ми беше напълно под нейна власт. И четири месеца подир завръщането си тя се омъжи за него. Опита се да го омае и да ме остави без наследство, но той стигна само дотам, да ме отпрати по-далеч. Заяви ми, че не съм проявявал никакво разбиране към Шарлот и че за всички нас най-добре щяло да бъде, ако замина за Италия, за Падуа, където трябвало да започна да следвам. Две години по-късно тя умря, а аз се върнах обратно вкъщи. — Той погледна Жулиет. — Е, доволна ли си? Най-сетне изтръгна всичките ми тайни. Радваш ли се?

— Не. — Тя усети желание да протегне ръката си към него и да го утеши, ала той се беше отдръпнал отново зад един шкаф. — Изпитвал ли си… благодарност към нея?

— Като дете и аз като баща ми я смятах за приказно същество. Но скоро тези фантазии ми бяха избити от главата.

Трябвало е да преживее болка и измама и отгоре на всичко да осъзнае, че нищо не може да направи срещу властта на Шарлот! И сега даже, след всичките тези години, тя усещаше как тези чувства още тлеят у него.

— Не проумявам как е могъл отново да я приеме.

— Аз пък проумявам. Баща ми беше мечтател. Той я виждаше само такава, каквото искаше да я види. — Жан Марк си пое дълбоко дъх. — Той непрекъснато ми разправяше, че не съм могъл да го разбера, защото не съм бил предразположен към мечти. Е, така да е… да ме пази Бог от мечтателите на този свят.

— Той не те е разбирал — каза Жулиет полугласно. — Струва ми се, че и ти имаш мечти, ала ги овладяваш, вместо да се оставиш те да те обсебят.

— Глупости! Съвсем не съм мечтател. Ти си съвършено права, че баща ми и аз не си приличахме. — Той тръгна към вратата. — Вярвам само в онова, което мога да видя и пипна. — Той залости вратата. — И в този миг не копнея за нищо друго, освен да те видя и докосна. Жулиет, би ли си разкопчала роклята?

— Сега ли?

Той се усмихна дръзко.

— Бих искал да ти се наслаждавам на място, което не се повдига и спуска с порива на всяка вълна. — Той свали фустата й и я захвърли към писалището, върху кристалния лебед, — Дай ми тази възможност!

Жулиет бе научила, че той твърде рядко действа импулсивно. Зад настояването му да се отдадат на любов тук, в това помещение, се криеше съвсем определена причина. То трябваше да е свързано със старата болка, която подозираше у него.

Жан Марк тръгна към нея.

— Нямаш нищо против, нали?

Тя поклати глава, без да отмества погледа си от него.

— Не — каза тя шепнешком. — Нямам нищо против!

Жулиет започна да се съблича със спокойни и плавни движения. След няколко секунди тя застана гола пред него.

— Това ли е, което искаше от мен? — попита тя тихо.

— Да. — Погледът му се плъзна надолу. Каквато и да беше истинската му цел, тя знаеше, че той я желае. За това говореше мъжеството му, надигнало се нетърпеливо в тесните панталони, леко отворените ноздри, руменината, която оцветяваше бузите му. Знаеше го и у нея бликна същото желание.

— Да, тъкмо това бих искал! — Докосна я само с очи, а това стигаше, за да я побият тръпки. — И нещо повече. Иди и легни върху онзи прелестен килим пред камината! Бих искал да те видя на фона на неговите великолепни багри.

Тя бавно прекоси стаята и спря пред камината. Обърна се с гръб към него и погледна портрета на хубавата Шарлот.

— Заради това ли мразеше перуката ми? Беше казал, че изпитваш истински ужас от руси коси.

— Не желая да говоря за Шарлот. — Той застана до нея, обгърна талията й с ръце, после обхвана гърдите й.

Тя си пое дълбоко дъх, когато усети твърдостта на ерекцията му с голите бедра и таза си. Един поглед, хвърлен крадешком, я подсети как контрастираха върху светлата й кожа загорелите му длани. Междувременно ръцете му се бяха плъзнали надолу и държаха таза й.

— Не желая въобще да говоря. — Той я държеше здраво в ръцете си, докато бавно се галеше о нея. — Тъй като не искаш да легнеш на килима… защо не се наведеш напред, като се хванеш за перваза на камината?

Той я пусна, защото ръцете му трябваше да смъкнат кожените му панталони и елека. После се премести по-близо.

— Да, така е добре! А сега бедрата… само малко по-широко… С един-единствен бърз тласък той проникна в нея.

Тя извика, пръстите й се вкопчиха в студения пиренейски мрамор на камината.

Той спря като вкаменен.

— Боли ли те?

— Не. — Тя затвори очи и се опита отново да си поеме дъх. — Само където е… различно. Различно и страшно възбуждащо.

Той бавно започна да се движи, нахълтваше дълбоко и й позволяваше да го усеща сантиметър по сантиметър.

— Не викай! — прошепна й той с дрезгав глас. — Ще те чуят в салона. — Пръстите му се плъзнаха напред и намериха чувствителния център на нейната женственост. Горещият му дъх галеше ухото й, докато палецът и показалецът му я милваха. — Сигурен съм, че не желаеш да знаят какво правя с теб тук.

За да не извика, тя прехапа устни. Чувствата, които събуди у нея, бяха неописуеми. Тя усещаше голите гърди на Жан Марк, които се движеха нагоре-надолу по голия й гръб, колосаната му риза, която я възбуждаше, докато той проникваше все по-диво в нея.

— Ти все пак не искаш да знаят колко силна наслада изпитваш. — Зъбите му леко притегляха мекото на ушите й. — Как се притискаш към мен, за да ме почувстваш отново и отново.

Дъхът заседна в гърлото й, когато усети как Жан Марк улучи най-дълбокото й място.

— Искаш ли го или не?

Тя не каза нищо, не можеше да каже нищо.

Пръстите му притискаха, въртяха се бавно.

— Или не?

— Да. — Думите й едва се чуха.

— В такъв случай искам да ти дам повече. — Той я притисна надолу, така че тя коленичи върху килима и той самият застана на колене. Сега вече обхвана гърдите й, стискаше ги, милваше ги и отново проникна дълбоко в нея. — Докато ми кажеш — той изскочи навън и отново потъна дълбоко — колко много го искаш!

Той се движеше със замах, сякаш ореше чернозем, почти грубо, с трескав, ненаситен глад и желание.

— Кажи го вече по дяволите!

— Как бих могла… да го кажа? — Тя стенеше от възбуда. — Когато ми доставяш такава наслада, че едвам дишам?

Насред движението той внезапно спря.

— Света Дево, би трябвало да зная, че ще ми подействаш по този начин.

Той я обърна така, че сега лежеше по гръб и тя за първи път видя изражението на лицето му. Мъка, наслада, гняв и ярост, униние!

Отново я затласка, със страст и нова сила.

В този миг Жулиет изкрещя, без да я е грижа дали хората на Симон щяха да чуят или не и заби пръсти в килима.

Той я притисна към себе си, заровил лицето си в раменете й, докато избавлението прониза и двамата.

— Защо? — попита Жан Марк с приглушен глас, когато оправяше дрехите си и й помагаше при закопчаването на роклята. — Защо каза „да“?

— Не знам. — Жулиет не го погледна. — Стори ми се добро хрумване.

— И ти се остави да се отнасям с теб като с някоя проститутка в пристанището на Марсилия? — Каза го с възмутен тон.

— Ах, така ли се отнасят с тях? Тогава животът им не е толкова тежък и окаян. Във всеки случай аз го възприех като твърде възбуждащо.

Жан Марк сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й.

— Защо?

— Защото в Андора беше мил и любезен с мен — обясни тя просто. — А добрината трябва да се възнаграждава. Първоначално не бях уверена защо го правиш, но че желанието ти беше голямо, в това бях сигурна.

По лицето му се виждаше, че е нащрек.

— И на теб ти се струва, че сега знаеш причината?

— Ти си изгубил жената, срещу която си се борел. — Тя погледна дамата на картината. — И искаше да видиш в мое лице на всяка цена отново противничка. Наумил си беше, че тук ще ти е по-лесно. — Погледът й се премести върху лицето му. — Ала се беше заблудил, нали? Вече не би могъл да гледаш на мен по същия начин.

— Да. — Той пусна брадичката й. — Да, това беше заблуда. Старият механизъм излезе от строя.

Тя се изправи.

— На теб не ти харесва, че те виждам като на длан. — Тя се опита да приглади къдриците си. — На мен също не ми харесва. То ме безпокои и тревожи. И те ме безпокоиш и тревожиш. Улавям се, че мисля за теб, вместо за работата си. Няма повече да допусна да упражняваш такова въздействие върху мен, Жан Марк!

— Няма ли? И как ще му попречиш, ако смея да попитам?

— Щом се върнем в Париж, няма да има никаква причина повече за… за интимна връзка. Всеки ще тръгне по пътя си. — Тя го погледна. — И аз повече няма да ти давам тялото си. Няма да има никакво дете, а и ти не бива да идваш в леглото ми.

— Смяташ да претендираш за къщата, но не и за леглото ми, така ли?

— Така гласеше нашата спогодба. Закрилата на дома ти, докато я искам, и два милиона ливри за „Вихрения танцьор“. Статуетката е вече в ръцете ти. Когато пристигнем в Париж, аз веднага ще отида в кафене „Дю Ша“ и ще им дам парите. Сигурна съм, че те могат да уредят да получиш от Мария Антоанета свидетелство за прехвърляне на собствеността. В такъв случай ти ще можеш да се грижиш за сделките си, а пък аз — за моите работи.

— За живописта?

Жулиет сведе мигли.

— Да.

— И ще живеем така, без всякаква чувствена мисъл и похотливо желание? — Той поклати отрицателно глава с дяволита усмивка, която тя вече познаваше толкова добре. — Жулиет, това няма да продължи дълго. Ти си прекалено темпераментна, а желанието и на двама ни е твърде силно. Преди да мине седмица, ще свиеш знамената.

— Не, не! И ти не би трябвало да опитваш, понеже то би противоречало на нашето споразумение.

— Е, хайде, можем да поставим на изпитание твоята решителност. — Жан Марк се изправи и тръгна към писалището. — Веднъж ти бях предоставил правото на избор. Но втори път няма да постъпя така — И той прибави, сякаш между другото: — Струва ми се, че все някога ще се оженим.

Тя впери в него очи, без да повярва на ушите си.

— Да се оженим ли?

— Както ти съвсем правилно отбеляза, детето трябва да носи името Андреас. — Той се усмихна. — А твърдото ми намерение е да ти направя дете, Жулиет! Вече съм взел решение!

— Ала аз ти казах, че нямам намерение… — Тя тръгна към вратата. — Ти не си с всичкия си!

— Не ми оставяш никакъв друг избор. Вероятно това е единственият начин да спечеля играта.

Тя отлости вратата.

— Жулиет!

Тя му хвърли поглед през рамо.

В изражението на лицето му нямаше и помен от подигравка и ехидство.

— Аз… аз много се надявам, че не съм ти причинил болка!

— Не бих допуснала. — Тя се обърна. — Ще те изчакам в градината, докато решиш да се качиш на кораба. Кога тръгваме за Кан?

— Въобще няма да тръгнем.

Изненадата й беше пълна.

— Няма ли да се върнем във Вазаро?

— От Марсилия ще отпътуваме за Париж. Ако вдигнем платната за Кан, съществува опасност Франсоа да е придумал местните власти да конфискуват „Bonne Chance“ и да заграбят товара. — Той направи кисела гримаса. — Не мога да поема този риск. Вече загубих осем кораба, които републиката ми отне.

— А в Марсилия корабът не може да бъде конфискуван, така ли?

— Ние няма да отидем в пристанището. Напротив, ще хвърлим котва някъде по крайбрежието и с багажа и с „Вихрения танцьор“ ще слезем с лодка на брега.

— И ти ще вземеш статуята в Париж?

— Искам да я държа при себе си. Никой няма да предположи, че я мъкна с мен.

— А „Bonne Chance“ накъде ще отплува оттам?

— За Чарлстън в Америка, където ще се присъедини към остатъка от моята флотилия.

Тя се втренчи замислено в него.

— Всичко това ти си подготвил и планирал още преди да напуснем Париж.

— Човек трябва да е далновиден, ако иска да оцелее. — Той се усмихна. — И щом като опряхме до далновидността, какво име ще изберем за моя син?

Тя го погледна объркано и за пръв път без увереност. Жан Марк беше умен и хитър като лисица, беше безогледен при подбора на средствата и беше избрал начин на действие, който можеше да я отклони от нейния самостоятелен начин на живот, ако не му се опълчеше също толкова умно, хитро и решително.

— Невъзможно!

— Забележително име и ако настояваш на него, няма да възразя срещу…

Хлопването на вратата прекъсна края на изречението му.

Жълтугата беше вече обрана и в полята на Вазаро цъфтяха зюмбюли и нарциси. И теменужките разтваряха цветчетата си, но не из градините. Нежните цветя предпочитаха сенчестите места и затова лехите с теменужки бяха под портокаловите и маслиновите дървета. Те трябваше да се берат много рано, още преди зазоряване, когато уханието им беше най-силно.

На втората сутрин от беритбата на теменужки Франсоа стоеше до талигата и наблюдаваше как берачите се движат с фенери между дърветата. Пламъците на десетки факли озаряваха мрака, черният дим се издигаше и се стелеше върху короните на дърветата.

— Не е ли чудесно?

Той се обърна и видя Катрин да се приближава на рижата си кобила.

— Защо не остана да си поспиш сладко-сладко? Съвсем не е нужно и двамата да сме навън от ранни зори.

— Бях прекалено възбудена. Вчера наблюдавах добиването на есенцията и не ми остана време да надзърна при берачите на теменужки. — Погледът на Катрин се насочи към групата дървета и цветоберачите. Мигом съзря Мишел, който й помаха с ръка. Тя размаха в отговор десница и после каза на Франсоа:

— Не е ли чудесно? Всички тези фенери, тъмнината и цветята?

Той се усмихна снизходително.

— Да, чудесно е. Ти спомена добиването на есенцията? Каква работа имаш там?

— Мишел още ли не ти е показал работните помещения? Вие прекарахте толкова време заедно, та аз си помислих, че вече те е развел навсякъде. — В погледа й пролича усърдие. — Толкова по-добре, ако не го е сторил. В такъв случай ще мога още сега да ти покажа и обясня всичко. Ела с мен!

Тя пришпори коня си и се понесе в галоп към приземния каменен навес зад господарската къща. Хладният нощен вятър нахлуваше в косите й, съживяваш и свеж. Зад себе си долови чаткането на копита и тихия смях на Франсоа. До каменната пристройка, зад навеса с каците за накисване, тя скочи от седлото и се обърна към Франсоа, който обуздаваше жребеца си.

— Запали фенера! — каза Катрин, останала без дъх, и завърза юздите за парапета пред вратата.

Франсоа слезе и запали прикрепения за седлото фенер. Широка усмивка озаряваше ъглестото му лице, а от очите му струеше същата заразителна веселост.

— А сега какво?

Тя блъсна тежката врата и влезе в полутъмното работно помещение. Кепенците на прозорците бяха притворени и въздухът беше спарен, така че изведнъж ги връхлетя уханието на теменужки, което им подейства упоително. Помещението беше празно. Едва след няколко часа работничките щяха да седнат край масите, върху които бяха натрупани стъкла в дървени рамки.

— Този начин за добиване на есенция ми е много по-близък на душата, отколкото методът на омекотяването. Той е някак по-нежен. — Катрин се приближи към първата дълга маса. — С четка се размазва масло по тази стъклена плоскост и се посипва с цветчета. После се оставят за три или четири дни в хладния мрак да се разделят с душите си, а след това…

— С душите си ли? — попита Франсоа слисан и развеселен.

— Така Мишел нарича аромата. — Тя забарабани по една от рамките. — После увехналите цветчета се свалят и върху стъклото се поръсват нови. Това се повтаря приблизително петнадесет или двадесет пъти, докато се складира помадата в тиглите. Добивът е твърде нисък, но ароматът е страшно силен. Душите са много по-силни, отколкото ония, които се получават чрез омекотяване или дестилиране.

— Сега отново употреби тази дума — каза Франсоа усмихнат. — Струва ми се, че не само Мишел приписва на аромата душа.

Тя отвърна на усмивката му.

— А защо земята и растенията да нямат душа? — Взе фенера и тръгна към вратата. — Нима ти не вярваш в съществуването на душата?

— Напротив! — Той задържа отворена вратата. — Аз вярвам, че революцията има душа.

Тя се спря насред път.

— Не съм съгласна! В манастира добих впечатление за цял живот от благородните ти революционери!

— Тези мъже не представляваха нейната душа. Те са по-скоро трънаците и плевелите, които се стремят да задушат всяка градина, ако не бъдат изтребени до крак. — Той впи поглед в очите й. — Човешките права са нейната душа. И ние трябва да се грижим за това тя да не погине в море от кръв.

— Ти трябва да се грижиш за това — каза Катрин късо. Тя притвори вратата и тръгна към коня си. — Не желая да имам нищо общо с твоята революция. Аз оставам тук във Вазаро.

— Добре. — Той я качи на седлото и после се метна на жребеца си. — Не бих искал да бъдеш в Париж. Твоето място е тук.

Навела глава, тя го изгледа с любопитство.

— И ти веднъж ме нахока заради привързаността ми към градинката в Париж. А Вазаро е просто една много голяма градина.

— Сега ми се струва, че е било твърде отдавна. — Франсоа я погледна сериозно. — Няма нищо лошо в това, човек да не желае да се връща сред трънаците. Бог ми е свидетел, че съм изкушен да подиря за самия себе си някоя градина.

— Остани тук — рече тя, като последва ненадейния си порив. — Тук ти допада. Мишел твърди, че си разбирал цветята. Няма наложителна причина да тръгваш и…

— Трябва да се връщам. И без друго останах твърде дълго. — Той се усмихна със съжаление. — Планираните няколко дни станаха седмици. Твоят Вазаро въздейства върху сетивата като опиат.

Катрин усети внезапна болка. Той щеше да замине! Щяха да приключат нещата, към които вече беше привикнала — дружелюбната му близост при полската работа, компанията му на трапезата, общият им смях, споровете за разделението на труда, разходките, при които често и Мишел ги беше придружавал.

— Кога ще тръгнеш?

— Утре в ранни зори.

— Толкова скоро? — Катрин е усилие се усмихна. — Предполагам, че е свързано със съобщението, което получи вчера. Дантон наистина ли не може без теб? Нали ми беше казал, че не е в Париж.

— Той се е върнал, но вестта не беше от Дантон. — Франсоа избягна погледа й. — Ти вече нямаш нужда от мен тук. Във Вазаро сега държиш здраво юздите в ръцете си. — Франсоа обърна жребеца си и се насочи към маслиновата горичка. — А от мен имат нужда в Париж.

— Да, аз нямам нужда от теб. — Катрин го последва надолу по склона. Тя наистина нямаше нужда от него, но ненадейно осъзна, че отчаяно желае той да остане. През последните седмици Франсоа беше станал за нея част от Вазаро, както Мишел и цветята. Защо да не останеше тук, където се намираше в безопасност? Париж беше лудница, в която палачи като марсилците вилнееха и безчинстваха.

Стигнаха до билото на хълма. Франсоа спря коня си, за да я дочака.

Над маслиновата горичка се зазоряваше. Светлината докосваше върховете на дърветата, а мракът отстъпваше надолу, под короните, където берачите вече късаха ухаещите теменужки.

— След изгрев — слънце ще наблюдавам работата в градината със зюмбюлите — каза Франсоа тихо. — С мен ли ще дойдеш или имаш работа при мосю Опостен?

— Градината е голяма. — Погледът й блуждаеше над маслиновата горичка. — Ще дойда с теб.

Те съзерцаваха безмълвно как слънцето издига златистата си хоругва над горичките и полята на Вазаро.

Катрин се обличаше за вечеря особено старателно. Не, не за Франсоа, опитваше се тя да оправдае избора на лимоненожълтата рокля с бисерно украшение. Но че желаеше да остави добро впечатление последната вечер, това беше несъмнено.

Когато пристъпи прага на салона, тя забеляза, че и Франсоа се беше постарал. Носеше тъмносин жакет и отдолу бяла брокатена жилетка, а пък вратовръзката му беше сложно завързана по последна мода. Тя се спря до вратата и го погледна. Той стоеше до бюфета и наливаше вино в кристални чаши.

— Сбогува ли се с Мишел? — попита тя.

— Да. — Той й подаде едната чаша. — Не изглеждаше много разочарован.

Тя наведе очи.

— Мишел знаеше, че все някога ще се върнеш в Париж. Но съм сигурна, че е доста умърлушен. Той много те обича.

— Аз също го обичам.

Отново между тях се възцари мълчание, което ставаше все по-тягостно. Тази вечер Франсоа беше друг. Приятелството през последните седмици беше отстъпило място на сковаността от първата вечер.

Безмълвието се проточи до безкрайност.

— Къде е Мишел? — попита той накрая.

— В селото вдигат сватба и той остана там. — Тя поклати със съжаление глава. — Не мога да го убедя да идва в къщата по-често от няколко пъти седмично. Понякога ми се струва, че му се натрапвам.

— Остави го да върви по своя път и той ще се върне при теб. — Той я погледна. — Само глупак не би се върнал, ако го искаш при себе си.

Гореща руменина обля бузите й и тя усети, че нещо я задушава. Припряно отпи от виното и остави чашата с трепереща от вълнение ръка.

— Ще седнем ли на масата?

— Не.

— Не те разбрах?

На устните му се появи крива усмивка.

— Мислех си, че ще успея, но не се получава нищо. В миналото на драго сърце играех някои роли, но тази на сбогуващия се по всички правила на етикета гост в момента няма да изпълня. Ще се сбогувам сега на място. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Ще ми липсваш, Катрин Вазаро!

Тя се загледа онемяла в него. Той обърна ръката й и притисна устните си към дланта й.

Доверие. Топлота. Нежност.

Дъхът й секна. Близостта му й подейства като след дълъг престой в сушилнята за цветя — опияняващо, главозамайващо, сладко! Той вдигна поглед към нея и бавно притисна дланта й към бузата си.

— И те желая. — Почувства как тя се вцепени и поклати глава. — Да, знам, че не мога да те притежавам. Зная го отдавна… от нощта в обителта. Но ако остана, един прекрасен ден ще го забравя и ще се опитам да се доближа до теб чрез любовта. — Той не откъсваше погледа си от нея и за кой ли път целуваше ръката и. — И ще бъде истинска любов, Катрин!

Без да й даде възможност да каже нещо, обърна се и напусна салона.

Тя гледаше объркано след него. Любов ли?

Едва сега й стана ясно, че през изминалите седмици беше избягвала да мисли за обич и наслада, свързани с Франсоа. Години наред нейната любов се отъждествяваше със сляпото обожание на Филип. Нима това, което изпиташе към Франсоа, беше всъщност любовта?

А удоволствието? Когато Филип беше край нея, никога не беше изпитвала сегашното чувство. Тя не се отдръпваше при допира на Франсоа. Дори във физическо отношение, изглежда, той я привличаше.

Каменната гробница в манастира…

Но Франсоа беше различен от онези мъже. Навярно и онова действие, от което се беше срамувала, с него щеше да бъде различно.

Тя излезе бавно от салона и тръгна нагоре по стълбите. В този миг не можеше да мисли за ядене. Беше объркана и натъжена, но в мрака тлееше и искра надежда. Преди да беше настъпило следващото утро, трябваше да подреди мислите си.

Преди Франсоа да е напуснал Вазаро.

Над Вазаро се стелеше утринната дрезгавина и покриваше с прозрачен бял воал пищното великолепие на цъфтящите поля.

— Франсоа!

Франсоа се обърна и видя, че Катрин тичаше към него през двора, покрай конюшните и оборите. Все още беше облечена е жълтата рокля от предишната вечер. Няколко кестеняви кичура коса се бяха измъкнали от плитката й.

Останала без дъх, тя спря пред него.

— Не си тръгвай!

Той стоеше като вцепенен, без да отмества погледа си от нея. Тя пристъпи още една крачка.

— Моля те… не искам да си тръгваш! Искам да останеш при мен и Мишел. Цяла нощ размислях върху онова, което ми каза. — Тя облиза напуканите си устни. — Не знам дали те обичам, но изпитвам нещо… нещо особено, когато сме заедно. Бих желала да останеш при мен, за да видим дали… не би било толкова лошо, ако свикна с тази мисъл.

— Не, не би било лошо — каза той меко. — Би било много приятно, би било чудесно! Но не би излязло нищо от това, Катрин.

— Ще ме… прегърнеш ли?

— Катрин…

— Не е голяма услугата, за която те моля. — Тя пристъпи още по-близо, така че застана съвсем плътно до него. — Не мисля, че ще изпитам страх. С теб ще бъде различно. Но все пак как да съм сигурна, преди да ме вземеш в прегръдките си.

Той я притегли към себе си, а тя се отдаде на насладата. Тялото му беше топло и силно, но тази сила не я плашеше, а й вдъхваше сигурност. — Действително е твърде мило! — Каза го неуверено, като се сгуши плътно в него. — Чудесно е!

— Да! — Гласът му отекна приглушено, тъй като беше заровил лицето си в косата и. — Да, скъпа! Чудесно е!

Катрин го прегърна и го притисна в обятията си.

— Франсоа, обичам те! — прошепна тя. — Не се връщай в Париж! Какво ще правиш там? Остани малко при мен и ако проявиш търпение, ще се постарая за кратко време да…

— Не.

Тя потръпна цялата и го погледна. Под слънчевия загар той беше пребледнял като восък, а в очите му проблясваше влага.

— Защо не?

— Не мога — изрече той с пресипнал глас. Обхвана лицето й е две ръце и го приближи до устните си, докато разстоянието се стопи. — Катрин! Моя Катрин…

Топлите му устни докоснаха нейните с невероятна нежност, задържаха се малко и отново се отдръпнаха. Тя никога не беше изпитвала толкова сладостно чувство!

После я придърпа неочаквано бурно в обятията си. Студената му твърда буза се притисна до лицето й.

Франсоа вдигна глава и разтреперан си пое дълбоко дъх. После отстъпи крачка назад и яхна жребеца си.

— Сбогом, Катрин!

Той ме напуска, помисли си тя отчаяна. Болка, внезапна и пронизваща, я обзе и замъгли съзнанието й. Не трябваше да я изоставя! Не трябваше, ако я обича!

Катрин изтръпна, когато осъзна, че навярно в постъпката му се криеше някакъв недостъпен за ума й смисъл.

Тя пристъпи към него.

— То е… заради онова, което мъжете ми причиниха? Ти беше казал, че нямало значение. Нима си променил мнението си?

Той впери поглед в лицето й.

— Ако е така, не бих желала да останеш. Тези мъже се отнесоха с мен сякаш бях дрипа. Но все пак аз имам стойност! — Паднала духом, тя се бореше със сълзите си. — Но аз трябва да знам! Това ли е причината за твоето сбогуване? Защото ме опозориха и оскверниха?

— Да!

Загубила ума и дума, тя впи очи в него.

— О, господи, не става дума за това, което другите ти направиха, а за това, което аз не направих. Бих могъл да им попреча, когато се нахвърлиха като зверове върху теб. Имах възможността да избирам и избрах противното!

В погледа й се четеше недоумение.

— Искаш ли да знаеш кой беше вторият мъж, който те изнасили? Дюпре! — Последните думи произнесе високо и задъхано. — Аз току-що бях пристигнал в обителта. Дюпре разпозна в мен довереното лице на Дантон и ме поздрави. Той ме отведе в южния двор. Някаква жена беше току-що измъчвана от някакви долни canailles. Видях те да тичаш през двора към портите. На лунната светлина ти изглеждаше като дете. Едно дете… — Той затвори очи. — Дюпре и Малпан побягнаха подире ти. Дюпре се заливаше от смях…

Катрин я побиха ледени тръпки.

— Той ми викна да съм отидел с тях. Аз ги последвах и видях как те преследваха нагоре по хълма към гробището! — Той отвори очи. — Бих могъл да тръгна по петите им и да ги убия! Боже мой, колко много исках да го направя!

— Ала не си го направил — каза тя беззвучно. — Ти допусна… да ме обезчестят.

— Трябваше да взема решение! С убиването на Дюпре бих си сложил клеймото на приятел на аристократите. Не можех да направя това, Катрин, но при все това постъпката ми е непростима.

— Да. — Тя скръсти ръце, за да спре треперенето им. — Непростима е!

Видимо засегнат, той улови юздите.

— Adieu, Катрин! Ако имаш нужда от мен, прати ми вест и…

— Няма да имам нужда!

— Така си и мислех. — Той пришпори коня си, но го спря, преди да излезе от двора. Хвърли й последен поглед през рамо. Лицето му беше измъчено. — Аз наистина те обичам, Катрин!

Тя гледаше безучастно.

Не пророни нито дума.

Той не очакваше отговор. Обърна се и се понесе по-далеч от господарската къща.

Малко по-късно мъглата го погълна и той изчезна от очите й, сякаш никога не е бил във Вазаро.

Катрин тръгна към къщата. Тя се тътреше бавно като немощна и грохнала старица.

Зъзнеше. Време беше да свали жълтата си рокля и да облече вехтата работна роба, после да тръгне надолу към полята.

Мишел сигурно вече беше там. Щеше да й се усмихне и болката й щеше малко да се уталожи.

Днес възнамеряваше не само да наблюдава труда на другите. Щеше й се и самата тя да участва в беритбата. Това щеше поне малко да облекчи болката.

Вазаро щеше да й помогне, така както веднъж вече й беше помогнал.