Вихрената годеница

Глава осемнадесета

Франсоа бавно отвори очи и най-напред осъзна присъствието на Катрин, която седеше на някакъв стол в другия край на салона. Тя се изправи и попита:

— Как се чувстваш?

Франсоа се понадигна от постланото с брокатени възглавници канапе, подпря се неуверено и предпазливо на лакът и се хвана за челото.

— Чувствам се така, сякаш са ме били с колове. — Той говореше с надебелял език. — Merde, черепът ми ще се пръсне!

— Навярно утре ще се почувстваш по-добре. — Тя се изправи. — Наредих да ти приготвят една стая… Хайде, ще ти помогна да се изкачиш по стълбите!

— Мисля, че вече ми оказа достатъчно помощ. — Франсоа се олюля на пода и направи усилие да се задържи изправен. — Виното е виновно за всичко. Не бях го очаквал! — Той я погледна. — И от теб не очаквах нищо лошо! Твърде ловко от страна на Жан Марк да си послужи с теб като с маша.

— Той не си е послужил с мен като с маша! Аз нищо не знаех за намеренията му! — Тя прехапа устни. — Ти беше гост в дома ми! Той нямаше право да постъпва така с теб!

Франсоа я изгледа изпитателно.

— Света Богородице, аз ти вярвам, че си нямала никаква представа.

— Естествено, че не съм имала. — След кратко колебание тя добави: — Това обаче не значи, че смятам постъпката на Жан Марк за съвършено несправедлива. Просто се е опитал да се отърве от теб. Така или иначе те бяха прикачили към него като съгледвач. Ти не трябва…

— Впрочем аз и не…

— Да?

— Не му се сърдя, че се опита да се избави от мен. На негово място бих сторил същото. Честно казано, по време на пътуването ни от Париж до тук непрекъснато очаквах подобен опит. — Той направи гримаса и разтърка слепоочията си. — Бих предпочел само да беше избрал някакъв метод без такова адско главоболие.

— Той ми каза, че се колебаел между удар по главата и виното — каза тя. — Все пак, ти не му се сърдиш, нали?

— Че защо да му се сърдя? Нали ти казах, аз бих постъпил по същия начин… — Той хвърли поглед към часовника върху камината. — Хм, преваля три часа сутринта. Което означава, че Андреас е вече в открито море.

Тя кимна.

— Той тръгна на път веднага, щом се убеди с очите си, че си изпаднал в дълбок и непробуден сън.

— А Жулиет?

— Намерих в стаята й съобщение, че тръгва с него. — Тя побърза да добави: — Положително не е знаела нищо за плана му да те упои.

— По всяка вероятност не. — Той се усмихна с усилие. — Но бих могъл да се обзаложа, че изборът му на начина и мястото на действие съвсем не я озлобява толкова, колкото теб.

— Навярно не. — Ненадейно усмивка озари лицето й. — Несъмнено обаче тя би настоявала за удара по главата. — Жулиет малко държи на грижливо подбраните методи. — Усмивката й помръкна. — Какво ще правиш сега?

— Какво ми остава? Жан Марк се наложи. Докато стигна до Испания, той отдавна ще е открил и скрил „Вихрения танцьор“. Ако му поискам обяснения, той ще ме обяви за умопобъркан и ще твърди пред всички, че се намира в Испания заради сделките си. Не разполагам с никакво доказателство, че истинската му цел е „Вихрения танцьор“. Но както виждам, ти не го оспорваш ни най-малко.

— Но и с нищо не го потвърждавам.

— И аз няма да те принуждавам да вършиш предателство. Лоялността е качество, което уважавам. — Той се изправи предпазливо и успя да се задържи, въпреки че се олюляваше върху нозете си, които явно не го слушаха. — А сега ще се оставя да ме отведеш в спалнята. Толкова съм зашеметен, че мисля единствено за сън.

— Нека ти помогна! — Катрин грабна сребърния свещник от масата и изтича към него. Като му го подаде тя сложи ръката му на рамото си и го улови през кръста. — Опирай се на мен! Аз съм достатъчно силна.

Първоначално той се учуди, а после я погледна развеселен.

— Да, виждам.

Катрин му помогна да стигне до вратата.

— Тогава какво ще правиш, след като се отказваш от преследването?

— Ще се върна обратно в Париж.

— Ти въобще не се държиш за мен. Глупаво е от твоя страна, тъй като сам няма да можеш да преодолееш многото стъпала до стаята.

— Моля за прошка! — Той премести малко тежестта на тялото си, когато започнаха да се изкачват по стълбите. — Не съм свикнал да се държа за някого.

— Личи си. Навярно винаги си нащрек, винаги бдителен!

— Да. — Той направи две крачки. — Ти ухаеш на люляк.

— Това е един нов парфюм на мосю Опостен. Мишел твърди, че в него имало повече канела.

— Така ли? Канелата въобще не ми направи впечатление.

Те бяха стигнали най-горното стъпало и Катрин го поведе по коридора.

— Много ли ще се разгневи сега Дантон?

— Няма да е нито много сърдит, нито много възхитен. Все пак ще предпочете Жан Марк да получи „Вихрения танцьор“, отколкото да попадне в ръцете на Марат. Така поне нищо няма да се промени в равновесието на силите.

Спряха пред втората врата и Катрин посегна към порцелановата топка на дръжката.

— Хубаво ще е да спиш през целия ден, а ако и после не си по-добре, ще наредя да извикат лекаря от Грас.

— Ясно е като бял ден, че не съм болен. Само дето в главата ми бучи, това е всичко.

— Тъй като това премеждие те сполетя във Вазаро, не мога да допусна да излезеш от дома ми, преди да си се възстановил напълно. — Тя отвори вратата и отстъпи крачка встрани. — Ще ти трябва ли светлина?

— Не. — Той й подаде свещника. — Върви да спиш! Изглеждаш като пребита.

— Няма да си лягам. Скоро ще развидели и берачите ще се изсипят като рояк пчели по нивите.

Той смръщи чело.

— Изглеждаш като пребита и трябва да си починеш!

— Днес няма да работя на полето. Предпочитам да обиколя градините и да наблюдавам берачите — Тя поклати изтощено глава. — Има толкава много работа, а аз все още не познавам всички тънкости.

— Нима това не е задължение на Филип? Все пак и той трябва да върши нещо.

— Отпратих го… той искаше да навести семейството си.

— Наистина ли? — Той я изгледа от главата до петите. Погледът му сякаш я пронизваше. — Хм, ще ми се да науча защо си го направила.

— Защото така исках. — Тя се обърна, но веднага отново се извърна към него. — Сигурен ли си, че не ти трябва помощ?

Устните му се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Сигурен съм. Ти изпълни дълга си като господарка на Вазаро.

Тя стисна по-здраво свещника. Зелените очи на Франсоа проблясваха на мъждукащата светлина и тя отново усети странното напрежение, което вече беше изпитала преди.

— Извикай ме, ако имаш нужда от мен! Ще остави вратата си открехната.

— Ще си помисля. — Той пристъпи прага на стаяла. — Ако в сегашното ми състояние нещо би могло да попречи на съня ми, то това е мисълта, че мога да те повикам.

Тя го погледна учудено.

— Но сънят ще се отрази добре на главоболието ти.

— Е, хайде, така да бъде… днес езикът ми е толкова оплетен, колкото и мислите ми. Ще поговорим отново, когато се събудя. Bonne nuit37!

— Bonne nuit! — По лицето на Катрин все още се четеше почуда, когато тръгна към собствената си стая. Франсоа Ечеле съвсем не беше лесен за разбиране, а днес й беше задал куп гатанки, върху които обаче поради умората си не желаеше да си блъска главата.

Тя пристъпи прага на стаята си и постави свещника върху масата до вратата, после се приближи до отворения прозорец. Зората вече се вдигаше, нямаше никакъв смисъл да си ляга. Скоро щеше да свали копринената си рокля, да облече износените си дрехи от груба вълна и да тръгне към градините. Отпусна се на канапето до прозореца и се облегна на стената.

Пътешествия! Жулиет и Жан Марк се намираха там някъде навън в мрака и плаваха към Испания. Филип по пътя за Марсилия положително беше спрял някъде да пренощува. Утре Франсоа щеше да се върне обратно в Париж. Не завиждаше никому заради тези пътешествия. Не искаше нищо повече от това, да остане във Вазаро, където й беше мястото, да обработва градините и да наблюдава вечната борба на сътворение и смърт, в която я беше посветил Мишел.

Погледът й се премести към писалището, върху което лежеше даденият й от Жулиет дневник. Знаеше, че Жулиет й беше посочила път за освобождение, но това беше метод, към който все още не желаеше да прибягва. Вазаро беше излекувал зеещата рана, но покритата с белези тъкан беше все още твърде чувствителна. При все това… беше обещала на Жулиет да води дневник и не желаеше да пристъпва дадената дума.

Катрин се изправи и се насочи към писалището. Преди да тръгне за градините, й оставаха още един или два часа. Отпусна се на стола и отвори дневника. Първите страници щеше да пропусне и щеше да започне с деня на пристигането си във Вазаро, с мига, в който животът й действително беше започнал.

Тя спря неочаквано, вперила поглед в страницата и си спомни как Филип й се беше усмихнал тогава. Той й се беше сторил красив като цветята, но това се беше оказало измамно. Неговата красота беше повърхностна. Как може да се осланя на способността си да дава оценки, след като се беше оставила толкова години Филип да я заблуждава?

Днес държанието на Франсоа я беше объркало. Според нея трябваше да бъде далеч по-разгневен след онова, което му се беше струпало на главата. И защо беше решил да се връща с празни ръце в Париж? Та той кипеше от сила и енергичност, което правеше още по-неразбираемо намерението му да се откаже толкова лесно.

Като клатеше в недоумение глава, Катрин потопи перото в мастилницата. Защо си блъскаше главата за мотивите, движещи постъпките на Ечеле? Би трябвало да се радва, че не преследва Жан Марк, и всъщност да е облекчена, че той ще напусне Вазаро и ще се върне обратно в Париж. Нямаше време да анализира непонятното му поведение.

Цветята бяха по-лесни за разбиране от хората!

Франсоа се качи на коня си и се понесе в галоп към златистите поля от жълтуги, в чийто край разпозна фигурата на Катрин близо до каруцата с набраните цветя.

Боже милостиви, скоро щеше да стане обед, а тя не беше намерила време да се наспи от вчерашната сутрин насам. Когато се доближи, тя се обърна и той можа да види бръчките от умора около устата й, тъмните кръгове под очите й. По сиво-синята вълнена рокля се забелязваха тъмни петна от попила и засъхнала пот. Несъответствието между тази жена и облечената в коприна господарка на Вазаро не се побираше в ума му. Все пак и на двете беше присъща сила и достойнство, и една хубост, която му подейства така, че усети чисто физическа наслада. Наслада и разочарование, което го подтикна да обуздае жребеца си и да промърмори дрезгаво.

— Върви си в къщи и си почини!

— Какво каза?

— Казах, че трябва да си починеш. Ти си на края на силите си, независимо дали го признаваш, или не. — Той хвърли поглед към берачите на жълтуга. — Аз ще остана тук и ще направя каквото е необходимо. Има ли въобще някаква работа? Изглежда, че всичко си върви и така.

— Тези хора са добри берачи. Те си знаят задълженията. Филип твърдеше, че всъщност било необходимо само да се знае, че някой ги надзирава… — Тя спря да говори и поклати глава. — Не мога да допусна да ми помагаш! Това е мое задължение.

В погледа му прозираше усмивка.

— Та аз не искам да ти отнемам работата. Само се старая да съм полезен, докато гостувам във Вазаро. Наистина се боя, че още някое време ще ти бъда бреме. За съжаление днес не се чувствам толкова добре, колкото се надявах.

Погледът й пробягна по лицето му.

— Болен ли си?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, обаче още не съм в състояние да мисля за една продължителна изнурителна езда до Париж. За няколко дни положението ми със сигурност ще се подобри.

— Разбира се, че ще останеш колкото трябва.

— В такъв случай позволи ми да поема надзора, а ти върви да си починеш! Кажи на мъжа, който кара каруцата, че ми прехвърляш за няколко дни задълженията си! — Той се усмихна подкупващо. — Бъди сигурна, че тази дейност ще ме предпази от изтезаващата ме скука. Без суетата и шетнята на големия град не се чувствам никак добре.

— Наистина ли?

— Наистина. С това ти давам възможност да обсъдиш с мосю Опостен кое е най-важното при ръководството на Вазаро. Все пак няма да искаш имението да понася загуби, докато усвоиш онова, което се очаква от теб.

— О, да, несъмнено. — Тя явно се колебаеше. — Сигурен ли си, че искаш да работиш?

Той кимна.

Тя направи няколко крачки към каруцата и после неочаквано спря като закована.

— Няма да кажеш никому, че сме женени, нали?

— Защо ми е да казвам? Връзката между нас сега повече не съществува, тъй като няма нужда от нея.

Тя му подари една сияеща усмивка и изтича при каруцаря на талигата.

Какво, по дяволите, правя тук, питаше се Франсоа. Не смяташе да продължава престоя си във Вазаро. Когато се метна на коня, имаше намерение да се сбогува и незабавно да потегли за Париж. Трябваше да върши други работи, вместо да се отдава на леност и безделие в тази райска градина.

— Нали вие сте мосю Ечеле?

Франсоа се обърна и видя малкото парцаливо момче, което му изглеждаше някак познато.

— Да.

Сините очи на малчугана бяха сериозни, сякаш го преценяваха. Ненадейно върху лицето му разцъфтя широка усмивка.

— Добър ден, моето име е Мишел. Искате ли днес да берете с мен цветя?

Андора

— Това сведение сигурно ли е? — поиска да узнае Дюпре.

Педро Фамиро кимна.

— След два дни полковникът тръгва за Сан Изидоро, за да инспектира укрепленията. За целта ще му трябват най-малко две седмици.

Две седмици бяха далеч повече от това, на което се беше надявал Дюпре.

— Това ли е, което искахте да знаете? — попита Фамиро.

Дюпре кимна и му подаде една златна монета.

— Ти си свърши добре работата. Обади ми се, когато полковникът напусне Андора и отново ще има нещо за джоба ти.

Ехидната усмивка на Фамиро издаваше похотливост.

— Не искате да ви пипнат с женичката на Гандория, нали? Напълно ви разбирам. Той е ревнив и в червата, а че умее да борави със сабята, за това си слагам ръката в огъня!

— Мъжът трябва да бъде предпазлив. — Дюпре отпи от виното си. — Насладата, което дарява тялото на жената, струва много, но не си струва заради него да ти забият нож в сърцето.

Фамиро се изправи.

— Вярно е. Вие ми се доверете… ще имам грижата за това, да отървете кожата, а мъжеството ви да си разиграе коня в маркизата.

Дюпре се усмихна покровителствено.

— Да, аз ви се доверявам, приятелю мой!

Той проследи с поглед испанеца, който напусна кафенето и се повлече по улицата, Фамиро трябваше да умре, но за това имаше време. На тази подробност щеше да се посвети малко преди сбогуването си с Андора. Преди да изпълни мисията си, не биваше да пада и сянка от съмнение върху него.

Той насочи погледа си към къщата високо горе на възвишението. През изминалите седмици му беше станало навик да разглежда от прозореца на кафенето прелестната casa на маркизата. Наслаждаваше се на представата как тя си живее живота, без дори да подозира колко малко сигурност й предлагаха стените на нейната casa.

Още два дни! От три седмици беше отседнал в това безутешно, забравено от Бога място и трябваше сега най-сетне да бъде възнаграден за търпението си. С отстраняването на готвачката щеше да изчака до заминаването на Гандория. Една кражба или убийство на улица, отдалечена от casa, не би възбудило никакво подозрение към него.

Възбудата му подейства така, че погледът, с който оглеждаше къщата, можеше да се нарече почти нежен. Още два дни.

Вазаро

Заваля дъжд. Леки изпарения помилваха тревата по хълмовете и украсиха с бисери цветята по градините. Берачите потеглиха към селото, за да изчакат спирането на дъжда.

Катрин, която се връщаше бавно с Франсоа към господарската къща, му хвърли поглед с тъжен присмех.

— Глупаво е да се радвам, че днес не можем да берем цветя, но от всичко тук във Вазаро аз най-много обичам дъжда!

— Виждам, че ти доставя удоволствие.

Дъждът поръси кожата и с дребни капчици, така както беше украсил и цветята, а очите й проблясваха меко.

— Ти си баск, доколкото си спомням… има ли там в планините дъждове като тези?

— Там дъждът не е толкова мек и кротък. Там се изливат същински пороища, след които потоците излизат от коритата си и помитат всичко по пътя си.

— Ти обичаш ли родината си?

— Да… нейната хубост и първичност… планините.

— Вазаро не ти ли харесва повече?

Той се усмихна лукаво. Беше открил, че Катрин изпитва ревнива любов към Вазаро. Всички трябваше да обичат Вазаро като нея.

— Да, Вазаро ми харесва много повече — увери я той съвсем сериозно.

Тя кимна удовлетворено.

— Всеки би предпочел Вазаро пред някоя сурова и отблъскваща планинска страна. — След малка пауза го попита: — Защо никога не говориш за себе си?

— Не искам да те отегчавам. Аз не съм толкова интересен.

Тя не го погледна.

— Аз… те намирам за интересен.

Сърцето му подскочи. С това не иска да каже нищо особено, опита се да се овладее той.

— Много си любезна!

Кос поглед, съпроводен с подигравателна усмивка, го улучи като стрела.

— Не съм любезна, а по-скоро любопитна.

— И какво искаш да знаеш?

— Защо си напуснал родината си, след като си обичал планините и си отишъл в Париж?

— Революцията беше онова, което ме привлече.

Усмивката й угасна.

— Ах, винаги забравям за революцията!

— Аз самият съм склонен да я забравя. Вазаро прилича на реката Лета, която дарява забрава.

— През последната седмица ти ми оказа голяма помощ — каза тя със заекване. — Но положително едва изтрайваш да се върнеш в Париж… сега, когато си се възстановил напълно.

Да, действително, той би трябвало да побърза! Добре разбираше, че престоят му тук продължи прекалено дълго. С всеки изминат ден веригите се затягаха все по-здраво и скоро щеше да бъде невъзможно да ги разчупи.

Катрин се обърна към него и го погледна — чиста, лъчезарна, със сияещи очи, в които се четеше един въпрос.

Той отмести погледа си.

— Мога да остана и следващата седмица — рече той рязко и сякаш на себе си. — Ако ми разрешиш, разбира се.

Ослепителна усмивка озари лицето й.

— Да, разрешавам ти!

Андора

Маркизата извика стъписана.

— Тихо! — Дюпре, който беше насочил дулото на пистолета си към гърлото й, трепна. — Оскърбяваш ушите ми! Спести си виковете за по-късно! Ставай, чака ни много работа!

Той постави свещника върху нощната масичка до леглото и я огледа преценяващо. Селест дьо Клеман беше сънена и разрошена — пленително създание, особено в този миг, когато се беше втренчила в него с ококорени от ужас теменуженосини очи. Раменете и връхчетата на гърдите й проблясваха като фина лионска коприна.

— Кой сте вие? — изрече маркизата с треперещ от уплаха глас. — Как се осмелявате да нахълтвате посред нощ в моя дом и да ме заплашвате?! Не знаете ли коя съм?

— Знам много добре коя сте. Губите ми времето, гражданко. Моля ви, станете!

— Маргьорит! — извика маркизата.

— Да не би това да е старицата, която прилича на оскубана черна гарга? — Дюпре поклати глава. — Тя за съжаление няма да може да дойде! Не обичам публика, когато работя. Това би отнело всякаква интимност. — Той отстъпи две крачки назад. — Ако не станете, ще бъда принуден да стрелям във вас! Няма да ви убия, но раната би била крайно болезнена!

В началото Селест дьо Клеман се поколеба, а после бавно спусна голите си крака на пода и се изправи.

— Какво значи всичко това?!

— Става дума за „Вихрения танцьор“. Вие не сдържахте вашето обещание и гражданинът Марат е разгневен! Много!

— Вие не можете да ми го отнемете!

— Напротив, мога. Къде е той?

— Няма да ви кажа къде е. Скоро ще ви набучат на шиш като печен петел! — В усмивката й личеше упование. — Тук се намираме в Испания, а аз се радвам на закрилата на най-висши кръгове.

— Един полковник не е особено влиятелен, а пък докато стои в Сан Изидоро, е малко подходящ за ваш закрилник.

Усмивката й стана неуверена.

— Вие сте добре осведомен. — Тя вдигна рамене. — Той скоро ще се върне!

— Но не и навреме. — Дюпре отстъпи настрана и й посочи с жест да мине напред. — Мисля, че се отправяме към трапезарията. Там открих една мебел, която би могла да се окаже полезна.

С мрачен поглед тя се обърна и тръгна пред него.

Дюпре я следваше по петите, а погледът му беше прикован към гордата права линия на гърба й. Сърцата и безстрашна жена е маркизата, помисли си той с удовлетворение. Такава жена представлява винаги голямо предизвикателство.

— Няма да ви кажа къде е фигурката — повтори тя през рамо. — Със същия успех можете веднага да се върнете при този canaille и да му признаете, че сте претърпели крах!

— Няма да претърпя крах. — Дюпре я следваше по коридора. — Вие ще ми кажете къде е. Дори горещо ще ме молите да ви позволя да ми кажете къде е „Вихрения танцьор“!

Недоверчивият й поглед срещна неговия.

— Вие се шегувате!

Той поклати отрицателно глава.

— О, не, аз никога не се шегувам!

Жената ридаеше.

Тя го молеше горещо да й позволи да му каже къде е скрила „Вихрения танцьор“.

Тя го молеше горещо да я избави от мрака.

Дюпре поднесе усмихнато чашата към устните си и се облакъти на стола, който беше изнесъл от трапезарията на верандата и където се беше разположил удобно. Тук можеше да се наслаждава на чистия въздух, на изгледа към града и да следи проникващите от трапезарията шумове.

— Моля те, не мога… — Тя хлипаше сърцераздирателно. — Merde, не мога да издържам повече!

Скоро щеше да се съгласи да му даде желаното сведение. Случаят постепенно започна да го отегчава. Нейната смелост не й беше вдъхнала очакваната съпротивителна сила. Тя беше толкова лесна за сломяване, колкото и всички останали. Всички свои победи, включително и тази, дължеше на майка си. Тя му беше преподавала тайната да подчинява човешката душа.

Камшикът беше груб, нагорещеното желязо подло, ала тъмнината…

Да, тъмнината се оказа истинска майсторка на покоряването.

Във фенерите от двете страни на портата от ковано желязо не горяха свещи. Зад сводестите прозорци на къщата не мъждукаше светлинка.

Когато спря коня си пред портата на прелестната малка къща, Жулиет бе обхваната от страх и лошо предчувствие. Скоро щяха да влязат вътре. Щеше да се срещне с майка си и да получи обратно съкровището, което Селест беше откраднала. Майка й щеше да вилнее и оскърбително да я ругае. Dieu, но защо още я притеснява това след всичките тези години?

Жан Марк й хвърли един поглед и слезе от седлото.

— Бихме могли да изчакаме в някоя странноприемница до утре сутринта…

— Не, по-добре да приключа въпроса сега — пресече го тя. — Бих искала да си свърша работата!

— Домът прави впечатление на занемарен. — Жан Марк свали Жулиет от кобилата й и привърза здраво двата коня към ствола на корковото дърво пред портата. Той се опита да отвори вратата… тя се разтвори до края! — Невероятно, вратата не е затворена!

Жулиет го последва в двора. Къщата изглеждаше действително занемарена, мина й през ума. Въпреки мрака и нищожната видимост, дворът изглеждаше в добър вид. Зелен водоскок по средата изтласкваше водата през малка каскада в дълбок басейн. Тя пристъпи към кладенеца и погледна нагоре към неосветените прозорци на къщата. Потопи ръката си в кофата с вода и загреба е шепа, после остави капките да текат между пръстите й.

— А ако вече я няма тук?

— Ще тръгнем по следите й. — Той запали фенера, който носеше със себе си. — Но за целта трябва да открием къде е отишла. Нека най-напред огледаме дали има прислуга в къщата… Всемогъщи Боже, какво е това?!

Жулиет се вторачи с неописуем ужас в басейна.

— Маргьорит! — Стори й се, че изкрещя името на някогашната си бавачка, но всъщност се чу само тихият й прегракнал глас. — Едва не я докоснах! Маргьорит…

Жан Марк пристъпи по-близо, така че светлината от фенера да пада върху водата.

Маргьорит Дюкло седеше в басейна до кладенеца. Тъмните й коси се олюляваха като морска трева по повърхността на водата точно до мястото, където Жулиет потопи ръката си в кофата. Изцъклените очи зееха в пустотата, тъмната й рокля, раздута от водата, обгръщаше вкочаненото й тяло.

— Едва не я докоснах — повтори Жулиет беззвучно.

Жан Марк дръпна Жулиет настрана.

— По-добре се върни на улицата и ме чакай там!

— Защо? — Като хвърли поглед към лицето му, тя сама си отговори на въпроса.

— Един водоскок е крайно необичайно място за естествена смърт. — Той понечи да тръгне към входната врата на къщата.

— Ще дойда с теб! — Жулиет хвърли поглед през рамо към полюшващите се във водата коси. Побиха я тръпки.

— Не! — Той вдигна фенера така, че светлината му да разсее мрака в двора. — Накъде водят покритите коридори от двете страни на къщата?

— Към верандата зад къщата, от която се открива гледка към планините и града. Дядо ми едно време се хранеше там.

Жан Марк хвана дръжката и входната врата се отвори широко.

— Ако не искаш да се върнеш на улицата, остани тук. Нямам никаква представа какво ми предстои.

Майка й! Той се боеше, да не би да намери мъртва майка й, досети се Жулиет.

На пръсти Жан Марк пристъпи прага на къщата и безшумно притвори вратата след себе си.

Жулиет гледаше втренчено към фонтана. Още не можеше да осъзнае случилото се. Не можеше да търпи Маргьорит, но сега изпитваше такова чувство, сякаш й бяха отнели късче от миналото.

— Ах, Божичко, какво щастие!

Жулиет се обърна светкавично.

Дюпре!

Не можеше да повярва на очите си. Също като при срещата им в манастира, той беше облечен с изтънчена елегантност. Стоеше в края на коридора. Трябва да е дошъл откъм задната страна на къщата. В едната си ръка държеше фенер, а в другата пистолет, чието дуло беше насочено към гърдите й.

Като се усмихваше, той пристъпи крачка напред.

— Животът наистина е непредсказуем. Вече си мислех, че развлеченията ми са към края си. Не желаете ли да ми обясните как така ви срещам тук?

Жулиет не отговори.

— Не, не, втори път вашето непокорство няма да мине, гражданко Справедливост!

— Маркизата е моя майка!

— Значи сте повярвали, че вашата любвеобилна майка би поделила съкровището си с вас? — Той поклати глава. — За съжаление тя промени решението си и предостави „Вихрения танцьор“ на мен! — Той кимна с глава в тъмнината към едно сандъче от дъбово дърво. — Да, тя дори горещо ме умоляваше да го взема от нея.

— Това е лъжа!

— Не, не е лъжа. Тя беше коленичила в краката ми, целуваше ми ръката и със сълзи на очи ме умоляваше да взема „Вихрения танцьор“. Тя ми предложи тялото си, тя ми предложи всякакви услуги, стига само да взема „Вихрения танцьор“. При това положение естествено не можех да й откажа. На жена не се отказва. — Той се усмихна при спомена за случилото се. — Оставих се да ме задоволява безчет пъти.

— Вие сте убили Маргьорит!

— Преди четири дни. Нямаше за какво да я използвам. — Той наклони глава. — Един въпрос… вие сама ли сте?

— Да.

— Хм, на никоя друга не бих повярвал, че е предприела без придружител такова дълго пътуване, но вие притежавате безстрашие, каквото рядко се среща сред жените. И майка ви се показа необикновено смела. Искате ли да я видите? Тя е в трапезарията.

— Нима имам друг избор?

— Не! — Той посочи с пистолета към къщата. — Оттук моля.

Тя го погледна, после се обърна и тръгна към обкованата с месинг входна врата. Отвори я. Ако успееше и по-нататък да залиса с ненужни приказки Дюпре, вероятно Жан Марк щеше да чуе гласовете и да бъде предупреден.

— Защо сте напъхали Маргьорит в басейна?

Дюпре я последва по петите в просторното преддверие.

— Ах, заради вонята! Беше ми ясно, че ще прекарам няколко дни тук. Какъв смисъл има да се оставя въздухът да се отрови и да направя неприятно пребиваването си? Трябва да знаете, че аз много мислих за вас, откакто нашите пътища се разделиха. Оцених доста високо обстоятелството, че имах щастието да се запозная с вас.

— Доколкото ми е известно, сте обявили възнаграждение за главата ми.

Дюпре се изкикоти и посочи с пистолета към големия салон, разположен от лявата страна на коридора.

— Умно дете! Да, мисълта, че никога няма да ви видя отново, ми беше непоносима и по тази причина предприех опит пак да ви върна в моя власт. Кажете ми, как се казваше малката, която успя да офейка с вас?

Жулиет не отговори.

— Вярност! Превъзходна добродетел! Но аз знам как да я намеря. Тя остави един медальон, в който се намира миниатюра с поразяваща прилика.

На Жулиет сякаш й се подкосиха краката.

— Верижката с медальона ли?

— Миниатюрата намерих наскоро. Като се върна, ще я използвам по най-добрия възможен начин!

Те пристъпиха прага на трапезарията и Жулиет се спря точно зад вратата. Това помещение не можеше да си го спомни. Бяха живели в къщата само няколко месеца и тогава тя се хранеше в разположената на горния етаж детска стая. Продълговатата маса от махагоново дърво се открояваше с дърворезбата си — орнаменти от цветя, изкусно направени, а двадесетте стола бяха тапицирани майсторски с червен брокат. Красив бюфет запълваше едната стена на стаята, а една ракла, също толкова изкусно украсена е дърворезба, се намираше до водещата към верандата двойна врата.

— Нима не е прелестно тук? — Дюпре я насочи към вратата за верандата. — А там прекарах много щастливи часове. — Той постави фенера на масата и отвори вратата. — Елате, нека се насладим на великолепната гледка към града! — Той я избута навън и тя застана до каменната балюстрада. Жулиет впи поглед в стръмно спускащия се скат, осеян със скали и урви, в чието подножие дълбоко долу искряха светлините на Андора.

— Къде е майка ми?

Той се усмихна.

— Не я ли чувате? Аз я чувам. Ами ослушайте се!

Тя чуваше само шумоленето на вятъра в пиниите, които ограждаха клона.

Не, шумоленето не идваше от дърветата, а от трапезарията.

Тя бавно обърна глава и погледна назад към двукрилата врата.

— Да — каза Дюпре съвсем тихо. — Тя ви очаква. — Той я сграбчи за ръката и я повлече обратно в трапезарията. — А сега си отпушете ушите…

Шумоленето се долови отново, по-силно и по-отблизо. То идваше от изкусно изписаната ракла, отляво на вратата за верандата.

Махагоновата ракла имаше размери около пет на четири стъпки и проблясваше с тъмното си великолепие на мъждукащата светлина на фенера.

Отново нещо изшумоля като есенна шума, която вятърът брули.

— Отворете раклата! — Погледът на Дюпре беше вперен в лицето й като омагьосан. — Тя чака!

Жулиет преглътна с усилие. С натежали като олово нозе тя се дотътри до раклата.

Отново дочу шумолене.

Дюпре сочеше с пистолета към раклата.

Тя бавно хвана капака и го повдигна нагоре.

И стъписана извика.

Капакът се захлопна.

— Какво по дя… — Гърленият вик на Дюпре я изтръгна от ужасното вцепенение. Обърна се и видя Жан Марк. Той беше сграбчил Дюпре за врата и се опитваше да изтегли негодника на верандата.

Очите на Дюпре, който отчаяно се бореше за глътка въздух, бяха изскочили от орбитите си. Той се опита да насочи пистолета си, ала Жан Марк успя да хване ръката му и изтръгна оръжието, докато го теглеше към каменната балюстрада.

Дюпре извърна глава, а в очите му проблеснаха мълнии на гняв и омраза.

— Виждал съм ви в Конвента. Вие сте Андреас. Добре си спомням. Аз няма да забравя…

— Колкото до това, можеш да си спомняш за мен в преизподнята! — Жан Марк притисна дулото на пистолета в хълбока на Дюпре и натисна спусъка.

Дюпре зави като вълк.

Жулиет я полазиха тръпки по гърба. Никога не беше чувала вик като този, пронизителен, яростен, животински.

Жан Марк вдигна лекото тяло на Дюпре върху балюстрадата и го пусна да падне по стръмния, каменист скат.

Жулиет пристъпи и надзърна надолу. Дюпре лежеше неподвижен и ням на тридесет стъпки дълбочина.

— Мъртъв ли е? — попита тя със заекване.

— Ако сега не е, скоро ще бъде! Кръвта му шуртеше като на заклан шопар, отгоре на всичко падането е достатъчно, за да убие човек.

— Той въобще не е човек, той е чудовище! — Тя затвори очи. — Знаех го още в манастира…

— В манастира ли?

— Това беше Дюпре!

Жан Марк кимна. Той стоеше с гръб към нея.

— Стори ми се познат. Марат трябва да го е пратил тук.

Тя кимна и отвори очи.

— В раклата лежи майка ми.

— Тъкмо от това се боях. Бях на верандата, когато ви чух да влизате в салона. — Жан Марк я прегърна и здраво я притисна. — Когато те държеше на мушка, не се осмелявах да се нахвърля върху него. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони.

Ръцете на Жулиет, които висяха отпуснати, ненадейно прегърнаха Жан Марк. Тя се вкопчи в него.

— Той искаше да я видя!

Жан Марк я погали нежно по гърба.

— Шшт!

— Тя беше винаги толкова красива. Сега вече не е… — Жулиет не беше в състояние да овладее треперенето си. — Тя лежи там, вътре в раклата, гола, а по нея пълзят змии и насекоми. Те са в косите й, в устата й…

— Боже всемогъщи! — Жан Марк я притисна до себе си, после предпазливо и внимателно се освободи. — Ще те оставя за малко сама.

Жулиет отвори очи.

— Къде отиваш?

— При майка ти. — С тези думи той се обърна и влезе в къщата.

Ръцете на Жулиет сграбчиха конвулсивно грапавия камък на перилата, когато чу как капакът на раклата се вдигна. Тя долови сподавеното проклятие на Жан Марк, после някакви шумове.

Десетина минути по-късно Жан Марк отново излезе на верандата.

— Ела с мен! — настоя той.

В началото тя го гледаше като зашеметена, а после се остави да я води, през къщата към горния етаж.

— Къде отиваме?

Той отвори някаква врата на горния край на стълбището.

— Трябва да видиш майка си!

— Не! — Тя се помъчи да се отскубне. — Никога вече! Не мога…

— Погледни я! — Той я повлече след себе си и я прегърна. — По дяволите, не бива да я запомниш за цял живот така, както си я видяла преди малко! И бездруго влачиш със себе си достатъчно страховити спомени.

Майка й лежеше на леглото, покрита е бяла копринена завивка. Очите и устата й бяха затворени, лицето й изглеждаше спокойно, въпреки разкривените си черти. През последните дни трябва да е желала смъртта си, помисли си Жулиет потиснато.

— Как е умряла? Змиите да са виновни?

— Змиите бяха безобидни. Той я е заклал!

— Ох… — Трябваше да предприеме нещо, но нищо не й хрумваше. — Погребението… трябва да отида при свещеника и да наредя той да…

— Не! — Жан Марк поклати отрицателно глава. — Не бива да ни заварват тук. Само фактът, че сме французи, е достатъчен, за да ни хвърлят в тъмница под най-несъстоятелен предлог. Нека оставим съобщение и пари в църквата. Свещеникът знае какво трябва да направи.

Жулиет хвърли последен поглед към майка си.

— Както кажеш. Може ли сега да си вървим?

Марк се подвоуми.

— Дай ми още малко време, за да потърся статуетката.

— Тя е в едно сандъче на двора — каза Жулиет. — Той беше решил да си тръгва, когато пристигнахме. Мисля, че току-що беше… — Наложи й се да спре, за да възвърне властта над гласа си, който трепереше. — Хайде да тръгваме, моля те!

Жан Марк я хвана за ръка и я поведе. Излязоха под открито небе.

— Отивай към конете! — каза той. — Трябва най-напред да се убедя с очите си, че статуетката се намира в сандъчето. После ще те настигна.

Тя кимна и пресече двора, като старателно избягваше да гледа към водоскока. Жан Марк я последва почти веднага и закрепи калъфа с „Вихрения танцьор“ на седлото си.

В погледа му се четеше загриженост, когато качи Жулиет на кобилата й.

— Дюпре вече е мъртъв — опита се да я успокои той.

Жулиет я побиха ледени тръпки.

— Нима такова зло може да умре?

— Не мисли за него! — Жан Марк удари коня й по задницата и пришпори и своя жребец. — Сега въобще не мисли за нищо!

Половината нощ те яздиха в посока към крайбрежието.

— Нека отдъхнем тук до развиделяване! — Жан Марк я свали от седлото. — По дяволите, колко си студена! — Той я загърна по-плътно с едно одеяло. — Седни, докато събера дърва за огъня!

— На мен не ми е студено. — Жулиет се сгуши, увита като пашкул в одеялото. Не усещаше студения пронизващ вятър. Той не беше нищо в сравнение със студа в душата й.

Земята беше камениста и гола, нощта — беззвездна и кучешки студена. Вятърът фучеше над проходите на назъбените синьо-черни планини на север.

Дюпре така неистово зави, когато Жан Марк го застреля.

— Жулиет, ела тук!

Тя хвърли поглед нагоре. Пред нея стоеше Жан Марк. Той разтвори наметалото си, а вятърът го подхвана и го превърна в разперени ястребови криле.

Черно кадифе!

Така изглеждаше, когато го видях за първи път, помисли си тя зашеметена. После той коленичи до нея, взе я в прегръдките си и я обгърна с умопомрачителните си криле.

Ледът, който я беше сковал, се пропука и стопи.

— Огънят…

— Огъня ще го наклада, след като заспиш. Струва ми се, че сега се нуждаеш от сън.

Тя притисна лицето си към рамото му.

— Тя не ме обичаше. Винаги й пречех. Когато бях още съвсем малка, всяка вечер преди заспиване си казвах като молитва: „Утре ще ме обича! Утре…“ — Тя поклати глава. — Единствената причина, поради която ме е родила на белия свят… надявала се е да дари на баща ми син.

Жан Марк я притегли по-плътно към себе се.

— Мислех, че не значи вече нищо за мен. — Тя замълча и се замисли. — Но трябва да е значела нещо, иначе нямаше сега да съм толкова… да се чувствам като опустошена! Тя беше толкова красива, че всеки искаше да я докосне. Кралицата й целуваше ръката и я наричаше пленителна. Аз постоянно се вглеждах в нея и се питах…

— Какво си се питала?

— Как така никой не може да прозре, че вътре е празна, куха. — Тя смръщи чело. — Но вероятно за другите не беше куха. Аз никога не съм била това, което се разбира под привлекателно дете…

— Ти си била нейното дете. — Жан Марк я люлееше в прегръдките си. — Това би трябвало да е достатъчно.

— Винаги съм се чувствала уверена в себе си. Мислех си, че не ми трябва нищо, освен моята живопис. Мислех си също така, че бих могла да изхвърля всички от сърцето си и да заживея в собствения си свят. Вече не съм уверена в това.

— Утре ще намериш отново пътя към себе си.

— Вярваш ли? Чувствам се особено. Сега нямам никого, освен Катрин, а тя ми се изплъзва.

— Бабини деветини! Тя все още те обича.

— Тя е намерила нещо… — Жулиет затвори очи.

Жан Марк притисна бузата й към рамото си.

— Не биваше да те вземам със себе си в Андора. Дюпре можеше да те убие!

— Ти не би могъл да ме спреш. Тя беше моя майка и аз не можех да допусна да ограбва кралицата. Във Версай кралицата беше единственият човек, който ми правеше добрини. Тя беше всичко, което имах през онези години. Аз… аз мисля, че я обичам. — Тя се засмя неуверено и колебливо. — Никога преди не съм си признавала, че някой значи нещо за мен. Изпитвах такъв голям страх от това!

— Страх ли?

— Любовта боли… — Защо ли воят на вятъра не отслабваше. Той свистеше, от което тя се чувстваше изстъргана до дъното на душата си. — Не желая да обичам! Не е ли непосилно да се стремиш да обичаш някого, когото в действителност не обичаш? Ако беше така, животът би бил справедлив и праведен, а той не е! Но за всичко съм си виновна само аз. Още като малко момиче знаех, че не трябва да се обичат пеперуди.

— Понякога човек не може да стори нищо, ако обича не когото трябва.

Тя едва го чу.

— А пък ти беше казал, че една пеперуда не трябва да властва над най-голямата страна в Европа. Сега тя вече не управлява… — Отново по бузите й потекоха сълзи, които тя нетърпеливо изсуши в ризата му. — Не знам защо плача. Струва ми се, че в помислите си съм разменила местата на майка ми и на кралицата. Да се плаче е глупаво. Нямам никаква причина. Не би трябвало да очаквам кралицата да ме обича или майка ми да ме харесва. Разбираш ли колко съм глупава!

Жан Марк не отвърна нищо. Той я държеше здраво и галеше нежно къдриците й, докато тя най-сетне заспа.

Дюпре дочу как нещо пробягна между камънаците и в паника се заопитва да се вдигне на крака. Хлебарките! Те щяха да го довършат!

Той се обърна с мъка върху скалата и извика, обзет от смъртна уплаха.

Едно ребро стърчеше от тялото му, блестящо и бяло като сняг на светлината на луната.

Кръвта шуртеше от раната на хълбока му. Береше душа.

Отново долови пробягване.

Не, той не трябва да умре! Ако остане неподвижен, щяха да го връхлетят. Щяха да нахълтат в устата му, в косата му…

Той нави на топка долния край на ризата си и го пъхна в раната.

Отново пронизваща като с нож болка.

Отвори уста и нададе жаловит стон.

Болка сгърчи лицето му. В челюстта му трябва да е строшено нещо.

Взе да пълзи на лакти към дърветата, по-далеч от насекомите.

Кракът му беше счупен. Той го влачеше по камънаците, а болката го хвърляше почти в несвяст.

Не можеше да я уталожи с нищо.

Стигна до дърветата и остана да лежи, скимтящ като пес от гняв и болка. Защо майка му го нареди така, когато в отплата той искаше да й достави само радост?

Не, този път вината не беше на майка му! Това бяха другите.

Отново чу пробягване. Наистина ли бяха тук или неговата фантазия му играеше лоша шега? Нямаше значение. Не биваше да поема риска. Завлачи се нагоре по ската. Светлина! Трябваше да върви към светлината. Там, където беше светлината, нямаше да посмеят да го преследват.

Не можеше да умре тук, в мрака!

Познаваше твърде добре тварите на нощта.

Останеше ли да лежи неподвижен, щяха да го намерят и да го довършат!