Вихрената годеница

Глава двадесета

Жулиет седеше в кафене „Дю Ша“ на същата маса, която бяха избрали с Жан Марк последния път. Тя постави черната копринена чанта в краката си и огледа набързо заведението.

— Днес сте сама — застана ненадейно пред нея Нана Сарпелие и постави забързано таблата пред Жулиет, за да й представи нова колекция от ветрила. — Всяка жена без придружител изглежда подозрителна. — Тя се отпусна на стола срещу нея. — А така и аз събуждам подозрение.

— Бих искала да разговарям с вас на четири очи. — Жулиет посочи с жест към чантата в краката си. — Два милиона ливри!

Нана облещи очи.

— Света Дево! И с тази колосална сума се влачите из Париж… сама?

— Пристигнах с наета карета.

Нана се втренчи в нея първоначално недоумяващо, после отметна глава назад и се засмя от все сърце.

— Май трябва да съм ви благодарна, че не сте изминали целия път от Кралския площад дотук пеша.

Жулиет се усмихна.

— Сметнах, че е достатъчно сигурно, щом като жива душа не знае какво нося със себе си. Жан Марк имаше намерение утре да ме придружи дотук, но…

— Вие не искате да е с вас — довърши Нана вместо нея. — Защо не искате?

— Моите работи не го засягат. — Жулиет кръстоса ръце на масата. — Срещу двата милиона ливри бих искала потвърждение на кралицата, че признава Жан Марк Андреас за собственик на „Вихрения танцьор“.

— Ах, ето какво било значи… „Вихрения танцьор“. — От устните на Нана се разнесе почти беззвучно подсвиркване. — За него, значи, ставало дума.

— Бих искала да получа много бързо това потвърждение. Възможно ли е?

— Става все по-трудно да се прониква при нея. — Нана кимна подир кратко колебание. — Утре. За два милиона ливри можем да се нагърбим и с това допълнително усилие. — Погледът й продължаваше да пронизва като стрела лицето на Жулиет. — Защо подир цялата тази игра на криеница сега сте толкова откровена?

— Реших да ви гласувам доверие, защото работим за една и съща кауза.

Нана сведе поглед към черната чанта.

— Двата милиона са огромна помощ. Вие знаете, че кралят умря преди два месеца на гилотината, нали?

— Да, това беше първото, което чухме да се говори след пристигането ни в Париж. Вие не можахте ли да направите нещо за спасението му?

— Опитахме се да го избавим, ала кралят беше охраняван изключително строго. Той посрещна смъртта с голямо достойнство. — Нана въздъхна и леко поклати глава. — Понякога всичко ми изглежда безнадеждно и ме отчайва. — После на устните й заигра решителна усмивка. — Но освобождението на кралицата и дофина трябва на всяка цена да се увенчае с успех.

— Какво стана с Мари Терез и сестрата на краля?

— Според салическото право принцесата не може да претендира за мястото на престолонаследник и затова не е в опасност. А в случай, че мадам Елизабет благоволи да се откаже от кралските си маниери и обноски, то и на нея няма да й се случи нищо лошо.

— Но кралицата е в опасност — промърмори Жулиет с тревога в гласа. — Нея прекалено я мразят!

Нана кимна сериозно.

— А малкият и невинен Луи Шарл сега минава за крал на Франция, към него са насочени надеждите на роялистите. Ето защо за мнозина той е сериозна пречка, която биха искали да отстранят от пътя си.

Жулиет си спомни миловидното весело момченце, което познаваше от Версай.

— Имате ли вече някакъв план?

— Все още не. — Нана погледна надолу към ветрилата, които беше разстлала върху масата. — Все още чакаме.

— Какво чакате?

Нана се озърна.

— Няма значение… скоро чакането ще свърши. Сега вече трябва да обмислим най-добрия план за нейното освобождение.

— Вие не сте откровена с мен. Нима два милиона ливри не са железен залог за моята лоялност?

— Може би. — Нана го каза подир известно колебание.

Скръстените ръце на Жулиет се сгърчиха конвулсивно.

— Трябва да й помогна. Мислех си, че с парите ще направя достатъчно и друго не ми е по силите, но това не е вярно. Бих искала един ден, като се оглеждам назад, да не съжалявам, че не съм направила повече.

— Ще кажа това, на когото трябва.

Лицето на Жулиет се изкриви в гримаса.

— Бихте могли поне да ми поверите рисуването на тези ветрила. Липсва ви талант.

Нана се усмихна дяволито.

— И влечение. Ще се радвам, ако не ми се налага повече да се занимавам с тях. Навярно бихме могли да се споразумеем. Утре ще ви изпратя материалите в къщи.

— Предпочитам собствени. Материалите ви са също толкова неподходящи, колкото и самата живопис.

Нана се засмя с глас.

— Направата на ветрила не е толкова проста, колкото ви изглежда. Ако не се справите, обадете ми се. И не ги правете много изкусно, иначе ще ми се наложи да искам повече от няколкото жалки гроша за тях.

— Е, хайде, няма да е подозрително, ако колекцията съдържа и няколко красиви и интересни екземпляра за състоятелни клиенти. — Жулиет погледна усмихнато събеседницата си отсреща. Откровеността и топлотата на Нана Сарпелие бяха все така покоряващи, както и при предишните им срещи. — Обещавам ви, че няма да ги правя толкова изкусно. Вие ли ще се обадите?

Нана кимна.

— Ако можете да ни помогнете и по друг начин, ние ще ви потърсим.

Жулиет се двоумеше.

— Жан Марк не бива да научи нищо за това. Не е нужно да бъде въвличан. В случай, че съществува опасност да ме открият и заловят, би трябвало да ми намерите друга квартира. Той не бива да бъде застрашен.

— Е, аз обаче не останах с впечатлението, че е някой, когото лесно могат да пратят за зелен хайвер.

Жулиет придърпа наметалото на гърдите си.

— Той не бива да бъде застрашен — повтори тя.

— Тя ми харесва — каза Нана. — И останах с впечатлението, че се е захванала сериозно. Може да ни е полезна.

— Да. — Уилям хвърли унесен поглед от прозореца към притъмнялата улица.

— Тя би могла да рисува ветрила и да работи като куриер. — Нана изброи най-важното. Сега всичко зависеше от неговото решение.

— Въведи я в работата. — Уилям се обърна и духна свещта върху масата. — Трябва да използваме и да печелим за съзаклятието всеки, когото имаме под ръка. Бих искал да изпратя кралицата и сина й в чужбина още преди настъпването на есента.

— Знам какво ти е на душата — рече Нана тихо. — Направихме всичко, което ни беше по силите, за да спасим краля.

— Не си виновна ти. Помощта за него беше съвсем недостатъчна. — Уилям се приближи до леглото. — Трябва да намерим за нея повече средства.

— Мосю разполага само с ограничени възможности.

— Така ли било? — Уилям легна до нея и я притегли в прегръдките си. — Няма да се повтори. Този път трябва да имаме абсолютна сигурност.

— Ще я имаме. — Ръката на Нана се спусна надолу по тялото му и ненадейно спря като опарена. — Не ме ли желаеш?

Той я притисна по-плътно.

— Навярно по-късно.

— Ах, няма значение. — Тя се сгуши в обятията му. — И така ми харесва. Денем забравям колко самотна е нощта. Мразя да е тъмно.

Той я целуна нежно.

— В такъв случай заспивай, за да мине по-бързо.

Над двамата се спусна тишина и те скоро заспаха дълбоко.

— Ти си занесла вчера парите в кафенето! — Думите на Жан Марк отекнаха равно и спокойно. — Нали ти казах, че днес ще те придружа.

— Исках да им отнеса незабавно парите, а вчера ти трябваше да отидеш при мосю Бардо. — Жулиет отхапа от кифлата си. — Ето защо реших да отида сама.

— С два милиона в чантата? Нима не знаеш, че Париж гъмжи от крадци, които най-охотно биха ти прерязали гърлото дори за десетина ливри?

— Всичко мина като по вода. — Жулиет отпи от горещия си шоколад, — Днес трябва да си набавя бои и ленено платно. Става ми все по-досадно всеки път да наемам кола. Тъй като сега вече няма защо да се страхуваме от Дюпре, би могъл да купиш карета и да назначиш кочияш.

— Сменяш темата. Искаш да отвлечеш вниманието ми ли?

— Да — призна си тя чистосърдечно. — А на Робер вече казах да потърси за къщата персонала, който ни трябва.

Незабележима усмивка пробягна по устните му.

— Значи повече няма да миеш и да търкаш подове?

— Нямам време за това. — Тя отмести стола си назад и се изправи. — Трябва да донеса писмото, което вчера написах на Катрин. Моля те днес да й го пратиш по куриер.

— Още в деня на пристигането ни изпратих съобщение във Вазаро.

— Не си ми казал нищо за това.

— Напоследък нещо рядко се виждаме и разговаряме. Така не може да продължава, Жулиет!

— О, напротив! — Тя положи усилие да говори със спокоен и уравновесен тон. — Така трябва да бъде. — Утринното слънце хвърляше меки отблясъци върху катраненочерната му коса и подчертаваше красивата форма на устата му. Беше й трудно да отмести поглед от него и това се случваше често напоследък. Сякаш не можеше да му се нагледа, откакто се беше отскубнала от прегръдките му. Наложи си с воля да отклони поглед и тръгна към вратата.

— Ще взема писмото. Макар че не е спешно и не съдържа кой знае какво, бих искала да го изпратя още днес.

Той я улови за китката, когато минаваше покрай него.

— Днес ще ти купя карета. — Той вдигна ръката й към устата си, а езикът му погали и облиза чувствителната, прорязана със сини вени кожа.

На Жулиет сякаш й секна дъхът. Тръпката в китката обхвана цялата й ръка, цялото й тяло от главата до петите.

— Пусни ме, Жан Марк!

— Защо? Все пак не ти е неприятно. — Зъбите му сякаш се забиха в плътта й и започнаха нежно да я прищипват. — И аз ти се наслаждавам. Знаеш ли защо не съм те докосвал, откакто напуснахме Ил дьо Лион?

— Защото ти казах…

— Защото исках да ти покажа колко голямо би било нашето желание, ако трябва да се откажем един от друг — обясни Жан Марк с хрипкав глас. — Аз самият не очаквах, че страстта ми ще бъде толкова силна. Ти беше казала, че ти харесва така, както го направихме на острова. Ела с мен горе и аз ще ти покажа един много по-интересен…

— Не! — Тя отскубна ръката си със сила и се дръпна назад. — Аз няма да…

— Мосю Ечеле би искал да разговаря с вас, мосю Андреас. — Робер стоеше в рамката на вратата, като съзнателно не поглеждаше Жулиет, която стоеше зачервена от възбуда. — Аз го въведох в Златния салон. — И той напусна помещението бързешком.

— Франсоа? — Жулиет погледна разтревожено Жан Марк. — Какво търси той тук? Откъде знае, че сме отново в Париж?

— По всяка вероятност Дантон му е казал. При деловата ми среща с Бардо ми се мярнаха някои членове на Конвента. — Жан Марк се надигна. — И бих могъл да се обзаложа, че е дошъл при мен, за да ми даде да разбера колко малко одобрява метода, с който си послужих, за да го отстраня от пътя си във Вазаро.

Тя се стресна.

— Той е опасен човек. Ще дойда с теб.

— За да ме защищаваш ли? — Той вдигна вежди в почуда. — Трогнат съм, задето си готова да пожертваш живота си за мен, въпреки че ми отказваш тялото си. Бъди уверена, че предпочитам последното.

— Спести си безвкусните шеги.

— Аз не се шегувам. — Жан Марк се запъти към вратата. — Спокойно можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Не вярвам Франсоа да налети на бой.

Когато пристъпиха прага на салона, Франсоа кимна студено.

— Добре дошли в Париж. Предполагам, че пътуването до Испания беше успешно?

Жан Марк кимна.

— Да, беше твърде успешно. Наистина съжалявам, че по здравословни причини не можахте да дойдете с нас. Все пак се надявам, че неразположението ви е било временно и сега сте съвсем добре.

— Главата ми щеше да се пръсне от болки, а настроението ми не би могло да бъде по-отвратително. И двете неща скоро преминаха.

— Радвам се.

— Търсеният предмет в безопасност ли е?

Жан Марк го погледна недоумяващо.

— Какъв предмет?

Колеблива усмивка заигра по устните на Франсоа.

— Наистина, възможно е да се заблуждавам, но Дантон и аз изхождахме от това, че вие преследвате същия обект като Дюпре, изпратен пък от Марат.

— Да бяхте ми казали все пак, че Дюпре е бил изпратен в Испания.

— Ако не се бях разболял, щях вероятно да ви кажа. Срещнахте ли Дюпре?

— Да.

Погледът на Франсоа се плъзна към Жулиет.

— Той позна ли ви?

Тя кимна.

— Но Жан Марк го уби!

— Хубаво. — Дълбоко удовлетворение се изписа по лицето на Франсоа, преди да се обърне с обичайната си невъзмутимост към Жан Марк. — Дантон е всичко друго, но не и възхитен, че не успях да се преборя за предмета. Но той би бил още по-малко възхитен, ако беше попаднал в ръцете на Марат.

— Марат няма да го получи. — Жан Марк издържа погледа му, без да трепне. — Можете да го уверите в това.

Франсоа се обърна.

— В такъв случаи тръгвам веднага. Трябва още днес да отида при Дантон. Цяла седмица той не беше в Конвента.

— Не е ли добре?

— Да, никак не е добре — каза угрижено Франсоа. — Миналия месец се помина жена му и оттогава насам… — той търсеше подходяща дума, което явно го затрудни — … вече не се държи разумно.

Жулиет си спомни очарователната дама, която я беше въвела в работната стая на Дантон.

— Колко тъжно… та тя беше толкова млада.

Франсоа кимна.

— Много млада. Смъртта й настъпила съвсем неочаквано, докато Дантон беше в Белгия. Подир завръщането почти си е загубил разсъдъка. Наредил да отворят гроба й, за да я целуне за сбогом. — Франсоа клатеше глава в знак на съжаление. — Трябваше да бъда край него!

— Ах, вие не бяхте ли в Париж? — Жан Марк го изгледа с нескрито любопитство. — А къде сте били тогава?

Франсоа се поколеба.

— Във Вазаро.

— Значи не сте се върнали веднага в Париж?

— Не.

— А кога пристигнахте в Париж? — попита Жулиет.

— Една седмица преди вас.

— Мога ли да попитам защо? — осведоми се Жан Марк.

Франсоа го погледна право в очите.

— Не, не може! Сбогом! — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Почакайте! — Жулиет го настигна на изхода. — Следователно сте напуснали Катрин едва преди няколко седмици. Тя добре ли е?

— Много добре.

— Защо не ме поглеждате? Да не е болна?

— Вече ви казах, че е добре със здравето. — Франсоа бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънат къс хартия. — Добре, че ме догонихте. Това е за вас.

Жулиет взе парчето хартия.

— От Катрин ли?

— Не. — Франсоа отвори със замах вратата. — Не е от Катрин.

Жулиет вдигна учудено вежди, когато вратата се хлопна след него. При споменаването на Катрин беше реагирал особено и тя не знаеше дали да му вярва, че във Вазаро всичко е наред. Потънала в мисли, разгърна хартията, която й беше предал и хвърли поглед към нея.

В следващия миг дъхът й секна. Жулиет познаваше твърде добре почерка!

Франсоа никога не беше виждал Дантон толкова съсипан. Очите горяха върху грозното му лице като в треска. Моментът да се обърне с молба към него не можеше да бъде по-лошо избран. Оставаше му само да се надява, че Дантон и в състояние на най-дълбока покруса не е изгубил интелекта си, който го беше превърнат във велик деец на епохата. На всичко отгоре Франсоа нямаше никакъв друг избор.

— Бих желал да ми уредиш служба в Тампл.

Дантон вдигна подозрително лъвската си глава.

— В Тампл ли? Защо?

Франсоа първоначално се поколеба, след това реши да заложи всичко на карта!

— Защото смятам да подготвя бягството на Мария Антоанета и Луи XVII.

Дантон подскочи като ужилен и се тръшна отново на стола.

— Шегуваш се!

— Не — каза Франсоа тихо. — Искам службата, Жорж Жак. Бих могъл да те излъжа и да измисля някоя причина, ала времето не чака, а ми дотегна от лъжи!

В очите на Дантон проблесна студенина.

— В такъв случай си глупак и наивник! Лъжата би могла да ти спаси живота. Кой те е купил, Франсоа?

— Никой.

— Аз те познавам. Ти мразиш аристокрацията. Ти мразиш…

Франсоа поклати отрицателно глава.

— През изминалите две години чрез подкупи помогнах на много благородници да се спасят с бягство и ги изведох от страната.

Пръстите на Дантон стиснаха перодръжката в ръката му.

— Ти си ме лъгал! Ти си ме използвал, негоднико!

— Така, както и ти ме използва. Мигар някога съм отказал възложена ми задача?

Дантон не каза нито дума и продължи да гледа Франсоа в упор.

— И от къде на къде? Нима ти самият си от аристократите?

Франсоа поклати отрицателно глава.

— Майка ми е от баските, баща ми е английски лекар. Истинското ми име е Уилям Даръл. Преди революцията живеехме в планините край Байоне, после обаче убедих родителите си, че за тях е по-безопасно да се преселят в Англия, щом като съм решил да хвана този път. Сега живеят в Йоркшир.

— Ти самият англичанин ли се чувстваш?

Франсоа отново поклати глава.

— Ти знаеш по-добре.

— Тогава защо?!

— Човешките права — каза просто Франсоа — Те трябва да останат, но кръвопролитията и корупцията ги помитат като ураган. След войната за независимост американците не започнаха да режат глави. Ако го бяха направили, британците щяха да ги нападнат отново и щяха да ги унищожат до крак. И тъкмо това ще се случи с Франция, ако не се сложи край на безчинствата. — Той пресрещна погледа на Дантон. — Знаем го и двамата!

— Това, което говориш, е измяна на родината!

— Това, което говори, е разумът. Ти винаги си застъпвал становището, че екзекуцията на краля ще бъде безумие.

— Сега обаче безумието е осъществено! Минало и заминало. Намираме се вече във война с Испания и Англия.

— И докато кралското семейство е в Тампл, войната ще продължава. Тяхното освобождаване ще бъде превърнато в кръстоносен поход — Гласът на Франсоа стана по-настоятелен. — Остави ме да ги освободя, Жорж Жак! Извън страната те ще представляват далеч по-нищожна опасност, отколкото в Тампл. Ще се погрижа също така върху теб да не падне и най-малкото подозрение.

Дантон помълча известно време.

— С идването си при мен си поел огромен риск. Ти си ме лъгал! Най-напред Габриел, а сега и ти! Измамата…

— Но жена ти не те е лъгала — възрази удивено Франсоа.

— Тя умря! Остави ме сам! — Дантон се задави, закашля се и се надигна от стола си. — Нека да помисля! Можеш да си вървиш.

Франсоа се изправи и го погледна. Рискът, който пое, беше неимоверно голям. В сегашното си нестабилно душевно състояние Дантон беше способен на всичко!

— Ще чакам отговор в квартирата си.

Дантон се ухили до ушите.

— И ще трепериш, че отговорът ми може да бъде предаден от Националната гвардия.

— Тази възможност винаги съществува. — Франсоа се поклони. — Au revoir38, Жорж Жак!

— Не! — Дантон го гледаше леденостудено. — Каквото и да е решението ми, повече няма да се видим!

Франсоа изпита съжаление. През изминалите две години бяха станали бойни съратници, понякога дори между тях се установяваха приятелски отношения. През цялото време Дантон беше един ясен, благоразумен глас, който се открояваше сред позорното кудкудякане на безумието. Без Жорж Жак Дантон животът на Франсоа щеше да загуби част от смисъла си!

— Разбирам!

С тези думи той се обърна и излезе.

— Пак сте дошла сама — каза Нана неодобрително на Жулиет. — Вече ви казах, че…

— Но аз съм облечена толкова незабележимо — прекъсна я Жулиет. — Роклята ми е обикновена и проста като вашата, а пък съм много по-непривлекателна и не привличам вниманието върху себе си. Трябва да разправяте наоколо, че съм вашата нова ученичка. — Тя направи кисела гримаса. — Това е голата истина, тъй като установих, че изработването на тези ветрила е твърде трудна работа. Бях прекалено самоуверена. Това е една от съдбоносните ми грешки. Покажете ми как се правят! — И като понижи глас, тя продължи: — Бих желала да ви задам няколко въпроса.

Нана се изправи.

— Елате с мен! Натрупала съм материалите на една работна маса в задната стаичка на кафенето.

В малкото помещение, където Нана въведе Жулиет, имаше само четири малки бъчви и работна маса, върху която се търкаляха различни видове хартия, ленти и дървени спици.

— Седнете! — Нана се отпусна на стола от другата страна на масата и грабна ножиците. — За какво става дума?

— За Франсоа. Той от вашите ли е?

— Истинското му име е Уилям Даръл. — Нана започна да реже дебелата хартия. — С това смятам, че отговарям на вашия въпрос.

— От кога е с вас?

— От началото на революцията.

— Искаше ли да ни помогне, когато пристигна в манастира?

Нана поклати глава.

— Дантон го прати там. Той не е знаел какво се разиграва. — Тя вдигна безпомощно рамене. — Ала и когато е видял изстъпленията, не е могъл да се намеси, без да разкрие своята самоличност, а след това нямаше да има за нас вече никаква стойност! За него в онзи момент въпросът е бил дали да спаси тогава няколко живота в манастира, или по-късно хиляди.

— Аз самата не знам какво решение бих взела на негово място.

— Това е едно от онези решения, които той трябваше непрекъснато да взема през последните две години — каза Нана. — Кой ще умре? Кого можем да спасим?

— Вие му се възхищавате, нали?

— Той е храбър мъж. — Лицето на Нана доби непристъпен вид. — А сега ще ви покажа как се правят тези ветрила. Къде срещнахте най-големи трудности?

За Нана очевидно темата Франсоа беше приключена.

Жулиет сви рамене.

— Ах, за мен всичко беше трудно, особено слепването на двете части, така че да не се повреди рисунката.

— В такъв случай сте употребявали неподходящ туткал. Аз използвам специален, който се приготвя от козина, кожа и кости.

Жулиет изкриви лице.

— Това звучи отблъскващо.

— Той страшно вони, но същевременно придава здравина и еластичност. Трябва да се взема съвсем по мъничко, иначе ще се повредят пръчиците или пък опънатото платно. — Нана й подаде шишенце с туткал и два дървени обръча. — После се опъва много здраво хартията върху обръчите и се оставя цели два дни да съхне. След което може да се рисува.

— А пръчиците?

— След това ветрилото се нагъва. — Нана й посочи някаква дървена форма, в която двайсетина жлеба излизаха от един център. — За целта са необходими това приспособление и голямо старание. При прегъването всичко трябва да съвпадне отведнъж. После се залепват внимателно пръчиците между отделните листа и съхнат един ден. Може и по-дълго, ако за опъване се използува коприна или козя кожа. С един нит пръчиците се закрепват заедно, а накрая се украсява с ленти и цветя.

Жулиет поклати глава и се засмя, но в смеха й се долавяше съжаление.

— О, Боже мой, и всичко това само за малко прохлада в горещия ден!

— По време на фараоните ветрилото се е използувало като символ на властта. — Нана й намигна. — Но аз бих могла да се обзаложа, че мадам Помпадур и мадам Дюбари са имали не по-малка власт със своите ветрила.

— Къде сте учили всичко това? — попита Жулиет с разпалено любопитство.

— Моята свекърва държеше дюкян за ветрила в Лион. Баща ми доставяше ветрилата на клиентите на мадам Сарпелие, ала не го беше много грижа за работата. На тринадесет години ме омъжи за Жак Сарпелие. — Лицето на Нана говореше красноречиво за чувствата, които изпитваше. — Клетият Жак имаше заешка устна и беше грозен и отблъскващ като първородния грях, ала обвързването ни беше идеалното решение за всички участници. Мадам Сарпелие си беше внушила, че аз ще работя в дюкяна, без да скръствам ръце, от тъмно до тъмно. Жак се надяваше, че ще играя ролята на прилежна и трудолюбива слугиня и ще проявявам щедрост и раболепие в леглото. А пък баща ми си въобразявате, че така ще се подсигури при мадам.

— А вие? Вие какво си въобразявахте?

Тя се подсмихна.

— Аз се наслаждавах в леглото с Жак, макар че го хвърлих в ужас с непокорството си. За моя голяма радост открих, че заради отблъскващото и грозно лице милостивият Бог щедро беше обезщетил клетия Жак на друго място. Останалото, което възнамеряваше да прави с мен и за което кроеше планове, ме радваше по-малко. Когато Жак се спомина, аз си събрах надве-натри дрешките, сбогувах се и запраших към Париж.

— За такова нещо на сама жена й трябва много смелост. Никога ли не сте съжалявали?

— Не, аз съм от хората, които ценят по-високо от всичко свободата си. Ако бях останала в Лион, щях да стана робиня на свекърва си… докато Господ я прибере на небето. Тук, в Париж, не съм на никого.

— А как стана така, че сте се присъединили към групата на роялистите?

Нана се разсмя сдържано.

— Колко много въпроси… Ами в действителност да каже човек, че съм изпитвала особено предразположение към благородниците, не е така! Дори напротив, смятах за непоносими дамите, които идваха в дюкяна и се отнасяха с мен като с последна отрепка. — Тя вдигна рамене. — Когато започнах да работя тук, в кафенето, бях останала без пукнат грош, а пък нашият приятел Раймон Жордано не беше прекалено щедър. Разбира се, твърде скоро забелязах, че освен в кафенето беше замесен и в някакво дело, което се заплащаше доста добре. Получаваше редовно пари от брата на краля, граф дьо Прованс, защото помагаше на аристократите да избягат от тъмницата.

— Граф дьо Прованс ли ви плаща? — попита Жулиет удивена. Тя никога не беше харесвала Луи Станислав Ксавие, хитрия, честолюбив мъж, когото дворът и цяла Франция познаваха под прякора Мосю.

— Първоначално той ми плащаше, но след известно време… — Нана поклати глава. — Не можах да взема нищо повече от него. Другаде имаше по-наложителна нужда от парите. — Лицето й помръкна. — Открих, че и дворяните са хора! Те обичаха децата си, бояха се от смъртта… — Тя се изправи. — Сега трябва да си тръгвате! На мен ми се налага да се върна в кафенето. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас, със специално послание.

— Не. — Жулиет се изправи. — Ще идвам два пъти седмично тук, освен ако не пратите човек при мен. Но следобед, не вечер. Жан Марк прекарва често пъти целия ден извън дома си.

Нана кимна одобрително.

— Следобед ще бъдете в по-голяма безопасност.

— Ах, аз по всяко време съм в безопасност. — Жулиет направи гримаса. — Жан Марк е наел за кочияш същински великан и отгоре на всичко един лакей, който също навява страх и ужас. Леон би могъл само като навъси челото си да обърне в бягство дузина пладнешки разбойници.

— Нека да ви изчакват зад ъгъла — каза Нана, когато тръгна с Жулиет към вратата. — Ако идвате тук с изящна каляска, няма да има никаква полза, че оставяте в къщи копринените си рокли.

— Помислих вече за това. — Жулиет погледна към простата си синя рокля с муселинов шал. — Значи… някаква друга маскировка.

Скоро Жулиет се убеди от собствен опит, че нямаше нищо по-просто от това да заблуждава Жан Марк, що се отнася до редовните й посещения в кафене „Дю Ша“. На другия ден, във вторник, му се наложи да замине по спешност за Хавър, където властите смятаха да обложат с чудовищен данък намиращите се в складове стоки. Той се върна обратно в Париж едва на двадесет и трети юни следобед.

Жулиет се намираше в градината и рисуваше Леон като библейския Самсон, когато ненадейно Жан Марк изникна зад нея.

— Леон, стига толкова за днес! — каза той.

Обхвана я радост. Той отново беше тук!

Исполинът измърмори нещо под носа си, объркан грабна ризата си и се отдалечи почти на бегом.

Погледът й беше насочен към лененото платно, където открояваше гръдната мускулатура с тънък слой бронз.

— Няма да успея да завърша никоя картина, ако ми пъдиш моделите така безцеремонно.

— Не ми допада, че рисуваш необлечен този прелестен великан.

— Преувеличаваш, Леон беше свалил само ризата си. Помолих го да ми позира гол, ала той е прекалено срамежлив. Аз му казах, че всъщност разголването на великолепното му тяло като легендарния Самсон не е греховно, а една добронамерена и благочестива…

— Ти си го молила… обърни се и ме погледни!

Тя откъсна погледа си от лененото платно и се обърна. Жан Марк правеше впечатление на изтощен и капнал от умора. Дълбоки бръчки се бяха врязали от двете страни на устата му, а под очите му се вдълбаваха тъмни сенки. Желанието й да изтича при него и да го утеши беше почти непреодолимо.

— Най-добре е да отидеш право в леглото и да се наспиш, вместо да идваш в градината и да ме измъчваш. Изглеждаш ужасно.

— Съвсем различно от твоя хубав Самсон, нали? — попита той подигравателно.

— Да. — Тя сложи четката върху статива и направи импулсивно крачка към него. — Ти никога не би могъл да бъдеш Самсон. Виждам те по-скоро като ренесансов принц или като египетски фараон, но аз… — Тя поклати отрицателно глава. — Не, бих могла да те нарисувам само като самия теб. Защо стоиш като препариран? Върви да спиш!

Той продължаваше да я съзерцава с възхитен поглед.

— Исках да те видя!

Тя посрещна погледа му и потъна в него. Само с неимоверно усилие съумя да отвърне очи.

— Така, вече ме видя. Сделките ти приключиха ли задоволително?

— Не. Не пожелаха да смъкнат данъка.

— Съжалявам.

— Аз… по време на отсъствието си мислех за теб. Ти мисли ли за мен?

Жулиет мълчеше. Та нима можеше да признае колко нощи беше лежала будна и сън не я хващаше?

— Така си и мислех. — Той се усмихна дяволито. — Да, ти изтръгна още една победа.

— Победа ли?

— Мислех си не само за това с какво удоволствие бих лежал между бедрата ти… Не, копнеех също и за твоята компания. — Той я поглади нежно по бузата. — На моменти ми минаваше през ума, че самото ти присъствие би ми донесло достатъчно удовлетворение. Не е ли странно?

Тя не можеше да се помръдне. Стоеше като вцепенена. Не можеше да се отърве от тръпчиво сладката омая на докосването му. Просто стоеше и се наслаждаваше.

— Само на моменти ли?

— Задоволи се с малка победа. Повече няма да ти дам.

— Аз не го разглеждам като победа. — Тя се обърна отново към лененото платно и грабна четката. — Вече ти казах, че няма да започвам борба с теб. Сега върви да спиш, преди да си се строполил от умора.

— Робер разправя, че повечето време си прекарвала в стаята си. Неразположена ли беше?

Тя се замисли каква ли клопка й кроеше?

— Нищо подобно! Не мога ли да прекарвам времето си така, както ми харесва?

— Bon Dieu, това беше само въпрос. Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че бих могъл да се тревожа за теб?

Изненадваща топла вълна я заля и тя не посмя да го погледне.

— Не, такова нещо не ми е идвало на ум. Аз… ти благодаря!.

Тя усети погледа му върху гърба си и обзета от копнеж, съжали, че не можеше да се обърне към него.

— Жулиет… — каза той с усилие — липсваше ми!

Не можеше да отговори нищо. Защото, ако се опиташе да проговори, треперенето на гласа й щеше да я издаде.

За миг той остана безмълвен, после тя дочу крачките му, които се отдалечаваха към къщата.

Жулиет си пое дълбоко дъх и се обърна. Не можеше да го остави така да си върви!

— Жан Марк!

Той се извърна.

— Да?

Тя трескаво разсъждаваше какво би могла да каже, без да се издаде.

— Вчера разглеждах моята картина на „Вихрения танцьор“ и реших, че мястото й не е в салона. Ще нарисувам друга. Къде сложи статуетката?

Той се сепна.

— Сандъчето е в мазето и там трябва да остане. Да се изнесе статуетката, за да я рисуваш, е прекалено опасно. — Той се усмихна. — Отгоре на всичко, много съм привързан към картината в салона. За мен тя е свързана с определени спомени. Не бих искал никаква друга картина.

И за нея картината беше свързана с толкова спомени — за Версай, за манастира, за селската странноприемница, за Жан Марк.

— Е, добре тогава.

Той я гледаше и все още чакаше.

— Това ли е всичко?

Беше съсипан, обезверен и изгарящ от желание. Не можеше да го отблъсне единствено за да защити себе си. Не можеше да му отстъпи, но трябваше да му даде нещо.

— Не. — Тя се извърна към лененото си платно и каза с дрезгав глас: — Щастлива съм, че се завърна… Ти… ти също ми липсваше.

На трети юли Франсоа уведоми Нана от Тампл, че по нареждане на Конвента невръстният крал е отделен от майка си и че сега би трябвало да се изработят отделни планове за бягство на Мария Антоанета и на сина й.

Два дни по-късно Жулиет получи от Франсоа съобщение, че кралицата искала да я види колкото се може по-скоро в Тампл. Ала Нейно величество щяла да прояви пълно разбиране, ако Жулиет сметнела това за твърде опасно…

Фактът, че лицето на кралицата изглеждаше стопено от мъки и горести, не учуди никак Жулиет. Удивиха я силата и зрелостта на държанието й.

Мария Антоанета се отдръпна в сянката на кулата и се облегна на стената.

— Жулиет, толкова мило от твоя страна е, че си дошла. Няма да те задържам дълго. — В гласа й се долавяха страх и загриженост. — Ти знаеш, че ми отнеха детето, нали?

— Да. — Жулиет пристъпи по-близо. — Вероятно само временно. Твърде възможно е да ви го върнат отново.

— Не! — С треперещи от вълнение ръце кралицата придърпа наметалото си по-плътно. — Дали са го на един обущар Симон, за да го възпита като добър републиканец. Искат да ме забрави. Да забрави също така, че е крал на Франция.

— Дали Симон ще се отнася лошо с детето?

— Да се надяваме, че няма. — Мария Антоанета отстрани бял кичур коса от челото си. — Моля се на Бога да е добър към него. Този Симон вече ни оказа много благодеяния. Струва ми се, че е тъп, но не и жесток.

— Тук, в Тампл, ние имаме наши хора, които държат под око всичко. Ако се отнасят зле с Луи Шарл, те ще научат — каза Жулиет, за да успокои кралицата. — Те няма да допуснат Симон да му причини нещо лошо.

— Толкова много ми липсва — прошепна кралицата. — Та той е едва на осем години. И е толкова мило същество, постоянно се усмихва, непрекъснато се стараеше да ми помага.

— Може би ще ви разрешат да бъдете отново заедно.

— Да, навярно в небесата!

— Не! — възрази енергично Жулиет. — Плановете за бягство са вече почти готови…

— Забрави ме! — пресече я кралицата. — Спаси Луи Шарл! — Жулиет поклати глава.

— Луи Шарл в момента не е застрашен от нищо, защото Конвентът може да го използва като заложник. Ала вас трябва да освободим на всяка цена!

— Преди да ме убият като моя съпруг ли? — Мария Антоанета се усмихна мрачно. — Както дочух, вече се опитват да трупат какви ли не измислици и мръсотии, за да опетнят името ми. Едно от тези обвинения е насочено и срещу майка ти. Слава Богу, Селест е в безопасност, далеч от тези чудовища!

Жулиет избягна погледа на кралицата. Мария Антоанета поклати глава.

— Ти добре знаеш, че моята благосклонност към нея не беше неестествена. По природа съм влюбчива, но имах само една-единствена любов. Аксел!… — Тя свали един пръстен с печат от ръката си и го заразглежда разнежено. — Гербът на граф Ферзен. Знаеш ли какъв девиз е гравиран върху него? Tutto a te mi guida! Не е ли чудесно?

Всичко ме води към теб!

— Да, чудесно е — каза Жулиет със сподавен глас.

— Моят скъп Луи ме разбираше. Свързваха ни приятелство и дълг, но ми трябваше нещо повече. — Тя вдигна глава. — И аз си го взех. Влюбих се от пръв поглед в Аксел. Съжалявам само, че пропилях толкова много време, защото се стеснявах да отида при него. По-добре да рискуваш, да заложиш всичко на карта, отколкото да продължаваш живота си във вечно разкаяние. Ако краят наближава, единствената ми утеха остават спомените.

— Защо говорите за наближаващ край? Ние ще се опитаме…

— Знам, знам, моля се на Бога да имате успех, но същевременно се надявам, че ще мога да погледна безстрашно смъртта в очите. Както разбрах, Луи посрещнал смъртта като крал. И аз трябва да свърша живота си като истинска кралица. — Тя се обърна настоятелно към Жулиет и каза: — Но моят малък Луи Шарл трябва да живее! Ти трябва да ми обещаеш, че той ще живее!

Жулиет преглътна с неимоверно усилие.

— Давам ви думата си!

Мария Антоанета се усмихна. За миг ликът й беше озарен от онова очарование, което беше омагьосало и пленило Жулиет преди много години в огледалната галерия. Тя погали Жулиет по бузата.

— Разчитам на теб! Сбогом, ma petite!