Вихрената годеница

Глава двадесет и шеста

Златният Пегас проблясваше на светлината на свещта и излагаше на показ красотата си — чиста и страховита като самата добродетел.

— Това беше намерено в дома на Ан Дюпре, така ли? — Робеспиер се стараеше да потисне радостното опиянение, което го обзе. „Вихрения танцьор“! Това трябвала е „Вихрения танцьор“! През целия си живот беше слушал легендите и преданията, които витаеха около това приказно същество, а сега то стоеше пред него!

Лейтенантът кимна.

— При обиска не излязоха наяве никакви други документи относно отвличането на дофина. — Погледът му мимоходом се плъзна по статуетката, която беше поставил върху масата пред Робеспиер. — Но една такава ценна вещ събуди подозрението ми. Затова, вместо да я занеса в служебните помещения на Националния конвент, където в повече случаи съхраняваме конфискуваното имущество, я донесох направо при вас.

— Постъпили сте съвършено правилно. Несъмнено това е била цената, която предателите са получили за своето злодеяние… — Робеспиер усети настоятелно желание да докосне фигурата, но все пак устоя на порива си. Лейтенантът нямаше представа какво съкровище е донесъл в дома му. И в никакъв случай не биваше да узнае. — Това откритие трябва също така да се държи в тайна, както и всички подробности около събитията от последната нощ. Безопасността на републиката зависи от това!

— Да, естествено, гражданино Робеспиер. — Лейтенантът, комуто още нещо тежеше на сърцето, се колебаеше. — Не трябва ли Конвентът да узнае, че детето е избягало от Тампл? — изрече накрая той.

— Не! — Робеспиер се опита да смекчи резкия си тон и продължи: — Несъмнено твърде скоро то ще бъде отново в ръцете ни. Ако стане известно, че цялата Национална гвардия не е могла да опази невръстния Капет и да попречи на бягството му, ще бъде поставена на карта честта на републиката!

Лейтенантът смръщи чело.

— Но всички замесени знаят, че момчето се намира извън Тампл.

— Вече изпратих една група в Тампл, която да вземе под своя опека Луи Шарл. Ще обнародваме съобщение, че детето се държи в отделен арест и никои не бива да го вижда…

— Семейство Симон няма ли да…

— Нима мислите, че семейство Симон няма да се подчини на разпорежданията ми?

Лейтенантът потисна тръпките, които го побиха, когато погледна към студените очи на Робеспиер.

— Сигурен съм, че ще се подчинят — каза той. После тръгна към вратата. — Ако може да ме извините… искам да видя дали вече е пристигнал отчетът на моите хора от Хавър.

— Можете да вървите. — Робеспиер го освободи с движение на ръката, без да сваля поглед от статуетката. — Но не забравяйте, че никой не бива да научи за това… иначе смърт!

— Можете да ми се доверите, гражданино! — Лейтенантът се поклони, обърна се кръгом и побърза да излезе.

Едва вратата се беше затворила подире му, Робеспиер протегна треперещата си ръка и докосна „Вихрения танцьор“, символа на една власт, която се манифестираше като висша добродетел.

Според Робеспиер терорът беше въплъщение на добродетелта, нейна опора и пазител. Той мечтаеше да убеди нищо неподозиращия свят в огромната си власт. И сега се чувстваше така, сякаш беше намерил потвърждение от някакво по-висше същество, което искаше да го възнагради с този превъзходен дар за просветлението, озарило сънародниците му, благодарение на неговите усилия.

Но все още има много безумни, на които главите не увират, че аз съм единственият законен пазител на добродетелта, помисли си той недоволно, с намръщено чело. За тях това, че е задържал фигурата при себе си, щеше да е кражба от републиката. Тази мисъл стигаше, за да се надигне у него суров гняв и възмущение. Нима той, Максимилиан Робеспиер, беше долен крадец? Той, който беше пратил хиляди предатели на гилотината, за да спаси добродетелта на републиката? Ето още едно доказателство колко благоразумно беше да държи тази символична статуетка далеч от ръцете на онези, които не знаеха как да боравят с нея.

За да не се разчуе, че „Вихрения танцьор“ е попаднал в ръцете му, беше необходима крайна предпазливост. Затова мислеше да скрие фигурата в своята спалня върху един пиедестал, за да е постоянно пред очите му нейната хубост и да го вдъхновява за дейността, която му предстоеше.

Че противниците на добродетелта жадно биха се заловили за всякакъв претекст, пък бил той и най-несъстоятелния, за да отсекат и неговата глава, му беше добре известно.

Каляската се носеше безметежно по извитата пътека между лимоновите и портокаловите дървета към господарската къща.

Нана, която седеше на капрата с люлеещи се крака, зарея поглед над златистите цъфтящи градини с жълтуга. Никъде наоколо нито къщи, нито кафенета, помисли си тя меланхолично. Никаква музика. Никакви лодки като по Сена, никакви шумове като в града. Само вятър, цветя и слънце.

Как можа да падне чак дотам, че да предпочете тази дивотия пред Париж?

Но тя добре знаеше защо се беше съгласила да тръгне с останалите за Вазаро. След седмиците, прекарани в мрачния извратен свят на Дюпре, дори Париж й изглеждаше безрадостен и отблъскващ. Вазаро, пък и всяко друго кътче на земята, беше подходящо място, за да се опита да се отърве от спомените. Робер спря пред входната врата и се обърна към нея с широка усмивка.

— Виждала ли си някога през живота си такива цветя, Нана?

Предпочитам ги върху някоя количка на Пон Ньоф, помисли си тя. Но старецът изглеждаше така щастлив, че тя си наложи да се усмихне.

— Никога не съм виждала толкова много цветя на едно място.

Мари скочи от колата. Нейното стройно, върлинесто тяло беше заредено с енергия.

— Защо стоим със скръстени ръце? Вече окъсняхме, а пък тази карета трябва да се разтовари, преди да се стъмни. Ще се огледам дали няма кой да ни помогне, Робер. — Тя изтича нагоре по стълбището и похлопа силно на вратата.

Нана остана на капрата. С удоволствие щеше да разкърши снага при разопаковането на картините и мебелите, които Жан Марк беше пратил във Вазаро.

— Хей!

Тя съзря един малко момче пред себе си. Имаше тъмна къдрокоса глава, а очите му бяха ясни и сини като Сена в слънчев ден.

— Ти трябва да си Нана. — Хлапакът й се усмихна и Нана изпита особено чувство, сякаш слънце докосна душата й. — Катрин ни извести, че ще дойдете. Аз се казвам Мишел.

Жулиет, Жан Марк и Луи Шарл пристигнаха в Чарлстън на 3 март 1794 година. На 7 март Жулиет и Жан Марк бяха венчани от пастор Джон Раданат и се нанесоха временно в прелестна червена къща от печени тухли на Деланъй стрийт.

На 21 май 1974 година Жулиет получи първата вест от Катрин.

— Жан Марк, обземат ме хиляди страхове. — Жулиет сложи настрана писмото. В очите й проблясваха сълзи. — Не биваше да ги напускаме. Нима не можем абсолютно нищо да направим?

Жан Марк силно я прегърна.

— Можем само да се молим за тях, ma petite!

Второто писмо пристигна на 3 септември 1744 година.

— Чудесно е, Жан Марк! — извика Жулиет.

Къщата с бялата пристройка се издигаше на няколко мили северно от Чарлстън, върху полегато спускащ се бряг. На изток се откриваше изглед към морето, а на запад надалеч се простираше девствена гора.

— На миля оттук има естествено пристанище — Каза Жан Марк и посочи от прозореца на каретата към някаква пътека, която водеше надолу към брега. — Ще получиш собствена лодка, Луи Шарл.

— Благодаря — отвърна учтиво момчето. — Но аз съм пълен невежа дори в управлението на лодка.

— Ще те науча — каза в отговор Жан Марк. — А като станеш по-голям, ще можеш да пътуваш с мен на по-голям кораб покрай бреговата ивица.

— Това е много мило от ваша страна.

Жулиет погледна с въздишка към Жан Марк над главата на момчето. За седем месеца не бяха успели да преодолеят дистанцията, която Луи Шарл запазваше спрямо тях. Тя добре разбираше, че многото разлъки и трагедии, които се бяха струпали върху него, го бяха направили резервиран и затворен, но все пак ситуацията беше крайно обезкуражаваща.

Кочияшът спря конете, Жан Марк помогна на Жулиет и на Луи Шарл да слязат.

— Зад къщата се намира конюшня с дванадесет благородни коня — довери той на момчето със сериозно лице. — Не бих се учудил, ако някой от тях е толкова малък, че да можеш да го яздиш.

— Наистина ли? — Лицето на Луи Шарл се озари от необичайно оживление. — Мога ли да ги видя?

Жан Марк кимна и Луи Шарл се затича веднага през поляната към задната страна на къщата.

— От пътуването с балона насам не съм го виждала толкова въодушевен и в добро настроение. — Жулиет изкачи четирите дървени стъпала към широката веранда. — Тревожа се за него. Той е добре възпитан и учтив, но винаги е безразличен. Какво бихме могли още да направим, Жан Марк? Не ти ли е правило впечатление как потръпва, когато го докосваш?

— Неговата сдържаност е разбираема. — Жан Марк отвори вратата и пропусна Жулиет да влезе в просторното антре. — Ние самите трудно печелим доверието му. За всичко това се иска време. — Той затвори вратата и се усмихна. — А сега забрави за всичките си грижи и се възхищавай на новия си дом! Назначих помощен персонал за работата в конюшнята, но не и за къщата, защото си помислих, че ти самата ще пожелаеш да го подбереш. — Той спря за миг. — В Чарлстън и околните села държат роби, но ние няма да правим същото.

— Естествено, че няма. — Жулиет забеляза нещо да проблясва в другия край на салона. — Кристалният лебед! Спомням си, че стоеше в кабинета на баща ти на Ил дьо Лион.

Той кимна.

— Мебелите бяха откарани в Чарлстън и се пазеха в един от складовете на пристанището, след като миналата седмица завършиха къщата, наредих да се извади всичко. Когато имаш достатъчно свободно време, можеш да нагласиш нещата по твой вкус.

— Къде са картините на Тициан и Фрагонар? — попита Жулиет — Да се надяваме, че са окачени на подходящо място.

— В библиотеката. Искаш ли да ги видиш?

Тя кимна с глава и учудена отбеляза, че Жан Марк стана особено напрегнат.

— Жан Марк, какво си направил с картините?

Той я поведе към една висока двойна врата.

— Защо сама не погледнеш?

Тя тръгна пред него и кимна мимоходом.

— Да, правилно си ги окачил.

— Не намираш ли нещо друго, достойно за одобрение?

Тя заразглежда по-основно помещението.

— Да, всичко е както трябва. — В същия миг разтвори широко очи от изненада. — „Вихреният танцьор“!

Върху бял мраморен пиедестал до високата стъклена врата статуетката сияеше в златното си великолепие.

— Но как е възможно това… — Жулиет се обърна към него. — Ние оставихме „Вихрения танцьор“ във Франция. Майката на Дюпре… — Тя тръсна объркано глава. — Нищо не разбирам.

— Има два „Вихрени танцьора“ — каза Жан Марк с приглушен глас. — Истинският „Вихрен танцьор“ и копието, което наредих на Дезедеро да направи, за да заблудя баща си. За съжаление той позна от пръв поглед, че творбата на Дезедеро е имитация и за мен фигурата загуби всякаква стойност. — Той вдигна рамене. — Дадох нареждане да я претопят и да продадат скъпоценните камъни.

— Но това нареждане никога не е било изпълнено. — Жулиет не отместваше поглед от статуетката, а мозъкът й трескаво работеше. — И когато след завръщането си от Андора спряхме на Ил дьо Лион, ти си разменил истинската фигура, която беше намерил при майка ми, с копието на Дезедеро, което все още се е намирало на острова. И после си разпоредил да откарат истинската фигура в Чарлстън, а фалшивата си взел със себе си в Париж.

Жан Марк се усмихна.

— И да и не.

— Какво ще рече това? Трябва да си постъпил по този начин.

— Да, истинският „Вихрен танцьор“ изпратих в Чарлстън и взех със себе си копието в Париж. — Той спря, за да си поеме дъх. — Но не размених статуетката, която майка ти беше взела от кралицата. Трябва да знаеш, че майка ти никога не е притежавала „Вихрения танцьор“, тъй като аз самият през 1752 година го отмъкнах от огледалната галерия и оставих в двореца копието на Дезедеро.

Жулиет замръзна на мястото си от изненада.

— Какво си направил?

— Не исках да го правя. — Усмивката му се стопи. — Щях да предложа на кралицата цялото си състояние, стига да можех да я придумам да го продаде.

— Спомням си много добре… — Жулиет разтърси недоверчиво глава. — Тя ти показа вратата.

— Баща ми имаше нужда от „Вихрения танцьор“. Това беше мечтата на живота му, той лежеше на смъртен одър. А за Мария Антоанета той не представляваше нищо повече от някаква прелестна дреболия, играчка, която уж носи щастие — каза Жан Марк. — През седмиците, преди да отпътувам за Версай, бях близо до отчаянието. Обърнах се отново към Дезедеро и го помолих да не претопява фигурата. Знаех, че трябва да имам „Вихрения танцьор“ — така или иначе. — Той направи гримаса. — Когато кралицата се оказа несклонима, ми стана ясно, че кражбата е единствената възможност, която ми оставаше. Три дни по-късно се върнах във Версай и размених статуетките. За да успокоя съвестта си, дадох на краля кредита и подарих на кралицата двата благородни камъка. — Той наблегна на думите си. — Разбираш ли? Тя така и не забеляза разликата. Статуетката остана две години във Версай, без никой нищо да забележи. — И той на свой ред погледна фигурата. — А баща ми през последната година от живота си се наслаждаваше на осъществената си страстна мечта. Затова не съжалявам ни най-малко. Бих го направил отново.

Жулиет кимна бавно. Можеше да си представи колко отчаян е бил Жан Марк, когато не е могъл да изпълни сърдечното желание на умиращия си баща.

— Изложил си се на голяма опасност. Ако те бяха пипнали на местопрестъплението, щеше да загубиш цялото си състояние и щеше да отидеш в тъмницата, дори можеха да те осъдят на смърт.

— Аз го обичах — гласеше простият му отговор.

И този човек се смята неспособен да се отдава на мечти и блянове, помисли си Жулиет.

— Но защо тогава беше тръгнал за Андора по дирите на фалшивата статуетка? Защо искаше да я имаш?

— С фигурата на Дезедеро не ме свързваше нищо — каза Жан Марк. — Исках само подписано от кралицата свидетелство за прехвърлянето на собствеността, което ми осигуряваше законното притежание на „Вихрения танцьор“. А такъв документ тя никога не би подписала, ако подозираше, че съм задигнал нейния „Вихрен танцьор“ още преди години. Налагаше се да си възвърна статуетката, която тя смяташе за „Вихрения танцьор“, за да успея да получа писмено потвърждение за притежаването на автентичната.

Жулиет избухна в смях, който издаде объркването й.

— Жан Марк, ти наистина си невъзможен. На човек му се завива свят. Само ти си в състояние да прибегнеш до такива сложни машинации, за да получиш това, което искаш.

— Заради някои неща си струва да хвърлиш големи усилия и да се нагърбиш с всички трудности. — Като пристъпи към нея, той я изгледа изпитателно. — Това си ти, Жулиет, и моят „Вихрен танцьор“!

— Защо не ми каза нито дума? Толкова се тревожех, че се наложи да оставим „Вихрения танцьор“ във Франция.

— От страх… така или иначе, крантата беше твоя приятелка, а аз я бях ограбил.

— Ти си я ограбил от любов, а не от алчност — каза тя тихо. — И Бог знае как си се постарал да компенсираш нанесените шеги. Ето защо не мога да те съдя. — Тя намръщи чело и добави: — Има едно нещо, което искам да знам. Ти уреди да ме изпратят в манастирското училите, защото си се страхувал, че мога да забележа замяната, нали?

Той се усмихна дяволито.

— Ами да, Дезедеро ми каза, че окото на художник би усетило разликата. — Той стана сериозен и поклати глава. — Не, Жулиет, още тогава знаех, че трябва да потърся възможност да не изчезнеш от живота ми!

Облегнала глава на рамото на Жан Марк, тя погледна към пиедестала и впи замечтано очи във „Вихрения танцьор“.

Всичко ме води към теб!

Думите, които беше изрекла от любов към Жан Марк, ненадейно й дойдоха на ум. При това изпитваше странното чувство, че тези думи се отнасяха и за статуетката, която ги беше срещнала и съединила. Тя беше предопределила техния живот, като под нейното въздействие техните пътища наново се пресякоха. Да, тя ги беше довела в тази нова страна.

— Конярчето каза, че трябва най-напред да питам дали мога още сега да пояздя моя кои.

Те се обърнаха и видяха Луи Шарл да стои на прага с грейнали очи.

— Моля ви, Жан Марк, разрешавате ли… — Той спря внезапно, тъй като погледът му падна върху статуетката на пиедестала. — Какво е това? — Бавно се приближи и застана пред нея. — Тази фигура вече съм я виждал. Познавам я.

Жулиет и Жан Марк го последваха. Сега стояха от двете страни на момчето пред пиедестала.

— Той се нарича „Вихрения танцьор“ и някога принадлежеше на майка ти. — Жулиет наблюдаваше изражението на момчето. — Нали е чудесен?

Луи Шарл кимна. В погледа му се четеше дълбочина и сериозност, когато се втренчи в блестящите смарагдови очи на „Вихрения танцьор“.

— Спомням си, че фигурата някога стоеше във Версай, но сега ми изглежда различна от преди… някак по-значима… по-велика…

Луи Шарл беше прекалено малък тогава, за да е запазил в паметта си нещо друго, освен копието на Дезедеро.

— Сега си по-голям и гледаш „Вихрения танцьор“ с други очи.

— Да. — Погледът на Луи Шарл беше вперен неотклонно във фигурата. — Мога ли да идвам и да я гледам всеки ден?

— Естествено, щом като искаш — отвърна Жан Марк.

— Да, моля ви — прошепна Луи Шарл. — Тя е била на maman. Иначе нямам нищо от нея. Трябва да съзерцавам „Вихрения танцьор“ и да си спомням… разбирате ме, нали?

На Жулиет й потекоха сълзи по лицето, когато се сети какво й беше разказвала Катрин — колко отчаян и сломен бил Луи Шарл, защото отказали погребение на майка му.

Още една връзка, още един жизнен път, върху чийто ход „Вихрения танцьор“ беше упражнил влияние.

— Да, Луи Шарл, разбираме те напълно.

Тримата заедно стояха така, потънали в гледката на златния „Вихрен танцьор“, унесени в спомени.

Без да отмества погледа си от „Вихрения танцьор“, Луи Шарл посегна бавно и колебливо най-напред към ръката на Жулиет, а после и към ръката на Жан Марк.