Вихрената годеница

Глава петнадесета

Вазаро!

Една криволичеща, обградена от портокалови и лимонови дървета отбивка, застлана с чакъл, водеше нагоре по баира към огромна двуетажна господарска къща. Непосредствено зад дома Катрин съзря обор и навес, а на хвърлей зад тях — продълговати каменни постройки. За пръв път, откакто беше напуснала Париж, тя усети възбуда. По време на дългото пътуване до Вазаро се чувстваше потисната и объркана.

Тя се наведе, за да може да гледа от прозореца на каретата. Дъхът й секна, толкова красива беше гледката, която се откриваше пред очите й. Къщата беше заобиколена отвсякъде с градини, по които цъфтяха цветя с най-разнообразни цветове и форми. Пепелявосини цветове на лавандула, златист жасмин, кремавобели туберози и ослепителни оранжево-червени герании се полюшваха под полъха на лекия бриз, а в далечината се виждаха поля с цветя, които тя не успя да разпознае.

Когато минаха покрай градина с пищни червени цветя, Филип кимна.

— Гераниите са вече готови за бране. Те са твърде редки. Вазаро е единственото място в цяла Франция, където те виреят. Бащата на Жан Марк нареди да ги внесат от Алжир. С това искаше да направи подарък на майка ти.

Тя му хвърли плах поглед изпод мигли и наново извърна очи.

— Не — настоя той сподавено. — Погледни ме все пак! Не мога повече така, Катрин! Ние бяхме прекалено дълго приятели, за да ме отхвърляш просто така.

— Аз… не те отхвърлям. — Тя срещна погледа му. Естествен, с бронзов загар… той беше хубав като градините с цветя. Толкова хубав! Руменина изби по бузите й. — Не си спомням нищо — прошепна тя. — Човек би могъл да си помисли, че място като Вазаро никога не се забравя…тези поля с цветя са…

— Катрин, през цялото пътуване ти избягваше всякакъв разговор с мен. Бих искал да те помоля за прошка! Макар да знам добре, че онова, което направих, е непростимо.

— Моля те, не искам да говорим за това!

— Добре, да не говорим, но ще ми разрешиш ли да ти помагам? Да ти покажа Вазаро? Сега имението е твое, но това с нищо не променя любовта ми към това място.

Цялата тази красота й принадлежеше. Когато отново погледна през прозореца, повторно изпита възбуда, в която се примеси още нещо твърде смътно и мъгляво.

Това тук беше нейна собственост, нейната земя. Майка й беше господарка на Вазаро, а преди това — нейната майка. Те бяха се наслаждавали на цялото това великолепие и бяха отдали години от живота си, за да го превърнат в райска градина. И сега тя беше тук, за да заеме тяхното място и да се посвети на процъфтяването на Вазаро.

— Катрин!

Тя го погледна, унесена в мисли.

— Ако е време за беритба, защо не се виждат никакви берачи?

По лицето му се разля широка усмивка.

— Те вече са се прибрали в селото оттатък баира. — Той посочи с ръка към един хълм западно от къщата. — Сега е късен следобед, а цветята се берат най-добре рано сутрин, когато ароматът им е най-силен. Обикновено брането започва в ранни зори и спира малко преди обяд.

— Така ли? — Тя погледна отново към градините. — Всичко цъфти… а в Париж скоро цветята ще умрат.

— Климатът е такъв. Естествено, за всеки сорт е характерен определен сезон.

— И ние ги отглеждаме всичките?

— Почти. Вазаро разполага с най-плодородната земя по крайбрежието. Имотите се простират на мили разстояние.

— Разбирам. — Катрин се облегна назад и си пое дълбоко дъх. Прясно разораната земя и опияняващият дъх на герании и лавандула я обкръжиха като зашеметяващ облак. — Не мога да си представя, че ароматът им може да бъде по-силен.

— На разсъмване е така. Трябва да помиришеш цветята в зори, на развиделяване.

— Хм, така ли мислиш? — Катрин отново надзърна през прозореца и отново усета същото чувство, но този път по-силно. Вазаро, нейното родно място!

Каретата спря пред къщата.

— Катрин, това е Манон. — Филип подаде шапката и ръкавиците си на една закръглена, усмихната жена, която ги посрещна в застланото с каменни плочи преддверие. — Освен нея имаме три момичета за къщата, две готвачки и конярите. Но откакто съм във Вазаро, Манон води домакинството.

Манон измърмори някакво приветствие и подви крак в поклон.

— Тя ще ти покаже твоите стаи. — Филип взе ръката на Катрин и я поднесе към устните си. — Значи… до вечеря.

Катрин кимна и последва икономката нагоре по стъпалата и после по коридора. Не можеше да си спомни нищо за тази къща, ала все пак изпита видимо успокоение и чувството, че най-сетне се е завърнала у дома си.

Манон отвори вратата и влезе в спалнята.

Стаята беше огряна от слънцето, но блестеше не само от светлината, но и от ярките си цветове. Килимът върху дъбовия под беше с нежни цветни мотиви в слонова кост на зелен фон, покривките на леглото и килимчето пред него, както и завесите също бяха в слонова кост, а по краищата бяха обшити с яркожълт ширит. Жълти възглавници украсяваха канапето до прозореца и креслото до елегантното писалище от розово дърво.

— Щом донесат багажа ви, ще се заема с разопаковането му. — Манон се отправи забързано към прозореца и отвори двете крила.

Отново аромат. Господстващ над всичко и проникващ навсякъде аромат изпълни стаята.

— Мосю Филип се преоблича винаги за вечеря, дори и да няма гост — каза Манон. — Да ви пратя ли едно от момичетата, за да ви помогне при къпането и да ви среше косите?

— Да, бъдете така добра. — Катрин прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. Лек бриз повяваше и си играеше с пухкавия мъх, отскубнал се от цветчетата. Пред погледа й се простираха поля с цветя, портокалови и лимонови дървета, някакво лозе, което се беше сгушило на възвишението, а в далечината едва се очертаваха стръмни, остро назъбени върхове.

— Много ли е силна миризмата? — попита Манон угрижено. — Ние, местните жители, почти не я усещаме, но гостите често пъти се оплакват от главоболие. Бих могла да затворя прозорците.

— Не, в никакъв случай! — Когато погледна надолу към полята с цветя, Катрин за кой ли път изпита това все по-засилващо се чувство, че най-сетне се е завърнала у дома. — Аз не съм на гости. Моето място е тук. Аз… аз обичам уханието.

— Не!

Катрин скочи и се изправи в леглото, цялата трепереща и обляна в пот. Беше тихо като в гробница. Не се виждаха никакви лица. Беше сама.

Боже милостиви, къде се е дянала Жулиет? Жулиет я беше оставила сама с кошмарите. Сама със страха, който пулсираше в разтуптяното й сърце, сама с отвращението и погнусата, които я задушаваха.

Тя простря задъхано ръце пред себе си, сякаш да се запази от врявата в каменната гробница, от дрезгавия смях на мъжете, от разкъсването на плата на роклята, от собствените си стонове.

Камбани!

Не, не! Във вечното жилище нямаше никакви камбани!

Сега обаче биеха. През отворения прозорец в помещението проникваха нежните им сребристи звуци.

Тя спусна бавно крака от леглото, стана и отиде до прозореца.

Дълга върволица мъже, жени и деца се спускаше по пътя откъм селото, което Филип й беше показал.

Утринната дрезгавина превръщаше оранжево-червените полета в огнена жарава. Катрин разтвори широко прозореца и седна на покритото е възглавници канапе. Изгаряща от любопитство, тя гледаше хората, които се точеха по пътя, мъже и жени в груби дрехи и дървени обувки, жените с плитки или със забрадки.

Катрин не беше очаквала, че ще види и деца. Малчугани преплитаха крака зад възрастните, живи заспали, най-малките вкопчили се във фустите на майките си или задрямали в прегръдките им.

Берачите следваха теглена от два дорести коня талига, а когато впрягът разтърси грива, Катрин отново дочу закрепените към юздите сребърни звънчета. Каруцарят спря пред една градина с герании, а хората разтовариха големи кошници от талигата и се разпръснаха бавно из полето. Смехове и глъчка долетяха до нея в чистия и ясен утринен въздух, а уханието на цветята я мамеше с неотразимото си вълшебство.

Катрин замечтано се откъсна от прозореца и започна да се облича.

Малко по-късно тя вече стоеше на малкото възвишение. Ароматът тук беше опияняващ. Тя гледаше как берачите късат влажните от росата цветове и ги хвърлят в кошниците си. Малки деца сновяха насам-натам между цветята или лежаха в кошчетата си, докато по-големите дечурлига беряха цветовете със същата смайваща сръчност като родителите си.

Всички, с изключение на едно хлапе. Едно невръстно момче, малко встрани от останалите, се беше изправило и гледаше Катрин със същото удивление, с което тя съзерцаваше полето. Момчето, което нямаше повече от девет-десет години, беше с разрошена къдрава коса и извити черни вежди. Облеклото му се състоеше от груба синя риза и раздрани панталонки. Тя отвърна поглед от него, загърна се по-плътно с шала и нагази в мократа от росата трева. Доставяше й удоволствие да гледа берачите. Следеше техните плавни движения — хвърляне, късане, хвърляне; изглеждаха подчинени на своеобразен ритъм, сякаш следваха биенето на барабан, който само те можеха да чуят. Неволно тя се улови, че е наострила уши, за да…

— Добро утро, аз съм Мишел. Ти коя си?

Тя обърна глава и забеляза къдрокосото момче, което я беше наблюдавало от нивата. Лицето му беше прекалено слабо, за да е хубаво. Имаше бронзов загар, а очите му грееха с най-чистото синьо, което беше виждала през живот си. То я наблюдаваше с необичайна за дете сериозност и невъзмутимост.

— Аз се казвам Катрин.

— Ти си нова тук. — Лицето му се озари от усмивка и стана необикновено привлекателно. — Искаш ли да береш с мен цветя?

Тя се обърка.

— Всъщност нямах намерение да бера. Дойдох да погледам.

— Ела с мен в полето. Ще ти хареса. Ритъмът днес е много добър.

Погледът й затърси очите му. Ритъмът ли? Стори й се, че хлапето сякаш четеше мислите й.

— Какво имаш предвид?

Момчето коленичи до нея и зарови ръка в пръстта.

— Ето тук, ела! Пъхни си ръката!

Тя сложи замислено длан върху земята.

— Усещаш ли?

— Какво трябва да усетя?

— Земята, как пъшка и се тресе, сякаш се разделя с душата си.

— С душата си ли?

— С цветята. Всичко е една душа.

— О, не знаех за това. Теб свещениците ли те научиха?

Момчето поклати отрицателно глава.

— Ами аз просто си го знам. Усещаш ли?

Тя усещаше как нещо мърда под ръката й, но причината за това вероятно беше бризът. Той люлееше тревите и може би се предаваше на корените им в земята.

— Аз не вярвам, че…

Детето изглеждаше разочаровано.

— Помислих, че си от онези, които веднага усещат. Не бой се, по-късно може и да стане.

Сериозността му я накара да се усмихне.

— Ти толкова ли си сигурен, че…

— Мишел, махай се оттам!

Тя се огледа и видя Филип да слиза от своя вран кон. Още не го беше виждала в толкова просто облекло — изтъркани кафеникави панталони до коленете, ботуши, тъмни чорапи и бяла ленена риза, от чиято отворена яка надничаше загоряла кожа.

Мишел кимна, без да откъсва поглед от лицето на Катрин.

— Ела с мен. Ще берем заедно.

Филип се усмихна снизходително на детето.

— Мишел, това е господарката на Вазаро. Тя въобще няма да бере цветя.

Мишел се обърна най-напред към Катрин, а после и към него.

— Сигурен ли си? Мисля, че ще й хареса.

— И тя е сигурна. Върви на полето, Мишел! — подкани го Филип.

Хлапакът се поколеба, отново усмивка пробягна по лицето му, после той се затича надолу по баира. Когато стигна долу, посрещнаха го със смях и шеги.

— Разтревожих се, когато Манон ми каза, че си излязла твърде рано от къщи — каза Филип. — Трябваше да ми кажеш, че се каниш днес да отидеш на полето.

— Снощи още не знаех за желанието си. Но когато стоях на прозореца и гледах как берачите рано сутринта се нижат по черния път, обзе ме мисълта да дойда тук. — Погледът й беше прикован към Мишел, който береше цветя удивително чевръсто. — Той навярно е син на някоя от тези жени, нали?

— Мишел ли? — Филип поклати глава. — Той е ничий. Като птичките. Един от надзирателите го намери в градината с рози, беше на около един ден. Майка му трябва да е била някоя от берачките, родила го е на полето и го е оставила там.

— Но как е могла да го стори? — Катрин беше ужасена. — Едно кърмаче…

— Бебетата невинаги са желани. По всяка вероятност жената не е имала мъж… — Филип хвърли поглед към полето. — Ние смятаме, че майка му е била сред берачките от Италия. Имаше една бременна е твърде издут корем, която офейка почти по същото време, когато детето се появи на бял свят.

— И тя никога ли повече не се е връщала?

— Никога.

— Клетото хлапе! — Погледът й потърси Мишел. — При все това той изглежда много щастлив.

— Че защо да не е? Той има всичко, от което се нуждае. Всяка година си избира сам семейството, при което да живее, а аз давам на хората пари, за да го подслоняват, обличат и хранят.

— Колко порядъчно от твоя страна!

— Грижата за работната ръка спада към дейността ми като управител на имотите. Не ни струва много, а пък Мишел работи не по-зле от всеки друг.

— Не трябва ли да учи нещо?

— Пратих го при един свещеник, който трябваше да го научи на четмо и писмо, но след няколко урока Мишел отказа да ходи там. На полето е по-щастлив. Навярно в главата му не всичко е в ред.

Очите й се ококориха.

— На мен ми изглежда нормален.

Филип сви рамене.

— Той не е като другите деца. Вероятно има някакво увреждане, защото на времето е лежал два дни безпризорен под открито небе. Ако го опознаеш по-отблизо, ще забележиш. Той не разсъждава като останалите.

— Полският труд е твърде тежък за едно дете на неговата възраст.

— Всички дечурлига работят. Освен това Мишел обича тази работа, а върши и други неща. Понякога му разрешавам да помага при производството на помади и есенции. Един прекрасен ден той би могъл да представлява особена ценност за нас. Струва ми се, че има нос.

— Естествено, че има нос.

Филип избухна в непресторен смях.

— Не, имам пред вид нос за миризмите. Твърде малък брой хора могат да определят съставките на един парфюм или да изнамерят нова пропорция за есенциите. За целта е нужен чувствителен нос и определена интуиция. — Той направи кисела гримаса. — За съжаление ми липсват и двете. Слава Богу, че мъж като мен може да живее и без тези качества.

— И хлапакът притежава този талант?

— Опостен, нашият майстор парфюмерист е на това мнение.

— Значи ние не само отглеждаме цветя, но произвеждаме и парфюми?

— Напоследък изнамираме дори собствени съставки на есенциите. Защо да оставяме тлъстите печалби само на парижките парфюмеристи?

Тя се обърна към него. Изражението на Филип беше по-въодушевено откогато и да било.

— Много разумно от твоя страна.

— Аз обичам Вазаро — гласеше простият му отговор. — Бих искал имението да продължава да цъфти и процъфтява. — Той се метна на седлото. — Затова и ще отида сега при берачите от южната страна, за да видя какво правят. Надзорът е неизбежен. Но мога ли да те изпратя най-напред до вкъщи? Ти би трябвало да закусиш.

Тя поклати глава. Погледът й отново се отправи към берачите.

— Искам да остана и да погледам още малко.

Той се двоумеше.

— Сигурна ли си, че… — Той прекъсна мисълта си, като видя отнесеното й изражение. — Eh bien28, в такъв случай ще дойда по-късно да те взема. — С тези думи той обърна коня си и препусна в тръс надолу по възвишението към черния път.

Без да забележи отсъствието му, Катрин отново се вглъби в ритъма на берачите, които късаха цветовете и ги хвърляха в кошниците си. Между другото някои панери бяха вече пълни догоре. Мъжете ги отнасяха към спрялата талига и ги изсипваха в големи казани. После се връщаха обратно в градината и ритъмът се подновяваше.

— Катрин!

Беше невръстният Мишел, който й махаше от полето. Бронзовото му лице сияеше усмихнато. Тя вдигна ръка и отвърна на поздрава му.

Тогава той й посочи с жест да се спусне долу в полето.

Тя се поколеба и поклати отрицателно глава.

Разочарование се изписа на лицето му, а Катрин изпита съжаление. В края на краищата какво като е господарка на Вазаро? Тя скочи и се затича надолу по хълма. Достигна черния път, пресече го и предпазливо се запровира между растенията, като се усмихваше на берачите. Стигна до реда, зад който стоеше Мишел.

— Искаш да говориш с мен ли?

Той поклати глава с усмивка.

— Гледай тук в ръцете ми, ще ти покажа как се прави, а после и ти ще можеш да го правиш. — Той преви гръб и започна да къса гераниите.

— Не искам… — Ала тя искаше точно това, да бере цветя, осени я като мълния. Искаше да бъде част от ритъма, който обединяваше берачите с цветята, искаше да усети допира на мокрите от роса цветя между пръстите си. Искаше да бъде част от Вазаро.

Това беше причината, поради което излезе призори на хълма. Не беше осъзнала напълно целта си, но детето някак я беше усетило.

— Утре трябва да си сложиш шапка. Ти не си толкова почерняла като останалите жени и ще изгориш. — Мишел не я гледаше, а ловко и чевръсто късаше цвят подир цвят. — И най-добре е да носиш налъми. Сутрин земята е мокра от росата. Нали няма да забравиш?

— Да, ще се постарая. — Тя го наблюдаваше внимателно, преди да започне неумело да къса цветовете и да ги хвърля в кошницата му. В началото Катрин беше непохватна в работата си, която възприе по-скоро като успокояващо и приятно занимание, макар че то си беше съвсем механично. Стана й топло, усещаше замайване от уханието на земята и цветята, от слънцето, което сгряваше кожата й, от движението на кръвта във вените. Не знаеше колко време работи редом с Мишел, ала кошницата му се пълнеше непрекъснато с оранжево-червени герании, изпразваше се в талигата, наново се пълнеше догоре и пак се изпразваше.

Мишел, чиито пръсти откъсваха цветовете от стъблата им като клюнове на птици, работеше мълчаливо до нея и не издаваше нито звук.

Тя понечи да започне нов ред и вече посягаше към цветята.

— Недей! — Мазолестата ръка на Мишел я спря. — Стига за днес! Време е да си вървиш.

Катрин го погледна смаяно.

— Слънцето се издигна вече високо и ще се измориш!

— Не, много съм добре.

— Време е да си вървиш. — Усмивка озари цялото му лице. — Утре можеш да дойдеш пак. Градината е толкова голяма, че днес няма да успеем да я свършим.

— Но аз бих искала да остана още.

— Ти вече получи онова, което ти трябваше.

Тя повдигна вежди изумено.

— Какво?

— На теб ти трябваха цветята и сега намери покой. Не трябва да вземаш прекалено много, иначе целебното въздействие ще се загуби. Има едно…едно… — Той усилено търсеше подходящата дума. — Едно равновесие.

— Целебно въздействие ли?

Той се залови отново да бере цветя.

— Катрин, ела утре пак!

Тя стоеше, отпуснала ръце и се вглеждаше в него, без да знае какво да направи. Думите му я трогнаха особено, бяха улучили тънка струна дълбоко в душата й. Тя се обърна и тръгна покрай обраните цветя, после продължи нагоре по баира към господарската къща.

Следващия и по-следващия ден Катрин беше неотлъчно на полето с гераниите. На третия ден берачите се преместиха в градината с розите и Катрин ги последва по петите. На четвъртия ден се почувства по-силна, а трудовият й ритъм беше по-спокоен и по-уравновесен. На петия ден Мишел й позволи да остане и следобед. Гордост и задоволство изпълниха Катрин, когато тя и Мишел последваха берачите след края на работния ден.

— Къде ходиш след работа, Мишел?

— Понякога отивам на разходка. Ако се мине оттатък този хълм и се пресекат две градини, може да се види морето. — Той вдигна една роза, която по невнимание беше паднала от нечия кошница, поднесе я към носа си и вдъхна дълбоко аромата. — Понякога посещавам и мосю Опостен, а пък той ме оставя да му помагам при опитите с есенциите. Днес ще отида в складовите помещения и ще помагам при омекотяването.

— Омекотяването ли?

— По този начин отнемат аромата на цветята.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не, още не. — Мишел понечи да последва останалите берачи.

— Защо не?

— Само ще те натъжи. Засега е по-добре да се ограничиш с брането.

— Бих могла да помоля място Филип да ми го покаже.

Мишел се спря като закован и й хвърли разтревожен поглед.

— Ще те натъжи — повтори той. — Ти не осъзнаваш колко много са ти дали цветята. Може би ще те заведа там следващата седмица. Нали ще почакаш?

Катрин понечи да възрази, но размисли и се отказа.

— Ще почакам… но само до другата седмица и нито ден повече.

Той се усмихна широко. Около на очите му се образуваха бръчки.

— Ти прие битката. Виждаш ли колко много ти дадоха цветята?

Тя отвърна на усмивката му.

— А утре ще ме заведеш там, откъдето се вижда морето.

Той кимна, после хукна да настигне останалите берачи.

— До утре, Катрин! — извика й той. И помаха на едно голямо, изкаляно до ушите момче. — Хей, Донато, почакай ме!

Тя го наблюдаваше, обзета от нежност, как догонва другаря си. Понякога Мишел беше само дете, преливащо от жизненост, а понякога изричаше някоя мъдрост, почти необичайна за годините и нищожния му житейски опит. Катрин не знаеше кой Мишел й беше по-скъп на сърцето.

Като се обърна и видя зад себе си Филип на кон, тя се изчерви и се хвана за мокрото от пот чело. Ненадейно осъзна колко мръсна беше и в какъв безпорядък бяха косите й.

— Добър ден, Филип! Утре полето ще е обрано. Розите не са ли…

— Не мислиш ли, че е достатъчно, Катрин? — пресече я той нетърпеливо. — Не желаех да се намесвам, защото изглеждаше толкова доволна, но един прекрасен ден ти ще си господарката. Нима искаш берачите да си спомнят как си превивала гръб на нивата рамо до рамо с тях?

— Че защо не? — Тя изтри нервно мръсните си длани в полите на роклята си.

— Те трябва да изпитват почит към теб. Повярвай ми, ако те чувстват като равна, това ще навреди на бъдещото ти положение.

— Наистина ти вярвам, но… — Тя му се усмихна подкупващо. — Искам да го правя, Филип.

— В такъв случай, разбира се, трябва да го правиш. Хубавите жени трябва винаги да правят това, което искат. — Той се наведе. — А би ли ви харесало да дойдете за вечеря вкъщи, мадмоазел?

Тя кимна плахо, като попиваше в себе си фигурата му, любезната му усмивка, блестящата му на слънцето златиста коса.

— Аз…аз не съм хубава!

— Напротив, хубава си. Имам отлично зрение и вкус и те уверявам, че казвам истината. — Той протегна ръце насреща й. — Елате, хубава девойко, моля ви да пояздим до дома!

Тя беше мръсна, изпотена и изморена, но когато той я погледна, ненадейно се почувства красива. Красива и чиста, и толкова млада, като в деня, когато заедно пътуваха в екипажа за Версай. Тя пристъпи крачка към него, после още една. Изравни се с жребеца му. Филип се наведе, взе я внимателно на ръце, сякаш беше от порцелан и я сложи още по-внимателно пред себе си на коня. После пое юздите.

— Облегни се назад! Няма да паднеш. Аз те държа здраво.

Когато конят се понесе в тръс, тя седеше скована и неподвижна. Макар че я държеше съвсем нежно, по тялото й премина тръпка на неудоволствие. Няма от какво да се боя, успокояваше се тя. Това не беше друг, а Филип, нежният, скъпият и толкова внимателният към нея Филип. Защо изпитваше такъв голям страх? Когато лежеше с Франсоа Ечеле в леглото, тогава не се беше бояла дори наполовина.

Ала Франсоа Ечеле беше изчезнал от живота й. Сега Вазаро беше нейният свят. Вазаро и цветята, дребничкият Мишел и Филип, който въплъщаваше всичко, което един мъж трябваше да представлява.

Бавно и с известно колебание тя се облегна на широките гърди на Филип и си наложи да се отпусне, докато той пришпорваше коня.

— Кой живее в прелестната малка къща отсреща? — попита Катрин, колкото да убие времето и посочи стръмния склон надолу.

Мишел хвърли равнодушен поглед към покритата със слама къщичка, която се гушеше под едно надвиснало дърво.

— Никой. Това е maisonette des Fleurs.

— Къщата на цветята?

— Тя принадлежи на мосю Филип. Той често отива там.

Мишел я придърпа към ръба на скалата и посочи в другата посока.

— Там е морето. Днес то се вижда твърде мъгляво. Трябва да дойдем друг път в някой по-ясен ден.

Катрин се обърна в посоката, която й показваше и прикри с длан очите си. Вярно беше…Мараня се стелеше над планините и над Кан и забулваше крайбрежието, но ослепителните слънчеви лъчи сякаш полираха водата и превръщаха кобалтовосиньото на Средиземно море в стоманеносиво.

— Въпреки това е толкова красиво! С такава радост Жулиет би нарисувала това! — Ненадейно осъзна, че мислите й за Жулиет в последно време бяха винаги приятелски, без потискащото чувство за зависимост. Сега тя изпита само съжаление, че скъпата й приятелка я нямаше. — Бих желала да дойде във Вазаро. Има толкова много неща, които можем да й покажем, нали, Мишел?

— Жулиет твоя приятелка ли е? — Мишел вдигна някакъв клон от земята и го запокити като копие през скалата надолу. — Аз имам много приятели.

— Знам. А аз имам само една приятелка.

Той се усмихна.

— Имаш и мен!

Тя отвърна на усмивката му.

— Правилно, значи имам двама приятели.

— И всички други берачи на драго сърце биха били твои приятели, но усещат, че това няма да хареса на мосю Филип.

Катрин знаеше, че е така.

— Той няма нищо против нашето приятелство, но смята, че не трябва да работя на полето.

— Той не разбира цветята.

— Той е добър човек — възрази тя. — И обича Вазаро.

Мишел кимна.

— Аз не твърдя, че не е добър човек. Всички берачи го смятат за разбран и справедлив мъж. Казах само, че наистина обича цветята, но не ги разбира — Той улови Катрин за ръката. — Хайде, ела да потичаме!

Тя избухна в безпомощен смях, докато се спускаше с шеметна скорост по другата страна на склона, направо към господарската къща. По някое време Мишел пусна ръката й, но тя продължи да тича, като се наслаждаваше с цялото си същество на живителната топлина на слънцето върху кожата си, на вятъра, който свиреше в ушите й и развяваше косите й, на уханието на бергамот, което дразнеше ноздрите й.

Така не беше тичала от онази нощ в манастира, когато… тя забави ход, връхлетяха я спомените. В душата й нещо се сви на топка, после ненадейно отново я отпусна. Нощта на ужаса, в крещящо противоречие с този божествен следобед, беше останала далеч зад нея и не можеше да засегне Вазаро и неговите обитатели.

А пък в случай, че се стигнеше дотам, тя щеше да се опълчи. Щеше да приеме битката.

Разгорещените мисли я изплашиха.

— Катрин, изоставаш — извика Мишел със закачлив поглед през рамо.

— Не, никак даже. Само така си мислиш. Ей сега ще те изпреваря! — Тя напрегна всички сили, обзета от чувството, че би могла да тича от тук до Париж и обратно. — Хайде на бас! Кой пръв ще стигне до нивата с гераниите!

— Аз нали те предупредих, че това ще те натъжи! — Мишел наблюдаваше потиснатото изражение на Катрин при гледката на цветовете, които изчезваха като лепкава каша в огромния казан. — Само че няма никаква причина за скръб. Сега ти още не го разбираш!

— Те умират!

— Те се омекотяват — обясни Мишел. — Те отдават душите си. Не можеш ли да проумееш, че така е по-добре? Ако цветята бяха умрели на полето от естествена смърт, щяха да се върнат веднага в земята, а така се удължава животът им. Парфюмът трае дълго време. Разбира се, не завинаги, но мосю Опостен твърди, че някои египетски парфюми издържали хиляди години, а аз самият съм виждал парфюмирана кожа, обработена преди четиридесет години, която все още издаваше силна миризма. Цветовете умират, но душите им продължават да живеят.

Нежни розови цветове се въртяха тупнали върху сиво-бялата повърхност на лепкавата маса в казана и губеха цвета си, когато набитата жена, която наглеждаше котела, ги потапяше с дълга дървена лопата под повърхността. Катрин досега не беше разглеждала брането на цветята като миг на тяхната смърт, тук обаче унищожението им беше пълно.

Мишел я дръпна за ръката.

— Ела да ти покажа! — Той я поведе под дългите навеси към някаква маса, върху която стоеше редица глинени съдове, пъпни чак до ръба с желирана смес. — Това е помадата. Помириши я!

Катрин се наведе над масата и пое дълбоко дъх. Розите, събудени отново за живот, ухаеха също като на гюлето.

— Сега разбираш ли?

Той изглеждаше така обзет от апостолски жар, че Катрин кимна и се усмихна.

— Да, разбирам.

Мишел беше видимо облекчен.

— Значи, сега можеш да седнеш ей там и да наблюдаваш как работя. Ти самата не искаш да го правиш, нали?

Тя поклати отрицателно глава. И седна върху едно трикрако столче край прозореца. Разбираше, че процесът е необходим, но все пак всичко у нея се противеше, когато виждаше как свежите, прелестни цветове се превръщаха в побледнели, посърнали и изсушени люспи.

Въпреки отворения прозорец в дългото помещение цареше потискаща горещина и задух. Четири различни по големина казана димяха над поддържаните с дърва огньове. Край всеки казан се издигаше огромна камара цветове и всеки от тях беше наглеждан било от някой мъж, било от жена с дълга лопата.

— От какво се състои тази каша? — попита тя Мишел, когато той разбърка още цветове в казана.

— От говежда лой и свинска мас. Мосю Филип купува суровина само първо качество.

Въпреки първоначалната си неприязън тя скоро откри, че процесът я омайва. И този вид работа следваше собствения си ритъм и колкото повече цветове влизаха в гъстата мазнина, толкова повече аромат изтичаше в сместа. Когато маслото станеше прекалено гъсто, изваждаха цветовете, които вече бяха дали своето ухание, и правеха място за нови. Останките се попарваха с вряла вода и се смачкваха с преса, за да се изстискат и последните капки. После следващата порция цветове влизаше в казана.

— Колко трае това?

— Понякога с дни. Докато маслото не може да поема повече аромата. — Мишел хвърли още цветове в котела. — После се прецежда още веднъж и накрая се насипва в глинени съдове. Те се запечатват и се съхраняват в избите.

— Това ли е есенцията, която мосю Опостен използва за производството на парфюма?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, това е essence absolue29.

— Каква е разликата?

— Ще ти я покажа по-късно. — Той погледна съсредоточено в казана. — Трябва отново да се прецеди.

Мишел винаги има какво да ми покаже, помисли си тя разнежено. Пътят към морето, брането на цветя, ритъмът на берачите по нивята. Ако можеше да й покаже нещо, пестеше думите си. Никога не казваше нещо, което тя самата би могла да види.

И все пак в бъдеще тя на драго сърце би възложила на Филип надзираването на този работен процес.

— Тревожа се за Жулиет, Филип. — Катрин поднесе чашата с вино към устните си. — Нямаш ли някаква вест от Париж?

— Уведомих Жан Марк писмено за благополучното ни пристигане, но до ден-днешен не съм получил никакъв отговор. А за Жулиет не бих се притеснявал изобщо. Ти знаеш, че при Жан Марк е на сигурно място.

Ала Катрин беше вярвала също така, че и в обителта ще бъде закриляна и защитена от всякакви опасности. Побиха я тръпки и тя остави чашата на масата.

— Не биваше за нищо на света да я оставяме в Париж! Трябваше да я придумам да дойде с нас.

Филип се подсмихна дяволито.

— Нима можеш да придумаш Жулиет да направи нещо?

— Тя не е толкова неблагоразумна и безразсъдна. — Катрин смръщи нос. — Но човек трябва да е упорит и да не я оставя на мира. Не знам защо не изтичах да я върна, когато скочи от каляската.

— Тогава ти беше в такова състояние, че не беше способна на нищо.

Катрин сведе поглед към виното в чашата си. Невероятно, че само преди един месец беше напуснала Париж дълбоко потресена, душевно наранена и изтерзана. Сега тя не беше нито потиснатата личност от тогава, нито подплашеното създание, изнасилено в обителта. Вазаро я беше превъртало в нов човек.

— Да, знам. — Тя го погледна с усмивка. — Но сега се чувствам отлично и трябва да помислим за Жулиет. Защо не пишеш на Жан Марк да изпрати незабавно Жулиет при нас?

— А ако не желае да дойде тук?

— В такъв случай ще се наложи да отида до Париж и да я взема — обясни Катрин с непривична за нея решителност. — Жулиет е изложена в Париж на огромна опасност. Това не може да се отлага, Филип!

Като се усмихваше, той вдигна чаша за безмълвна наздравица.

— Мисля да пиша на Жан Марк още утре. Не бих желал да ми липсва твоето присъствие във Вазаро.

Приятна топлина пропълзя по нея, когато й се усмихна през масата. Красивите му сини очи весело проблясваха на светлината на светите. Тя отново беше привикнала към него, а прехласнатото й обожание полека-лека беше преминало в едно по-уравновесено чувство. Но винаги, когато й се усмихнеше, Катрин изпитваше същия страх.

Сведе бързо поглед, а ръцете й се разтрепериха, когато поднесе чашата към устните си.

— Обмислям дали да не помоля свещеника да наминава веднъж седмично, за да учи на децата на берачите.

— Той няма да дойде. Смята, че селяните може да се почувстват недоволни от положението си, ако им преподава — каза Филип. — И аз мисля по съшия начин. Катрин. Каква полза могат да имат от това?

— Образованието никога не е безполезно!

Той поклати глава.

— Това е заблуждение.

— Тогава нека приемем, че е нещо, което съзнателно искам да направя. — Катрин забеляза, че той смръщи чело и затова побърза да добави: — Ценя високо твоето мнение и съжалявам, ако съм ти развалила настроението!

Изражението на Филип се смекчи.

— Свещеникът няма да иска да дойде. Но все ще намерим някой образован човек, който не си жали труда. Стига да не възложиш на мен тази задача. — Филип направи кисела гримаса. — Нямам никаква склонност към учене, още повече към преподаване.

Всичко е наред между нас, помисли си Катрин с облекчение.

— Сам човек не може да направи всичко. Във Вазаро ти вършиш цялата работа.

— Защото го обичам. — Той я погледна. — Както и ти, Катрин! Преди да дойдеш, дори не знаех колко съм копнеел да споделя тези чувства с някого.

Тя кимна с топлота. Вазаро и Филип! С всеки изминат ден тя научаваше нови, чудесни неща и за двамата.

— Essence absolue! — Мишел се усмихна тържествуващо на Катрин. Бяха в малката лаборатория на мосю Опостен.

Под надзора на мосю Опостен Мишел беше взел от мазето гърне с жасминова помада, беше я затоплил в един покрит съд, разредил със спирт и пречистил. После бе я отнесъл обратно в мазето да се охлади. След като алкохолът се отдели от маслото, преляха го в едно миниатюрно шишенце.

— Помириши! — Мишел поднесе шишенцето под носа й. — Парфюм!

Течността притежаваше остра, неприятна миризма.

— Това не е никакъв парфюм!

— Това е есенцията. — Той прецеди пропития е парфюм алкохол през марля и го дестилира на слаб огън. Накрая остана съвсем нищожно количество светла течност, чиято миризма беше още по-силна и по-неприятна.

— Ужасно! — изрече Катрин, като направи гримаса.

— Почакай! — Мишел изля грижливо една-единствена капка, смеси я с четвърт алкохол в една тигла и я разбърка.

— Жасмин! — Ненадейно цялото помещение бе залято от миризмата на жасмин. Като че ли ухаеше не един-единствен цвят, а цялото жасминово поле.

— Както виждаш, това е кръговрат. Миризмата на земята, цветовете, миризмата на цветовете, есенцията и отново уханието.

— С Вазаро като essence absolue.

Мишел кимна.

— Сега знаеш как уханието се преражда. Омекотяването на цветовете не изглежда вече толкова ужасно. Болката само засилва процеса. — Той оглеждаше угрижен лицето й. — Ти разбираш, нали, Катрин?

Тя се усмихна.

— Разбирам, Мишел. По-добре от преди. — Тя го погледна нежно как затваря малката фиола30, как внимателно я отнася до дългата маса на мосю Опостен и я оставя до другите еднакви фиоли, предназначени за майстора.

Днес морето беше тъмносиньо, а планините изглеждаха толкова близо. Катрин имаше чувството, че би могла да протегне ръка и да вземе шепа от снега, който се белееше по върховете им. Облегната на скалите, тя въздъхна доволно. Тази красота беше също като essence absolue и се разпространяваше в магически кръгове, за да докосне всеки, който я чувстваше.

— Защо не ходиш вече да учиш при свещеника, Мишел?

— Не го понасям! — Момчето сви рамене.

— Учението е полезно. Ти трябва да продължаваш да ходиш при него, щом като мосю Филип е склонен да плаша обучението ти!

— Свещеникът непрекъснато ми разправяше, че съм дете на греха и че майка ми била блудница!

Катрин бе обзета от неудържим гняв.

— Ти не му повярва, нали?

— Не, аз знам, че майка ми е била цветоберачка и че не е била по-голяма грешница от останалите. Но от упреците му се чувствах нещастен и тъжен.

Като се подаде неволно на порива си, тя каза:

— Искаш ли аз да ти преподавам? Не съм толкова учена като свещеника, но…

— Ти си далеч по-умна, защото разбираш цветята. — Мишел се замисли за миг, а после лъчезарна усмивка огря лицето му. — Много би ми помогнало, ако можех да пиша. В такъв случай бих могъл да си записвам смесите и съставките на парфюма и няма да има нужда да разчитам на мосю Опостен. Той е много добър, но мисли само за собствените си парфюми.

— Ела утре надвечер при мен и ще почнем! Но не забравяй, че всяко начало е трудно!

От радост загорелите бузи на Мишел порозовяха.

— Сигурна ли се, че мосю Филип ще бъде доволен?

— Че защо да има нещо против? Той беше човекът, който ми каза, че носът ти един прекрасен ден може да стане много полезен за Вазаро.

Мишел избягна погледа й и каза тихо:

— Не му харесва, дето прекарваш толкова време с мен.

— Глупости!

Той поклати отрицателно глава.

— Не му харесва… — Хлапакът млъкна и след малка пауза продължи: — Мисля, че съм му… неприятен.

Тя го погледна изненадано.

— Как стигна до този извод? — Но и тя беше усетила ясно неприязънта и неудоволствието на Филип, когато в онази първа утрин разговаряха за Мишел. — Вероятно не те е опознал добре. Ела утре в шест часа при мен!

Сияеща усмивка смени потиснатото изражение на Мишел.

— Ще ме научиш ли да чета книгите за парфюми в шкафа на мосю Опостен?

— Естествено и всички книги, които могат да се намерят в господарския дом. Положително интересът ти ще ти помогне… — Тя спря да говори, погледът й се насочи към покритата със слама къщичка под лимоновите дървета. — Погледни, това е жребецът на Филип! — Враният кон беше привързан за дървото до входната врата на къщата, която Мишел беше нарекъл maisonette des Fleurs. — Той трябва да е вътре. Хайде, ела да го изненадаме!

Тя се затича надолу по стръмния скат към къщичката.

— Ела, Мишел, ще му кажем само добър ден!

— Не! — Съпротивата на момчето беше толкова остра, че тя не можеше да не я усети, но не й обърна внимание. Мишел постоянно се боеше да не предизвика недоволството на Филип, ала дори и той да беше зает, можеха да го отвлекат за малко от заниманията му.

— Катрин, недей! Той страшно ще се разгневи!

Тя почука и блъсна вратата.

— Филип, защо не си ми казал, че…

Ужасена, тя спря като гръмната.

Гол! Филип клечеше гол-голеничък върху едно обсипано с цветя легло. Движенията на хълбоците му събудиха у нея отблъскващи спомени.

Той вдигна очи и като я позна, тя го чу да сипе хули и проклятия.

Младата жена под него изпищя. Тя се наричаше Леонор. Катрин я беше виждала често при брането на цветя и винаги се възхищаваше на хубавите й кестеняви коси. Сега ръцете на Филип бяха потънали в косите на Леонор, а краката му бяха увити около голото й тяло.

— Филип! — изплака беззвучно Катрин.

Гробницата в манастира!

Движещи се хълбоци! Болка! Срам и позор!

— Не! — Тя се обърна и побягна презглава навън.

— Катрин, върни се! — извика подире й Филип.

Тя едва забеляза Мишел, изтича покрай него и продължи да бяга нагоре по баира. Сълзите течаха като ручеи по бузите й. Филип! Гробището! Не се мяркаха никакви лица.

Не тук! Не във Вазаро!

Тя чу Мишел да я вика по име, но не спря. Разтърсваха я хлипания, не виждаше накъде се носи.

Каменната гробница!

Тя падна.

Болка прониза слепоочията й като с нож!

Мишел изкрещя.

Или тя бе човекът, който неистово крещеше?

Нещо топло потече по бедрата й.

Кръв!

Непрогледна тъмнина.