Вихрената годеница

Глава девета

— Жан Марк, трябва да говоря с вас.

Жан Марк откъсна очи от документа, който проучваше и видя Жулиет да стои на прага на кабинета му. Смарагдовозеленият цвят на роклята й подчертаваше розовата й кожа и буйните й тъмни коси. Цял месец той съзнателно я беше избягвал. И сега изведнъж искрящата й жизненост му подейства като удар. Кръвта му кипна и той напрегна мускули, за да потисне реакцията, която Жулиет неминуемо предизвикваше у него.

— Не може ли да го оставим за по-късно? Имам страшно много работа!

— Не ме залъгвайте с разни претексти. — Жулиет се спусна към него. — Винаги сте зает. Денем и нощем сте заровен в книжа и аз все не мога да поговоря с вас. През последния месец нито веднъж не сте вечеряли с мен и Филип.

Жан Марк се облегна назад.

— Скъпа моя Жулиет, тези проклети якобинци поеха управлението и аз трябва да им попреча да ми отнемат цялото състояние. — Той се усмихна. — Пък и не съм подозирал, че липсвам на някого. Ако просто ме беше помолила…

— Мисля, че Катрин е бременна.

Жан Марк се стъписа.

— Не!

— Боя се, че да. Цикълът й закъснява с четиринадесет дни. В началото не исках да повярвам. — Жулиет се усмихна с горчивина. — Като че Господ не й прати достатъчно изпитания, та сега и това. Какво смятате да правите?

— Трябва да помисля.

— Да помислите? Трябва да направите нещо! Срамът и ужасът я задушават. Всяка нощ се буди с викове.

— Вече казах, че най-напред трябва да обмисля положението.

Жулиет пристъпи още една крачка.

— А какво ще стане, когато разбере, че е бременна и се самоубие, докато вие обмисляте положението? Това ли искате да се случи?

Жан Марк избухна:

— И какво трябва да сторя? Да намеря из тъмните улички някоя стара вещица, която да убие детето в утробата й? Не ти ли е хрумвало, че това може да струва на Катрин живота?

— Не ставайте глупав… Не ме разбрахте. Катрин никога не би се съгласила да убият детето й, но не би могла и да понесе повече срам и позор. Аз премислих всички възможности. — Жулиет спря за миг. — Трябва да й намерите съпруг.

— Но това е невъзможно! Кой ще се съгласи да поеме тежкия кръст?

— Откъде да знам? Отговорността пада върху вас. Вие бяхте прекалено зает, за да й помогнете, когато тя имаше нужда от вас. Сега вие трябва да я спасите от беда.

Жан Марк повдигна едната си вежда.

— Нима намекваш, че аз трябва да я заведа пред олтара?

— Mon Dieu, не! Катрин и сега се разтреперва само като се намръщите. Ще я прекършите като ветрило, преди да изтече първия месец от брака.

— Аз не съм чудовище и нямам склонност да… — Жан Марк присви очи в трескав размисъл. — В такъв случай тя би могла навярно…

— Не! — Жулиет веднага разбра посоката на мислите му. — Вие мислите за Филип. Тя няма никога да се омъжи за него.

— Но защо? Винаги го е харесвала.

— Да го харесва? Тя го обожава. Изчервява се само като чуе името му.

— Е, добре. Значи решено. И без друго е крайно време Филип да се задоми. Това и за двамата ще бъде изгодна връзка. Той е много привързан към Вазаро и ще продължи и по-нататък да бъде отличен управител на имотите.

— Решено ли? Но вие дори не сте говорили с Филип.

— Веднага ще го направя. Сигурен съм, че Филип няма да създава затруднения. Той харесва Катрин и изглежда искрено съжалява, че…

Жулиет поклати решително глава.

— Всеки друг, но не и Филип.

— Говориш глупости. — Жан Марк беше ядосан. — Филип ще се отнася към нея с най-голяма нежност.

— Не ме ли разбрахте? Тя обича този лъскав паун. Мислите ли, че ще съгласи да му се натрапи за цял живот, когато дори не смее да остане насаме в една стая с него?

— Ще поговоря с Катрин. — Той понечи да тръгне към вратата. — Това е най-доброто решение и ще бъде безразсъдно от нейна страна да…

— Господи, та тя страда! Как може да се очаква да постъпва разумно? — Жулиет се спусна след него. — Не бива да й казвате, че е бременна.

Той се спря изведнъж.

— Сигурна ли си, че тя не знае?

Жулиет поклати глава.

— В момента е като малко дете. Не бива да й казвате нищо. Тя ще преглътне факта, че трябва да се омъжи, за да скрие позора си. Не е необходимо да знае, че зад това се крие и нещо друго.

— Но то не може да се крие дълго време.

— Може пък скоро тя да се оправи — каза Жулиет отчаяно и с премрежен от сълзи поглед. — Нали трябва все пак един ден да се оправи!

Жан Марк беше трогнат. В този момент Жулиет приличаше на дете, търсещо подкрепа. Света Дево, той предпочиташе да мисли за силата, а не за слабостта й! Въпреки това разбра, че не може да не я утеши.

— Ще измислим нещо и Катрин ще оздравее, ще видиш!

Жулиет го поглъщаше с очи. После неочаквано извърна поглед и отстъпи крачка назад.

— Няма да разговаряте с нея за Филип, нали? Това само би я разстроило.

— Ще поговоря първо с Филип.

— Питам се защо въобще ще го питате дали е съгласен, след като се разпореждате така с живота му — нападна го Жулиет. — Нима всички играят по свирката ви?

Той потисна усмивката си.

— В повечето случаи действително е така, но човек трябва да се съобразява и с някои правила. Ще разговарям най-напред с Филип, а после и с Катрин.

Жулиет въздъхна и поклати глава.

— И ще сбъркате.

Жан Марк се спусна намръщен по стълбата и се приближи към Жулиет и Филип, които го очакваха неспокойно.

— Предупредих ви, че ще бъде напразно — каза Жулиет, която правилно разтълкува израза му. — Трябваше да ме послушате.

— Започна да ми омръзва да ме командваш — отвърна той. — Учудвам се как монахините са могли да те търпят повече от две седмици.

— Те ми се радваха, защото виждаха в мое лице едно изпитание, пратено им от Всевишния, което беше като балсам за душите им.

Неочаквана усмивка смени гнева върху лицето на Жан Марк.

— Същото изпитвам и аз.

Ядът на Жулиет се стопи, когато го погледна.

— Разплакахте я, нали?

Жан Марк изглеждаше нещастен.

— Не съм предполагал, че може толкова да се разстрои. Иди при нея. Много е зле.

— Може би е по-добре аз да се кача и да й обясня, че искам този брак и доброволно съм взел решението си. Не разбирам откъде идва тази внезапна омраза към мен. Толкова искам да помогна на това клето момиче.

— За да усети, че я съжалявате, така ли? — Жулиет изтича нагоре по стълбището. — Дори Жан Марк би бил по-добър съпруг от вас.

— Значи все пак не съм най-тежкият случай? — извика Жан Марк подире й.

— По-добре си спестете сарказма, защото пак се провалихте. Не разбирам защо един съпруг се оказва чак такъв неразрешим проблем, Франсоа твърди, че вие често постигате целите си с подкуп. Ами купете й тогава един мъж!

— Ах, значи да й купя мъж? Може би на пазара за роби в арабската пустиня? Или да го пленя в някоя джунгла?

— Това си е ваша работа. Аз ви казах какво да търсите. Ваша задача е къде ще го намерите.

Когато влезе при Катрин, Жулиет замръзна на мястото си и прокле на ум целия мъжки род и особено Жан Марк. Приятелката й лежеше напреки на леглото и тънкото й тяло се тресеше от отчаяни ридания.

— Престани. — Жулиет се приближи решително към леглото. — Няма причина за сълзи. Целият цирк свърши.

Катрин се обърна и седна върху кревата.

— Не мога да го направя. Жулиет. Жан Марк е бесен, но не мога да го направя.

— Знам. — Жулиет взе една батистена кърпичка, натопи я във вода и избърса нежно бузите на Катрин. — Никой не може да те накара да се омъжиш насила за Филип.

— Как е могъл Жан Марк да си помисли подобно нещо? — попита Катрин учудена. — Той толкова цени Филип. Не разбира ли, че Филип заслужава най-чистата, най-невинната булка на света?

— Филип трябва да се смята за щастливец, ако му се падне жена като теб.

— Не, аз не съм подходяща…

— Престани най-сетне с тези бълнувания! — Жулиет едва се сдържаше да не я наругае. — Не те увещавам да се омъжиш за Филип, но не ти ли е ясно, че на всяка цена трябва да си намериш съпруг?

Катрин поклати глава.

— Никога няма да се омъжа.

— Ти трябва да се омъжиш.

— Същото твърди и Жан Марк. Защото съм обезчестена ли?

— Да, заради това.

— Това не е… честно.

— Не е.

— Не искам да се омъжа.

— Знам, Катрин. — Жулиет седна на леглото и взе ръцете й в своите. — Но ти знаеш, че не бих те убеждавала в нещо, което не е за твое добро.

Катрин кимна сломено.

— Ще направиш ли тогава онова, което искам от теб?

— Не и с Филип.

— Не. Не с Филип. — Жулиет стисна по-силно ръцете на Катрин. — С някой друг.

Катрин се вцепени.

— Нали той няма да ми направи нищо?

Раздразнението на Жулиет в миг отстъпи пред вълна от нежност.

— Не. Обещавам ти.

Катрин видимо се отпусна.

— Не бих могла да понеса отново да ме докосват по този начин.

— Няма да се случи пак, повярвай ми.

— Добре. Ще направя всичко, което искаш. — Катрин издърпа ръцете си и отново се вглъби в своя мир. — Искам да изляза в градината.

— Не забравяй да си вземеш шала. — Жулиет се изправи. — Ще вечеряш ли с нас?

— О, не, благодаря. Ще си легна рано.

Тя и в момента спи, помисли си Жулиет отчаяно. Кога щеше най-сетне да се събуди?

— Да дойда ли след вечеря да ти разреша косите? Така ще спиш по-сладко.

— Не, благодаря. Предпочитам да съм сама. — Погледът на Катрин отбягваше приятелката й. — Освен ако много държиш.

— Не, само си помислих, че ще ти е приятно. — Жулиет тръгна към вратата. — Ще кажа на Мари, че ще вечеряш в стаята си.

Тъкмо слизаше по стълбите, когато й хрумна една идея.

Не, това беше абсурдно.

Наистина ли?

Тя продължи замислено надолу.

— Жан Марк, не може цял ден да не си подадете носа оттук — заяви Жулиет, когато на следващата вечер отвори вратата на кабинета му. — Днес ще трябва да вечеряте с нас.

— Трябва ли? — отвърна Жан Марк с мек като китайска коприна глас.

— Жулиет кимна.

— Имаме гост.

— Какъв гост? — Жан Марк се изправи. — Дявол да го вземе, прекрасно знаеш, че заради теб и Катрин не бива да приемаме никакви гости.

— Чакаме те в салона. — Жулиет затвори тихо вратата.

Когато го въведоха, Франсоа Ечеле удиви всички със своята елегантност. Тъмнокестенявата му коса беше гладко сресана назад и привързана с черна лента, синият жакет му стоеше безупречно. Грациозният му поклон издаваше светски маниери, така че Жулиет си спомни забележката на Филип за успеха на Франсоа сред жените. Явно пантерата притежаваше качества, които досега не беше забелязала.

— Добър вечер, мосю Андреас — поклони се Франсоа на Жан Марк и продължи нетърпеливо. — Можехте да си спестите поканата за вечеря, претекстите са излишни. Нека по-добре веднага хванем бика за рогата. Защо сте пратили да ме повикат?

— Няма никакви претексти.

— Защо тогава съм тук?

— Нямам представа. — Жан Марк се обърна към Жулиет. — Защо не попитаме мадмоазел дьо Клеман?

— По-късно — отклони отговора Жулиет, като внимателно разглеждаше Франсоа. — Продължавайте да разговаряте, аз все още размишлявам.

— Както заповядате. Няма да ти пречим да се съсредоточиш. — Жан Марк взе сребърната гарафа и наля вино в чашите, които Мари беше подредила върху масата от розово дърво. — Дюпре е все още в Париж, нали, Ечеле?

— Не за дълго. Дантон е разтревожен от хода на войната и може би скоро ще тръгне към фронта. Той ще помоли Марат да му даде Дюпре за придружител.

— Може би? — Жан Марк не можеше да скрие досадата си. — Не понасям да завися от несигурни неща. Не можем ли поне малко да ускорим нещата? Колко би струвало стражите да се направят на разсеяни и да зяпат гаргите, когато момичетата минават?

— Изключено.

— Мога да бъда изключително щедър.

— Невъзможно е.

— Няма жив човек, който да не може да се подкупи.

Франсоа го погледна присмехулно.

— И никой не знае това по-добре от вас, нали? Та вас ви виждат в Националното събрание по-често, отколкото повечето депутати.

— Нима ви се зловиди, че умножавам състоянието на вашите революционни другари? — попита той благо.

— Дантон непрекъснато ме обвинява в безпросветен идеализъм. — Франсоа поклати глава. — Той се заблуждава. Аз много добре знам колко са корумпирани някои членове на Събранието.

— И това не ви възмущава?

— Аз го приемам. Докато не улучи революцията в сърцето. Подкупвайте, когото искате, за да заобиколите данъците и търговските ограничения. Всичко това не ме интересува. Но внимавайте да не посегнете на човешките права и конституцията.

Жан Марк не откъсваше очи от лицето на Франсоа.

— И какво бихте сторили, ако ви кажа, че някои поправки в тези възвишени документи са много необходими?

Франсоа се усмихна дружелюбно.

— Ще изтръгна сърцето от гърдите ви.

Жан Марк настръхна. За миг изглеждаше така, сякаш щеше да скочи и да го сграбчи за врата. После се отпусна и накрая се усмихна широко.

— Не мисля, че човешките права се нуждаят от промяна. Като цяло аз ги одобрявам.

— Какво щастие за двама ни.

Жулиет видя как двамата мъже, коренно различни по характер и по убеждения, се усмихваха един на друг с пълно разбиране. Тя сложи край на словесния им двубой и ги върна към главната тема.

— Защо е невъзможно да се подкупят постовете?

— Защото страхът от Дюпре е по-голям от алчността за златото на Мосю Андреас. Ламтежът за собственост и пари наистина е повсеместен, но си има определени граници.

— Но не са непреодолими. — Жан Марк й подаде една сребърна чаша с вино. — Може би вие ще успеете да придумате Дантон да… Какво има?

— Нищо. — Жулиет не можеше да откъсне поглед от тъмночервеното вино в чашата. Стомахът й се сви болезнено. Не биваше да забележат това.

— Болна ли си? — Жан Марк я оглеждаше настойчиво. — Ти си мъртво бледа. Пийни една глътка.

— Не! — Тя отблъсна чашата и се дръпна назад. — Не съм болна. Нищо ми няма.

— Е, добре, в такъв случаи няма защо да се дразниш. Само подхвърлих, че глътка вино ще ти дойде добре.

— Жулиет не понася вино — намеси се Филип. — Колко често съм я подкачал за това. На трапезата тя пие само вода.

— Много странно. — Жан Марк я изгледа изпитателно. — И опасно за здравето. Водата в манастира трябва да е била много по-чиста, отколкото тук, в Париж.

Жулиет преглътна конвулсивно и затвори очи.

— Не знам.

— Но аз си спомням как Катрин твърдеше, че манастирското вино било отлично. Монахините имали собствени лозя и…

— Позволете. — Франсоа пристъпи напред и взе чашата от Жан Марк. — Ние, бедните републиканци, рядко сме имали възможност да вкусваме виното на богатите търговци. — Той поднесе чашата към устните си. — Превъзходно.

Жулиет си отдъхна, когато Жан Марк я остави и заприказва с Франсоа.

— Очарован съм, че един републиканец умее да цени и други неща, освен човешките права.

Франсоа се усмихна.

— Аз съм баск. Никой не се наслаждава по-ненаситно на живота от баските.

Франсоа нарочно отклони вниманието на Жан Марк от нея — постъпка, на която не го смяташе способен. Какъв беше той всъщност? Жулиет го наблюдаваше замислено.

— А сега нека минем в трапезарията — каза тя. — Мари е изключителна готвачка, Франсоа. Тук храната ще ви хареса повече, отколкото в най-прочутите парижки ресторанти.

Тримата мъже я изгледаха удивено.

— Заповядайте след мен. — Тя се обърна и прекоси сводестия коридор, който свързваше салона с трапезарията. — Бихте могли да обсъдите как да се изведе Катрин от Париж.

Мари беше поднесла четвъртото блюдо, когато Жулиет наруши мълчанието си за първи път от началото на вечерята.

— Франсоа.

Младежът я погледна през масата.

— Да?

Без да му обръща внимание, тя каза на Жан Марк.

— Реших, че ще използуваме Франсоа.

— Не ми харесва да бъда използван — възрази Франсоа. — Бих се съгласил да ви помогна, но само по начин, по който аз сметна за правилен. Съвсем не съм човек, който се оставя да бъде използван.

— Ах, думата не означава нищо. Невинаги подбирам думите си, както трябва.

— Невинаги ли? — промърмори Жан Марк. — Почти никога, бих казал.

— Това сега няма значение. — Жулиет се наведе развълнувано напред: — Женен ли сте, Франсоа?

Той смръщи подозрително чело.

— Не.

— Много добре, иначе това обстоятелство би провалило всичко. Жан Марк, направете му предложение.

Домакинът се облегна назад и започна съвсем спокойно да разглежда Франсоа. На лицето му не трепваше нито един мускул.

— Предложение за женитба ли? Не вярвам. Няма да се съгласи.

Около устните на Франсоа трепна издайническа усмивка.

— Слава Богу. Интересът ви към моята особа е много ласкателен за мен.

— Сега не е време за шеги. — Жулиет хвърли към Жан Марк изгаряш от нетърпение поглед. — Става дума за Катрин.

Жан Марк спусна клепачи и скри погледа си.

— Интересно предложение.

— Не! — Филип хвърли салфетката на масата. — Това е чисто безумие, Жулиет. За нея той е напълно чужд човек. Както и за всички нас.

— Ще я убедя да го вземе — каза Жулиет.

— Мен не ме искаше — рече с упрек Филип.

— Това беше съвсем друго нещо.

— Как така? — попита разпалено Филип. — Тя е прекалено болна, за да…

— Смея ли да попитам за какво става дума? — поиска да знае Франсоа.

— Аз не участвам — Филип отмести стола си и се изправи. — А и Катрин няма да е във възторг.

Жулиет погледна сърдито след него.

— Добре. Сега можем да продължим. — Тя пое дълбоко дъх. — Разбирате ли, Жан Марк? Какво би могло да е по-добро? Граждански брак. Робер ми каза, че новото Събрание — не, сега то се нарича Конвент — значи Конвентът приел някакъв закон, който много облекчава брака и развода. Трябва само да се явиш пред службата за гражданско състояние и да подпишеш съответните документи. Вярно ли е?

— Чувах за това… — Жан Марк не откъсваше поглед от Франсоа.

— Като съпруга на Франсоа Катрин ще е под закрилата на член на революционното правителство. Звучи напълно убедително, че я праща на село, тъй като здравето й не е цветущо.

— Момент — обади се Франсоа. — Аз ли трябва да се оженя за мадмоазел Вазаро?

— Естествено. Да не са ви запушени ушите? — Тя се обърна отново към Жан Марк. — В очите на Катрин това няма да е никакъв брак, тъй като не се сключва пред свещеник. За нея ще е само един тактически ход.

Франсоа се изрази с изключително премерена точност:

— Тъй като съм главното действащо лице във вашия план, би трябвало да участвам в дискусията.

За кой ли път Жулиет се облегна назад.

— Той има право. Жан Марк, направи му предложение.

Жан Марк вдигна чашата към устните си.

— Струва ми се, че Жулиет е права. Вие сте единствено решение на проблема. Колко ви плаща Дантон, Ечеле?

— Стига ми за скромните ми нужди. Какво означава всъщност това…

— Шестстотин хиляди ливри — в притихналото помещение се чу гласът на Жан Марк. — Една зестра, която ви превръща в състоятелен човек. Бракът ще продължи само толкова, колкото да осигури безопасността на Катрин Вазаро. Брачният договор ще съдържа клауза, че в случай на развод вие ще получите цялата зестра. Едно твърде щедро предложение.

Смайване пробягна по лицето на Ечеле.

— Удивително предложение.

Жулиет кимна.

— Така ще помогнете на Катрин да избяга от Париж, където нейното присъствие представлява опасност за вас и за Дантон. На бариерата вероятно няма да спрат вашата съпруга. Това е идеалното разрешение на въпроса.

— Може и да стане, ако всичко се подготви грижливо. — Франсоа говореше с равнодушен, почти благочестив глас. — А вие бихте могли да я придружите като камериерка — допълни той, като се обърна към Жулиет.

— Какво? Ах, да, бих могла, естествено. — Жулиет продължи припряно: — Значи сте съгласен?

— Не съм казал такова нещо. — Франсоа погледна към Жан Марк. — Това ще ви струва скъпо, а с малко чакане бихте постигнали същото. Защо?

— Трябва.

— Защо? — повтори Франсоа.

— Катрин… — Жан Марк свъси чело, преди да продължи: — Катрин вероятно е бременна.

Лицето на Франсоа остана безизразно.

— Така си и помислих. Ето защо й е нужен съпруг. Защо да не бъде вашият племенник? Мисля, че няма нищо против. Не мога да повярвам, че предпочитате мен пред член на своето семейство.

— Признавам, че Филип беше човекът, за когото си помислих най-напред. Но вие чухте Жулиет… Катрин не го иска.

— Защо не го иска? — попита Франсоа Жулиет.

— Катрин изпитва романтична привързаност към него. Иска да го предпази от срама да се ожени за обезчестена жена. Вие не значите нищо за нея и затова сте много подходящ. — Тя вдигна рамене. — Ние ще й кажем, че Жан Марк ви е купил.

— Като скъпо ветрило или модна шапка? — попита Франсоа иронично. — Не ми харесва начинът, по който се изразявате, мадмоазел дьо Клеман.

— Не е време да спорим. Жан Марк действително ви купува, при това на добра цена. Съгласен ли сте?

Франсоа мълчеше.

— Жан Марк, предложете му повече пари.

— Ти наистина много бързаш да пилееш златото ми. Не вярвам, че алчността е онова, което кара мосю Ечеле да се двоуми, Жулиет. — Жан Марк отпи от виното. — Нека му дадем време спокойно да обмисли всичко.

— Но ние имаме нужда от него! Катрин има нужда от него.

Франсоа се втренчи в чашата си.

— Не съм виждал скоро мадмоазел Вазаро. Не е ли вече по-добре?

— Не, затваря се все повече в себе си, а тя е…

Жулиет заекна, но се овладя и продължи с подчертано спокойствие:

— Тя не знае нищо за своята бременност. Ако знаеше, не бих била сигурна, дали… — Пое си дълбоко дъх. — Вие я видяхте. Не може да понесе повече нещастия. Тя трябва да бъде закриляна. Вие трябва да я защитите. — Тя се обърна към Жан Марк. — Предложете му повече пари.

— Осемстотин хиляди — изрече Жан Марк, като сви рамене. Франсоа мълчеше. Челото му беше набръчкано.

— Защо се двоумите? — попита Жулиет. — Ще станете богат, а пък на вашия Дантон и косъм няма да му падне от главата.

Франсоа все още не казваше нищо. Жулиет тъкмо искаше да продължи с аргументите, когато Франсоа вдигна ръка.

— Стига.

— Ще се ожените ли за нея?

Лицето на Франсоа се изкриви в язвителна усмивка.

— Как бих могъл да устоя? Както мосю Андреас знае, най-силното желание на всеки мъж е да стане богат.

Жулиет въздъхна облекчено.

— Значи сте съгласен?

— В случай, че убедите мадмоазел Вазаро да ме вземе за мъж — заяви Франсоа сериозно.

— Катрин. Тя се казва Катрин. Вие сте още по-превзет от онази надута пуйка графиня дьо Ньоай. Във Версай всички я наричаха „мадам Етикет“.

— Възпитавали са ме да се отнасям с респект към по-високопоставените.

— Но според вас и вашия Дантон всички са равни — каза Жулиет презрително. Тя се изправи. — Ще ида да поговоря с Катрин.

— Бих искал да я видя — заяви Франсоа.

— Утре. Направете й посещение утре. Дайте й време да свикне с мисълта.

Гробно мълчание се спусна в салона, след като Жулиет излезе.

— Не ми се свиди зестрата на Катрин, мосю Ечеле — обясни полугласно Жан Марк, — но очаквам отплата за парите си. Не искам да бъда измамен.

— Смятате ли, че ще ви излъжа?

Жан Марк го изгледа изпитателно.

— Струва ми се, че сте по-добър, отколкото се представяте.

— Всички ние сме нещо повече от това, което изглеждаме… Жан Марк.

На домакина не убягна нито интимността, нито подигравателният тон в гласа на събеседника му и той кимна бавно.

— Трябва да ви кажа, че обичам Катрин. Щях да съжалявам, ако предложението на Жулиет беше претърпяло крах.

— Ще получите онова, за което плащате. — Франсоа издържа погледа на своя събеседник. — Но няма да ви бъда кукла на конци. Ще вървя по собствения си път.

— Странно твърдение за човек, който играе по чужда свирка.

Франсоа се надигна.

— Е, постигнахме спогодба, но времето напредна. Утре ще предложа услугите си.

Катрин седеше на мраморната пейка в градината. Погледът й беше зареян замечтано в многоъгълника от пъстроцветни розови храсти около водоскока, когато Франсоа влезе в къщата на Кралския площад. Видът й извика в паметта му спомена за онзи следобед, когато беше седял срещу нея в тази градина. Роклята й днес не беше синя, а от прост белоснежен муселин с един слънчогледово жълт шал около талията. Жълта панделка придържаше вчесаните й назад коси.

Франсоа тръгна към нея и забеляза, че тя го гледа с детински поглед.

Той се поклони според етикета.

— Добър ден, Катрин. Жулиет каза ли ви, че днес искам да ви видя?

Катрин кимна. Погледът й се беше върнал към розите.

— Какъв хубав следобед, нали? Робер твърди, че скоро щели да паднат слани, но в ден като този това изглежда просто невероятно.

— Каза ли ви, че… — Той не продължи. Катрин не му обръщаше никакво внимание. Усети, че в него нещо се сви. Беше много променена. Онзи следобед в градината тя наистина изглеждаше леко потисната, но все пак можеше да се разговаря с нея. Днес изглеждаше учтива, но далечна като звездите на небето.

— Катрин…

Тя го погледна с премрежен поглед.

— Филип казва, че във Вазаро имало поля, осеяни е невероятно хубави цветя, но аз не си спомням за тях. Казах ли ви вече, че напуснах Вазаро на четири години? Тази градина е прелестна, но бих предпочела…

— Катрин, трябва да се омъжите за мен след два дни. — Той направи малка пауза. — Ако ме искате за съпруг.

За миг замечтаността изчезна от погледа й.

— Не искам, но Жулиет и Жан Марк знаят кое е най-доброто за мен. — Тя изправи раменете си и се обърна, за да посочи някакво място пред високия зид. — Идната пролет Робер иска да посади там бели теменужки. Казва, че тук виреят много добре, но този път зимата била сурова и ги попарила. — Тя намръщи чело. — Суровостта убива, нали?

— Не! — Франсоа си наложи да отвори стиснатите си юмруци. — Не и ако човек се бори срещу нея. В такъв случай тя го прави само по-силен.

— Теменужките умряха.

— Хората не са като цветята.

— Не разговаряхме ли за цветя, по-точно за теменужки? — попита отнесено Катрин. — Сигурна съм, че ставаше дума за теменужки. Казах, че Робер иска…

— Нека да не говорим за цветя — пресече я Франсоа. — Искам да знам дали… — Той започна от начало. — Вярвате ли, че ви мисля само доброто?

— Жулиет ви вярва, значи и аз трябва да ви вярвам.

— Не, не Жулиет, а вие. — Той я улови за брадичката и вдигна лицето й, така че да я гледа в очите. — Трябва да ми имаш доверие. — Той усети отдръпването й.

— Вие… ме безпокоите.

— Но ти ще ми се довериш?

— На вас и на Жулиет. Защо ми досаждате? Разберете, че искам да ме оставят на мира. — Тя се изплъзна от докосването му. — Е, добре, вярвам ви. А сега ще си тръгнете ли?

— И ще правите, каквото ви кажа?

Тя кимна, без да го погледне.

Франсоа направи крачка назад.

— Е, в такъв случай ти желая приятен ден, Катрин.

— Приятен ден.

Франсоа тръгна към вратата на къщата. Преди още да беше стигнал до нея, погледът на Катрин отново се рееше замечтано над последните есенни рози.

Два дни по-късно Франсоа Ечеле депозира писмено намерението си в общината, че желае да се бракосъчетае е гражданката Катрин Вазаро. Малко преди четири часа той и Дантон се срещнаха с Жан Марк и Катрин пред сградата на общината.

— Става много бързо. — Франсоа удостои Катрин с бегъл поглед, преди да я вземе под ръка и да отвори вратата към залата. Писклив смях и кикот, човешка врява, аромат на парфюм, примесен с вонята на немити тела, ги блъсна в лицата, когато влязоха в претъпканото помещение. — Нарочно избрах час, когато служителите са много заети. Чиновниците не обичат да си пилеят времето, затова днес в рамките на една-единствена церемония се извършват най-малко четиридесет венчавки. Служителят по гражданското състояние ще държи кратка реч и ще ни попита дали искаме да встъпим в законен брак. Ние ще отговорим с „да“ и всичко е готово.

— Интересно. Безлично, но интересно. Внушителен древногръцки хор, който със своето „Да“ практически натрапва семейното щастие. — Жан Марк реагира с усмивка, когато видя някакъв свиреп, въоръжен с кремъклийка войник до величествената статуя на Химен, бога на семейното огнище, който държеше в ръцете си цветя и факла. — Изглежда, че тук са готови за всякакви случаи.

Дантон посочи с ръка някаква дълга маса, на която няколко служители усърдно прелистваха и подписваха документи, докато официалните представители на властта наблюдаваха залата от един висок подиум.

— Договорите, господа. Наложи ми се сам да ги съставя, за да съм сигурен, че всичко е наред.

Жан Марк кимна.

— Кой би посмял да се съмнява в законността на един документ, съставен от министъра на правосъдието?

Дантон се усмихна.

— Бях сигурен, че така ще погледнете на усилията ми. Но нека приключим е формалностите, за да се порадваме на тези красиви млади хора, които току-що са сключили брак.

Изчитането и подписването на документите от страна на Жан Марк отне повече време, отколкото бракосъчетанието на Катрин и Франсоа.

По време на кратката церемония Жан Марк гледаше зорко под око годеницата, която изглеждаше спокойна. Жулиет й беше избрала проста рокля в тъмносиньо. Косите на Катрин бяха хванати в гладък кок на тила и бяха скрити под сламена шапка, чиято широка периферия засенчваше лицето й.

Какво ли става в душата й, питаше се Жан Марк. В последно време беше трудно да се разгадават чувствата й. Жулиет имаше право. Катрин не допускаше никой да пробие защитната й броня и да стигне до някогашното момиче.

Брачната церемония беше към края си и Катрин даде необходимото съгласие с тих безизразен глас.

В залата за бракосъчетания цареше невъобразима суматоха, когато току-що сключилите брак се струпаха пред вратата, за да излязат, а в залата влязоха нови двойки.

Дантон избухна в типичния за него гръмък смях, потупа служителя от гражданското отделение по рамото и направи няколко шеговити забележки, преди да излезе на улицата със свитата си. Лицето му изведнъж стана сериозно, когато стигнаха до Гревския площад.

— Мисля, че всичко мина превъзходно.

Жан Марк кимна.

— В случай, че служителите си спомнят въобще за някого, това ще бъдете вие, а не Катрин.

Кочияшът на наетата от Жан Марк карета побърза да им отвори вратата, когато забеляза, че идват.

Жан Марк хвърли язвителен поглед към Дантон.

— Учудва ме, че въобще дойдохте, Дантон. В края на краищата имаше известен риск, който едва ли се е налагало да поемате.

— Всеки срещнат знае, че Франсоа работи за мен, ето защо хората не биха сметнали за необичайно, ако присъствам на сватбата му — каза Дантон. — Щом като тя вече е станала неизбежна, трябваше да стане поне както си му е редът.

Жан Марк помогна на Катрин да се качи в каретата.

— Имате право. Да се надяваме, че и утре всичко ще мине спокойно. Имате ли… — Той се спря внезапно, когато Франсоа му препречи пътя. — Ечеле, застанали сте на пътя ни — заяви той студено с присвити очи.

Франсоа направи знак на кочияша да се качи на капрата.

— Това исках да направя… — Той улови ръката на Катрин и я измъкна от опеката на Жан Марк. — Катрин днес няма да се върне във вашия дом.

— Наистина ли? И къде ще прекара нощта?

— Ще я отведа в една странноприемница до кафенето, което държи тъстът на Дантон.

— И дума да не става — завява Жан Марк непреклонно.

Франсоа хвърли поглед към кочияша, за да е сигурен, че няма да го чуе.

— Направихме необходимото хората на Дюпре, които утре ще дежурят на бариерата, да се съберат днес в кръчмата на странноприемницата. Искам да видят Катрин заедно с мен.

— Необходимо ли е?

— Всички трябва да повярват, че бракът е истински. Нито един жених не прекарва сам брачната си нощ.

— Бихте могли да пренощувате в моя дом.

— Не. — Франсоа се обърна кръгом и придружи Катрин до каретата на Дантон, която стоеше зад тази на Жан Марк. — Така е по-добре. Утре сутринта ще върна Катрин вкъщи.

— Щом като е по-добре за Катрин… — Заплашителна нотка се прокрадна в благия отговор на Жан Марк.

С ехидна усмивка Франсоа гледаше след Жан Марк, когато помагаше на Катрин да се качи в каретата при Дантон.

— Мъжът винаги знае кое е най-доброто за жена му!

— Ще видим. — Жан Марк погледна с навъсено чело след Франсоа, когато той се качваше. Решението на младоженеца го беше объркало, а той никак не обичаше изненадите. Все пак трябваше да признае, че планът на Ечеле не беше лишен от логика. Бягството на двете жени от Париж беше по-малко рисковано, ако караулите познават жената на Франсоа.

Дантон отправи на Жан Марк развеселен поглед и се качи при останалите в каретата.

— Изглеждате разтревожен, гражданино. Навярно не познавате добре приятеля ми Франсоа, който има предпочитания към изненадващите обрати. Този навик е понякога доста неприятен. — Той се качи, а кочияшът затвори вратата.

В следващия миг каретата на Дантон се задруса по калдъръма.

Жан Марк проследи изчезването на пътната кола, потънал в размисъл. Беше изпълнен с мрачни предчувствия, че този ход на Ечеле би могъл да му струва страшно много нерви. Сега се налагаше да втълпява на Жулиет, че не беше редно Катрин да прекара брачната си нощ в неговия дом.

— Вървете и я доведете! — нареди Жулиет на Жан Марк с изпепеляващ поглед. — Не мога да повярвам, че можете да бъдете толкова глупав и да допуснете той… — Тя спря, за да си поеме дъх. Изглежда се задушаваше. — Обещах й, че нищо лошо няма да й се случи!

— Аз съм уверен в това.

— Ако не я приберете, ще отида аз самата.

— Не ми се вярва. — Жан Марк каза тези думи съвсем тихо. — Освен ако не желаеш с глупавата си и необмислена постъпка да изложиш на опасност и себе си, и Катрин.

— Тя положително ще се изплаши. А какво ще стане, ако той…

— Ако той предяви съпружеските си права ли? — довърши Жан Марк вместо нея. — Това няма да направи. Та той да не е варварин? Кой би могъл да се наслаждава с една жена, в която има живец, колкото в една статуя?

— Може и да е варварин. Откъде знаете със сигурност? Та той е чужд човек!

— Последното ми звучи познато. Разрешаваш ли да ти напомня, че именно ти избра Ечеле?

— Защото си мислех, че ще можем да го водим за носа, както си поискаме.

— Ечеле изглежда съвсем не е човек, който се оставя да го водят за носа.

— А вие защо стоите като гръмнат? Тичайте и доведете Катрин!

— Нямам никакво право. А Ечеле, напротив, има твърде много права. Те са вече женени.

— Права ли? Ами ако я изнасили?

— В такъв случай ще го убия — изрече Жан Марк съвсем спокойно. — Бавно и мъчително!

— И каква ще е ползата за Катрин от умъртвяването му? Вие трябва незабавно…

— Катрин ще остане днес при Ечеле, защото съм уверен, че това е най-доброто и за двете ви, Жулиет. Ако не мислех така, нямаше да допусна той да я задържи. Смятам спора за приключен.

— Не е приключен. — Жулиет тръгна към вратата. — Ще взема Филип, за да…

— Недей! — Жан Марк я хвана за ръката. — Повярвай ми, това е един от онези редки случаи, когато не си права! Откажи се!

Тя се опита да се отскубне.

— Не мога! Обещах й! Ако не отида, все едно, че съм я оставила на произвола на съдбата. Тя се нуждае от мен! Не мога!

— Добре де, добре — За своя изненада той установи, че тя цялата трепери. Усети нейната напрегнатост, туптенето на пулса й, трескавата топлина на кожата. — Ечеле представлява риск, който трябва да поемем на плещите си.

— Риск? Та вие съзнавате ли какво говорите? Вие не сте били там. Вие не знаете какво извършиха те, когато… — Тя се отскубна и затича нагоре по стълбите.

— Жулиет!

Тя се обърна.

— Ако й стори нещо, никога няма да ви го простя! — Очите на Жулиет пламтяха на бледото й като восък лице. — Никога няма да ви простя, ако отново вината се стовари върху мен. Чувате ли, няма да ви простя, докато съм жива!

След тези гневни закани тя продължи да тича нагоре и в следващия миг той чу как вратата на стаята й се хлопна с трясък.

Жан Марк се замисли. Ако отново вината… Какво ли означаваше това?