Вкусът на мечтите

Десета главаПай с тиква

„Тъкмо това искам“ — опита се да си внуши Клоуи. Днес следобед си беше приготвила още една чаша чай от коприва, надявайки се да усети, че постъпва правилно. Обаче чаят я улесни само при вземането на две решения: дали тази година да изпече пуйка (тя се отказа) и дали да носи шапка, ако излезе (реши да си сложи). Но по въпроса дали вечерта да се срещне с Джулиан в съзнанието й се бе спуснала мъгла като онази, която се стелеше над река Грийн Коув.

Не й трябваше помощ да реши какво да сготви и как да се облече. Може би Нова Бери й беше дала твърде малка доза от вълшебния еликсир.

Изля в умивалника останалия чай и се загледа как течността изчезва в канала. Беше потисната заради утрешния Ден на благодарността. Тази година нямаше да го прекара с родителите на Джейк, които всеки път превръщаха празника в незабравимо събитие. Всяка година Фейт измисляше оригинална украса на дома и специално меню, придружено с прекрасни напитки. За пръв път Клоуи щеше да е сама на Деня на благодарността. През целия ден приятели и познати се обаждаха по телефона и оставяха съобщения, пожелавайки й весело изкарване. Тя не искаше да разговаря с тях, не желаеше да отблъсква съчувствието им и поканите да прекара празника с тях и семействата им. Единственият човек, с когото можеше да общува, бе Джоузи, която по-рано й беше позвънила да я попита как се чувства. Реши да й се обади, за да си поговорят, но се включи гласовата поща. Тогава й хрумна да се свърже с Джулиан. Не се беше чувала с него след инцидента в „Найт Лайт“, дължеше му извинение.

Пък и може би той най-сетне щеше да й каже името на жената, с която беше спал Джейк.

Предишния ден бе заявила на Джоузи, че се отказва да научи името на съперницата си. И още, че няма намерение повече да се среща с Джулиан. Беше напълно искрена, защото приятелката й бе до нея и й беше помогнала да прогони черните мисли и да се почувства по-добре. Ала онова, което вчера изглеждаше логично, сега й се струваше глупаво. Нямаше власт над емоциите си и се плашеше от неуравновесеността си.

Бе изгубила всичко, което обичаше и ценеше. Може би ако научеше името на онази жена, нещата щяха да се оправят.

Джулиан веднага вдигна слушалката, сякаш очакваше обаждането й.

— Здравей, Джулиан. Аз съм, Клоуи. Извинявай за онази вечер.

— Приятелите ти са напълно откачени — промърмори той. Дори чрез упрека съумяваше да я прелъсти — извикваше у нея съчувствие и желание да бъде с него. — Челюстта още ме боли.

— Какво? Защо те боли?

— Онзи русокос великан ме цапардоса.

— Адам те е ударил, така ли? — Знаеше, че Адам беше в бара. Макар че тези мигове й се губеха, Джоузи й беше казала, че тя, Клоуи, му е телефонирала. Но Адам, добродушният Адам да удари човек? Не й се вярваше.

— Не помниш ли? — попита Джулиан.

— Не.

— Беше се натряскала — отбеляза той и сякаш настроението му се подобри. — Прощавам ти, красавице. Защо не ми дойдеш на гости днес следобед? Тъкмо ще празнуваме заедно. Ще ти кажа името на онази жена, дори ще ти покажа къде живее.

Обаче и този път отказа да й съобщи информацията по телефона, явно за да я накара да отиде при него. Искаше й се да вярва, че постъпва така, защото не желае да бъде сам. Вероятно и той като нея беше потиснат. Мъж и жена с разбити сърца щяха да отпразнуват Деня на благодарността, като шпионират хората, виновни за дълбоките им душевни рани. Струваше й се съвсем уместно.

По-късно, когато отново излезе от дома си, забеляза, че вали много по-силно, отколкото преди няколко часа, когато беше затворила кафенето. Мокрият сняг, натрупан по тротоарите, вече стигаше до глезените й. Едва се добра до раздрънкания си фолксваген „бръмбар“ и тежко въздъхна. Колите, влизащи и излизащи от паркинга, бяха набили сняг в гумите. Опита се да го почисти с крак, после се наведе и зарина с ръце (добре, че носеше дебели ръкавици). Изведнъж забеляза нещо странно до едната задна гума. От преспата се подаваше книга. Тя разрови снега и я взе.

„Мадам Бовари“.

Клоуи забели очи и запрати томчето в купчината изринат сняг. Книгите си мислеха, че тя ще изневери на Джейк. Какъв майтап!

Трафикът беше безумен, защото валежът се беше усилил тъкмо когато хората излизаха от работа, а скиорите бяха тръгнали към планината, за да се възползват от първия обилен сняг през тази зима. Второстепенните пътища не бяха така задръстени, затова Клоуи насочи колата по Съмъртайм Роуд. Трябваше да излезе на магистралата, за да стигне до адреса, който Джулиан й беше дал, само че заради катастрофа полицията спираше колите на изхода. Тъкмо тогава фолксвагенът й предаде богу дух. Хората в колите зад нея й помогнаха да го избута на банкета, мнозина й предложиха да я закарат, където пожелае, но тя отказа.

Чаят не й беше помогнал да вземе окончателно решение, но снегът й бе отнел — правото на избор.

Изпита необяснимо облекчение.

Сега единственото й желание беше да се прибере у дома.

Отне й близо час и половина да се върне на Съмъртайм Роуд. Трепереше от студ, мускулите на краката я боляха от газенето в дълбоките преспи. Страните й бяха пламнали, розовото й пухено яке бе побеляло от снега, любимите й ботуши бяха подгизнали. Позволи си да спре и да си почине едва когато стигна до жълтата къща, в която се беше влюбила от пръв поглед.

Толкова дълго се взира в нея, че снегът запълни следите от стъпките й и тя заприлича на стройно дръвче, вкоренило се в тротоара.

Изтръгна се от унеса едва когато вратата внезапно се отвори и някакъв плешив човек излезе на мъничката веранда. Беше с подплатени домакински ръкавици и носеше тава, в която се мъдреше почти овъглена пуйка. Непознатият запрати тавата в снега, където се образува димяща дупка.

Нисичка жена на шейсетина години с гащеризон и високи червени ботуши застана на вратата и поклати глава:

— Казах ти, че нещо гори, ама ти не ми повярва.

— Следвах указанията! — извика мъжът.

— Да, бе. Включил си фурната на най-високата степен!

Почти едновременно двамата се обърнаха, забелязвайки, че някой стои на тротоара и ги наблюдава.

— Здравейте! — провикна се непознатият и размаха кухненската ръкавица. — Да не ви е зле?

— Не, нищо ми няма. Извинете, че ви зяпах така.

— Изглежда, отдавна стърчите там — усмихна се той. — Отначало ви помислих за снежен човек.

— Колата ми се повреди на магистралата и си тръгнах пеш към къщи. Жалко за пуйката — добави тя и понечи да продължи пътя си. Краката й се бяха схванали от продължителното стоене на едно място, чувстваше ги тежки като олово.

— Вървели сте дотук чак от магистралата ли? — възкликна жената. — Джордж, помогни й да изкачи стъпалата.

Мъжът веднага се подчини, въпреки че не носеше ботуши, а дървено сабо.

— Не, няма нужда. — Клоуи му махна да се върне. — Живея на няколко преки оттук.

— Ще ти замръзнат краката, миличка — извика жената, преминавайки на „ти“. — Пък и снегът се усили. Джордж изглежда така, сякаш му е поникнала коса.

Клоуи беше прекалено уморена и премръзнала, за да спори, затова позволи на симпатягата да я въведе в къщата.

— Аз съм Зелда Крамдън, а това е съпругът ми Джордж — добави жената и затвори външната врата. Тримата едва се побираха в малкото антре.

— Зная. — Клоуи се насили да се усмихне, но устните й бяха вкочанени. — Запознах се с вас на един оглед на къщата.

— Ами да! Като те видях отблизо, си помислих, че ми изглеждаш позната — забърбори Зелда, взе подгизналата плетена шапка на Клоуи, после й помогна да си свали якето. — Такава червена коса не може да се забрави.

Джордж захвърли сабото и смъкна мокрите си чорапи:

— Как се казваш, скъпа?

— Клоуи Финли — отвърна тя, опита се да си свали ботушите, но се наложи Зелда да й помогне.

— Ела да ти дам някакви сухи дрехи — нареди възрастната дама и я поведе по коридора. — За бога, Джордж, отвори някой прозорец! Димът е толкова гъст, че като нищо ще се задушим!

— Неблагодарница. Ругаеш ме, вместо да ме поздравиш за кулинарните ми изненади. — Както си беше бос, той забърза към кухнята.

— Ще те поздравя, когато сготвиш нещо, което става за ядене.

— Да не прекъснах приготовленията ви за Деня на благодарността? — попита Клоуи.

— Не, не. Щяхме да празнуваме заедно с дъщеря ни, зетя и внучетата, обаче се обадиха, че са стигнали само до Ашвил и не могат да продължат. — Зелда я покани в стая, която явно беше приготвена за очакваните гости. На нощното шкафче бяха поставени кана с вода, чаши и купичка с ментови бонбони, на леглото имаше купчина сгънати хавлиени кърпи. Зелда грабна една и й я подаде. — Казах си, че е безсмислено да готвя, след като ще бъдем само двамата с Джордж, и седнах до прозореца да почета и да се полюбувам на снега. Какво по-приятно от това, а? Тъкмо тогава скъпият ми съпруг решил за пръв път в живота си да приготви празничната вечеря. Ти видя резултата — овъглената птица на двора. Тази година май няма да празнуваме с дъщеря си. Вероятно службите ще разчистят пътищата едва вдругиден, а тогава скъпите ми хора ще трябва да потеглят обратно към къщи. — Тя прерови чекмеджетата и извади къси чорапи, розов анцуг и тениска с емблемата на Йейлския университет.

Клоуи предположи, че това е стаята на дъщерята.

— Съжалявам, че няма да сте с близките си — промълви, след като домакинята сложи дрехите на леглото.

Зелда сви рамене, макар да си личеше колко е разочарована:

— Взели са си стая в луксозен хотел, имало и закрит басейн. Внучетата са на седмото небе. — Тя впери в Клоуи проницателните си очи. — Може ли да споделя нещо с теб?

— Разбира се — отвърна Клоуи, докато подсушаваше косата си с хавлиената кърпа.

— Миналата година дъщерята ни купи къща близо до дома й в Орландо. Сложи на входната врата табелка с имената ни и каза: „Когато решите, елате да живеете близо до внучетата си.“ С Джордж им отидохме на гости, убедихме се колко е красива къщата и че климатът е чудесен за стари хора, и си казахме: „Чудесна идея.“ Щяхме да се преместим там. Старите ни кокали вече не издържат студовете и снега. Обявихме за продажба тази къща, но знаехме, че никой няма да я купи на толкова висока цена. Решихме, че ще е поличба, ако една година не се намери купувач, и ще останем тук. Разбираш ли, още не бяхме подготвени да напуснем този дом. Измина една година, не можахме да отидем при дъщерята, когато роди още едно дете, а сега няма да бъдем заедно на Деня на благодарността. Днес следобед с Джордж си казахме, че трябва да сме по-близо до единствените си роднини и че е крайно време да се преселим. Ще свалим цената на къщата.

Клоуи се сепна и престана да си подсушава косата. Насили се да каже нещо, а не само да се взира в Зелда:

— Сигурно е било трудно решение.

— Така е. Но след като го взехме, зачакахме знамение, че постъпваме правилно. Тъкмо тогава се включи противопожарната аларма. Отворихме вратата и те видяхме. — Жената тръгна да излиза, но се обърна и добави: — Преоблечи се и просни на радиатора мокрите дрехи.

Щом остана сама, Клоуи побърза да се съблече. Трепереше като лист, но не само от студ.

Намаляваха цената на къщата! На нейната къща!

Преоблече се и излезе от стаята. Откри домакините в кухнята, която приличаше на бакалница, нападната от вандали. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше отворени пакети и разкъсани опаковки, плотовете бяха отрупани със зеленчуци, които някой беше започнал да реже, но в крайна сметка се беше отказал. Подът беше посипан с брашно, умивалникът — пълен с тенджери и тигани.

Съпрузите разговаряха за нещо, израженията им бяха много сериозни. Щом видяха Клоуи, Зелда каза:

— Джордж, разведи гостенката ни.

Той хвана под ръка Клоуи и я поведе по коридора:

— Каза, че вече си разглеждала нашата къща. Била ли си и на други огледи?

— Не, само на тази къща.

— Имаш ли си любима стая? — поинтересува се Джордж.

— Да.

— Толкова бърз отговор? Коя е, мила моя?

— Библиотеката — промълви тя.

Старецът се усмихна:

— Това е любимото помещение и на жена ми. След теб, красавице.

В камината гореше огън и под отблясъците му полиците от тъмно дърво, стигащи до тавана, сякаш грееха и излъчваха мека топлина. На стените нямаше местенце, което да не е заето от лавици, отрупани с книги. Помещението бе толкова уютно, толкова съвършено. След като го видя на огледа, седмици наред Клоуи го сънуваше.

Джордж седна на канапенцето до еркерния прозорец и кръстоса крак върху крак. Беше се преобул с удобни домашни пантофи.

— Какво би променила в тази стая, ако къщата беше твоя? — попита тихо.

— Нищо — промърмори Клоуи, докато обикаляше помещението и като омагьосана се взираше в безкрайните лавици. — Вече е съвършена. Притежавам много книги. Стотици кашони с книги. Вероятно ще се поберат тук.

— Обичаш да четеш, а?

Тя престана да се движи и гальовно прокара длан по гърбовете на няколко томчета:

— Аз… имам особени взаимоотношения с книгите.

— Доста са своенравни и дори властни, нали? Обикаляш някоя книжарница и ненадейно някоя изскача пред теб, сякаш се е придвижила сама, за да привлече вниманието ти. Понякога съдържанието й може да промени живота ти, друг път изобщо не си струва да я прочетеш. В определени моменти се успокояваш, ако имаш под ръка някоя книга. Много от томчетата в тази библиотека изобщо не са разгръщани. „Защо купувате книги, които не четете?“ — често пита дъщеря ни. Все едно да попиташ човек, който живее сам, защо си взема котка. За компания, разбира се. Ела да ти покажа нещо. — Джордж се изправи, изведе я в коридора и отвори гардероба, който също беше претъпкан с книги. — Хауард, който е агент по недвижими имоти, ни нареди да преместим всички книги в стаите и в коридора. Твърди, че тези боклуци отблъскват потенциалните купувачи. Представяш ли си, нарече книгите боклуци!

Зелда излезе от кухнята, последвана от миризмата на овъглено пуешко месо. Подаде на Клоуи чаша кафе и скастри мъжа си:

— Джордж, Хауард изрично ни предупреди да не водим купувачите в библиотеката!

— Нашата гостенка е страстна читателка, Зелда.

— Така ли? — Тя замислено изгледа Клоуи. — Хубаво. Още по-хубаво е, че не си успял да съсипеш всички продукти, Джордж. Вечерята ще бъде готова след малко. Ще хапнем и ще си поговорим за книги, миличка. Съгласна ли си?

— С най-голямо удоволствие.

— Знаеш ли, още като чух името ти, реших, че ми е познато. Сега се сетих откъде. Роднина ли си на Финли, дето имаха ферма недалеч от магистралата?

— Да! Там израснах.

— Какво стана с имота?

— Отгледана съм от моите прабаба и прадядо. После те се разболяха и се наложи да продам фермата, за да покрия разходите за лечението им.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Винаги е трудно да се разделиш с къща, която обичаш.

— Тъкмо отговора, който очаквах — усмихна се Зелда.

Джоузи изгаси всички лампи в стаята си. Искаше да застане в тъмното до прозореца и да се любува на падащия сняг, но Дела Лий й каза да не изключва осветлението в дрешника, защото била заета с изрязване на снимки от туристическите списания, намерени в тайния склад. Заяви, че прави колаж. Това беше нещо ново. Джоузи се беше отказала от опитите си да проумее постъпките на неканената си гостенка, пък и вече не беше толкова важно. Щом пристигнеше писмото от господин Ламар, Дела Лий най-сетне щеше да си отиде.

Странно, но тази мисъл не я радваше. Защото след заминаването на жената, която се представяше за нейна сестра, тя, Джоузи, нямаше да си има никого. Адам бе намекнал, че се бои от промените, но те вече се бяха случили. Усещаха се.

Така или иначе, след като нямаше кой да я разсейва, вниманието й отново щеше да се съсредоточи само върху майка й и Маргарет щеше да е доволна. Следобед, след като Роули я докара с таксито и сред падащия сняг я съпроводи до вратата, тя отиде направо в стаята си. Не проговори на Джоузи, само нареди на Хелена да й занесе там вечерята.

Поведението й беше като плесница за Джоузи. Мъчно й беше, че не е угодила на майка си, същевременно не разбираше как е възможно тя — да я обвинява заради лошото време. Питаше се колко ли време Маргарет ще й трие сол на главата заради днешната случка. Вероятно години наред при всеки силен снеговалеж щеше да изтъква как дъщеря й я е зарязала във фризьорския салон.

Очакваха я щастливи времена.

— На мобилния имаш съобщение от Клоуи — провикна се Дела Лий, седнала под лампата в дрешника.

Джоузи се обърна към нея:

— Откъде знаеш?

Дела само сви рамене и продължи внимателно да изрязва снимка на Айфеловата кула с ножичката, която беше извадила от чекмеджето на бюрото.

Джоузи въздъхна:

— Щях да се вбеся, че използваш мобилния ми телефон, но този път ще ти простя, защото никой не ми оставя съобщения на гласовата поща и нямаше да я прослушам. — Взе си чантата от кушетката и извади телефона, после се приближи до дрешника, където беше светло, за да натисне съответните бутони. — На кого си се обаждала?

— На никой.

— На Джулиан ли звъня?

— Не съм се обаждала на никой.

— Добре. Не ми казвай. — Тя се заслуша в гласа на Клоуи, която казваше, че е добре и че ще й се обади в Деня на благодарността. Съобщението я поуспокои. По гласа на приятелката й личеше, че наистина е в по-добро настроение. Може би най-трудният етап беше отминал.

Тя върна телефона в чантата си и опечалено си каза, че за самата нея най-трудното предстои. Нямаше смисъл да го отлага.

— Дела Лий, да обсъдим какво ще правиш, след като пристигне писмото от адвоката. Не разполагаш с много време, затова отсега започни да правиш планове. Ще ми се да вярвам, че интересът ти към туристическите списания е добър знак. Искаш ли да пътешестваш?

Дела Лий посочи купчината списания, които беше извадила от тайния склад:

— Не и колкото теб.

— Ще се наложи да си тръгнеш оттук. Обеща ми.

Дела доволно възкликна, натъквайки се на снимка на Триумфалната арка, и се захвана да я изреже. По всичко личеше, че колажът й ще е на тема Париж. Самата Джоузи открай време мечтаеше да посети този град.

— Ще изчакам да си уредиш живота и ще си отида — заяви неканената гостенка, след като приключи с изрязването.

— Няма какво да уреждам, доволна съм от живота си! — сопна се Джоузи. — Да се върнем на темата какво ще правиш, след като си тръгнеш оттук.

— Погрижила съм се за всичко.

Джоузи повдигна вежди — ето още нещо ново.

— Така ли? — промърмори.

— Разбира се. Знаех какво ще направя в мига, в който напуснах дома си.

В мига, в който бе напуснала дома си. В мига, в който бе загърбила ужасното си детство с душевно неуравновесената си майка. Криминалното си досие.

И Джулиан. Загърбила беше целия си живот. Откъде беше намерила сили да го стори? Джоузи само бе мечтала за такава смелост.

— Тогава сподели с мен къде ще отидеш.

— Казах ти — на север.

— Къде по-точно?

— Не съм длъжна да ти давам пълен отчет. Пък и не ти влиза в работата.

„Типично за нея!“ — помисли си Джоузи и иронично подхвърли:

— Де да можеше и ти да не се бъркаш в живота на другите.

Дела Лий само се усмихна.

От три години Адам винаги беше с Джейк и родителите му на Деня на благодарността, който те празнуваха в сряда вечерта вместо в четвъртък, както бе по традиция. Обаче за пръв път придружаваше приятеля си като негово „гадже“. Докато се изкачваха по стъпалата към входната врата, направи опит да се пошегува, за да го разведри:

— Поне да ми беше купил букетче, че да си прикрепя на корсажа.

— С грозник като теб не бих се явил пред хората — не му остана длъжен Джейк.

— Някак ми е празно без Клоуи.

— И на мен.

Спряха на верандата, за да изчистят снега от връхните си дрехи, изтупаха и обувките си, въпреки че бяха почти чисти. Снегът не спираше, но алеите, водещи към голямата къща на семейство Ярдли, бяха идеално почистени. Открай време Адам си мислеше, че в този дом живеят вълшебни и съвършени хора. Снегът не покриваше техните алеи, в двора им не растяха плевели, къщата не се нуждаеше от ремонт или пребоядисване. И през лятото човек винаги можеше да се подслони на сянка, въпреки че наблизо нямаше дървета.

Възхищаваше се от обитателите на къщата, при всяко посещение му се струваше, че пристъпва в друг свят. Само че тези хора не му бяха роднини. За разлика от него Джейк ненавиждаше всичко в дома на родителите си.

— Отсега ми призлява — промърмори и сега, преди да позвъни.

Някаква камериерка им отвори и ги покани да влязат, Фейт Ярдли се беше престарала с празничната украса. Кристали, нанизани на прозрачни нишки и напомнящи снежинки, висяха от тавана. Аранжировките със сухи листа на полиците над камините и на масите бяха дискретно напръскани с изкуствен сняг. Ръбовете на чашите бяха поръсени със захар, пуншът, който щяха да сервират на гостите, се наричаше „Снежна супа“. Накратко всичко беше подчинено на темата за снега, който тази година беше завалял по-рано от обикновено.

— Как майка ти е успяла да се подготви за толкова кратко време? — изумено попита Адам, след като камериерката взе палтата им.

— Като се е наливала с кафе и е платила тройно на прислугата. Сутринта се чухме по телефона и тя не можеше да си намери място от радост. От двайсет години устройва прием по случай Деня на благодарността, но за пръв път на този ден вали сняг.

Влязоха в големия салон с грамадната камина. Въпреки лошото време мнозина бяха уважили празненството на семейство Ярдли. В салона вече се бяха събрали трийсетина души — достатъчно, че Адам да изчезне сред тях… за разлика от Джейк, сина на домакините, с когото всички искаха да се здрависат.

Фейт се спусна да ги посрещне. Носеше червена рокля с разголени рамене и изглеждаше много красива.

— Момчето ми! — възкликна и прегърна Джейк.

— Толкова съжалявам, че Клоуи няма да е с нас!

— И аз, мамо. — Той й подаде кутия бонбони — същите, каквито й купуваше всяка година.

Фейт ги притисна до сърцето си, сякаш бяха най-ценния подарък, който някога е получавала, после се обърна към Адам:

— Скъпи, благодаря, че дойде. Радвам се да те видя.

— Той й връчи традиционния букет, а тя го прегърна. Ухаеше на захарни курабийки. — Наблюдавах те, като влезе, и си казах, че сигурно кракът те боли. Обикновено не куцаш.

— От студа е, Фейт. И от влагата.

— Бързо се стопли до камината. Ще изпратя сервитьор да ти донесе напитка. Извинете, трябва да обърна внимание и на другите гости. — Понечи да се обърне, но спря и се усмихна на Джейк, дори пощипна страната му. — Моето красиво момче! Много те обичам!

— Харесвам я — заяви Адам, след като тя се отдалечи.

— Мама е светица.

— Джейк! — провикна се баща му.

— Сигурно ти е ясно защо я наричам така — прошепна Джейк.

Кайл Ярдли тръгна към тях, но пробивайки си път през гостите, не пропусна да целуне по страната няколко жени и да потупа по гърбовете съпрузите им. Със сина му толкова си приличаха, че понякога хората трудно ги различаваха.

— Джейк, преди малко ми позвъни Хауард Зим и проведохме твърде интересен разговор — подхвана той без предисловия, после протегна ръка на Адам: — Добре дошъл. Благодаря, че ни уважи и тази година.

Адам се здрависа с него.

— Кой този Хауард Зим? — попита Джейк.

— Агент по недвижими имоти. Понякога играя тенис с него. Казах му за твоите главоболия с Клоуи.

Джейк моментално се наежи:

— От къде на къде ще споделяш с чужд човек…

— Изслушай ме — прекъсна го баща му. — Хауард знае, че с Клоуи сте скарани, затова решил, че ще ми е интересно да узная нещо, свързано с негови клиенти. Преди около час семейство Крамдън, притежаващи къща на Съмъртайм Роуд, му съобщили по телефона, че са готови да намалят цената на имота и че са склонни да го продадат на очарователна млада жена на име Клоуи Финли.

Джейк беше така потресен, че залитна и временно изгуби дар слово.

— Ти си си виновен, че й призна за забежката — продължи Кайл. — Трябваше да ме послушаш и да си мълчиш. Най-важното сега е да й попречиш да допусне поредната голяма грешка. Гледай да купиш къщата преди нея.

Лицето на Джейк пламна от гняв; с нечовешки усилия той се въздържа да не избухне, обърна се и излезе.

Адам го настигна във вестибюла — приятелят му тъкмо вземаше палтото си, подадено му от любезната камериерка.

— Джейк, нали няма да купиш къщата? Всички познати на Клоуи знаят, че тя е влюбена в нея.

Джейк мълчаливо си облече палтото и излезе.

Адам направи знак на камериерката да му подаде и неговата връхна дреха.

Приятелят му го чакаше на верандата и се взираше в мрака.

— Посъветва ме да не я притискам, да я оставя да осъзнае, че не може без мен. Каква тъпотия! Той не познава Клоуи! Само аз я познавам. Отказала се е от следването, за да се грижи за възрастните хора, които са я отгледали. Наложило й се да продаде семейната ферма и успяла да й вземе дяволски добра цена, въпреки че тогава била едва двайсетгодишна и никой не й помагал. Заживяла в стаичката зад кафенето и не се оплаквала, защото знаела, че прабаба й и прадядо й са в добри ръце и само това я интересувало. Тя е много силна, Адам, но смъртта на двамата старци беше тежък удар за нея. Почувства се изоставена. Знаех колко се страхува да остане сама. И въпреки това я изоставих! — Той удари с юмрук дървената колона до себе си. — Изгубих я, нали?

— Не си. Не се опитвай да й измъкнеш къщата изпод носа.

Джейк замълча, позамисли се и промърмори:

— Главата ми не го побира! Клоуи се кани да купи къща!

Адам си спомни какво му беше казала Джоузи преди няколко часа. По природа беше дискретен и не обичаше да се бърка в живота на другите. При нормални обстоятелства не би се интересувал с коя е преспал приятелят му. Ако Джейк искаше да му се довери, щеше да го стори. Но толкова искаше да угоди на Джоузи, че наруши принципите си и попита:

— Коя беше жената, с която преспа?

Джейк поклати глава:

— Никоя.

— Клоуи държи да узнае. Защо не й кажеш? Предполагам, че ще ти прости — настоя Адам, като избегна да спомене името на Джулиан.

— Не мога.

— Защо?

— Защото не мога.

— Не ти ли се струва, че Клоуи е по-важна, отколкото да запазиш репутацията на друга жена? — Адам пъхна ръце в джобовете си.

— За бога, много добре знаеш, че тя е най-важното нещо в живота ми. Не ме разбирай погрешно — не мисля за себе си.

— Не те разбирам.

— Забърках страхотна каша! — Джейк внезапно се втурна надолу по стъпалата. — Аз съм кръгъл глупак! — добави, наведе се и захвърля сняг на алеята, сякаш не искаше хората да вярват, че семейство Ярдли и къщата им са неуязвими от природните стихии. После започна да прави снежни топки и с тях да замеря къщата. Една улучи колоната, до която стоеше Адам, и го опръска с ледени парченца.

— Внимавай! — провикна се той.

— Извинявай.

Адам също слезе от верандата.

— Може да съм куц, но мерникът ми не куца — заяви, направи голяма снежна топка и я запрати към приятеля си.

След десет минути костюмите, палтата и обувките им подгизнаха. Фейт им връчи по един плик с храна и им нареди да си вървят у дома. За наказание не им беше сложила от десерта.

Защото бяха много непослушни момчета.

Двамата се върнаха в къщата на Адам и вечеряха пред телевизора, което според тях беше много по-приятен начин за изкарване на празника. Но си признаха, че ги е яд, задето не са хапнали от пая с тиква. Джейк си легна рано, след като няколко пъти безуспешно се опита да се свърже с Клоуи по телефона.

Адам реши да поостане още малко. Още чуваше как снегът бие по стъклата на големите прозорци откъм фасадата на къщата (все едно мънички птички тракаха с човките си), но бурята започваше да стихва. Тази вечер не му се прибираше, обаче бе принуден от болката в крака си и от майката на Джейк.

Изключи осветлението и вдигна щорите на прозореца в дневната. Съседът от отсрещната страна на улицата вече беше украсил къщата си с коледни лампички. В далечината се очертаваше застрашителният силует на планината Балд Слоуп. Виждаха се (макар и доста смътно) дори светлините по склоновете от другата страна.

Адам се запита дали Джоузи кара ски. Тя обичаше снега, а никога не беше правила снежен човек. Кой знае защо през целия ден мислеше само за нея. Лесно се намразват хора, които те принуждават да видиш нещата в друга светлина. Тъкмо това бе сторила Джоузи, признавайки на Клоуи, че е влюбена в него, излизайки от образа, който хората си бяха изградили за нея. Адам предполагаше, че отначало му беше станало неприятно, защото промяната в нея означаваше да се промени и всичко, което я заобикаляше. Включително и той, макар промяната да засягаше само възгледите му. Тази вечер обаче, докато се взираше в планината, изведнъж му просветна. Искаше му се отношенията им да си останат като преди, но вече знаеше, че е невъзможно, и беше… беше щастлив.

Взе си палтото и излезе.

Джоузи внезапно отвори очи. Беше необичайно тихо. Толкова тихо, че звукът от удар в стената на къщата я беше изтръгнал от съня й. Зачака да го чуе отново, но тупването не се повтори.

— Дела Лий? — прошепна тя.

— Да? — провикна се Дела иззад вратата на дрешника.

— Чу ли някакъв шум?

— Стори ми се, че идва откъм прозореца ти.

Джоузи седна в леглото. Свиваше я под лъжичката, но не беше от глад. И още нещо не беше наред. Бе прекалено тъмно.

— Токът ли е изгаснал?

— Спря преди около час. Тъкмо бях на долния етаж. Хелена ме преследваше от стая в стая. Най-накрая ме заклещи в кухнята и се обърна да светне лампата, ама ядец! Отървах се на косъм. Леле, да я беше чула как ругае!

— Казах ти да не я дразниш.

— Нека се намира на работа. Иначе е самотна.

Нещо отново удари по стената.

— Какво става? — Джоузи отметна завивката и отиде до прозореца. Може би беше паднало дърво… Не, нямаше вятър.

Тя отвори прозореца и надникна навън. Снегът беше престанал. Светът изглеждаше покрит с дебела бяла глазура от онази, която ти залепва за небцето.

— Джоузи! — извика някой сред нощната тишина.

Тя погледна надолу. Някакъв мъж стоеше на двора и беше вдигнал глава към прозореца й. Усмихваше се, лицето му беше озарено от лунната светлина.

— Адам? — възкликна тя.

— Пощальонът ли е? — обади се Дела Лий от дрешника. Ако се съдеше по гласа й, и тя беше изненадана.

— Слез при мен — извика той като принцът от приказките. — Да направим снежен човек.

Студеният въздух вледеняваше лицето й. Подът беше твърд под краката й. Усещаше аромата на ментоловото масло, поръсено по перваза на прозореца. Сърцето й биеше до пръсване, чувстваше как кръвта пулсира във вените й. Достатъчно доказателство, че е будна, че това се случва в действителност.

Само че още не можеше да го повярва.

— Джоузи? — отново извика Адам.

— Какво търсиш тук?

— Казах ти. Ела да направим снежен човек.

— Полудя ли?

Той се наведе, загреба шепа сняг и направи топка:

— Слез или ще те замеря с нея.

— Не ти стиска.

Усмивката му стана лукава.

— Сигурна ли си? — Той заподхвърля топката от едната си ръка в другата. — Кой е прозорецът на майка ти?

— Няма да посмееш!

Адам заплашително замахна с ръката, в която стискаше снежната топка.

— Добре, добре, слизам. Само не я хвърляй! — Джоузи отстъпи назад и затвори прозореца. За миг краката й се подкосиха и тя престана да се движи.

— Хм, интересно — подхвърли Дела Лий. — Какво иска онзи сладур?

— Да направим снежен човек. Да направим снежен човек в… — Машинално погледна дигиталния часовник, после си спомни, че няма ток. — Дори не знам колко е часът.

Беше по пижама и доста се суети в мрака, докато си намери снегоходките и някакъв пуловер. Навлече дългото си черно палто и на излизане грабна плетена шапка и ръкавици.

— Приятно изкарване. Използвайте презервативи! — провикна се Дела Лий.

Щом Джоузи слезе на долния етаж, Хелена изникна от стаята си. Носеше грамадно електрическо фенерче, което беше купила заедно с флакон сълзотворен спрей и персонална аларма, след като преди няколко месеца бяха арестували Уейд Бийзли по подозрение, че е убил икономката си. Магиите и амулетите бяха ефикасни против натрапниците, но дори Хелена разбираше колко полезно може да се окаже при самозащита едно тежко фенерче.

— Аз съм — прошепна Джоузи и заслони с длан очите си. — Излизам за малко.

Хелена отпусна ръка.

— Поща навънка.

— Зная.

— Олдси харесва поща.

— Да, права си.

Прислужницата се усмихна и се шмугна обратно в стаята си.

Джоузи тихо отвори външната врата и излезе на верандата. Адам я чакаше. Чакаше нея! Не, въобразяваше си. Беше абсурдно. Притвори вратата и скръсти ръце на гърдите си:

— Пиян ли си?

— Не.

Тя погледна към улицата. В снега нямаше следи от автомобилни гуми. Изглеждаше, сякаш Адам е паднал от Луната.

— Как стигна дотук?

— С автомобил. По-точно с джип. Обаче се наложи да го оставя в подножието на хълма и да вървя пеш.

— И защо не си направи снежен човек в своя двор?

— Защото теб те нямаше.

Джоузи онемя от изненада.

— Вчера ми каза, че никога не си правила снежен човек — добави той. — Реших да те науча.

— Ясно. — Отново я съжаляваше. — Виж, жалко, че си бил толкова път, но в нашия квартал снежните човеци са забранени.

— Кой ще разбере, че ние сме го направили? — Адам се обърна. — Тръгвай с мен.

— Ами кракът ти? — възкликна тя, като забеляза как той накуцва, докато слиза по стъпалата.

— Няма да му обръщаме внимание. — Той се озова на последното стъпало и я погледна. Носеше жълто пухено яке, черни ръкавици и черно кепе.

Джоузи си помисли: „Влюбена съм в него от три години, а почти не го познавам.“ Боеше се да го попита защо накуцва, да му зададе какъвто и да било личен въпрос от страх той да не се досети за чувствата й. Но след като вече знаеше, че е влюбена в него, спокойно можеше да го разпитва.

— Как се контузи?

Той кимна към двора:

— Ела да направим снежен човек и ще ти кажа.

— Прекалено висока цена за задоволяване на любопитството ми.

— Не лъжи, знам, че те гризе отвътре. — Адам протегна ръка към нея.

Какво, ако изглеждаше жалка в очите му? Ако желанието й да бъде с него вземеше връх над гордостта й? Адам й протягаше ръка, викаше я! Само това имаше значение. И тя щеше да се подчини на безмълвния му зов. Само тази вечер. Защото едва ли щеше да се повтори.

Той заобяснява как се прави снежен човек, сякаш четеше написани указания. Първо трябвало да намерят място по-близо до улицата, та всички да видят творението им. Следващата стъпка била да оформят голяма снежна топка и да я затъркалят по снега, докато стане достатъчно голяма. Тази процедура се повтаряла три пъти — за постамента, тялото и главата на скулптурата.

Наглед указанията бяха лесни, но топките, които Джоузи правеше, се разпадаха при всеки опит да ги затъркаля.

— Натискаш прекалено силно — усмихна се Адам.

— Не е вярно. Искам моят човек да е малък.

Адам се разсмя. Тя не издържа, грабна жалката си топка и го замери с нея.

Той бавно се изправи:

— Младата помощничка предизвика майстора.

Джоузи побягна, за да се скрие зад един храст, но топката, хвърлена от Адам, я улучи в гърба. Тя възмутено възкликна, спря и се обърна към него. Щеше да му даде да се разбере!

Неговият мерник беше по-точен, но предимството му изчезна, щом тя скъси разстоянието помежду им. Улучи го няколко пъти, дори веднъж в лицето. Канеше се да извика победоносно, но той я хвана за рамото и напъха шепа сняг в пуловера й. Джоузи изпищя, подхлъзна се и се просна по гръб на снега, повличайки със себе си Адам, който падна върху нея. Тя притисна длан към мокрия си пуловер, с другата затисна устните си, за да заглуши смеха си. Истинско чудо бе, че досега не бяха събудили целия квартал.

Джоузи отметна глава и избухна в толкова силен смях, че се просълзи и за миг стисна клепачи. Сълзите се стекоха по слепоочията й и стоплиха премръзналото й лице. Никога през живота си не се беше чувствала толкова щастлива. Най-сетне се поовладя, пое си въздух и отвори очи. Адам се взираше в нея, от изражението му сърцето й заби до пръсване. Тя отмести длан, смехът й замря. Адам впери поглед в устните й и няколко секунди не отмести очи.

После се изтъркаля встрани и се изправи.

— Нараних се тежко, докато се пързалях със ски на пистата в планината над Балд Слоуп — промърмори и протегна ръка на Джоузи.

Тя седна в снега. Беше като замаяна, питаше се какво се бе случило току-що. Вдигна глава, погледна Адам, после хвана ръката му и той й помогна да се изправи.

— Сигурно си паднал много лошо.

— Да. Край на скиорството. Край на ветроходството, алпинизма, подводното плуване. Край на експедициите и пътешествията.

— Нима си упражнявал тези екстремни спортове?

— Да — лаконично отвърна той, обърна се и тръгна към големия снежен цилиндър, който вече беше оформил.

Джоузи се затича след него:

— Защо престана? Не можеш ли вече?

— Не знам. Не съм опитал. — Сви рамене. — Крайно време беше да улегна, да се установя някъде.

— Харесваше ли ти да пътешестваш?

— Много. Помогни ми да наместим това чудо върху постамента.

Джоузи се приближи до него и двамата заедно вдигнаха големия снежен цилиндър.

— Значи не си напускал Балд Слоуп след злополуката — промърмори тя.

— Може би след време ще прескоча до Чикаго да се видя с брат си и приятелите. Засега още не съм готов… — Адам се наведе и се захвана с главата на снежния човек.

— Не знаех, че си живял в Чикаго.

Той се поусмихна и отвърна, без да престава да търкаля снежната топка:

— Мислим, че се познаваме, но не е така, нали? Бях адвокат в Чикаго. Преди злополуката.

Тя се ококори от изненада. Адам е бил адвокат? Изпита усещането, че дъвче шоколадов бонбон.

— Заради злополуката ли се отказа от правото?

— Не. Отказах се, защото мразех професията си. — Той грабна голямата снежна топка и я понесе към „торса“ на творението си. Джоузи забеляза, че сега куца по-силно.

— Защо не се отказа, преди да пострадаш?

— Не знам. — Адам намести главата на снежния човек. — Вероятно преоценяваш стойностите, след като си бил на косъм от смъртта.

За миг тя онемя.

— Бил си на косъм от смъртта ли? — прошепна, след като си възвърна дар слово.

— Да. До този момент не знаех какво е контузия или нараняване, въпреки че стотици пъти бях предизвиквал съдбата. Обаче тя ми го върна тъпкано. Получих счупване на тазобедрената кост и на гръбнака, множество вътрешни наранявания. Извадиха ми далака. — Той говореше като робот, прикривайки чувствата си.

Отиде до градинския храст и откъсна две клончета.

Джоузи се взираше в него под лунната светлина. Сякаш някаква врата към душата му най-сетне се беше отворила и тя вече можеше да надникне вътре.

— Страхуваш се да се махнеш от нашия град, нали? — прошепна. — Боиш се, че отново ще пострадаш, ако предприемеш… каквото и да било. Това е тайната ти.

Адам дълго мълча, без да се обърне към нея.

— Старая се да избягвам промените — промълви най-накрая. — В това няма нищо лошо. — Заби клончетата от двете страни на снежния човек и отстъпи назад, за да огледа творението си.

Джоузи изпита странно усещане, сякаш нещо във вселената се промени. Внезапно осъзна, че вече не е онази, която обича, без да е обичана. Вдигна очи и проследи светлината, която падаше върху Адам през клоните на заснежените дървета, прекосяваше небето и стигаше до луната. Втренчи се в нощното светило, като че ли го виждаше за пръв път. Чудо, мистерия, студено бяло сияние…

Дъхът й секна.

В същия миг Клоуи се обърна на леглото в гостната на семейство Крамдън, загледа се в същата луна и изпита същото усещане за необратима промяна.

Пъхна ръка под възглавницата, за да я нагласи по-удобно, но се вцепени. Отдолу имаше нещо.

Тя седна и извади някаква книга.

„Подробен справочник за всеки притежател на къща“.

Клоуи отново се отпусна в леглото и загледа томчето. Най-сетне се бе появила книга, която не беше свързана с интимния й живот. Беше нещо като награда. Притисна я до гърдите си и отново се загледа в тихата студена нощ.

След малко затвори очи и заспа.