Вкусът на мечтите

Пета главаЛимонов коктейл

Джоузи занесе писмата на майка си, после изтича в стаята си и застана до прозореца. Адам още беше в двора на семейство Фъргюсън. Внезапно се обърна и се загледа в нейната къща. Тя стреснато ахна и отскочи назад.

Адам се държеше странно; мъчеше я лошото предчувствие, че по някакъв начин необичайното му поведение е свързано с петъчната вечер. Имаха си установени традиции, тя ги беше нарушила и го беше подплашила. Донякъде се радваше, че я е видял в различна светлина, но повече се страхуваше да не загуби онова, което съществуваше помежду им. Приближи се до дрешника и отвори вратата.

— Не ми давай повече съвети! — промърмори.

Дела Лий преглеждаше една от тетрадките в кашончето. Още носеше своите дрехи. Днес беше прибрала косата си на кок, придържан от короната. Тя вдигна поглед и попита:

— Какво каза?

— Казах да не ме съветваш повече! Престани да ми помагаш! Не ми харесва как действа планът ти.

— Защо?

— Защото Адам се държи странно — отвърна Джоузи. — Ако не ме беше подтикнала да изляза в петък вечерта, нямаше да го срещна на фестивала и… да го изплаша.

— Да не си го опипала, където не трябва? Не съм ти казала да го правиш.

— Не говори глупости! Откъде ти дойде на ума?

Дела Лий затвори тетрадката и се почеса по челото. С всеки изминал ден ставаше все по-бледа, лицето й беше станало почти прозрачно. Джоузи се питаше дали неканената й гостенка не се е разболяла, след като е влизала в реката в този студ. Така й се падаше. Кой плува през ноември в река Грийн Коув?

— Тогава как си го изплашила?

— Като излязох от тази стая гримирана и с разпусната коса.

— Божичко! Значи той е разбрал, че си жена. Ами ако се разчуе? Какво ще правиш, когато хората започнат да се държат с теб като със зрял човек, а не като с десетгодишна хлапачка?

— Няма да се случи — изсумтя Джоузи.

— Точно така. Първо ще престанеш да се държиш като десетгодишна.

Джоузи се навъси, после плъзна встрани тайната врата в дъното на дрешника. Взе блокче бял шоколад, пакет пуканки с фъстъчено масло и опаковка шоколадови ролца.

Дела Лий се беше облегнала назад и я наблюдаваше. След малко изпъна гръб и заяви:

— Тъкмо за това ми е думата. Този твой склад изисква грижливо планиране. Подозирам, че поне няколко години си трупала запасите. Да ти кажа ли нещо? Този твой дрешник е мечтата на всяко стеснително и шишкаво дете в Америка.

Джоузи отиде до бюрото си и седна.

— Всяко шишкаво и стеснително дете в Америка мечтае в дрешника му да живее жена на средна възраст, така ли? Не знаех.

— Не съм на средна възраст! — обиди се натрапницата. — Мисълта ми беше, че ако беше отделила на външността си времето, което си отделила за зареждане на тайния склад, може би твоят пощальон нямаше да те зяпа като извънземно всеки път, когато те види на обществено място.

— Поучаваш ме, сякаш не знам какво ми куца. — Джоузи разкъса плика с пуканките. — Обаче аз знам, което означава, че нямам желание да променям живота си. И така ми е добре.

— Умираш по малко всеки ден! — възкликна Дела Лий, а тя така се стресна, че забрави да натика в устата си шепата пуканки. — Ще загинеш, повярвай ми. Ще се случи, ако не предприемеш нещо. Знам го от опит. Загубих себе си, докато търсех щастие в хора, които не ме обичаха.

Джоузи се поколеба, загледа се в пуканките в шепата си, въздъхна и ги напъха в устата си. След първата хапка винаги беше по-лесно. Сдъвка ги и преглътна. Изведнъж се почувства по-добре.

— Може би не го осъзнаваш, но тъкмо ти нямаш право да даваш съвети относно мъжете — заяви. — Отказвам да те слушам.

— Грешиш — настоя Дела Лий. — Ако не разбереш къде грешиш, никога няма да имаш солидна връзка с някого. Аз съм спец по грешките.

Джоузи се завъртя на стола и я погледна:

— Добре. Ще те послушам още веднъж. Само веднъж. После ще ме оставиш на мира. Затова гледай съветът да е полезен.

— Само още един съвет, така ли? Егати, направо ме уби. — Дела Лий се позамисли, после заразказва: — С Джулиан се запознахме в един бар. Бях там с колежки от закусвалнята. По това време ходех с един тип, мой клиент, затова не търсех ново гадже. Не, лъжа. Винаги търсех друг мъж. Това беше първата ми грешка. Като зърнах Джулиан, дъхът ми спря. Той тръгна към мен. Почувствах се така, сякаш умирам — разтреперих се, краката ми се подкосиха, зави ми се свят. Обаче щом Джулиан ме доближи, усетих, че всичко е наред. Позволих му да открадне сърцето ми още преди да напуснем бара. Грешка номер две. Същата нощ правихме секс и преживяването беше невероятно. След два дни той се пренесе при мен. Грешка номер три. — Тя печално се усмихна. — Джулиан е в стихията си, когато е в някой бар. Действа толкова подмолно и ловко, че не осъзнаваш какво се случва. Все едно е паяк. Разбираш, че си впримчена в мрежата му, едва когато е прекалено късно. Може би затова толкова си паснахме. Той не се беше сблъсквал с друг паяк, докато не срещна мен.

Джоузи очакваше Дела Лий да продължи, но натрапницата изглеждаше доволна като човек, доказал тезата си, затова самата тя наруши мълчанието:

— Да видим дали съм те разбрала правилно. Последният ти и най-ценен съвет е да не се влюбвам в Джулиан, така ли?

Дела Лий сви рамене:

— Съжалявам, че навремето никой не ме посъветва същото.

Клоуи помнеше какво й бе разказал Джейк за първата си година в училището с пансион. Бил измъчван от носталгия по дома и се привързал към някаква бездомна котка, която се промъквала в трапезарията. Всеки ден й предлагал наденичка или яйце от закуската си и салам или сандвич от обяда си. Всеки ден тя бягала от него. Обаче Джейк не се отказал. Дори когато бил болен от грип, тайно излизал от лечебницата, за да храни котката. Често я наблюдавал през прозореца на класната стая и дори написал за нея стихотворение, което изпратил на майка си. След три месеца най-сетне животното огладняло дотолкова, че да му се довери. И през ум не му минавало, че това няма да се случи. Кой друг би й предложил толкова много?

През двата почивни дни, докато беше сама в жилището си, Клоуи няколко пъти понечи да извика Джейк, за да му каже, че по телевизията дават хубав филм, или да го попита за дума от кръстословицата, която решаваше. В неделя вечерта й хрумна, че именно това беше целта му. „Не иска да те притиска“ — бе казал Адам. Точно така, оставяше й достатъчно свобода, за да проумее, че не може без него. Тя беше като онази котка, която все повече огладнявала. Постъпваше тъкмо както Джейк бе предвидил, уверен, че все някога тя ще се върне при него.

Кой друг би й предложил толкова много?

Клоуи знаеше, че след работа негови колеги редовно ходят да пийнат по нещо в „Джигъри“ — заведение, което се намираше на площада срещу Съдебната палата. Джейк нямаше да е там в понеделник, понеже тогава вечеряше с родителите си; ето защо тя реши да отиде в бара тъкмо тогава. Искаше колегите му да я видят. Искаше да му внуши, че е щастлива и без него. И евентуално да изкопчи информация. Човъркаше я мисълта за жената, която беше съсипала живота й. Щеше да подхвърли уж небрежно: „Кой беше на празненството по случай спечелването на делото «Бийзли»?“

В понеделник след работа се прибра у дома, преоблече се и старателно се гримира. Искаше да изглежда добре, но не и сякаш се престарава. Отне й доста време, докато постигне желания резултат. След няколко часа влезе в „Джигъри“. Вълнуваше се, същевременно изпитваше неочаквана самоувереност. Пристъпи до бара и се огледа… след миг разбра, че не вижда нито един познат. Положила беше толкова усилия да се подготви, но беше дошла прекалено късно. Почувства се обезкуражена, затова поръча на бармана коктейл с лимон.

Почувства погледа на непознатия още преди да забележи самия него. Усещането бе като да почувстваш дъжда във въздуха, преди да завали. Озърна се и го видя — седеше в другия край на бара и се взираше в нея. Беше неземно красив, сякаш лицето му бе нарисувано с молив; всяка линия бе съвършена, всяко неясно очертание — преднамерено. Клоуи дори се стресна, когато непознатият се изправи, доказвайки, че е човек от плът и кръв. Той взе питието си и се приближи до нея.

Клоуи не откъсваше поглед от него; внезапно се задъха, макар да не знаеше защо.

— Не искам да нахалствам — промърмори той. В мелодичния му глас сякаш се съчетаваха всичките й любими песни. — Кълна се, че не се опитвам да ви свалям. Ще ми разрешите ли да седна до вас? Имам среща с приятели, а вратата се вижда само от тук.

Тя най-сетне си пое дъх. Какво й ставаше? Защо ос изпаднала в паника? И друг път към нея се бяха присламчвали непознати мъже. Жалко, че наблизо не седеше някой колега на Джейк, за да му докладва какво е видял.

— Заповядайте — промърмори.

Той седна на столчето до нея и попита:

— Добре ли сте?

— Много съм добре — отвърна тя, понеже не искаше да признае, че се чувства така, сякаш са й отрязали лявата ръка. Не искаше да признае страха си, че не може да живее сама. Затова предпочиташе баналното „много съм добре“. Така отговори на охранителя Ханк, на всички, които й телефонираха през двата почивни дни, и на бащата на Джейк, който днес се беше отбил в малкото й кафене. По-възрастният Ярдли толкова приличаше на сина си — и двамата имаха невероятни светлозелени очи, — че тя машинално се отдръпна от него, докато на практика се озова в склада. — Защо питате?

— Първо, заради изражението ви. И второ, заради книгата. — Непознатият посочи към плота, без да откъсва поглед от нея.

Тя най-сетне се изтръгна от капана на очите му и видя до чашата си томче, озаглавено „Как всяко момиче да задържи гаджето си“. Изглеждаше нова-новеничка като всички книги, които идваха при нея, само че беше старо издание. На корицата се виждаше млада жена, издокарана по модата от петдесетте с пола с обръч, обувки с висок ток и престилчица като на сервитьорка. Тя поднасяше кафе на младеж, който четеше вестник, седнал до камината в помещение, напомнящо дневна.

— А, тази ли? — усмихна се Клоуи, сякаш бе съвсем естествено да носиш наръчник за самопомощ, когато отиваш на бар. Сетне сложи обратно книгата, за да скрие заглавието.

— Страхуваш се да не загубиш гаджето си, така ли? — тихо попита непознатият. — Прощавай, че ти говоря на „ти“. И не ми отговаряй, ако не искаш.

— Ами… — подхвана Клоуи. Да му се не види! Проклетите книги бяха полудели. Точно така! Ако не бяха те, сега нямаше да разговаря с абсолютно непознат човек и да му довери тайната си. — Миналата седмица научих, че моят приятел ми е изневерил.

— Гадост! — Той извърна поглед и отпи от халбата с бира. — Май и двамата ни е сполетяла еднаква участ. Преди седмица гаджето ми офейка, без да каже и дума.

— Гадост!

Непознатият се усмихна и промърмори:

— Щом си тук, едва ли вземаш насериозно тази книга.

— Щом си тук, едва ли мислиш, че приятелката ти ще се върне.

— Някой ти разбива сърцето. Не можеш да сториш друго, освен да чакаш раните да заздравеят. Алкохолът помага. Също и споделянето с някого.

Тя сякаш чакаше тъкмо тези насърчителни думи.

— Искам да знам коя е била любовницата — процеди и се приведе към него. Той сякаш я притегляше с магнит, както мъж притегля жена в прегръдките си… а дори не я докосваше. — Искам да разбера с коя е спал. Обсебена съм от тази мисъл. Знам само, че преди три месеца тя е присъствала на някакво служебно празненство и тогава се е случило… онова. Негови колеги често идват тук. Канех се да ги разпитам, обаче закъснях и са си отишли.

Непознатият окуражително кимна, после попита:

— За адвокатите ли става дума?

— Служителите от прокуратурата.

— Ето какво — ще поразпитам тук-там. Да видим какво ще науча.

Предложението му я порази, но тя го прие, без да възрази. Близостта на този човек я зашеметяваше, мислите й се объркваха, но това й носеше облекчение.

— Досега не съм те виждала тук — промълви.

— И аз те виждам за пръв път. Идвам само през почивните дни. Тази вечер направих изключение заради едни приятели. — Той погледна към вратата на заведението. Грабна чашата си, слезе от високото столче и добави: — Ето ги и тях. Слушай, ако пак ти се прииска да поговорим, знаеш къде да ме намериш.

Клоуи се завъртя на столчето, за да проследи с поглед непознатия. Знаеше, че косата му е вързана на опашка, но разбра колко е дълга едва когато той й обърна гръб. Беше мека като коприна. Внезапно й се прииска да я докосне.

— Чакай! Как се казваш?

Той се поизвърна и се усмихна. Не й намигна, както би сторил някой простак.

— Джулиан — каза и се отдалечи.

Мобилният телефон на Джейк иззвъня тъкмо когато майка му поднесе коктейлите. Отдавна не беше вечерял сам с родителите си. Докато седеше в дневната, без Клоуи да е до него, се почувства като отворена рана, която майка му искаше да превърже, но в която баща му непрекъснато бъркаше с пръст. Той беше единственият син на Кайл и Фейт Ярдли. Като малък майка му непрекъснато го глезеше. Поведе истинска война с баща му да не го изпраща в училище с пансион, но Кайл искаше синът му да стане независим и с твърд характер, което нямаше да се случи, ако момчето останеше вързано за полата на Фейт. За разлика от съпругата си той се държеше почти сурово със сина си, спазвайки традицията на поколения зеленооки мъже от фамилията Ярдли, които криеха обичта към момчетата си. Непрестанно му повтаряше: „Можеш и по-добре. Способен си на повече!“

— Миличък, знаеш, че предпочитам да не вдигаш телефона си, докато си тук. И без това те виждаме доста рядко — престорено строго подхвърли Фейт.

Той остави чашата си на масичката и извади мобилния от джоба си:

— Може да ме търсят по работа.

Надяваше се наистина да му звънят от прокуратурата. Родителите му знаеха за проблемите му с Клоуи. Щеше да почувства облекчение, ако не му се наложеше да говори с тях по този въпрос под съпровода на приборите за хранене, потракващи по скъпите порцеланови чинии. Струваше му се нелепо да превърнат наранените му чувства в тема за учтив разговор по време на вечеря.

Излезе на верандата, за да разговаря на спокойствие. Нощта беше синьо-черна и мразовита — съвършен декор за предстоящото празнуване на Деня на благодарността, Фейт вече беше украсила верандата с гирлянди от сухи листа и артистично подредени тикви, а на вратата беше закачила венец от мечо грозде, късайки вейки от храста, растящ в задния двор до къщичката за гости.

Натисна бутона за включване:

— Ало?

— Джейк, обажда се Брандън.

Слава богу, наистина го търсеха по работа. Брандън беше негов колега от прокуратурата.

— Какво има, Бран?

— Няма да увъртам — заяви той, но Джейк не се разтревожи. Това беше дежурната фраза, с която колегата му започваше всеки разговор. Ако примерно отиваше на обяд, казваше: „Няма да увъртам, ще обядвам в «Макдоналдс».“ — След работа се отбих в „Джигъри“, а като се прибрах у дома, разбрах, че съм си забравил портфейла в бара. Върнах се и видях там Клоуи.

Джейк, който крачеше напред-назад, за да се стопли, спря като ударен от гръм:

— Клоуи е била в „Джигъри“? Сама?

— Не, тъкмо затова ти се обаждам. Седеше на бара и разговаряше с един човек. Казва се Джулиан, не помня фамилното му име, обаче няколко пъти съм го виждал в съда. Той е мошеник на дребно, обаче по-страшното е, че жените му се лепят като мухи на мед и му се носи славата на голям сваляч. Чух, че с Клоуи сте се разделили, но реших, че трябва да знаеш какво става.

Джейк усети как мускулите му се свиха като на хищник, който се готви за скок. Нямаше да допусне Клоуи отново да бъде наранена… независимо от кого. Макар да не вярваше, че тя ще го замени с друг мъж. Бе казала, че предпочита да умре, ако не са заедно. Не, не би го сторила, разбира се. И все пак… Не можеше да си представи какво е изпитала тя, когато е разбрала за изневярата му.

— Благодаря, Бран. Дочуване.

Той пъхна телефона обратно в джоба на сакото си. Понечи да влезе в къщата, да си вземе палтото и да се извини на родителите си, но се сблъска с баща си, който се беше облегнал на вратата и държеше чашата с питието си.

— Неприятни вести? — почти безразлично подхвърли Кайл.

— Налага се да си вървя, татко. Съжалявам.

— Не е вярно.

— Свързано е с работата ми…

— Чух всичко. Свързано е с Клоуи. Помниш ли какво ти казах, когато тя те изхвърли? Посъветвах те да не я притискаш, да й дадеш време да размисли. Бъркаш, като позволяваш на хората да я шпионират, и ще допуснеш още по-голяма грешка, ако сега отидеш в онова заведение. А най-голямата ти грешка бе, че й призна за изневярата си.

Въпреки че всички присъстващи на онова празненство се бяха разбрали да си мълчат, та случилото се да не остави на заден план усилията, които бяха положили за спечелване на делото, в съда някак си се беше разчуло за авантюрата на Джейк, детето чудо, с неназована жена. Слухът стигна и до баща му, който по една случайност беше кмет на Балд Слоуп. Кайл съумя да прекъсне мълвата, сякаш тя бе кръвоизлив, спрян с турникет, и не й позволи да се разпространи извън Съдебната палата. Само че дори той не знаеше с коя е спал синът му. Любопитството го гризеше, а Джейк мълчеше като риба.

— Не я шпионирам.

— Днес се отбих да я видя в кафенето й.

Джейк неволно сви юмруци. Баща му го поучаваше да не се среща с Клоуи, а сам бе отишъл при нея.

— Благодаря за загрижеността, но и сам ще се справя.

— Не, няма. Днес тя едва понасяше мен. Най-важното сега е да я оставиш на спокойствие, докато осъзнае, че не може без теб. Притиснеш ли я, ще избяга. Не мисли, че те съветвам за твое добро. Аз съм на страната на Клоуи, тревожа се за нея. С нея си подхождате, тя е чудесно момиче, искам я за снаха. Ти вече сгафи, не повтаряй грешката си, защото тогава ще я изгубиш завинаги, а тя ще остане без опора в живота. Това ли искаш?

— Не, разбира се.

Кайл се отдръпна от вратата:

— Тогава влез вкъщи, направи комплимент на майка си за хубавата й рокля и я увери, че всичко ще е наред.

— Предполагам, че ти не си се издънвал като мен — промърмори Джейк.

— Дори да бях, никога не бих казал на майка ти — отвърна Кайл, който вече вървеше по коридора.

Във вторник следобед, след като цял ден се беше мъчила да не гледа към вратата с надеждата да зърне Джейк, беше размишлявала върху загадката, наречена Джулиан, и най-малко за стотен път беше запратила на пода леко обгорялата „Научи се да прощаваш“, Клоуи реши да почисти скарата и да се прибере у дома. Ала в този миг видя, че Джоузи прекосява фоайето, и внезапно настроението й се подобри.

— Джоузи! — възкликна. — Радвам се, че се отби. Толкова бързо си тръгна онази вечер, че не ти записах телефона и нямаше как да се обадя и да се уверя, че си добре.

— Така е. Дойдох да ти се извиня. — Джоузи застана пред щанда. — Понякога се държа като десетгодишно момиченце. — Тя направи кисела физиономия, сякаш й беше неприятно, че го казва. — Почти не използвам мобилния си телефон, но ще го включа, ако обещаеш да ми се обаждаш. Имаш ли някакво листче да ти запиша номера?

Клоуи й подаде писалка и една от визитките на заведението. Джоузи написа номера от обратната страна на картичката.

— Какво да ти приготвя днес? Печен сандвич със сирене ли?

— Не, благодаря. — Джоузи сложи капачката на писалката и я остави до визитката.

— Направи ми удоволствието. Приготвям страхотни сандвичи с пържени яйца. Искаш ли да опиташ? — Клоуи окуражаващо се усмихна, докато новата й приятелка най-сетне кимна. — Умно решение. — Тя си сложи ръкавици, извади масло и яйца от малкия хладилник под щанда. — Вземи една визитка. Можеш да ми се обаждаш и тук. А номерът най-отдолу е на мобилния ми телефон. — Сложи върху скарата бучка масло. Изчака го да се разтопи и счупи отгоре две яйца, но съвсем близо едно до друго, за да се слеят белтъците им. Докато ги чакаше да се изпържат, намаза с масло две филии хляб и също ги сложи на скарата.

— Не знаех, че закусвалнята ти се нарича „При червенокосия“ — отбеляза Джоузи, след като прочете написаното на визитката.

Клоуи се усмихна, като си спомни прадядо си:

— Поредната семейна традиция. Прадядо ми беше червенокос. Също и майка ми. — Тя поръси яйцата със сол и черен пипер, добави малко копър на прах, после ги обърна с шпатула. Обърна и филиите, за да не се препекат само от едната страна. Като малка беше наблюдавала прадядо си да прави същото и винаги се чувстваше най-близо до него, докато беше на работа. — За тук или за вкъщи?

— За вкъщи.

Клоуи поръси яйцата с още малко сол и черен пипер, провери дали жълтъците са започнали да се втвърдяват и сложи отгоре сиренето. Изчака го да се разтопи, после загреба с шпатулата яйцата и ги сложи върху хляба, намазан с масло. Уви сандвича, сложи го в плик и се обърна:

— Заповядай. Заведението черпи. — Направи знак на Джоузи да си прибере парите и добави: — Можеш ли да изчакаш една-две минути, докато почистя? Ще си тръгнем заедно.

Джоузи се облегна на щанда и отбеляза:

— Виждам, че си извадила книгата от контейнера за смет.

Клоуи, която се беше захванала да почиства скарата, се поизвърна. „Научи се да прощаваш“ беше цъфнала на плота. Джоузи приглади корицата и съчувствено зацъка, като видя обгорените места — книгата беше пострадала тази сутрин, когато внезапно се появи върху скарата. На Клоуи й се струваше, че проклетницата мърка от удоволствие, задето й обръщат внимание.

— Ммм, да — измънка смутено.

— Откъде вземаш книги? От обществената библиотека ли? Или ти купуваш?

Клоуи се поколеба. Довърши почистването на скарата, избърса плотовете. Отдавна мечтаеше да сподели с някого как открай време книгите изневиделица идват при нея. Искаше й се някой да я успокои, че всичко е наред, че и с другите хора се случват странни явления. Само че така и не се престраши да се довери на когото и да било. Страхът й, че ще я помислят за луда, беше прекалено силен.

— Събирам ги — каза най-накрая и се доближи до умивалника. — В склада под наем пазя стотици кашони, пълни с книги.

— Боже!

— Обичаш ли да четеш? — Тя изми няколко прибора и спря чешмата.

— Имам любими книги, които непрекъснато препрочитам. От време на време си купувам по някоя от дрогерията.

— Вземи колкото искаш от моите. Всъщност още сега ще отидем до склада.

Джоузи се изненада:

— Сега ли?

— Само да заключа парите от касата и тръгваме. Имаш ли нещо против?

— Не, обаче… Не си прави толкова труд заради мен.

— Не е само заради теб. Отдавна не съм ходила в склада. Там съхранявам и някои неща от къщата на прародителите ми. Може би е време да обзаведа жилището със свои вещи. — Клоуи извади парите от чекмеджето на касата и ги прибра в сейфа в задната стаичка. Заключи металната врата и двете излязоха от сградата. Дните все повече се скъсяваха и слънцето вече клонеше към залез. — Дойдох пеш на работа. Жилището ми е на две преки от тук. Ако искаш, да вземем колата ми.

— Няма нужда. Моята е по-близо. — Джоузи посочи паркинга, където имаше само две коли — син ленд роувър и лъскав кадилак, който приличаше на танцьорка от Лас Вегас.

Прекосиха асфалтираната площадка и Клоуи спря пред джипа, но приятелката й тръгна към грамадния златист кадилак.

— О, помислих си, че… — Клоуи поклати глава и пристъпи до лъскавия автомобил. — Хубава кола.

Джоузи включи устройството за автоматично отключване на вратите и се засмя:

— Взели сме я назаем от Елвис.

Оказа се, че знае адреса, на който се намираше складът, и веднага потегли към магистралата. Няколко минути Клоуи не проговори, само се оглеждаше. Имаше си теория, че колите са нещо много лично и са отражение на характера на собствениците си. Тази беше модел отпреди няколко години, но изглеждаше като нова. В купето беше толкова чисто, че тя се страхуваше да докосне дори седалката. Помисли си, че автомобилът изобщо не подхожда на Джоузи.

Изтръгна се от размислите си и като видя къде се намират, възкликна:

— Спри! Спри веднага!

Джоузи удари спирачки:

— Какво? Какво става?

Беше минала напряко през квартал, намиращ се южно от центъра на града. Бяха спрели на улица „Лято“, наречена така, защото навремето по нея минаваха курортистите, пристигащи в града за летния си отдих. Стоплеше ли се, жителите на Балд Слоуп започваха да държат под око този път в очакване на пришълците. Хлапетата се катереха по дърветата, за да зърнат отдалеч наближаващите файтони, а по-късно — автомобилите. От двете страни на улицата се издигаха малки квадратни къщи, напомнящи забравени детски кубчета, оцветени в светлорозово, жълто и зелено.

— Виж онази къща — посочи Клоуи. — Какво ще кажеш?

Джоузи любопитно я изгледа, после се приведе и се втренчи в светложълтата къщичка с бели корнизи. В чистия двор отпред имаше табела с надпис, че имотът се продава.

— Трийсет години е принадлежала на едни и същи хора. Условията в квартала се подобриха, нанасят се много млади семейства… — Джоузи се облегна на седалката и поклати глава. — Обаче собствениците искат прекалено много пари. От година имотът е обявен за продан, а те не отстъпват от цената. Прекалено са привързани към къщата.

Клоуи се засмя:

— Откъде знаеш тези подробности?

— Финансистът, който се занимава с делата на семейството ни, каза, че покупката на имота е добра инвестиция. Проявяваме интерес, но не и на тази цена.

— О! — Клоуи отново се обърна към къщата. Парите не я интересуваха кой знае колко, но сега завидя на Джоузи заради богатството й. Чирини не желаеха да купят имота, обаче биха могли. — Тази година няколко пъти допускаха посетители. Вдясно от входната врата има просторно помещение, превърнато в библиотека. Човек не очаква нещо подобно в толкова малка къща. Спомням си, че когато за пръв път я видях, си казах: „Това е сбъднатата ми мечта.“ — Тя въздъхна. — Влюбена съм в тази къща. Много често минавам край нея. Дори ако имам работа в обратната посока. Понякога Джейк ми се подиграва.

— Не харесва ли къщата?

— Харесва я, защото аз я обожавам. Само че не можем да си позволим да я купим на тази цена, без да искаме пари от родителите му. А Джейк е против. И без това се чувства неловко, че са му подарили апартамента, в който живеем.

— Значи жилището не принадлежи на двама ви, така ли?

— Негово е.

Джоузи се навъси:

— Смяташ ли, че ще ти го отстъпи? Ако отново не се съберете, разбира се.

— Не знам. — Клоуи млъкна. Не можеше да си представи живота без Джейк. Усети, че я обзема паника, затова престорено се усмихна. Не искаше да издаде страха си пред новата си приятелка. — Е, да тръгваме. Много исках да видиш къщата.

— Прекрасна е — промълви Джоузи, включи двигателя и потегли.

Докато се отдалечаваха, Клоуи не издържа и се обърна, за да погледне още веднъж къщата:

— Да, наистина.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до складовите помещения — лабиринт от ниски сгради, разположени върху асфалтиран терен, осветяван от силни лампи. Наемът, който Клоуи плащаше, щеше да й стигне да наеме малък апартамент. Всяко помещение беше с климатик и с флуоресцентно осветление.

Тя вдигна подвижната врата и включи лампите. Джоузи пристъпи в склада и възкликна:

— Мили боже!

Клоуи я последва. Беше забравила, че въздухът е наситен с миризмите на фермерската къща, която отдавна бе разрушена — миришеше на препарат за полиране на мебели и евтин прах за пране. Изведнъж я обзе спокойствие. Запита се защо не е дошла тук по-рано. Навремето, когато продаде имота на прародителите си на една строителна компания, получи разрешение няколко месеца да остави вещите в къщата. Междувременно продаде някои мебели, а след като се запозна с Джейк, прибра на склад всичко останало. Той не й предложи да пренесе вещите си в апартамента му, но тя знаеше, че отчасти вината е нейна. Толкова й се искаше да заживее с него, че не й хрумна да вземе и частица от себе си.

Приближи се до кашоните, натрупани един върху друг и пълни с книгите, които през целия й живот я бяха следвали.

— Е, какво ти се чете? — Посочи надписите на кашоните. — Имам криминални романи. Имам любовни. Исторически. Наръчници за самопомощ. Класически произведения.

— Любовни — заяви Джоузи.

— Парадоксалното е, че от тях имам най-много. — Клоуи тръгна към кашоните в дъното на помещението и приятелката й я последва. — Бяха ми любими, преди да се запозная с Джейк. Сигурно съм изчела стотици. Щом свършех някоя, веднага вземах друга.

— Истинска магия — замечтано въздъхна Джоузи.

Клоуи се сепна — дали не беше издала тайнствения произход на книгите си?

— Невинаги ми харесваха — побърза да каже. — Но може би не са били предназначени за мен, а за теб. За двама ви с Адам. — Отвори един кашон и добави: — Вземи колкото искаш.

Джоузи стреснато я изгледа и няколко секунди мълча, като че ли я беше подплашила с думите си.

— Виж… относно Адам… Не му казвай нищо за мен. И без това напоследък сякаш не е на себе си.

— Олеле!

— Олеле ли?

— Вече му казах нещичко.

— Какво по-точно?

— Че отдавна го харесваш. — Клоуи се засмя, като видя ужасеното й изражение и я хвана за ръцете. — Не се тревожи, не съм те злепоставила. Адам си няма приятелка. Знам, че иска да живее в Балд Слоуп, обаче му е трудно да се приспособи. Трябва да излиза по-често. Може да го поканиш, няма нищо лошо в това… Ей, добре ли си?

Джоузи се насили да се усмихне и кимна:

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Естествено. Защо да не съм? Пред мен са купища любовни романи. Все едно съм в рая.

Тя заразглежда книгите, а Клоуи се разходи из помещението. Докосваше някои вещи и се усмихваше. Ето го леглото от детството й, същото, на което майка й беше спала като малка. Хладилният шкаф, в който съхраняваха готовите пайове. Шкафът за буркани със сладко. Тези мебели не бяха предназначени само да събуждат спомените й. Те бяха чакали толкова време, за да бъдат използвани. Мебелите бяха по-търпеливи от книгите. Чакаха да заемат мястото си в живота й, вместо да се появяват ненадейно и да искат да им се обърне внимание.

За около половин час Джоузи натрупа на пода цяла купчина романчета.

— Ще ти ги върна веднага щом ги прочета — провикна се.

Клоуи заобиколи няколко стола с облегалки и домашнотъкани килими, навити на руло и изправени, за да не заемат място.

— Не бързай. След време сами ще се върнат при мен. — Намери празен кашон и двете го натъпкаха с книги. — Какво ще правиш тази събота и неделя?

Джоузи сви рамене:

— В събота ще закарам мама да пие чай с приятелките си. Нямам други ангажименти.

— Искаш ли да излезем заедно? Мисля, че ще полудея, ако и този уикенд се затворя в апартамента.

— Не знам… Може би — промърмори Джоузи. Затвори кашона и го вдигна. — Какво реши да вземеш?

Клоуи се обърна и се огледа:

— Нищо.

— Наистина ли?

— Наистина. — Тя дълбоко си пое дъх и взе решение още преди да го осъзнае. Тези вещи и мебели й бяха необходими. Може би чрез тях щеше да възвърне идентичността си. Само че й липсваше жилище, в което да ги подреди. Това не беше щастливият край, който бе очаквала, четейки стотиците книги. Бяха я подвели. Но какво можеше да очаква от хартия, конци и лепило? Грешката й бе, че им се беше доверила. — Искам да се изнеса от жилището на Джейк.

Късно вечерта Джоузи най-сетне успя да вземе кашона с книги от багажника на кадилака и тайно да го внесе в стаята си. Пътьом се отби в кухнята да вземе сандвича, който беше скрила в едно чекмедже на хладилника. Този път щеше да го даде на Дела Лий. Вече знаеше, че тя се храни нощем, когато всички спят. И вероятно се къпеше тогава. Може би дори си переше дрехите. От известно време Хелена се оплакваше, че през нощта нещо се движи из къщата и че някой не затяга докрай крановете в банята и не затваря добре вратата на хладилника.

Джоузи се заизкачва по стълбището, предчувствайки, че ще види как прислужницата наднича от стаята си. И не се излъга.

— Всичко е наред, Хелена. Лягай си — каза й и чу как вратата тихо се затвори.

Влезе в стаята си, приближи се до дрешника, отвори вратата и заяви:

— Разбрах защо Адам се държи странно.

Дела Лий не отмести поглед от тетрадката, която прелистваше.

— Защо? — подхвърли.

— Клоуи му е казала, че съм влюбена в него — отчаяно промърмори Джоузи и седна на пода до кашончето с книгите.

Думите й най-сетне предизвикаха интереса на неканената й гостенка, която вдигна глава:

— А тя откъде знае?

— Аз й казах. — Още се питаше защо го е направила. Адам беше голямата й тайна, по-голяма дори от склада със сладкиши, въпреки това я беше споделила с Клоуи. Проклятие, какво й ставаше?

Дела Лий забели очи:

— А обвиняваше мен!

— С основание. Ако не беше ти, това нямаше да се случи.

— Благодаря за комплимента. — Дела посочи кашончето. — Какво има вътре? Мили боже, нали не си ходила пак в къщата ми?

— Не съм. Клоуи ми зае няколко книги. — Тя извади сандвича от кашона и го сложи пред дрешника. — Вземи. С пържени яйца е.

— Благодаря, но не съм гладна. Ти го изяж. Какви са тези книги?

— Любовни романчета. — Джоузи разопакова сандвича.

Дела Лий разпери ръце, сякаш искаше да заеме цялото място в дрешника:

— Да не си посмяла да ги сложиш тук!

Джоузи отхапа от сандвича и любопитно изгледа натрапницата:

— Забраняваш ми, така ли? Тук са всичките ми книги.

— Още ли не загряваш какво става? Разбираш, че пощальонът знае за любовта ти към него, и какво правиш? Влачиш сладникави романчета, за да ги четеш в дрешника си.

— Очевидно не мога да ги чета там, защото си се самонастанила.

Дела Лий вбесено изпъшка:

— Адам знае за чувствата ти. Защо не действаш? Покани го на среща. Направи нещо.

— Говориш като Клоуи. Адам не иска да го канят на срещи. Щом е разбрал, че го харесвам, веднага се отдръпна. Много надалеч. Сигурно се пита какво е направил, за да ме насърчи, и как би могъл да предотврати случилото се. Нямам намерение да причинявам и на двама ни по-голямо неудобство от онова, което вече изпитваме. Не след дълго тази история ще отшуми и нещата ще тръгнат постарому.

— Кога най-сетне ще ти писне дотолкова, че да промениш живота си?

Джоузи щракна с пръсти, все едно й беше хрумнала гениална идея:

— Сетих се! Първата ми работа ще е да те изхвърля. — На вратата се почука и тя подскочи. Уви сандвича, избърса устните си с опакото на дланта си и прошепна „Скрий се!“, докато се мъчеше да напъха кашончето в дрешника.

— Да ги нямаме такива! Не го искам тук!

— Дела Лий…

На вратата отново се почука.

— Един момент! — Тя се извърна и блъсна под леглото кашона с книгите, пъхна в плика остатъка от сандвича, хвърли и него под леглото. Бързо затвори дрешника, изправи се и каза: — Влез.

Хелена надникна в стаята. Носеше дълъг халат, косата й беше навита на хартийки, покрити с копринения шал, който Джоузи й беше подарила през лятото по случай рождения й ден. Застана на прага и боязливо се огледа.

— Олдси — прошепна и извади от джоба си някакво бурканче. — Донесла за тебе.

Джоузи отиде до вратата:

— Фъстъчено масло ли ми носиш?

Прислужницата разви капачето:

— Пръст!

— О! — Джоузи кимна, макар че нямаше представа за какво говори тя. — Ясно. Пръст.

— Виж. Виж аз какво прави. — Хелена поръси с пръст прага на стаята, после подаде бурканчето на младата жена. — Ти прави също пред онова врата. — Посочи дрешника.

— Искаш да поръся с пръст там ли?

— Да. Този земя от мой дом. Сестра изпратила. — Хелена посочи бурканчето. — Пъди лоши неща. Вече няма слизат в кухня.

— Аха, ясно.

Прислужницата явно разбираше, че се случва нещо нередно и че по някакъв начин е свързано с дрешника. Прекрасно!

Джоузи изпълни желанието й, за да я успокои. От време на време установяваше, че Хелена е зашила кръстчета в подгъвите на дрехите й, за да й носят късмет, освен това, за да прогони духовете, прислужницата винаги чукаше три пъти на рамката на вратата. Не говореше за родната си страна, но се придържаше към вярвания, насадени й от детинство.

Взе бурканчето от Джоузи и доволно закима:

— Хубаво сега. Олдси спи. Няма лоши неща.

— Благодаря, Хелена.

— Олдси добро момиче — промълви прислужницата и излезе.

Джоузи затвори вратата и тръгна към леглото си.

— В тая къща всички са смахнати! — провикна се Дела Лий от скривалището си.

— Не съм те вързала тук. Върви си, щом не ти харесва. — Джоузи коленичи и пропълзя под леглото, за да извади плика със сандвича.

— И да пропусна забавлението? За нищо на света!