Вкусът на мечтите

Четвърта главаЗахарни целувки

На другия ден, докато чакаше клиенти, Клоуи запълваше времето си с четене на списания. Отчаяно се нуждаеше от някакво развлечение — каквото и да било, стига да й помогне да забрави колко тих бе апартаментът през нощта, колко самотна и излишна се чувстваше самата тя. За жалост „Научи се да прощаваш“ я беше последвала на работното й място, перчеше се на щанда и от време на време я побутваше, за да й напомни за себе си. За щастие поне „Стара любов, нов път“ беше решила да остане вкъщи, въпреки че сутринта изпадна от кутията с мюсли и те се разхвърчаха навсякъде. Клоуи за пореден път блъсна от щанда „Научи се да прощаваш“ и в същия момент видя как някой прекоси фоайето и тръгна към закусвалнята.

— Пак сте вие! — възкликна; необяснимо защо се зарадва на повторната среща с тази жена.

Джоузи Чирини се обърна да види на кого говори Клоуи. Не видя никого и озадачено попита:

— Аз ли?

— Да, вие — засмя се Клоуи. — Още един печен сандвич за вкъщи ли?

Джоузи се приближи до щанда:

— Запомнили сте.

— Помня какво поръчва всеки клиент. Наследих тази способност от прадядо си. — Тя се обърна, сложи си ръкавици за еднократна употреба и се захвана да приготвя сандвича. — Наследих закусвалнята от него. Пък и много рядко клиентите искат печен сандвич с домати и сирене. Само една жена редовно го поръчваше, обаче отдавна не съм я виждала. — Чу как Джоузи възкликна „Така ли?“, сякаш това я беше заинтригувало. Сви рамене и добави: — Красива жена, малко попрезряла, малко грубовата. Русокоса, силно гримирана. Всеки път идваше от съдебната зала. Всеки път бе обвинена в нарушаване на обществения ред, само веднъж — в проституиране. — Клоуи млъкна и се обърна към клиентката. — Не злословя по неин адрес. Самата тя ми каза. Каза и на Ханк. — Посочи охранителя до бариерата пред главния вход. — Не се срамуваше. Смяташе го за съвсем естествено. Така живеят някои хора.

Щом хлябът стана златист и трите вида сирене се разтопиха и зацвърчаха върху грила, Клоуи отлепи с дървена лопатка сандвича и го уви в специална хартия. Джоузи й подаде точната сума.

Днес носеше дълго сиво палто, закопчано догоре, изпод яката му надничаше червен пуловер. Беше много красива, въпреки че хубостта й не се набиваше на очи. Гладката й бяла кожа контрастираше с тъмните й очи и коса, както черният мрамор контрастира със снега. Ефектът беше много драматичен, човек би си помислил, че при допир тя е студена като камък. Обаче от нея лъхаше приятен аромат на бонбони. „Не точно на бонбони — каза си Клоуи. — Тя ухае на Коледа.“ Сложи на тезгяха плика със сандвича и отбеляза:

— Адам имаше право. Наистина ухаете на мента.

— Адам е казал, че ухая на мента? — Гласът на Джоузи леко затрепери.

— Ами да. Снощи се видяхме и поговорихме.

— Това комплимент ли е или обида?

— Според мен е комплимент. — Клоуи едва сдържа усмивката си, като видя как жената се изчерви от смущение. Беше трогателно. Помежду им с Джейк нямаше онзи трепет, онзи тревожен въпрос: „Дали той ме харесва?“ От първия миг страстта им беше като снаряд. Така и не им остана време за „традиционно“ ухажване.

Взе парите, оставени от Джоузи, и маркира поръчката; в този момент вратите на асансьора в дъното на просторната ротонда се отвориха, във фоайето се изсипаха костюмирани мъже. Съдебното заседание беше приключило.

Клоуи вдигна поглед и веднага видя Джейк, сякаш се бе появил, привлечен от мислите й.

Не беше забелязал, че вратовръзката му е развързана. Преди миг някой му беше казал, че от куфарчето му се подават някакви документи. Явно се чувстваше неловко. И той като нея не знаеше как да се държи, което, колкото и да е странно, й подейства успокояващо.

Джейк тръгна към малката закусвалня. Косата му беше тъмна, но в сравнение с косата на Джоузи цветът й беше като на шоколадов кейк. Дори от разстояние Клоуи виждаше необикновените му зелени очи. Беше толкова страстен и емоционален. Дали и другата жена бе усетила стихийността му? Дали се беше взирал в съперницата й, както сега се взираше в нея? Дали онази е била неспособна да му устои? Внезапно й се прииска да изтича при него. Да зареже Джоузи, закусвалнята и всичко друго и да се хвърли в прегръдките на Джейк. Щяха да се целунат, водата в кафемашината щеше да заври и нещата отново щяха да са постарому. Животът й пак щеше да се превърне в поредица от ограничения, но какво от това? Не беше ли за предпочитане, отколкото да го изгуби напълно и завинаги?

Обаче се спря. Не биваше така. Не прощаваш само защото нямаш избор. Нямаше да е прошка, а акт на отчаяние. От първия миг отчаяно се влюби в Джейк. От първия миг.

Пък и как да му прости, след като отказваше дори да издаде с коя е спал?

— Извинете — промърмори на Джоузи и понечи да се шмугне в задната стаичка.

— Зле ли ви е?

Клоуи отново погледна към вратата. Джейк се приближаваше.

— Нищо ми няма, но искам да избегна срещата с един човек.

Джоузи се извърна:

— С Джейк Ярдли?

— Познавате ли го?

— Бегло. — Младата Чирини се обърна към щанда.

Клоуи не беше изненадана. През лятото Джейк почти всяка вечер присъстваше в местните телевизионни новини, защото бе прокурор по делото на Уейд Бийзли, обвинен в убийството на икономката си. В провинциалните градчета подобни сензационни дела напомнят увивно растение, чиито пипалца постепенно обхващат всички местни жители. Хората още спираха Джейк на улицата, интересуваха се какво е останало скрито от широката публика и дали Уейд Бийзли ще остане зад решетките до края на живота си.

— Той ми изневери — изтърси тя и осъзна, че за пръв път го изрича на глас.

— А! — промърмори Джоузи.

Клоуи изтича в складовото помещение. След като се отказа от следването заради заболяването на старците, които я бяха отгледали, тя продаде фермата, за да ги настани в клиника. Нямаше къде да живее, затова тайно се нанесе в задната стаичка и спа там в продължение на шест месеца. Всичките й пари отиваха за таксата в клиниката. Само Ханк я разкри, но не я издаде. Двамата старци починаха през няколко месеца. Седмици преди смъртта на прабаба си Клоуи се запозна с Джейк и се вкопчи за него. Беше изгубила почти всичко, а той й предлагаше толкова много. Чу го да я вика да излезе. После Джоузи подхвърли:

— Съмнявам се, че ще иска.

— Клоуи, ако не излезеш, ще дойда при теб! — провикна се той, без да обръща внимание на Джоузи.

Всеки миг щеше да се озове до нея. Тя се насили да запази самообладание. Джейк можеше да я накара да забрави, че постъпва отчаяно. Можеше да я накара да забрави всичко. И малкото помещение щеше да е тясно за онова, което се случваше при близостта им.

Температурата щеше да се повиши. Ледът щеше да се стопи, яйцата — да се изпържат в опаковките си. След като се случи няколко пъти, тя го помоли да не я доближава, когато е на работа, защото съсипваха продуктите.

Изминаха няколко секунди.

— Влизам! — провикна се той.

— Не! — отсече Джоузи. — Нямате работа там.

— Вие пък коя сте — попита той с „прокурорския“ си глас и сърцето на Клоуи се сви — младата Чирини не можеше да се мери с Джейк, когато влезеше в ролята на адвокат.

Само че за нейна изненада младата жена раздразнено изрече:

— Аз съм Джоузи Чирини, Джейк. Като бях шестгодишна, на коледното празненство на баба ти изядох и твоето парче торта, а ти се разциври.

— Джоузи! — възкликна той, сякаш едва сега паметта му се беше задействала. — Къде е майка ти? Какво търсиш тук?

— Помагам на една приятелка.

— Познавам всички приятелки на Кло.

— Може би само си въобразяваш. — Настъпи тишина, след няколко секунди Джоузи извика: — Той си отиде.

Клоуи излезе от склада. Чувстваше се като кръгла глупачка, упрекваше се, че е постъпила детински, а не като зряла жена.

— Благодаря — измънка.

— Дано не сгафих… — Джоузи махна към Джейк, който вече прекосяваше фоайето на път към изхода на съдебната палата. Ръкавът й се вдигна, тя погледна часовника си и възкликна: — Божичко! Закъснявам!

— Ще ви изпратя. — Клоуи й подаде сандвича и тръгна с нея. Излязоха от сградата, лъхна ги студен въздух. Паркът пред Съдебната палата гъмжеше от хора, занимаващи се с последните приготовления за фестивала, който започваше тази вечер. При издигането на големите палатки се получаваше въздушен вихър, под чийто напор сухите листа се разпръскваха по тревата. От небето надвисваха светлосиви искрящи облаци. — Чакайте! — извика тя. Позадъхваше се, защото Джоузи почти тичаше. — Ще бъдете ли на откриването на фестивала довечера?

Джоузи намръщено се загледа в парка и отсече:

— Не! А вие?

— Винаги ходя. Тоест винаги ходех с Джейк. Ще отида, ако ми правите компания.

Погледите им се срещнаха. Бяха почти еднакви на ръст, очите и на двете бяха тъмнокафяви.

— Сигурно имате приятели, които да ви придружат.

— Всички ще ме разпитват за Джейк. Нещо ми подсказва, че вие няма да повдигнете въпроса.

— Естествено, защото не ме засяга.

— Ето! Вие сте най-подходяща.

Джоузи се позасмя и поклати глава:

— От дете не съм ходила на фестивала. — Сведе поглед и озадачено се намръщи. Наведе се и вдигна книгата, която лежеше на стъпалото. — Май е ваша, нали?

Клоуи въздъхна:

— Да… Благодаря.

— Не я ли оставихте току-що на щанда?

— Да. Вижте, смятам да отида на празненството. Нищо не съм правила без Джейк, но ще отгърна нова страница от живота си. Това ще е началото.

Джоузи я изгледа:

— Мислите ли, че ще му простите?

— Още не знам какво ще направя. — Тя пристъпи до големия контейнер за смет и запрати вътре „Научи се да прощаваш“. — Вижте, ще бъда до сцената към осем часа. Елате, ако размислите.

— Изяж го веднага! — нареди Джоузи, отвори вратата на дрешника и сложи плика пред Дела Лий, която седеше на спалния чувал. Още носеше короната и огърлиците, но днес беше облякла няколко блузи върху тениската си и май беше обула още едни джинси. Джоузи не беше сигурна какво точно прави неканената й гостенка. Може би й беше скучно. А може би мислеше, че единственият начин да си вземе всички дрехи е, като ги навлече една върху друга.

Само дето вече и дума не обелваше, че ще си тръгне. И може би така беше по-добре предвид на онова, което я чакаше в дома й. Всъщност сякаш се чувстваше като у дома си в дрешника и не проявяваше желание поне да стане и да се поразтъпче. От друга страна, ако не беше натрапницата, самата Джоузи начаса щеше да пропълзи в тайното си убежище. Щеше да си хапне карамели и шоколадови бонбони с вишни, да почете любовен роман.

Тя свали дългото си сиво палто и късметлийския червен пуловер. Дали днес й беше помогнал? Не знаеше. Чувстваше се объркана. Животът й се променяше и макар че промените бяха незначителни, със сигурност я бяха изкарали от релси. Първо се появи Дела Лий. После се запозна с Клоуи. А пък Адам беше казал, че тя ухае на мента.

Беше усетил миризмата!

— Защо да бързам? — попита Дела Лий.

Джоузи пристъпи до кушетката, тапицирана в синьо, и сложи върху нея чантата, пуловера и палтото си.

— Прибрах сандвича в чантата си, за да не изстине, и майка ми май го подуши. — Тя се обърна и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— И какво от това?

— Не искам да го види. Върнах се по-късно от обичайното и тя се беше разтревожила. Отгоре на всичко сигурно подозира, че тайно внасям храна. Ще я поставя в неловко положение. Смятам, че и без това е имала достатъчно ядове с мен.

Всъщност непрекъснато тайно внасяше храна, само че досега никой не знаеше за прегрешението й. Пазаруваше с дебитната си карта, така майка й оставаше в неведение. И днес беше оставила в багажника на колата две-три пакетчета кокосови бонбони, шоколадови вафли и няколко симпатични бутилки с оранжада. Винаги изчакваше Маргарет да заспи и чак тогава занасяше покупките в стаята си. Хелена знаеше, че нощем Джоузи отива до колата си, но вероятно смяташе, че е нормално, затова след известно време, престана да й предлага да носи пликовете й. Само надничаше от стаята си, за да се увери, че е дъщерята на господарката, а не някой страшен среднощен крадец.

— Какво си направила, че да се срамува от теб? — подхвърли Дела Лий. — Както изглежда, май заради нея си се отказала да живееш нормално.

Джоузи поклати глава:

— Бях ужасно дете.

— И какво от това? — повтори Дела Лий.

— Длъжница съм й. Пък и нямам други родственици, освен нея.

Неканената й гостенка се засмя:

— Така си мислиш.

— За какво намекваш?

— За нищо. Пошегувах се. Чуй, миличка, свали майка си от пиедестала. Не е толкова безгрешна. И въобще не й пука за теб. Навремето ти допусна същата грешка с баща си.

— Откъде знаеш?

— Целият град го знае. Ти го обожаваше.

— Да, обичах баща си. Сега остава да ме посъветваш да посещавам психотерапевт.

Вместо това Дела Лий каза:

— Благодаря за сандвича, но вече хапнах. — Остави плика на пода пред дрешника и добави: — Ти го изяж.

Джоузи се втренчи в плика. Знаеше, че ако изяде сандвича, ще се почувства и по-добре, и по-зле. Позната дилема. Никога не бе изпитала нещо, което да й достави пълно удоволствие. Понякога се питаше дали такова нещо изобщо съществува.

Въздъхна и се приближи до дрешника. Седна на пода и разопакова сандвича:

— Днес си поговорих с Клоуи. Оказа се, че те помни — не ти знае името, но каза, че винаги си поръчвала такъв сандвич. И че винаги си излизала от съдебната зала по обвинения в нарушаване на обществения ред и проституция. — Отхапа от сандвича, без да погледне Дела Лий. След първата хапка винаги й беше по-лесно. Нямаше връщане назад — сега трябваше да довърши сандвича.

— Бас държа, че високите ти морални принципи са били засегнати — изкиска се натрапницата.

— Стига глупости. — Джоузи най-сетне я погледна. — Наистина ли си проституирала?

— Спях с разни мъже, за да накарам Джулиан да ревнува. Е, понякога го правех и за пари. Представа си нямаш колко лесно ти се удават разни неща, които не си мислила, че ще правиш, ако забравиш самоуважението си. — Дела Лий се усмихна и небрежно махна с ръка, като видя изражението на Джоузи. — Стига на тази тема. Казваш, че Клоуи ме помни. Много мило. Не бях сигурна, че ще се сети за мен.

— Покани ме да отидем заедно на фестивала довечера.

— Върхът! Знаех, че ще си допаднете.

Джоузи отново отхапа от сандвича и заяви:

— Не мога да отида.

— Че защо? Сложи си любимия пуловер. Оня, дето току-що свали. Много ти отива. Отиди и виж какво ще стане.

Джоузи остави сандвича и се ококори:

— Мислиш, че пуловерът ми отива, така ли?

— Естествено. Мисля и още нещо — че умираш да отидеш. — Тя се приведе, косата й се разпиля на раменете и от нея лъхна на застояла речна вода. — Иди на купона, а после ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Имам план за теб.

— Дела Лий, ти живееш в дрешника ми, изнудваш ме заради тайния ми склад, в момента си навлякла поне шестнайсет блузи, а твърдиш, че аз съм загазила. Измисли план за себе си.

Дела Лий поклати глава:

— Отдавна съм вдигнала ръце от себе си. Обаче за теб още има надежда.

Джоузи се приближи до сцената. Традиционният конкурс за най-привлекателен плешив мъж беше приключил, на сцената се настаняваха оркестрантите. Публиката се състоеше главно от младежи, които се разхождаха на групички, смееха се, отпиваха от бирата в пластмасови чаши и чакаха да започне концертът. Тя веднага забеляза Клоуи — под светлината на лампичките на сценичната рампа червеникавата й коса приличаше на канелен захарен памук. Стоеше до будката на ски курорта „Балд Слоуп“, където се раздаваха безплатни билети за лифта, компактдискове и скиорски шапки с емблемата на курорта.

Джоузи тръгна към нея. Знаеше, че никой не й обръща внимание. Може би защото по настояване на Дела Лий беше разпуснала косата си и беше използвала гримовете й.

Беше гримирана! Още не вярваше, че го е направила.

Като момиче експериментираше в стаята си с червилата и ружовете, които незабелязано вземаше от тоалетката на Маргарет, опитвайки се да стане красива като нея. Само че за пръв път се появяваше на обществено място гримирана. Майка й твърдеше, че с тази бяла кожа и тъмна коса ще изглежда вулгарно, ако носи грим. А Чирини не бяха вулгарни.

Затова бе решила да скрие от Маргарет, че ще отиде на празненството. Беше изчакала сънотворното да подейства и Маргарет да заспи дълбоко. Не че вършеше нещо нередно. Може би майка й нямаше да й забрани да отиде. Но със сигурност самата тя щеше да се чувства гузна, а Маргарет щеше да й чете конско.

Тъкмо днес не беше в настроение да слуша критиките на майка си.

Да му се не види, вече беше на двайсет и седем. Бе нелепо на тази възраст да се измъква тайно от дома си.

Нелепо, но факт.

Най-сетне си проби път до Клоуи, която толкова се зарадва, като я видя, че й заговори на „ти“:

— Джоузи! Вече си мислех, че няма да дойдеш. — Отстъпи крачка назад и я изгледа. — Божичко! Изглеждаш страхотно!

Тя смутено докосна страната си и промърмори:

— По принцип не се гримирам.

— И грешиш. Прическата, гримът… толкова ти отиват.

Джоузи се поколеба, прибра зад ушите си буйните си къдрици и внезапно се поуспокои.

— Какво ще правим сега? — попита.

— Да пием ли по бира?

— Бира. — Тя леко се усмихна. — Добре.

— Защо се усмихваш?

— Един човек много ще се забавлява, като му разкажа какво съм правила.

След като си взеха бира, Клоуи подхвърли:

— Искаш ли да си вземем нещо за хапване?

Джоузи не отговори, защото никога не би признала, че изпитва глад, но другата жена вече вървеше към павилионите, където се предлагаха топли храни, затова я последва. Лъхна я топлата ароматна пара от казаните, в които се пържеха понички. Ухаеше на ванилено тесто за кейк, което човек облизва от лъжицата.

Като малка никога не се доближаваше до павилионите за храна. По време на конкурса за плешивци винаги седеше с баща си на масата на съдиите, после шофьорът я закарваше вкъщи. Маргарет неизменно я посрещаше на вратата и започваше да я разпитва дали баща й я е представил на всички, целият град ли ги е видял заедно. Беше обсебена от мисълта, че Марко трябва да докаже колко се гордее с единственото си дете, въпреки че самата тя не можеше да го стори.

С Клоуи си взеха карамелизирани ябълки и фъстъчени сладки, приготвени от дребнички старици, числящи се към църковните групи, между които имаше непрекъснато съревнование. Постепенно тя се успокои. Никой не я гледаше. Хранеше се на обществено място, но не се притесняваше. Всъщност й беше хубаво. Не, чувстваше се прекрасно. Може би заради храната. Може би защото постъпваше като нормален човек.

Едва сега се осмели да се огледа и видя мнозина познати, но май никой не позна нея. С Клоуи беше тъкмо обратното. Хората непрекъснато я спираха да си поговорят. Сред тях бяха съученичката й Британи и Джун, с която в гимназията работели като почасови детегледачки, а някоя си Филипа я покани на гости заедно с приятелката й. Джоузи беше въодушевена — струваше й се, че й е даден ключ към тайна самоличност, към неограничена власт. Никой не подозираше, че е дъщерята на всесилния Марко Чирини. Сега беше само Джоузи, приятелката на Клоуи. Можеше да се тъпче и никой да не я погледне накриво, като че ли е извършила нещо срамно.

Купи си захарен памук и двете с Клоуи тръгнаха между будките, в които жителите на Балд Слоуп продаваха дървени купи за салата и бурканчета с туршия от динени кори, които бяха приготвяли цяло лято. От небето се заспускаха снежинки и като котенца се заумилкваха около краката на хората. Беше вълшебен свят, все едно излязъл от онези стъклени кълба, в които при разклащането им се разразява снежна буря.

Тъкмо щяха да тръгнат обратно към сцената, за да слушат оркестъра, но някой извика Клоуи и двете едновременно се обърнаха.

Джейк Ярдли стоеше под разноцветните лампички над пътеката, оформена от павилиончетата на занаятчиите. Минувачите го заобикаляха и любопитно го зяпаха. Имаше защо. Беше магнетичен, с умни и пронизващи зелени очи, типични за мъжете от тази фамилия. Мълвеше се, че погледне ли те един Ярдли, веднага разбира какво се върти в главата ти. Членовете на тази фамилия общуваха със семейство Чирини — и двете семейства бяха богати и притежаваха големи имоти в града. Джейк обаче беше с няколко години по-голям от Джоузи и бе посещавал училища с пансион, докато тя имаше частни учители, посещаващи дома й, ето защо като деца се познаваха много бегло. Ако случайно се засечаха на някое обществено място или по време на лятната почивка, Джоузи се удивляваше от очите му, от учтивите му маниери и от това как той винаги се подчиняваше на родителите си. Не беше общувала с деца на нейната възраст, затова смяташе, че е съвсем нормално да го удари, за да привлече вниманието му и да го накара да я погледне. Като по-малък Джейк се разплакваше. След като поотрасна, започна да я гледа с такова съжаление, че тя бързаше да избяга.

— Кло, моля те! — отчаяно извика той.

— Да му се не види! Мислех, че няма да дойде. И подозирам, че е прекалил с алкохола — прошепна Клоуи и задърпа след себе си Джоузи, като от време на време се обръщаше. — Слава богу, че поне Адам е с него.

Джоузи спря и се обърна, сякаш се подчиняваше на команда на хипнотизатор. Адам се опитваше да усмири приятеля си, беше застанал пред него и го побутваше назад. Джейк посочи към Клоуи и той извърна глава. Вкамени се и зяпна от изумление. Беше видял Джоузи. Тя се запита дали я е познал. И какво означаваше погледът му? Мъжете не я зяпаха така. Нито пък Адам. Представителите на силния пол измерваха с поглед жени като Дела Лий и Клоуи, а не като нея. Тя наведе глава, опитвайки се да се види през очите на Адам. Зърна само червения си пуловер, но иначе почти беше скрита от грамадното кълбо захарен памук, което държеше. Побърза да го скрие зад гърба си, само че беше прекалено късно. Той вече се беше обърнал и дърпаше Джейк след себе си.

— Откога е така? — подхвърли Клоуи.

Джоузи се извърна и видя, че новата й приятелка замислено я наблюдава.

— Моля?

— Откога си влюбена в Адам?

Тя измъкна иззад гърба си ръката, с която стискаше захарния памук, и промърмори:

— На челото ли ми е написано?

Клоуи се усмихна, но не отговори.

— От първия миг, в който го видях — прошепна Джоузи.

— Струва ми се, че той не знае.

— Разбира се, че не знае.

Клоуи я хвана под ръка:

— Да вървим.

Докато крачеха към сцената, Джоузи хвърли глупавия захарен памук. Това беше залъгалка за деца, възрастните не си купуваха захарен памук.

Двете си запробиваха път през множеството. За пръв път в живота си тя изпитваше нещо подобно — сякаш бе обвита от топла човешка вълна. Отначало се изплаши, че ще я разделят с Клоуи или че ще се задуши. Ала след малко почувства, че се движи като вода по течението.

Беше прекрасно!

Оркестърът гърмеше толкова силно, че земята под краката й вибрираше. Години наред вечер в леглото бе слушала музиката, изпълнявана на фестивала, но и през ум не й беше минавало, че някога ще се озове до сцената.

След около час внезапно престана да се движи с тълпата. Усети, че Адам е наблизо още преди той да проговори.

— Клоуи?

Тя леко извърна глава, промърмори „Адам!“ и отново се загледа към сцената.

— Заведох го вкъщи. — Той говореше високо, за да го чуят. — В моята къща. Беше се понапил. Не иска да те притиска, повярвай ми. Чувства се ужасно заради онази случка.

— Радвам се.

Адам любопитно изгледа Джоузи:

— Здравей.

— Здрасти, Адам. — Тя се обърна към сцената, но усещаше всяко негово движение. Сега той стоеше точно зад нея.

Цялата настръхна, сякаш я прониза електрически ток. Ако леко се наведеше назад, щеше да го докосне. Затвори очи и се запита какво ли ще е, ако Адам я прегърне през кръста. Изпита страстно желание, което обикновено свързваше с храната. Внезапно съжали, че е хвърлила захарния памук.

Почувства как той пристъпи по-близо до нея. Въобразяваше ли си, или Адам се беше привел да помирише косата й?

Отвори очи.

Той наистина вдъхваше аромата й.

„Боже мили!“ — помисли си. Животът й бе станал толкова необикновен, откакто Дела Лий се появи в дрешника й. Наистина ли всичко това се случваше с нея, или беше плод на фантазията й? Ами ако полудяваше?

Страхът бе така реален, че тя рязко се извърна да провери дали той е зад нея.

И се блъсна в гърдите му.

Адам я хвана за раменете, за да й помогне да запази равновесие, и тя вдигна поглед към лицето му. Сините му очи сякаш бяха изсветлели от прекомерното взиране в слънцето. Пухкави снежинки бяха накацали върху чупливата му руса коса. Джоузи знаеше, че ако косата му се намокри, веднага се накъдря — години наред го беше наблюдавала как под дъжда се приближава до верандата й. Струваше й се, че му харесва, когато вали, а тук, под падащия сняг, той беше в стихията си.

Джоузи веднага му обърна гръб и ръцете му се плъзнаха от раменете й. Тя се наведе и прошепна на Клоуи:

— Тръгвам си.

Новата й приятелка озадачено я изгледа, извърна очи към Адам, после отново към нея:

— Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. Време е да тръгвам.

— Добре. Адам, ще я изпратиш ли до колата й?

— Не! — отчаяно възкликна Джоузи, после се насили да се усмихна. Двамата я гледаха, сякаш беше обезумяла. — Не е необходимо. Честна дума. И сама ще стигна. До колата. Благодаря. До скоро.

„Тъпачка, тъпачка, тъпачка!“ — повтаряше си, докато се отдалечаваше.

Адам и Клоуи се взираха след нея до мига, в който тя се изгуби сред човешкия мравуняк.

— Знаеш какво се случи, нали? — подхвърли тя.

Адам поклати глава:

— Нищо. Джоузи е малко особена.

— Влюбена е в теб.

Той се облещи:

— Моля?

— Джоузи Чирини е влюбена в теб — извика Клоуи, все едно първия път музиката беше заглушила гласа й. Много добре знаеше, че я е чул. Само че не й вярваше.

— Глупости!

— Тя ми призна. Каза, че се е влюбила в теб от първия миг, в който те е видяла. Поне веднъж приеми истината, Адам. Планината не е убила либидото ти. Не пропускай тази възможност. Защо мъжете винаги оплескват нещата? — Клоуи му обърна гръб и се отдалечи.

Той я проследи с поглед, без да помръдне. Беше поразен.

Открай време му допадаше уханието, което се излъчваше от Джоузи. Спомни си как тази вечер беше разпуснала къдравата си черна коса и колко й отиваше прилепналият червен пуловер, с който я беше виждал безброй пъти, защото червеният цвят драматично контрастираше с бялото й лице. И не беше единственият мъж, който днес я беше забелязал.

Беше готов да се обзаложи, че се е гримирала.

Заради него ли?

Ненадейно се почувства несигурен — усещане, което го измъчваше винаги, когато трябваше да рискува.

Проклятие!

Кракът го болеше.

Време беше да си върви у дома.

На другата сутрин Адам стана от сън и отиде в кухнята на малката си къща досами сградата на гимназията. Няколко месеца беше търсил жилище с подходящия изглед. Искаше да вижда през прозорците планината Балд Слоуп, сякаш бе длъжен да я държи под око.

Брат му Брет, който бе доволен, че Адам поне е престанал да рискува живота си, му телефонираше всяка седмица и казваше едно и също:

— Защо Балд Слоуп? Вратата на семейния дом винаги е отворена за теб. Напусни това забутано градче и се прибери вкъщи.

Още беше замаян от съня, но побърза да си приготви силно горчиво кафе, подходящо за утрини като тази, когато в крака му сякаш бяха забили нажежен ръжен. Беше израснал сред суровата природа на Сиера Невада. Като гимназист беше участвал в състезания по спускане със ски. Обичаше студа и обожаваше снега, но сега си плащаше, задето предишната вечер се беше изкушил да остане по-дълго под падащите пухкави снежинки. Поредното удоволствие, което планината му беше отнела. Всеки ден се събуждаше с мисълта как му е отнела самоуважението, а болката в крака непрестанно му напомняше какво получаваш, когато предизвикваш съдбата към разплата. Така или иначе времето на рисковете беше отминало. Заживял беше в подножието на планината, която го беше сломила. Сега беше в безопасност. Докато живееше тук, щеше да е далеч от изкушенията, от скоковете от високи скали, от плуването в бурни океани.

Знаеше, че не може да поднови адвокатската си практика. Брат му, който беше с десет години по-голям от него, беше основал юридическата фирма и само чакаше Адам да се дипломира. Само че той ненавиждаше професията си. За него правото бе само начин за изкарване на средствата, необходими за приключенията му по време на отпуската.

След злополуката не знаеше какво да прави, затова остана на същото място. Нищо лошо нямаше да му се случи, ако мируваше, нали така?

Сепна се, като чу по стълбището тежките стъпки на Джейк. Трудно му беше да свикне да живее със съквартирант. Обаче Джейк му допадаше въпреки професията му. Трудно бе да не го харесваш, въпреки че отначало Адам упорито се противопоставяше на симпатията към него. След злополуката не искаше да има приятели, единственото му желание беше да остане сам. Само че скоро установи, че заради Джейк и Клоуи си струва да се погребеш в забутаното планинско градче.

Обърна се да го погледне и отбеляза:

— Изглеждаш кошмарно.

— Слава богу, мислех, че откачам и съм си въобразил случилото се снощи. Я кажи, много ли се изложих?

— Не помниш ли рокерите и как им направи стриптийз в бара? Ами игуаната? Стегни се, братле. Кажи, че помниш игуаната!

— Ха-ха, много смешно! Голям шегаджия си. Помня, че я видях. Вървях след нея. Тя бягаше ли?

— Отдалечаваше се.

— С кого беше?

Адам се обърна да вземе от аптечката шишенце с тиленол.

— С жена на име Джоузи Чирини.

— А, да. Никога не е споменавала, че се познават.

Адам, все още с гръб към приятеля си, зачака той да каже още нещо за Джоузи, ала онзи само попита:

— Нали не разговарях с Клоуи? Не изтърсих някоя глупост?

— Не. — Адам изгълта три таблетки и се обърна.

— Искам да й се извиня.

— Снощи се върнах и й обясних всичко.

— Благодаря, приятел.

Адам се облегна на кухненския плот:

— Ще ти задам един въпрос.

— Дано не е труден. — Джейк пристъпи до кафеварката и си наля една чаша. — Главата ми ще се пръсне.

— Защо й каза? Случи се преди три месеца. Тя дори не подозираше.

— Говориш като баща ми. — Джейк отпи от кафето и се намръщи. Остави чашата, прокара длани по наболата си брада. — Казах й именно защото не подозираше — промърмори най-накрая. — Имаше ми доверие, а пък аз я измамих. И се преструвах, че нищо не се е случило. Сякаш се бях измъкнал сух от водата. Но една сутрин тя вдигна към мен доверчивите си очи и ми прошепна, че не може да си представи живота с друг мъж. Не заслужавам момиче като Клоуи.

Адам скръсти ръце на гърдите си:

— Да видим дали съм те разбрал правилно. Признал си, за да се накажеш. Все едно не е имало друг начин, освен да й причиниш болка.

— Не твърдя, че постъпих правилно. Обичам Клоуи. Невероятно е, че й изневерих. Ще ми се да имаше начин да залича стореното. Ще ми се никога да не се беше случвало.

Адам поклати глава. Ако зависеше от него, нямаше да каже на брат си за злополуката. Обаче известно време животът му беше висял на косъм, затова от болницата се бяха свързали с Брет, най-близкия му родственик. Сега му беше съдено да не забрави кошмара. Понякога не бива да споделяш болката. Понякога е по-добре да я понасяш в самота.

— Голям глупак си, да знаеш.

— Знам.

В понеделник пощенските пратки винаги бяха повече. Ето защо Адам стигна със закъснение до квартала на семейство Чирини. Досега не беше обръщал внимание, че вижда Джоузи почти всеки ден, че тя сякаш винаги усеща приближаването му. Тръгна по алеята към красивата викторианска постройка и за пореден път си каза, че тя изпъква сред другите къщи като голям син палец. Завесите не помръдваха. Какво ли правеше по цял ден Джоузи между тези стени?

Докато се изкачваше по стъпалата, входната врата се отвори и Джоузи застана на прага като привидение с черна рокля. Днес не беше с червения пуловер, което донякъде го успокои. Ала когато я наближи, усети аромата на мента, излъчващ се от нея. Да му се не види, ухаеше вълшебно! Видеше ли я, неизменно се усмихваше и си спомняше неща, за които не беше мислил от години — отдавна отминали Коледи, за това как пиеше горещ шоколад със семейството си и холандски джин в бара на планинския хотел. Той стигна до най-горното стъпало и спря.

— Здравей, Адам.

— Здрасти — колебливо изрече той и й подаде пощата.

— Благодаря.

— За нищо. — Той се запита дали е направил нещо, с което да я подведе. Ами да, дори усмивката би могла да се изтълкува погрешно. Усмивката му помръкна. Почувства се неловко, затова безмълвно се извърна и се отдалечи.

Джоузи се изненада от реакцията му. Погледа го, докато той прекоси улицата, после влезе обратно в къщата.

Адам влезе в двора на семейство Фъргюсън и мислено се упрекна за поведението си. Нямаше намерение да я наскърби. От друга страна, не желаеше онова, което искаше тя… каквото и да беше. Всъщност какво искаше Джоузи?

Госпожа Фъргюсън, дебелана на около шейсет, подрязваше с ножичка за маникюр тревата от двете страни на алеята за коли. Носеше дебела вълнена жилетка, закопчана догоре, и розови ръкавици с отрязани пръсти. Беше заядлива жена. Съпругът й бягаше от нея и прекарваше дните си в така наречения си клуб, който всъщност беше магазин за цигарени изделия в центъра на града. Едва след година Адам се научи да угажда на дребнавите й изисквания — да прикрепва брошурите и каталозите с ластик, писмата да са отделно. И да не оставя в пощенската кутия двете купчинки една върху друга, а редом.

— Здравейте, госпожо Фъргюсън — провикна се той, отвори кутията и се захвана да подреди пощата.

— Радвам се да те видя, Адам — подхвърли тя. — Повтаря се всеки ден.

Той спря и посегна да извади от чантата си пощата за съседните къщи.

— Прощавайте, за какво говорите? — попита разсеяно.

— За Джоузи. Всеки ден те дебне от прозореца.

Адам вдигна очи.

— Свястно момиче е. — Госпожа Фъргюсън изпъшка и бавно се изправи. — Жалко, че никой не го забелязва.

— За какво намеквате?

— Ти не си тукашен. Не знаеш каква беше Джоузи като малка.

— И каква по-точно?

— Най-проклетото, най-невъзпитаното и най-нещастното дете, което съм виждала. Щом не й угодяха за нещо, изпадаше в истерия и така крещеше, че я чувах, без да изляза от къщи. Подозирам, че тогава изпочупи всички сервизи и статуетки на майка си. Да не говорим колко често я прихващаше на обществени места. Няма магазин в града, чийто собственик да не помни капризите и кражбите й. Тя крадеше сладкиши. Подчиняваше се само на баща си, обаче той почти не се свърташе у дома и всичко се струпваше на бедната Маргарет. Затова тя не пусна Джоузи на училище, а й взе частни учители да й преподават у дома.

— Не може да бъде! Джоузи? — невярващо попита Адам.

— Имаш право да се учудваш. Ако не я бях виждала толкова много пъти, и аз нямаше да повярвам. Тя порасна и стана мило и възпитано момиче. Обаче изглежда тъжна, не мислиш ли? Напомня ми за Рапунцел. Онази… от приказката. Джоузи излиза от къщи само да закара майка си я в клуба, я на лекар или на фризьор, или да изпълни поръчките й.

„Не е вярно — помисли си Адам. — Излиза и по други поводи.“

Обърна се и отново разгледа къщата й; не искаше да проявява любопитство, но нещо отвътре го глождеше.

Знаеше, че Рапунцел тайно излиза от замъка.