Вкусът на мечтите

Трета главаТвърди бонбони

На следващата сутрин в другия край на града Клоуи Финли се взираше във вратата на жилището си.

Гаджето й Джейк беше от другата страна на вратата, в коридора.

Струваше й се, че сънува, че всичко това не се случва в действителност. Беше изхвърлила Джейк, след като й призна, че й е изневерил.

Зави й се свят, тя се обърна… и се спъна в някаква книга на пода.

Погледна я и въздъхна. Нещо й подсказваше, че това ще се случи. Независимо дали й харесваше или не, книгите неизменно се появяваха, когато й бяха необходими. След запознанството си с Джейк тя четеше много по-малко. През последните пет години, откакто двамата заживяха заедно, книгите все по-рядко я навестяваха, а появяха ли се, тя се преструваше, че не ги забелязва. В крайна сметка как да обясниш подобно явление? Боеше се, че Джейк ще я помисли за ненормална.

Много добре си спомняше първия път, когато това й се случи. Нямаше братя и сестри, за нея се грижеха прабаба й и прадядо й, които живееха във ферма далеч от града. Тя често скучаеше. Още по-лошо ставаше, когато нямаше какво да чете. Един ден, когато бе на дванайсет и й идваше да ревне от тъга и чувство за безпомощност, отиде да се разходи до поточето край горичката, бележеща границата на имота, и ненадейно зърна книга, подпряна на една върба.

Приближи се и я взе. Беше нова и гръбчето изпука, когато я отвори. Оказа се, че е наръчник за фокуси — забавни трикове, които тя можеше да прави с картите, които прабаба й изваждаше от чекмеджето на кухненската маса веднъж седмично, когато играеше канаста.

Клоуи извика:

— Кой е? Има ли някой тук?

Никой не й отговори. Тя реши, че собственикът на книгата няма да й се разсърди, ако я прелисти, седна под върбата край поточето и жадно зачете, докато се смрачи и старицата й извика да се прибере вкъщи. Искаше й се да вземе книгата, но знаеше, че не бива. Човекът, на когото принадлежеше, щеше да я търси. Тя неохотно я остави до дървото и изтича у дома, стараейки се да запомни прочетеното.

След вечеря извади от чекмеджето тестето карти и отиде в стаята си, за да изпробва някои фокуси. Обаче удари на камък — триковете не се получаваха, ако не гледаше илюстрациите в наръчника. Въздъхна и събра картите, разпилени на пода. Изправи се и в този момент видя на нощното си шкафче книгата, която беше оставила край поточето.

Известно време след това си мислеше, че двамата старци й правят изненади. Намираше книги върху леглото си, в дрешника, в любимите си скришни местенца. При това бяха все каквито й трябваха. Наръчници за игри или приключенски романи, когато й беше скучно. Книги за промените, настъпващи в нея, когато поотрасна. Едва след като една вечер старците я попитаха откъде има пари за книги, Клоуи разбра, че не са тайните дарители.

На следващия ден откри под възглавницата си наръчник с практически указания за складиране. Тъкмо това й беше необходимо — вече знаеше как да крие книгите.

От този ден нататък тя започна да приема случващото се за нормално. Книгите я харесваха. Искаха да се грижат за нея.

Бавно се наведе и взе книгата, в която се спъна преди малко. Беше озаглавена „Научи се да прощаваш“.

Дълго се взира в нея, усещайки как в гърдите й кипи някакво чувство. Едва след секунди осъзна, че изпитва гняв. Книгите ги биваше за прогонване на скуката и за научаване на някой и друг фокус с карти, но какво представляваха всъщност? Само хартия, конци и лепило. Пораждаха емоции, затова хората се чувстваха свързани с тях. Но самите те не притежаваха емоции. Не знаеха що е предателство. Не знаеха що е болка.

Да им се не види, какво разбираха от прошка?

Клоуи отиде в кухнята, пъхна книгата в хладилника, затвори вратата, плъзна се с гръб по нея и седна на пода. Тази сутрин Джейк я събуди с целувки по корема и по-надолу. Като си спомни за ласките му, отново го пожела, въпреки че му беше сърдита, направо вбесена. Само че никога не можеше да устои на привличането към него; страхуваше се от силата на чувствата си, от това, че той никога не затваряше очи, докато се любеха. Привличаше я както вятърът привлича сухите листа, сякаш тя не можеше да се контролира. Никога досега не бе обичала така, не беше чувствала такава страст. Мислеше си, че дори само да го целува, ще накара чешмяната вода да заври. Смяташе, че и Джейк е обсебен от нея. В деня на запознанството им (беше първият му ден като стажант в съда) той забрави накъде е тръгнал и остана в кафенето, зазяпан в нея, докато прокурорът дойде да го търси.

Докато се любеха сутринта, тя срещна погледа му, отново усети познатото чувство и тялото й сякаш изпадна в паника. Струваше й се, че е прекалено, че няма да издържи, същевременно не си представяше живота без него.

— Предпочитам да умра, отколкото някога да бъда с друг — прошепна и се пресегна да помилва страната му. Погледът му я разпали, страстта му я изпепели.

„Предпочитам да умра“ беше игра, която си бяха измислили — от онези глупави шегички, споделяни от брачни двойки или любовници. Ако бяха в ресторант, единият казваше: „Предпочитам да умра, отколкото пак да се натъпча така.“ А другият отвръщаше: „Предпочитам да умра, но да не допусна смъртта ти.“ Подобни реплики си разменяха и в парка, но в леглото винаги бяха сериозни: „Предпочитам да умра, отколкото да те напусна.“

Джейк внезапно затвори очи — никога не го беше правил, докато се любеха.

Престана да я милва и се просна до нея.

После й призна за изневярата.

Твърдеше, че е единствената жена, на която държи: „Обичам само теб, Клоуи.“

Добави, че е допуснал грешка, че не е искал да стане така.

Случило се само веднъж, преди три месеца. В прокуратурата празнували спечелването на делото срещу Бийзли. Всички били посветили много труд и време на това дело, били под голям стрес, трябвало да дадат воля на чувствата… и докато се усети какво става, той изчукал една жена.

Повтори, че обича Клоуи, не другата.

Помоли я да му прости, обеща да направи всичко, за да изкупи вината си. Всичко, но не и да й каже името на жената, с която беше спал.

Клоуи остана на пода пред хладилника, взирайки се в една точка, докато телефонът иззвъня. Автоматичният секретар се включи и тя чу гласа на Ханк, един от охранителите в Съдебната палата, който се обаждаше да провери защо тя закъснява за работа.

Изправи се, облече се и тръгна към външната врата. Книгата стоеше на масичката встрани. Клоуи я изгледа на кръв и излезе.

Седна зад волана и я видя на съседната седалка.

Беше до касовия апарат, когато мина през охранителната бариера и влезе в закусвалнята.

Този следобед в града цареше необичайно оживление. Джоузи беше забравила, че е започнала подготовката за традиционния тридневен фестивал „Балд Слоуп е красив“, с който всяка година се отбелязваше началото на туристическия сезон. Винаги имаше музика на живо и много бира, с цел да се привлекат повече студенти и колежани. Фестивалът бе започнал да се провежда по идея на Марко. Като малка Джоузи не пропускаше събитието, защото придружаваше баща си, но от близо двайсет години не беше присъствала на празненствата. След смъртта на Марко градската управа редовно канеше съпругата му и дъщеря му за почетни гостенки на фестивала, но Маргарет винаги отказваше и след време престанаха да я канят. Пък и двете с дъщеря й не можеха да заменят харизматичния Марко, който навремето бе властелин на планината.

Заради суматохата около празника Джоузи едва се добра до Съдебната палата и сума време не можа да паркира. Най-сетне намери място, достатъчно голямо за златистия кадилак, но когато влезе в сградата, на два пъти активира детекторите за метални предмети. Накрая охраната я пропусна, тя прекоси просторното фоайе, облицовано с розов мрамор, където миришеше на смазка, използвана за старите асансьори, и тръгна към закусвалнята, за която говореше Дела Лий. Отдалеч малкото помещение приличаше на будка за печатни издания — полиците бяха отрупани със списания, вестници и джобни книжлета, — но като се приближи, тя забеляза щанд за сандвичи и две масички.

Отначало й се стори, че продавачката я няма.

Огледа се и си погледна часовника — вече закъсняваше.

Внезапно някаква жена се провикна от помещението зад щанда:

— Махай се, чуваш ли? Не си ми притрябвала.

— Моля? — сепна се Джоузи.

Млада жена с най-разкошната коса, която Джоузи беше виждала, надникна от стаичката.

— Извинете — промърмори и застана зад щанда. — Не знаех, че имам клиенти. Какво ще обичате?

Лицето й беше пламнало, кафявите й очи блестяха. Великолепната й червеникава коса бе като водопад от къдрици, стигащи почти до кръста. Беше като нарисувана — крехко същество, впримчено в миг, от който не може да избяга.

— Добре ли сте? — машинално попита Джоузи.

Непознатата престорено се усмихна:

— Да, благодаря. Какво ще обичате?

— Печен сандвич с домати и сирене за вкъщи, ако обичате.

— Веднага. — Жената се обърна към скарата.

Джоузи седна до една от масичките и отново си погледна часовника. Беше избягала от среща на дамите от клуба на майка си. Смяташе, че разполага с двайсет минути да се върне в къщата на госпожа Херцог, преди срещата да приключи. Не членуваше в клуба и винаги чакаше Маргарет заедно с медицинските сестри и платените компаньонки, придружаващи някои по-възрастни дами. Те не й обърнаха внимание, когато излезе. Единственият, който май я забеляза, бе Роули Пелам — възрастният собственик на местната фирма за таксита. Някакъв загадъчен семеен завет забраняваше на членовете на фамилия Пелам да нарушават обещанията си. Щом някой Пелам дадеше дума, никога не я престъпваше. Ако Роули обещаеше да вземе някого примерно в десет, винаги беше налице в уречения час. Анабел Дрейк му плащаше да я закара с такси на сбирките на дамския клуб и Роули неизменно чакаше отвън, и се взираше в къщата, като че ли присъствието на куп жени там бе загадка, която той се опитваше да разреши. И днес се облягаше на таксито, вдигнал яката на палтото си, за да се защити от ледения вятър. Усмихна се, като видя Джоузи. Тя знаеше, че Роули няма да я издаде. Поради някаква причина той всячески се стараеше да избегне разговорите с майка й.

Джоузи си даваше сметка за риска, който поема. Само че все някой трябваше да се погрижи за Дела Лий. Изглежда, нищо не бе хапвала, откакто се появи преди три дни, и упорито настояваше за прословутия печен сандвич.

Пак си погледна часовника и внезапно усети нещо странно. Машинално притисна длан до корема си. Предположи, че я мъчи глад, предизвикан от уханието на топло сирене, поръсено с черен пипер, и на вкусен печен хляб. Щеше да връчи сандвича на неканената си гостенка, после да нападне тайното си скривалище и да се натъпче със сладки с овесени ядки, захаросана царевица и поне няколко пакетчета солени тиквени семки. За миг се отдаде на мечти за пиршеството.

Чу сигнала на детектора за метални предмети и се обърна.

В този миг разбра, че странното усещане под лъжичката й не е предизвикано от глад.

Причината беше Адам.

Той изпразни джобовете си и отново мина през бариерата. Още беше с униформата, обаче не носеше чанта. Беше навлякъл износено вълнено яке с качулка, косата му беше сресана назад и вързана с широка кърпа.

Прекоси фоайето, но не погледна Джоузи, а застана пред щанда:

— Клоуи?

Жената се извърна, видя кой е и отново се обърна към скарата, без да каже нито дума.

— Моля те, Кло, изслушай ме. Преди малко се прибрах от работа и го заварих на верандата си.

— Не ме интересува! — отсече жената, чието име беше Клоуи.

Адам се загледа в гърба й, в разкошната й червеникава коса:

— Той не искаше да те наскърби.

Клоуи отново се обърна и размаха дървената шпатула:

— Знаел си, така ли?

Той се поколеба. Явно бе, че е знаел.

Тя му обърна гръб:

— Върви си!

— Да му предам ли нещо?

— Не желая да разговарям с него, отказвам да водя диалози и чрез теб. — Тя го погледна през рамо. — Освен ако ми кажеш с коя е бил.

— Не знам — отвърна Адам. — Виж, той ме помоли да му взема нещата, защото подозира, че тъкмо сега не го искаш в дома си. Ще изчакам да се прибереш, става ли? Ще ти се обадя предварително. Засега Джейк ще остане при мен. Знаеш номера на телефона. — Изчака я да каже нещо, но след като не получи отговор, неохотно се обърна и тръгна към вратата на закусвалнята. Разсеяно погледна Джоузи и продължи да върви, но изведнъж спря. — Джоузи! — възкликна, сякаш едва сега я беше познал. — Каква изненада!

— Здравей, Адам — прошепна тя.

— Какво търсиш тук?

— Чакам да ми приготвят сандвич — измънка и побърза да добави: — Не е за мен. „Не е за мен? — скастри се мислено. — Ама че гениално!“

— Аха… Разбира се. — Той се втренчи в нея. Джоузи машинално вдигна ръка, за да провери дали по устните й не са полепнали трохи. — Наред ли е всичко?

— Често ми задаваш този въпрос.

— Така ли? Извинявай. Стори ми се тъжна.

Тя поклати глава:

— Грешиш.

Адам погледна червенокосата зад щанда, после отново се обърна към Джоузи:

— Е, до скоро.

— Довиждане — промълви тя и го изпрати с поглед.

— Ето ви сандвича. — Клоуи сложи на тезгяха бял хартиен плик.

Джоузи стана и отиде да плати, изчаквайки червенокосата да маркира покупката.

— С Адам се познавате, така ли? — подхвърли престорено небрежно.

— Моето гадже… моето бивше гадже… — Клоуи поклати глава, сякаш се ядоса, задето не може да обясни какъв й е Адам. Сърцето на Джоузи се сви. Двамата са били близки, били са любовници. — Моето бивше гадже му е пръв приятел — най-сетне изтърси червенокосата. — Дължите ми четири долара.

— Ей сега. — Джоузи се престори, че рови в портмонето си, докато събра смелост да попита: — Да разбирам ли, че с Адам не сте гаджета?

— Не, разбира се! — Жената явно се изненада от въпроса. — Откъде го познавате?

Джоузи най-сетне извади парите и ги остави на щанда, после отговори:

— Той е нашият пощальон.

Клоуи взе банкнотите и се втренчи в нея:

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде.

— Едва ли.

Внезапно червенокосата се усмихна:

— Сетих се! Вие сте Чирини, Джоузи Чирини. Виждала съм портрета ви във фоайето на хотела. Нарисувана сте заедно с баща си.

Джоузи отдавна не се беше сещала за този портрет. Майка й го беше поръчала на известен художник, после настоя да го окачат във фоайето, та да го виждат всички гости на хотела. На него Джоузи беше увековечена като малка дебелана, но пък й беше много приятно да седи в скута на баща си, докато ги рисуваха.

— Откровено казано, бях го забравила. Не знаех, че още е там.

— Знаете ли, сега се сетих — веднъж Адам спомена, че носи пощата на семейство Чирини.

— Така ли?

— Но не каза, че ви познава.

Джоузи пламна от срам и грабна плика със сандвича.

— Не ме познава — промърмори и понечи да си тръгне, но неволно бутна на пода някаква книга, която не беше забелязала на щанда. Вдигна я и прочете заглавието — „Научи се да прощаваш“. — Извинете. Ваша ли е?

— За жалост. — Клоуи взе книгата и тръгна към задната стаичка. Джоузи я чу да мърмори: — Казах ти, махай се!

— После дойде Адам! Направо не повярвах на очите си. Доколкото разбрах, той е пръв приятел на любовника на Клоуи, когото е приютил, след като тя го е изхвърлила от дома си.

Джоузи седеше на пода пред дрешника и разпалено разказваше за случилото се. На скута й стоеше хартиеният плик със сандвича, който отдавна беше изстинал, защото бе останал в багажника на колата, и докато успее да го вземе тайно от майка си.

Личеше си, че докато я е нямало, неканената й гостенка се е разнообразявала с нещата, донесени от къщата й. Сложила си беше корона, която й беше прекалено малка, и всички огърлици от кашончето, а над тениската беше навлякла джинсова риза, украсена с фалшиви диаманти. Беше се поувлякла с козметиката — устните й бяха яркорозови, всеки нокът на ръцете й беше лакиран в различен цвят.

— Кой е този Адам? — попита и задуха лака, за да изсъхне по-бързо.

— Нашият пощальон.

— Аха! — Дела Лий вдигна очи и победоносно се усмихна. — Заради него онзи ден хукна навън.

Джоузи се почувства така, сякаш я бяха спипали с уста, натъпкана с желирани бонбони.

Днес обаче натрапницата май нямаше намерение да я пече на бавен огън. Мислите й бяха обсебени от нещо друго.

— Открай време се притеснявам, че Клоуи е обсебена от Джейк — промърмори разсеяно. — Така и не остана време да опознае себе си. Ние с теб и Клоуи…

— Дела се просна по гръб върху спалния чувал, който Джоузи й беше дала. Протегна ръце пред очите си, за да се полюбува на маникюра си. — Ние трите не можем да задържим сърцата си, ако ще това да ни коства живота. А ти дори си позволила на един пощальон да отнесе твоето.

— Познаваш ли тези хора?

— Не лично. — Дела Лий отпусна ръце и се загледа в дрехите на Джоузи. — Обаче знам, че Клоуи е свястна. Тя е на… на двайсет и пет, така мисля. Помня, че бях на десет, когато ти дойде на бял свят, тя се роди след две години.

Джоузи изненадано я изгледа:

— Нима помниш кога съм родена?

— Разбира се. Обзалагам се, че повечето местни хора помнят рождения ти ден. Ти беше любимото единствено дете на Марко Чирини.

— Ясно. — Дела Лий така и не взе плика от закусвалнята, затова Джоузи гордо го сложи на пода пред себе си: — Разприказвахме се и забравихме сандвича.

Неканената гостенка извърна глава и погледна плика.

— Самообслужих се от твоя склад, докато те нямаше. — Повдигна спалния чувал и показа няколко опаковки от сладкиши. — Не вярвах, че ще изпълниш желанието ми. Сърдечно ти благодаря. Много си мила с мен тъкмо когато ми трябва помощ. Само че вече хапнах. Нали все ме караше да се храня? Ти изяж сандвича. Знам, че го искаш. Утре ще ми вземеш друг.

Джоузи се втренчи в плика. Ако се подчинеше, щеше да постъпи егоистично. Вярно, че се изкушаваше от сандвича, обаче го беше купила за Дела Лий и нямаше да е честно спрямо нея. Всъщност защо да не е честно?

— Сигурна ли си? — промърмори.

— Сто процента. — Дела Лий дяволито се усмихна. — Хайде, яж. И пак ми разкажи за срещата с Адам. Интересува ме всяка думичка. Ако знам повече, по-лесно ще ти помогна.

Джоузи въздъхна и бръкна в плика.

Щом вечерта чу позвъняването на външната врата, Клоуи изключи с дистанционното звука на телевизора, взе книгата, която се беше появила на канапето до нея, и я пъхна под възглавниците.

Щом стана, видя, че „Научи се да прощаваш“ отново е на дивана.

Отново я натика под възглавниците. Обикновено книгите, които не искаше да прочете, се предаваха след няколко опита. Тази обаче упорстваше.

— Я се дръж прилично! — скара й се тя.

Прекоси помещението, което служеше едновременно за трапезария и всекидневна. Кухнята в дъното беше отделена само с голям плот. Всичко блестеше от чистота, обстановката беше типична за жилище на мъж. Тъкмо по вкуса на Джейк. „Позволих му да ме обезличи — помисли си Клоуи. — Допуснах го.“

Дълбоко си пое въздух, преди да отвори вратата. Знаеше кой е. Адам й беше телефонирал преди малко, за да я предупреди за посещението си. Направи му знак да влезе и каза:

— Куфарите му са под леглото.

Той я изчака да затвори вратата, дръпна ципа на якето си и попита:

— Как си, Кло?

— Много добре. Да отидем в спалнята и да свършим тази работа.

— Нямаш представа колко жени са ми казвали същото.

Клоуи неволно се усмихна. Всичко у Адам му придаваше безгрижен вид — чувството му за хумор, лицето му, което винаги изглеждаше със слънчев загар, къдравата му руса коса. Приличаше на сърфист или на запален скиор. И наистина беше пробвал поне по веднъж всеки екстремен спорт. Допреди три години. След злополуката заяви, че е време да се усмири — край на рисковете, край на пътешествията.

Обаче Клоуи усещаше, че той не е щастлив.

Последва го, застана на вратата на спалнята и го загледа как извади куфарите и започна да ги пълни с дрехите на Джейк. „Де да можеше да опакова и миризмата му!“ — помисли си тя. Съжаляваше, че не може да я съхрани в здраво запушено шишенце. Беше просмукана в дюшека, в тапетите, във възглавниците на дивана, сякаш той беше див звяр, маркирал територията си. Това беше неговото пространство. Тези вещи му принадлежаха. Навремето, когато заживяха заедно, това й вдъхваше сигурност. Сега й приличаше на ехидна подигравка. Все едно Джейк казваше: „Виж какво притежавам. Не можеш без това. Не можеш без мен.“

— Джоузи Чирини разпитва за теб днес, след като ти си тръгна от закусвалнята — подхвърли тя, за да насочи разговора към безопасна тема. — Мислеше, че с теб сме гаджета. Май се зарадва, като разбра, че сме само познати.

Адам престана да прибира дрехите и озадачено я изгледа.

— Доколкото разбирам, това те изненадва — отбеляза тя.

— Джоузи е симпатична, а пък аз съм кварталният пощальон, това е.

— Наистина е симпатична. Не подозирах, че е толкова млада. Признай, че си забелязал нещо повече, отколкото писмата, които й носиш.

Той се позамисли и отговори:

— Тя ухае на мента.

— И на теб ти е направило впечатление! — възкликна Клоуи.

Адам обаче не каза нито дума повече. Помежду им се чувстваше напрежение, за разлика от друг път, когато си разменяха шеги и тя го поучаваше, че трябва да излиза с повече момичета. Той отиде в банята, а Клоуи скръсти ръце на гърдите си и се загледа в пода.

— Ще те загубя, нали? — промърмори, когато Адам се върна с тоалетните принадлежности на Джейк.

Харесваше го, но той първо се беше сприятелил с бившето й гадже. Двамата се бяха запознали във фитнес залата. Адам беше отскоро в градчето (изминали бяха само няколко месеца от злополуката, която бе претърпял в планината Балд Слоуп) и Джейк го беше поканил да пийнат по нещо заедно с Клоуи.

Всичко около нея първо бе принадлежало на Джейк. Апартаментът — стилно жилище в реновирана сграда в центъра на града, където в далечното минало се е помещавала противопожарната команда — му беше подарен от родителите му по случай завършването на правния факултет. Клоуи държеше в склад под наем мебелите, взети от фермерската къща, и десетките кашони с книги, които ненадейно се бяха появявали през изминалите години. Така и не попита може ли да пренесе в апартамента някои свои вещи. И досега не знаеше защо не го стори. Може би усещаше, че няма да се впишат в обстановката. А тя искаше да се впише в живота на Джейк, желаеше го толкова силно, че накрая се обезличи.

Адам пристъпи до нея и я хвана за раменете. Приведе се леко, за да я погледне в очите:

— Не губиш никого, най-малко мен. Джейк е имал забежка — само веднъж, и то преди три месеца. Постъпил е тъпо. Хората правят глупости… Не, не се отнася за теб. Не е било тъпо да го изгониш. Мисълта ми е, че…

Тя отново му се усмихна:

— Адам?

— Да?

— Не си убедителен.

Той явно изпита облекчение, че го е освободила от неприятното задължение да защитава приятеля си.

— Знам — промърмори и пусна раменете й. — Е, аз ще си вървя. — Върна се до леглото и затвори куфарите, после забеляза книгата на нощното шкафче и я взе. — Ти ли я четеш?

Клоуи погледна заглавието, очаквайки да е проклетата книга, която я преследваше през целия ден.

Само че не беше.

Тази се наричаше „Стара любов, нов път“.

— Браво, Кло. — Той държеше книгата в дланта си като на кантар, сякаш думите имаха тегло. — Хубаво е да четеш такива книги.

Тя съвсем се обърка. Надникна в дневната и видя „Научи се да прощаваш“ върху възглавниците на канапето.

Проклетницата беше повикала подкрепление.

— Тръгвам си. — Адам остави книгата и грабна куфарите, Клоуи го изпрати до външната врата. — Да предам ли нещо на Джейк? — попита той.

Тя му отвори вратата и подхвърли:

— Например, че изглеждам много щастлива?

— Кло…

— Не желая да му казваш каквото и да било. Лека нощ, Адам.

Тя заключи и се обърна. „Стара любов, нов път“ се беше настанила на дивана до „Научи се да прощанаш“, сякаш я чакаха, за да й четат конско. Върхът! Преследваха я наръчници за самопомощ!

Гневно изтича в банята, за да вземе душ. Книгите никога не се появяваха там. Като котките и те мразеха да се мокрят. Клоуи стоя под душа, докато водата стана ледена. Тъкмо реши, че е отмила от съзнанието си всички мисли за Джейк или поне достатъчно, за да заспи, отвори вратата на банята и видя книгите — стояха една върху друга на пода пред нея.

— Ако ви видя още веднъж тази вечер, ще ви пусна в тоалетната! — закана се тя, прекрачи ги и се приближи до нощното си шкафче да навие будилника.

След миг се обърна, но те бяха изчезнали.