Вкусът на мечтите

Единайсета главаЗахарни сърца

Сутринта на Деня на благодарността Маргарет се втурна в стаята на Джоузи.

— На двора ни има снежен човек! — възкликна, сякаш след този ужас очакваше нашествие на пълчища скакалци.

Дъщеря й седна в леглото — беше сънена, цялото тяло я болеше от снощното приключение в снега. Въпреки че беше позамаяна, машинално погледна към вратата на дрешника, за да се увери, че е затворена.

Маргарет се приближи до прозореца:

— Ела да видиш!

Джоузи стана от леглото и застана до майка си. Снежната покривка беше като неопетнено було на монахиня, само техният двор беше като разоран от стъпки, а близо до улицата се мъдреше нескопосан снежен човек, сякаш направен от шприцована сметана.

Около „шията“ му беше омотано синьото шалче на Адам.

Тя стисна устни, за да не прихне. Явно господин пощальонът я беше изчакал да се прибере, за да доразкраси творението си.

Маргарет я изгледа изпод око:

— Имаш ли нещо общо с това безобразие?

— Никога не съм правила снежен човек. Този явно е сътворен от умела ръка.

— Кой би ни причинил подобно нещо? Обади се на градинаря! — нареди Маргарет и преди да излезе, добави: — Кажи му да дойде веднага и да заглади нашия сняг.

Джоузи занемя. „Да заглади нашия сняг?“

Майка й пак тръгна към вратата, но внезапно спря, когато се чу звук, напомнящ чуруликане. Джоузи изтръпна и крадешком погледна чантата си.

— Какво е това? — Маргарет се озърна, сякаш очакваше да я нападнат зловещите птици на Хичкок. — Какъв е този звук?

— Ами… мобилният ми телефон звъни.

— Дала си номера? На кого?

— Казва се Клоуи Финли и сме приятелки — отвърна Джоузи, взе чантата и извади телефона. Даваше си сметка, че рано или късно майка й ще научи за Клоуи, но предпочиташе да е по-късно. Поне докато позабравеше, че е била зарязана от дъщеря си във фризьорския салон.

Маргарет пребледня:

— Финли, така ли? Кой ти каза за нея?

— Не те разбирам. Какво да ми кажат?

— Нищо. — Майка й хвана по-здраво бастуна си и излезе.

Джоузи натисна бутона на телефона:

— Ало?

— Честит празник! — изчурулика приятелката й. За пръв път, откакто двете се бяха запознали, гласът й издаваше радост. — Хвани се за нещо, за да не паднеш. Ще купувам къща! Къщата на Съмъртайм Роуд!

Джоузи смаяно прокара длан по челото си:

— Какво? Наистина ли? Как…

— Вчера се запознах със собствениците. Всъщност пренощувах у тях заради бурята. Дълга история. Така или иначе те са решили да намалят цената на къщата. И се съгласиха да я продадат на мен!

— Господи, страхотна новина!

— Имам да върша толкова много неща, а в главата ми е пълна каша.

— Ако ти трябват пари, аз съм насреща.

— Благодаря. Ще се справя и сама. Имам право на голям кредит, разполагам със спестявания и вече няма да плащам наем за онзи склад.

— Много се радвам, че си щастлива.

— Пак ще ти се обадя.

— Честито — добави Джоузи, но приятелката й вече беше прекъснала връзката.

— Какво е станало? — провикна се Дела Лий.

Джоузи се приближи до дрешника и отвори вратата:

— Клоуи си купува къща.

Натрапницата беше навлякла пуловера и ботушите, с които Джоузи бе излязла да прави снежен човек.

— Много мило, че предложи да й помогнеш — отбеляза снизходително.

— Харесвам я. — Джоузи взе една рокля. — И веднага свали пуловера и ботушите ми!

— Дръжте се една за друга, чу ли?

— Защо? За какво намекваш?

Дела Лий сви рамене:

— За нищо.

Джоузи въздъхна и се обърна. Пак този влудяващ отговор!

След два дни (беше събота) Клоуи отново се обади и предложи да разведе приятелката си из къщата на Съмъртайм Роуд. Уговориха се да се срещнат там следобед. Джоузи се зарадва, че поне за малко ще се махне от къщи. Майка й беше станала нетърпима.

Цялото й същество излъчваше толкова силно неодобрение, че около нея се образуваше статично електричество. В петък и събота сутринта Джоузи нарочно не бе излязла да поздрави Адам, когато им донесе пощата, затова тези два дни й се бяха сторили още по-безкрайни.

В петък тя се беше изтегнала на леглото си и четеше книга, но усети приближаването му. Стана и отиде до прозореца. Маргарет така се беше вбесила от снежния човек, че настоя градинарят да зареже празничната трапеза и веднага да дойде, за да го събори. Адам спря пред къщата, усмихна се и поклати глава, като видя, че творението му го няма. После тръгна по каменната пътека към къщата.

Вместо да го посрещне, Джоузи пак се излегна на кревата.

— Какво е станало? — обади се натрапницата, превзела дрешника й.

— Нищо. — Тя пъхна под главата си още една възглавница и взе любовното романче, което бе заела от Клоуи.

— Защо отиде до прозореца?

— Сметка ли ми държиш какво правя в собствената си стая?

— Сетих се. Твоят пощальон е дошъл. Няма ли да излезеш да се видите? Мислех, че онази вечер се налудувахте в снега. Криеш ли нещо от мен? Да не те е обидил с нещо? Само ми кажи и ще му дам да се разбере! Ще му сритам задника! — Дела Лий запрати навън една обувка.

Джоузи стана да я прибере обратно в дрешника. Стана й забавно и дори се трогна, че Дела иска да я защити.

— Не ме е обидил — промърмори.

— Тогава защо не искаш да го видиш?

— Не ми се иска да разбера кой Адам е пред вратата — онзи, който иска да запази статуквото, или другият, който ме повика да направим снежен човек.

Дела Лий неочаквано се усмихна. Въпреки неправилните й предни зъби, усмивката й беше очарователна.

— Ти го заинтригува дотолкова, че сам да дойде при теб. Отлична тактика.

Джоузи забели очи и отново се просна на леглото:

— Не съм прилагала никаква тактика.

— Не и умишлено. Но аз самата бих постъпила точно така. Май започвам да ти въздействам. Нищо чудно да съм се вселила в мозъка ти.

Едва ли бе чудно, че Джоузи се зарадва на повода поне за малко да се изплъзне от начумерената си майка и нахалната си „квартирантка“. Снегорините бяха разчистили пътищата и движението беше доста интензивно. Гостите на ски курорта и хора, тръгнали да пазаруват за празниците, се тълпяха в магазините в центъра. Празничният сезон официално бе открит и градчето приличаше на райско кътче от коледна картичка.

Всяка зима Балд Слоуп се превръщаше в сбъдната мечта на Марко Чирини.

Зелда и Джордж радушно посрещнаха двете приятелки. Личеше си, че искрено са обикнали Клоуи. А пък ако се съдеше по количеството книги, които притежаваха, тя беше намерила сродни души. Въодушевлението й беше заразително. Докато с Джоузи влизаха от стая в стая, тя обясняваше кои мебели от къщата на прародителите й ще подхождат на всяко помещение; само от време на време лицето й помръкваше, като си спомнеше, че дадена вещ или мебел принадлежи на Джейк. Джоузи разбра, че тя жадува да покаже къщата на него, не на нея. Надяваше се Адам да го е принудил да издаде името на онази жена. Онази вечер не беше повдигнал този въпрос, пък и тогава двамата бяха прекалено заети със снежния човек. Непременно трябваше да говори с него, и то скоро.

След като обиколиха цялата къща, отидоха в кухнята и завариха двамата старци да пият кафе. Зелда побърза да налее и на гостенките.

— Сега разбирам защо сте приятелки — заяви. Интелигентните й очи сякаш виждаха скритите неща и четяха мисли. — Двете дори си приличате.

Двете млади жени изненадано се спогледаха. Джоузи така беше свикнала майка й да се обижда, когато я сравняваха с нея, че се изненада, когато Клоуи се засмя и възкликна:

— Божичко, вярно е. Даже очите ни са с еднакъв цвят. Да не говорим за косите ни, тези буйни гриви.

Изведнъж нещо жегна Джоузи.

„Не! Невъзможно! Проклета да си, Дела Лий!“ — помисли си.

Клоуи разговаряше със старците и като стана дума за задния двор, тя възторжено възкликна:

— Джоузи, ела да ти го покажа!

Взеха чашите с кафе и излязоха на остъклената веранда. Задният двор беше достатъчно голям за плувен басейн, но Клоуи заяви, че семейство Крамдън години наред са поддържали чудесна градина и тя ще се опита да продължи традицията.

— Спомняш ли си баща си? — ни в клин, ни в ръкав изтърси Джоузи.

Приятелката й повдигна вежди, изненадана от внезапната смяна на темата.

— Всъщност никога не съм го виждала и не знам кой е. Името му не фигурира в моето свидетелство за раждане. Мама забременяла с мен, когато била на осемнайсет. Три дни след раждането ми заминала нанякъде и повече не се върнала. Мисля, споменах, че съм отгледана от прабаба и прадядо.

— Не си се опитвала да разбереш кой е баща ти?

— Не. Като малка си измислях приказки за него. В най-любимата ми той беше член на европейска кралска династия. Понякога си фантазирах, че е прочут рокпевец. Или че е от друга планета. Ала отдавна осъзнах, че ако разбера кой е, много ще се разочаровам. Предпочитам да мисля, че той горчиво съжалява, задето не ме познава, и че години наред тайно е бдял над мен. Че мама е избягала при него и двамата са щастливи заедно. — Клоуи внезапно се усмихна. — Прощавай, отново започнах да си фантазирам. Защо питаш?

— Сетих се за моя баща.

— Бил е велик човек.

Джоузи разсеяно кимна.

— Момичета! — Джордж надникна през отворената задна врата. — Има ли кандидатки за пай?

— Накара ме да попитам господин Ламар за друга жена, която баща ми е подкупил. Смяташ, че е майката на Клоуи, нали? — След като късно следобед се прибра у дома, Джоузи отиде право в стаята си и отвори вратата на дрешника. Леко се задъхваше, но не защото тичешком бе изкачила стъпалата; задушаваше я пристъп на паника, предизвикан от осъзнаването на първостепенната роля, която Дела Лий бе започнала да играе в живота й. — Смяташ, че Клоуи също му е дъщеря! Още първия ден от появата ти тук заговори за нея, знаеше името й. И непрекъснато ме пращаше за нейните сандвичи, макар че не ги докосваш.

— Ама и ти си един бавен реотан! Сума време не можа да загрееш. Какво, да не си сляпа? — Дела Лий вдигна поглед от колажа, върху който се трудеше бог знае колко дни. Днес беше прибрала косата си на опашка и я беше завързала с един от чорапогащниците, които Джоузи беше взела от чекмеджетата в къщата й. — Обаче Клоуи не знае. Родителката й взела парите на Марко и се изпарила яко дим. Прочетох го в дневниците на мама. Описала е подробно любовната им връзка.

Дела Лий беше израснала с тези истории. Израснала беше с внушенията на една психично болна жена и, разбира се, им вярваше. Страшното бе, че убедеността й в нещо толкова невероятно започваше да въздейства и на Джоузи. Май натрапницата беше права, когато заяви, че е обсебила съзнанието й.

— Виж какво, не ме разбирай погрешно, но според мен си за психиатър. Ще ти помогна, ще платя за най-добрия лекар. Погледни се само, вързала си си косата с чорапогащник! Нормално ли е според теб?

Дела Лий презрително изсумтя:

— Я не отклонявай въпроса! Гризат те съмнения, нали, сестричке? Виждаш, че и трите сме наследили очите на Марко. Виждаш, че косата на Клоуи е гъста и къдрава като твоята. Започваш да ми вярваш.

— Не! — сопна се Джоузи.

— Твърдиш, че не допускаш възможността баща ти да има други деца?

— Той беше велик човек.

— Така казват всички. Интересно колко от онези, които наистина го познаваха, вярват в тази легенда.

— Аз вярвам.

— Нима? Сигурна ли си? Наистина ли вярваш, че баща ти е онзи човек, когото си спомняш? Не мислиш ли, че е имал и други лица?

Тези думи й напомниха за Адам. Не че намираше прилика между него и баща си, но нали бе открила тайната му, за която не подозираше. Възможно ли бе и Марко Чирини да има тайни, останали скрити от всички, които го величаеха? Поколеба се, после промърмори:

— Твърдиш, че майка ми е подкупила твоята майка, че е знаела за теб. Мислиш ли, че е знаела и за Клоуи? Хипотетично, разбира се.

— Убедена съм, че Маргарет е знаела за всички любовници на Марко.

„Затова ли мама реагира така, като й казах за Клоуи? — запита се Джоузи. — Не, няма да задълбавам в тези измислици!“

И без това много скоро писмото от адвокат Ламар щеше да сложи край на съмненията й.

— Твърдо отказваш да ме придружиш, така ли? — Адам размаха поканата, сякаш така щеше да изглежда по-съблазнителна.

Джейк седеше на канапето в дневната на приятеля си и с дистанционното превключваше телевизионните канали.

— Признавам, че адски се съблазнявам да отида на купона по случай пенсионирането на началника на пощата — сигурно ще падне голямо забавление. Само че в понеделник с колеги от прокуратурата ще работим до късно. Дори ще си поръчаме вечеря от ресторант.

— И без това си кофти гадже. — Адам хвърли поканата на масичката и седна до приятеля си. Не беше длъжен да покани някого на празненството, за което знаеше отпреди няколко седмици. Знаеше и че Джейк ще откаже да го придружи. Тогава защо се взираше в поканата, вместо да гледа телевизия?

Заради Джоузи, ето защо.

Тя продължаваше да го избягва. Да, беше й заявил, че не желае да променя начина си на живот, но всичко се бе променило през онази магическа нощ в снега пред дома й. Джоузи някак си бе влязла в душата му и беше разкрила тайната му. Не беше останал в Балд Слоуп, подтикван от желанието да прекрати авантюрите си и да си намери тихо пристанище. Предишният живот му липсваше. Липсваше му толкова много, че понякога се разтреперваше, сякаш тялото му се бореше със съзнанието му, което му диктуваше повече да не рискува. Онази нощ, докато лежеше върху Джоузи в снега, отново беше изпитал познатата тръпка. Толкова лесно бе да я целуне! Обаче не го стори — разумът отново надделя. Затова ли тя го избягваше? Разочарована ли бе от него?

— Ще поканя на тържеството Джоузи Чирини — изрече неочаквано дори за самия себе си. Като забеляза, че Джейк намали звука на телевизора и озадачено го изгледа, добави, сякаш се оправдаваше: — Харесвам я.

Джейк продължаваше недоумяващо да се кокори, сякаш приятелят му изведнъж беше заговорил на суахили.

Адам поклати глава, стана и отиде в кухнята. След малко Джейк го последва. Взе от хладилника две бутилки бира, подаде едната на Адам, отвори своята и отпи голяма глътка. Едва тогава проговори:

— От къде на къде? Какво те прихваща?

— Симпатична е и е много мила.

— Да, може би. Изпрати ми поздравителна картичка, когато постъпих на работа в прокуратурата. И беше първата, която изпрати цветя на мама в болницата, след като й направиха хистеректомия. Но знаеш ли какво заяви майка ми? „Не е за вярване, че тъкмо тя проявява такова внимание.“ Да, каза го милата ми майчица, прочута с доброто си сърце. Предполагам, че още не й е простила една простъпка в далечното минало. Историята е и смехотворна, и много показателна. Мама хванала малката Джоузи да яде шоколад в бакалницата и й казала, че първо трябва да го плати. А хлапачката я ритнала в пищяла толкова силно, че останал белег.

Адам отпи от бирата си и замечтано прошепна:

— Забелязал ли си косата й?

— Косата ли?

— Има разкошна коса.

— Щом казваш.

— И невероятно гладко лице. А фигурата й…

— Фигура ли? — подигравателно повтори Джейк. — Каква фигура има една дебелана? Я се стегни!

Адам беше разочарован. Не очакваше толкова злобна забележка от добродушния си приятел.

— Признай защо й имаш зъб. Изплюй камъчето.

Джейк се престори, че не го разбира:

— За какво намекваш?

— Очевидно е направила по нещо лошо на всеки в този град. Какво е прегрешението й спрямо теб?

Приятелят му запристъпва от крак на крак.

— Изяде моето парче шоколадова торта — промърмори най-накрая.

Адам се засмя:

— И душата ти е наранена завинаги.

— Да, обичам шоколадова торта.

Като всички деца и Адам беше вършил пакости и щуротии. Ала когато замина да следва, сложи черта на миналото. Родителите му бяха починали, нищо не го свързваше с родния му град в Калифорния. Трудно му беше да си представи какво е било за Джоузи непрекъснато да й напомнят и да я съдят заради детинските й прегрешения.

Остави бирата си на плота, грабна телефонния указател и излезе от кухнята, без да обръща внимание на озадачения поглед на приятеля си. Отиде в стаята си, седна на леглото и намери номера на Джоузи. Странно бе, че се чувстваше толкова нервен. Все едно му предстоеше състезание по опасна писта. Навремето живееше за тази тръпка. И още я харесваше, не можеше да я забрави.

Набра номера и чу гласа на прислужницата:

— Дом на Чирини.

Той се покашля:

— Ако обичате, може ли да говоря с Джоузи?

— Олдси?

— Не, Джоузи.

— Аз ще повикам. Кой обажда?

— Адам Босуел.

— Аааа, поща! — радостно възкликна тя, сякаш се обаждаше неин близък. — Чакайте. Сега повикам.

Той се приведе и се втренчи в пода; няколко пъти дълбоко си пое дъх, но сърцето му продължаваше да бие до пръсване.

След малко Джоузи вдигна слушалката:

— Ало?

Той рязко вдигна глава:

— Здравей, обажда се Адам.

Тя отговори едва след няколко секунди:

— Здравей, Адам.

— Не съм те виждал от няколко дни. Добре ли си?

— Да, всичко е наред — смотолеви Джоузи. — Благодаря за обаждането.

— Чакай! Отбягваш ме, а не разбирам защо. Дано не си си променила мнението.

— За какво?

— За мен.

Джоузи дълго мълча, после промълви:

— Друга промяна ми е необходима, не на мнението.

Адам се усмихна:

— Виж, вече съм на трийсет и четири и не съм го правил от доста време, затова моля да извиниш момчешката ми недодяланост.

— Какви ги говориш?

— Каня те на среща.

Отново мълчание.

Той отчаяно добави:

— По-точно на празненство по случай пенсионирането на шефа ми. Давам си сметка, че те каня в последния момент, пък и едва ли ще е много забавно, затова няма да се разсърдя, ако ми откажеш.

— Естествено, че приемам — простичко каза Джоузи.

„Естествено.“ Все едно се подразбираше. Е, не беше очаквал тя да закрещи от радост, но все пак можеше да прояви малко повече ентусиазъм. Дали пък не беше изпаднала в шок?

— Ами разбрахме се — промърмори, само и само да каже нещо.

— Да.

— Ще те взема в понеделник в седем вечерта.

— О, не.

— Имаш друг ангажимент, така ли?

— Разбра ме погрешно. Не искам да идваш тук. Ще се срещнем някъде.

Сърцето му отново запрепуска, сякаш на косъм бе избегнал опасно падане.

— Искам да те взема — повтори.

— Не желая да се подлагаш на това. Мама ще ти вдигне скандал, а прислужницата може би ще те урочаса.

— Умирам за скандали и уроки.

— Не се шегувай. Да се срещнем някъде.

— И аз не се шегувам. Настоявам да те взема.

— Каниш ме на среща — промълви тя, сякаш да се увери, че не го е разбрала погрешно.

— Точно така.

Адам затвори телефона, ухили се до уши и се върна в кухнята, за да остави указателя. Идваше му да запее от радост. Бе оцелял след опасното спускане по шанцата. И усещането бе върховно.

— Виж, извинявай, задето казах, че Джоузи е дебелана — провикна се от дневната Джейк. — Не биваше да злословя по неин адрес.

— Точно така. — Адам взе от кухненския плот бутилката с бира и отиде да седне на канапето.

— Клоуи много ще се зарадва — добави Джейк. — Открай време мърмори, че не излизаш с момичета.

Адам знаеше, че приятелят му напразно се беше опитвал да се свърже с нея, за да разбере дали наистина смята да купи къщата.

— Още ли не сте се чули?

— Не. Не си вдига телефона — отвърна Джейк, без да откъсва очи от екрана на телевизора. — Много се радвам за вас с Джоузи.

— Благодаря.

Джейк помълча, после изведнъж изтърси:

— Да знаеш как ми се яде шоколадова торта…

В понеделник малко след дванайсет на обяд Джейк тръгна към кафенето на Клоуи. През почивните дни едва се беше сдържал да не отиде в апартамента, за да я види.

Клоуи щеше да купи къща!

Бавно, но сигурно се отдалечаваше от него и той не знаеше как да я спре.

След като беше преминала обедната навалица, Клоуи си бе позволила малка почивка — седеше до малката масичка в кафенето и четеше книга, озаглавена „Подробен справочник за всеки притежател на къща“. Беше сплела косата си на дълга плитка, която стигаше почти до кръста й. Винаги я носеше така, когато отиваха на ски или на поход в планината. Понякога сутрин заставаше пред огледалото в банята и въздишаше, вдигайки ръце да укроти непокорната си грива. Джейк помнеше как гърдите й също се повдигаха, а той заставаше зад нея, обгръщаше ги с длани и обсипваше с целувки шията й. Веднъж дори се любиха в тази поза, докато наблюдаваха отраженията си в огледалото.

Клоуи дълбоко си пое въздух, сякаш беше доловила някаква опасност. Вдигна глава и видя кой се приближава към нея. Скочи на крака и изтича зад щанда. Джейк мислено й благодари, че този път тя не се скри в склада.

Спря на няколко метра от щанда и промърмори:

— Не бягай от мен.

Клоуи посочи кафемашината:

— Водата завря.

Той се удиви, че тя още притежава способността да долавя чувствата му и че неговите емоции още пораждат у нея силно плътско желание.

— Нищо не се е променило, а? — подхвърли, за да поведе разговор.

— Не престана, след като ми каза за другата жена. Може би щеше да ми е по-леко, ако се беше случило.

Джейк не отговори веднага. Хапливата й забележка не бе като удар под пояса, нито като куршум, който премина над главата му, а беше попаднала право в целта.

— През празничните дни няколко пъти се опитах да се свържа с теб.

— Знам. — Тя сякаш се чудеше къде да си дене ръцете. Стисна ги пред себе си, после ги скръсти на гърдите си. Накрая ги пъхна в джобовете на джинсите си. — Имах малко работа.

— Съжалявам, че не беше на празненството на нашите по случай Деня на благодарността.

— И аз съжалявам, че не присъствах. Как мина?

— Право да ти кажа, не знам. Мама изгони двама ни с Адам, задето се замеряхме със снежни топки.

Клоуи неволно се усмихна.

— Чу ли, че Адам и Джоузи Чирини имат среща?

— Да, днес тя ми се обади да ми каже. Много се радвам за тях.

— Сигурен съм… Аз пък чух, че купуваш къщата на Съмъртайм Роуд — добави той и в следващия миг съжали. Не биваше да подхваща тази тема без всякакво предисловие, небрежният му тон също бе погрешен. Всъщност цялото му поведение беше погрешно. Действаше като насън, нямаше представа какво прави. Искаше само да е до нея. С всеки изминал ден раздялата ставаше все по-непоносима, всеки миг без Клоуи беше изтезание. Тя обсебваше мислите му през безсънните му нощи под покрива на Адам. Осъзнаваше, че трябва да стои настрана, да не я притиска и да се надява да му прости. Пък и какво друго можеше да стори, след като разкаянието му не беше достатъчно? Само че всичко в него се бунтуваше срещу пасивното чакане, срещу невъзможността да оправи нещата.

Клоуи се поколеба и го изгледа изпитателно, сякаш очакваше изражението му да й подскаже как да отговори.

— Озовах се там в подходящия момент — промълви накрая. — Късметът ми се усмихна.

— Знам колко харесваш тази къща. Радвам се, че ще е твоя. — Искаше да я попита защо е взела решението без него. Искаше да сподели щастието й. Кой по-добре от него знаеше какво означава за нея онази къща?

— Благодаря.

— Какво смяташ да правиш, Клоуи? Ще се изнесеш ли от апартамента?

— Веднага щом адвокатът оформи документите по сделката. Но ако искаш да се върнеш в жилището, ще намеря при кого временно да се подслоня…

— Не! — прекъсна я той. Страхуваше се, че ако продължи в същия дух, още повече ще я отблъсне от себе си. — Остани там. Жилището е и твое.

Клоуи поклати глава.

— Не е вярно.

Джейк смаяно я изгледа. Дали пък не беше купила къщата, защото в апартамента му се беше чувствала като на чуждо място?

— Скъпа, не си криви душата. Никога не съм се държал като собственик на жилището, не съм изтъквал, че не ти принадлежи.

— Не отричам.

— Кажи ми какво да направя. Кажи как да те убедя да се върнеш при мен. Не искам да те загубя, но не знам как да те накарам да останеш.

— Как се казва онази жена? — прошепна тя.

Той наведе глава. Беше в задънена улица. Готов ли бе да рискува всичко, за да изпълни желанието й? Щеше ли да се осмели?

— Ако ти кажа, ще ми простиш ли? — Погледна я в очите и добави: — Така ли да те разбирам?

Клоуи мълчеше.

Джейк мина зад щанда и тръгна към нея. Тя притисна гръб до стената и протегна ръка:

— Недей!

Той сякаш не я чу. Приближи се до нея, хвана дланта й и я притисна до гърдите си:

— Ще ми простиш ли, ако ти кажа? — повтори и се учуди на себе си. Не предполагаше, че е склонен да направи нещо, което да компрометира работата му по делото „Бийзли“. Но и не предполагаше, че може да изневери на любимата си, нито че ще страда толкова силно. Клоуи се опита да издърпа ръката си, обаче той я хвана и я задържа. Тя не се възпротиви. Дори му се стори, че се опитва да го придърпа. Неволно пристъпиха един към друг. Гореща вълна се разля по тялото на Джейк. Очите на Клоуи се премрежиха.

— Джейк, аз…

— Джейк! — избумтя мъжки глас и отекна във фоайето на Съдебната палата.

Младият мъж се обърна и видя, че баща му бърза към кафенето.

Кайл Ярдли застана пред щанда и нареди на сина си:

— Ела да си поговорим!

Младата жена се опита да си издърпа ръката. Джейк се извърна към нея и я погледна в очите, опитвайки се да върне вълшебния миг, който безвъзвратно беше отлетял.

— Върви си, татко — процеди.

— Предупредих те да не се срещаш с нея! — сопна се Кайл.

Джейк пламна от гняв. Този път баща му наистина беше прекалил. Как можа да изтърси това пред Клоуи?

Тя изглеждаше объркана и дори поуплашена. Отново се опита да си издърпа ръката.

— Моментът не е подходящ — заяви Джейк, без да откъсва поглед от нея, сякаш чрез силата на мислите си й внушаваше да усети чувствата му, да разбере, че всичко ще бъде наред. Господи, преди малко бе на ръба да си я върне!

— Няма да допусна да провалиш всичко, Джейк. Клоуи, извинявай.

Тя озадачено го изгледа. Усещаше, че се случва нещо, че грубото му отношение е преднамерено, но не знаеше причината.

— За какво се извиняваш?

— Татко, напусни веднага! — извика Джейк.

— Идваш с мен! — нареди Кайл, сякаш не го беше чул.

Джейк познаваше баща си и знаеше, че той няма да отстъпи. Пусна ръката на Клоуи, обгърна с длани лицето й:

— Връзката ни не е приключила, нали?

— Докога ще чакам? — намръщи се Кайл.

Джейк неохотно отпусна ръце. Като мина край кафемашината, чу как водата ври и изпита леко, но скъпоценно задоволство.

Прекоси просторното фоайе, баща му го следваше по петите. На улицата ги лъхна студен въздух, просмукан с влага от снега, паднал преди седмица.

— Не се намесвай, чуваш ли? — извика Джейк.

— Как да не се намеся, като ти провали всичко? Май не си даваш сметка какво правиш. Казах ти да не поддържаш контакт с Клоуи. Само така щеше да я накараш да се върне при теб. И нали се разбрахме да купиш къщата преди нея? Ако знаех, че си толкова малодушен и безхарактерен, щях да взема нещата в свои ръце. Но не, младият господин мълчи и се изживява като страдалец! Тази сутрин телефонирах на собствениците и те заявиха, че не приемат други оферти. Сега вече със сигурност изпусна момичето!

Джейк се втренчи в баща си. Не проумяваше защо Кайл вечно е недоволен. Какво лошо имаше в това да похвалиш някого, ако е заслужил? Само че Кайл виждаше само минусите на сина си и бе сляп за плюсовете му.

— Чуй ме, татко, чуй ме добре. В живота си имам повече постижения, отколкото грешки. Но за теб вечно ще си остана малодушен неудачник. Не и за Клоуи. Само тя ме вижда в истинската ми светлина. Ти ме предизвика да избера и вече взех решение: повече вярвам в нейното великодушие, отколкото в твоето. Довиждане.

Той се обърна и влезе обратно в Съдебната палата. Само че когато надникна в кафенето, видя, че Клоуи се е скрила в склада и е затворила вратата.