Вкусът на мечтите

Осма главаТвърди бонбони

Сякаш изминаха часове.

Двете безмълвно се взираха една в друга. Дела Лий седеше с кръстосани крака, положила длани на коленете си. Джоузи, която се задъхваше от гняв и възмущение, възкликна:

— Край! Писна ми!

— Най-сетне.

— Писна ми от теб! Няма да търпя да злословиш по адрес на баща ми. Всеизвестно е, че той беше велик човек. С мама много се обичаха. Той спаси Балд Слоуп. — С трепереща ръка посочи вратата на стаята: — Махай се!

Натрапницата й се скара:

— Я се дръж като голямо момиче!

За миг Джоузи онемя от нахалството й. Нима нищо не можеше да стресне тази жена?

— Сега разбрах защо се настани в моя дрешник! — процеди през зъби. — Не си избягала от Джулиан. Заедно ли измислихте този план?

— С него вече не сме заедно в нищо. И наистина не избягах от него. Не че не заслужава, защото е подъл мръсник. Само че аз бягах от себе си. — Дела Лий придърпа към себе си кашончето и го затвори. Изглеждаше натъжена или разочарована. Какво бе очаквала? Да обяви, че Марко Чирини е неин баща, а Джоузи да я прегърне като сестра ли?

— Защо не каза, че ти трябват пари? Щях да ти дам, без да разиграваш тази комедия и да твърдиш, че искаш да ми помогнеш. — Джоузи грабна чантата си и извади чековата си книжка и писалка. — Колко искаш?

— Николко. — Дела Лий прибра кутията обратно в дрешника.

— Тогава какво търсиш тук? Защо ми разказа тази басня?

— Не е басня, а самата истина. Повярвай, искам да ти помогна. Затова съм тук.

Джоузи изсумтя, защото гневът прикриваше абсурдната болка, която пробождаше сърцето й. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети, че Дела Лий е намислила някакъв номер.

— Всичко, което казваш, е една лъжа!

— Влюбена си в пощальона. Лъжа ли е? Задушаваш се в тази къща. Лъжа ли е? Опитваш се да се реваншираш на майка си за ужасното си поведение като малка, но тя ще ти го натяква, докато е жива. Лъжа ли е? Мечтаеш да се махнеш от тук. Искаш да носиш червено. Да извадиш сладкишите от проклетия дрешник, а не да се тъпчеш тайно!

— Татко не е имал дете от друга жена — отсече Джоузи. Думите шумно изпадаха от устата й.

— Не ми ли вярваш? Питай майка си.

— За нищо на света! — Маргарет щеше да получи инфаркт, ако чуеше обвиненията на Дела Лий. — Да не си посмяла да го споменеш пред нея! Пред когото й да било! Само кажи какво искаш! — Джоузи пъхна портфейла си обратно в чантата.

— Искам да питаш Самюъл Ламар.

— Бившият адвокат на баща ми ли?

— Да.

— Какво да го питам? — подигравателно подхвърли Джоузи.

— Кой според теб е уредил прехвърлянето на парите, покупката на къщата и колата и договора, задължаващ майка ми да си трае?

Джоузи безмълвно се втренчи в нахалницата. Струваше й се, че сънува кошмар. Как бе позволила да се стигне дотук? Още първия ден трябваше да изгони натрапницата.

— Добре — промърмори най-накрая. — Веднага ще му пиша. — Отиде до бюрото си и взе лист хартия. Не помнеше адреса на стария адвокат, но го беше записала в телефонния указател. Всяка година му пращаше картичка за Коледа, откакто той бе заживял при дъщеря си в Масачузетс. — Обаче искам да обещаеш, че щом получа отговора му, незабавно ще напуснеш този дом. След като той писмено потвърди, че баща ми няма други деца, ще се пръждосаш от тук и повече няма да ме безпокоиш. Ясно ли е?

— Да. По-бързо ще научиш истината, ако му се обадиш.

— Не съм записала номера. Имам само адреса на дъщеря му в Масачузетс.

— Да си чувала за телефонни справки?

— Не знам новото фамилно име на дъщеря му.

— Всеки в града ще ти го каже.

— Ще му пиша.

— Ако наистина искаш да научиш истината, ще му се обадиш.

— Вече я знам и не са ми необходими доказателства. — Джоузи затвори очи и потърка челото си. — Не се ли досети, че постъпвам така, за да ти дам време да измислиш къде ще отидеш, след като се махнеш от тук?

— Не. И през ум не ми мина.

— След седмица-две ще имам отговор. — Тя взе писалката. — Ще имаш достатъчно време да се организираш.

— Дадено. Само че го питай за всички изневери на Марко. Питай за другата жена, освен майка ми, на която е платил, за да потули скандала.

Джоузи, която беше написала само „Скъпи господин Ламар“, рязко се обърна към Дела Лий. Чувстваше се някак изпразнена и жадуваше за нещо сладко. Щом приключеше с писмото, щеше да напълни джобовете си със сладкиши от тайния си склад, да затвори вратата на дрешника и да се тъпче, докато празнотата изчезне.

— Вече прекали! — извика гневно.

— Марко не си поплюваше. Никоя не можеше да му устои.

— Започваш да ми лазиш по нервите. Остана ли нещо, свързано с мен, което не си обругала и окаляла? — Отново се наведе над листа. „Извинете, че се обръщам към вас така внезапно. Надявам се, че сте добре.“

— Не знам. Дай да ти видя зъбите.

— Почти съм сигурна, че те мразя. — „Наскоро чух неприятни слухове и само вие, който бяхте адвокат на баща ми и негов верен приятел, можете да ги опровергаете. Навярно разбирате, че не мога да попитам мама. Не искам да я разстройвам.“

— Съперничество между сестри — усмихна се Дела Лий. — Случва се и в най-добрите семейства.

„Баща ми има ли други деца? И най-вече има ли дъщеря от Грийни Бейкър?“

Клоуи изгаряше от нетърпение да опита чая от коприва. Възможно ли беше еликсирът наистина да е вълшебен и животът й отново да влезе в релси? Усети радостна тръпка, като си представи как ще се почувства по-добре. След като изпиеше чая, щеше да разбере какво да прави. Щеше да реши как да живее от тук нататък и разбитото й сърце щеше да престане да кърви. Издържа до четири следобед и затвори кафенето.

Охранителят Ханк я попита защо си тръгва толкова рано. Тя лъчезарно му се усмихна и заяви, че си отива вкъщи да пие чай. Той не продължи да я разпитва, само съчувствено я изгледа; сигурно си каза, че загубата на Джейк я е довела до загуба на разума. А на нея не й се мислеше колко близо до истината е това предположение.

Щом влезе вкъщи, хвърли на пода чантата и палтото си и отиде право в кухнята. Порови в чекмедже то, извади цедката, после сложи в микровълновата фурна чаша с вода и изчака да заври. Най-сетне отпи от чая и с изненада установи, че е горчив. Страхуваше се да добави захар, за да не попречи на въздействието му, затова го изгълта на един дъх. Подържа между дланите си празната топла чаша, очаквайки незабавно да усети някаква промяна. Само че не се случи нищо.

Остави чашата и закрачи напред-назад. Беше още по-неприятно от очакването на резултата от домашния тест за бременност, който си беше направила преди две години. С Джейк бяха решили да не избързват с детето; искаха да изчакат, докато се оженят и имат достатъчно средства, за да не зависят от родителите му. Тя се страхуваше да не е забременяла, но той беше въодушевен. Клоуи не можеше да забрави колко се беше зарадвал на перспективата да стане баща.

Възможно ли бе това да е причината за изневярата му? Нима толкова силно искаше дете, че бе склонен да опита с друга жена?

След половин час в съзнанието й изкристализираха няколко решения: да се поизлежава във ваната, вместо да вземе душ, да вечеря пица. И да отложи за другата седмица почистването на къщата.

Но относно Джейк пак нямаше никаква яснота.

Престана да кръжи из дневната, сърцето й пак бе натежало, крайниците й сякаш бяха пълни с олово. Нищо нямаше да излезе. Чаят не й казваше как да постъпи.

Седна до масата за хранене, наведе глава и опря страната си на гладката хладна повърхност. Усети, че се просълзява. Защо си беше въобразила, че ще е толкова лесно? Стисна клепачи. След няколко секунди отвори очи, примигна, за да прогони сълзите, и забеляза салфетката, на която Джулиан беше написал номера на телефона си. Преди няколко дни я беше пъхнала между солницата и стъкленицата с черен пипер.

Взе я, изпъна гръб и я загледа.

Всичко се свеждаше до това. Трябваше да разбере какво е предизвикало изневярата на Джейк, преди да реши дали да му прости.

От кухнята долетя някакво шумолене, сякаш мишки се надбягваха по пода, и тя се обърна. Оръфаната „Научи се да прощаваш“ беше кацнала на плота до тостера, избутвайки плика с листата от коприва.

Клоуи го вдигна, прибра го в чекмеджето и се скара на книгата:

— Престани!

Върна се до масата и откри, че „Стара любов, нов път“ се е настанила върху салфетката с номера на Джулиан.

Опитваше се да прилага изтъркани трикове, типични за търговци — мошеници.

Клоуи гневно измъкна салфетката, изтича до телефона и бързо набра номера, за да направи напук на проклетата книга.

Щом чу гласа на Джулиан, внезапно се успокои и седна на пода. Този човек наистина беше магьосник.

— Джулиан, Клоуи е на телефона.

— Миличка, очаквах да ми се обадиш.

— Извинявай за събота вечер.

— Не се притеснявай. Знам как се чувства един мъж, когато мисли, че е изгубил най-голямата си любов.

— Съжалявам, че ти го напомних — съчувствено промърмори тя. — Приятелката ти още ли не се е обадила?

— Не.

— Ами… случайно да си научил с коя е спал Джейк?

— Да, вече знам. Обаче ти дълбоко ме нарани. Само затова ли се обаждаш?

— Не! — възкликна тя, засрамена от себичността си. — Не, разбира се.

— Да се видим довечера и ще ти кажа.

— Защо не още сега?

— Предпочитам да мисля, че съм ти приятел, не само източник на информация за кръшкащото ти гадже.

Имаше логика. Поне така й се стори.

— Не можем да отидем в „Джигъри“. Има опасност Джейк да е там.

— През делничните вечери ходя в „Найт Лайт“. Да се видим там довечера в девет. — Той затвори, преди да му откаже.

Изминаха няколко секунди, преди тя да се увери, че може да се изправи, и няколко минути, преди да е в състояние да върви. Разбира се, щеше да се срещне с него, за да научи името на съперницата си. Само че нямаше да отиде сама в „Найт Лайт“. Заведението се ползваше с лоша слава.

Нерешително прехапа устни, после отиде в антрето и взе чантата си. Извади картичката с номера на Джоузи и го набра.

Чу как телефонът се включи и приятелката й каза:

— Знам, че е мобилният ми, но досега не съм го чувала да звъни. И още нещо — нима си въобразяваш, че като ми препречваш пътя към тайника, ще ме оставиш без сладкиши? Как така съм го включила? О… Ало?

— Джоузи?

— Да?

— Клоуи е. Удобно ли е? Може би се обаждам в неподходящ момент…

— Не, не… — Приятелката й се засмя, но някак пресилено. — Рядко използвам мобилния си телефон. Опитвах се да си спомня как се включва.

— Питам се дали ще ми направиш една услуга.

— Разбира се. Каква?

Допадна й, че Джоузи се съгласи, без да се поинтересува каква е услугата. Именно затова първо се беше обадила на нея.

— Знам, че искам много, но ще ме придружиш ли довечера в един бар?

— В бар — повтори Джоузи.

— За пръв път отивам в това заведение и малко се притеснявам. Ще съм по-спокойна, ако не съм сама.

Джоузи дълго мълча, накрая промълви:

— Никога не съм била в бар.

— Е, тъкмо ще имаш възможност да разбереш какво е. Нямаше да те моля, ако не беше важно. Един човек ще ми съобщи информация, която ще ми помогне да реша как да постъпя с Джейк.

— Каква информация?

Клоуи се поколеба. Предпочиташе да не споделя, за да не издаде отчаянието си.

— Този човек знае с коя е спал Джейк — каза накрая.

— Клоуи — промълви Джоузи, — наистина ли държиш да научиш името й?

— Да, на всяка цена. Моля те, ела с мен.

Приятелката й си пое дъх дълбоко:

— Добре.

„Найт Лайт“ се намираше край шосето с остри завои, водещо към ски курорта. Постройката беше скрита сред дърветата, отпред се простираше голям паркинг, покрит с чакъл. Надписът на крайпътната табела гласеше: „ХАМБУРГЕРИ! КАРАОКЕ! СТУДЕНА БИРА!“ Може би собственикът на заведението бе искал да привлече колежаните, тръгнали на ски в планината, но в крайна сметка барът се беше превърнал в свърталище на брадати мъже с бархетни ризи и на младежи с вид на бандити, които идваха да играят билярд в задната стая.

Джоузи с отвращение се огледа и си помисли, че поне няма опасност някой да я познае и да я наклевети пред майка й.

Двете спряха на вратата, изчаквайки очите им да се приспособят към полумрака.

— Май още го няма — промълви Клоуи и тръгна към бара. — Ела да си вземем нещо за пиене.

Джоузи неохотно я последва. Чувстваше се като риба на сухо, струваше й се, че всички я зяпат. Търпеливо беше изчакала Маргарет да заспи, преди да вземе Клоуи от апартамента й в центъра на града. Дела Лий въодушевено възкликна, като разбра с кого има среща „хазяйката“ й, но Джоузи още й беше сърдита заради лъжите по адрес на Марко Чирини и излезе, без да обърне внимание на съвета й да се преоблече. По-късно съжали, че не я е послушала. Клоуи й отвори, забеляза, че е със същата черна рокля и палто, и грабна от закачалката някакво шалче на жълти и червени райета. Завърза го около шията й и отсече:

— Вече не приличаш на оклюмала врана. Придава ти колорит.

Щом седнаха на бара, тя си поръча лимонов коктейл. Джоузи поръча същото, а когато им поднесоха напитките, се престори, че отпива от чашата си. Опита се да поведе разговор, но Клоуи беше разсеяна, непрекъснато се оглеждаше и през десет минути повтаряше:

— Той обеща да дойде.

След два часа беше пияна до козирката, а Джоузи панически се питаше как да я принуди да си тръгнат. Няколко пъти се опита, но напразни. Дори не можа да й попречи да се обади на Джейк и, заваляйки думите, да му остави съобщение, че се намира в „Найт Лайт“ и чудесно се забавлява без него. Само че беше тъкмо обратното. Джоузи никога не я беше виждала толкова тъжна и отчаяна. Внезапно съжали, че не може да се обади на Дела Лий. Тя щеше да я посъветва как да постъпи. Клоуи махна на бармана да й донесе още един коктейл. Джоузи стисна клепачи. Мъчеше я силно главоболие, ходеше й се до тоалетната, но се страхуваше да отиде сама, а приятелката й май имаше разтегателен пикочен мехур.

Как би постъпила Дела Лий?

Дела Лий щеше да вземе нещата в свои ръце, без да й пука за чувствата на Клоуи.

Тя направи знак на бармана да не приготвя коктейла:

— Оставете. Тръгваме си.

— Неее, трябва да оштанем — запелтечи Клоуи. — Шамо няколко минутки. Моооля те.

— Той няма да дойде.

— Неее, обеща ми. Ще ми каже с коя е шпал Джейк.

— Излъгал те е. Дайте й чаша силно кафе! — нареди Джоузи на бармана, после се обърна към приятелката си: — Отивам до тоалетната, после си тръгваме.

Слезе от високото столче и влезе в сервизното помещение. Ха! Колко лесно беше да командва. Изведнъж й се прииска да хапне пай. Ягодов. Ягодов пай с ванилов сладолед.

На връщане към къщи щеше да си купи голям пай и да го излапа до трохичка. Беше го заслужила с решителното си поведение.

След няколко минути се върна в сумрачния бар, но направи само няколко крачки и спря като поразена от гръм.

Бързо се извърна, очите й уплашено се стрелкаха, докато се опитваше да прецени дали не е станала жертва на зрителна измама. Мислено се беше свързала с Дела Лий и ето какво се бе случило!

Появил се бе Джулиан.

Обърна се отново да го погледне. Да, наистина беше той. Да му се не види, какво търсеше тук? Седеше до Клоуи, обгръщайки я с розово-черен дим, който само жените в бара виждаха. Двамата се бяха привели един към друг, усмихваха се, смееха се. Приятелката й беше впримчена в аурата му, бе хипнотизирана от него. Не можеше да се изтръгне сама.

Джоузи потърка челото си. Какво би сторила Дела Лий?

Щом видеше Джулиан, щеше да избяга.

Бягство. Да. Това Джоузи го можеше.

Само че първо трябваше да спаси Клоуи.

Надяваше се, че в полумрака Джулиан няма да я разгледа добре и да се досети, че е жената, която бе видял да излиза от къщата. Тръгна към бара, като се стараеше да се движи така, че да е с гръб към Джулиан. Ако някой я наблюдаваше, щеше да помисли, че тя танцува под звуците на музиката от джубокса. Все така с гръб към Джулиан, тя се промъкна между двамата и грабна палтото и чантата на Клоуи:

— Хайде, скъпа, тръгваме си.

— Не, оштаваме. — Клоуи лъчезарно се усмихна. — Виж, Жулиан вше пак дойде! Жулиан, това е Джоуси.

Джоузи смаяно я изгледа. Нима бе дошла, за да се срещне с Джулиан?

— Приятно ми е. — Той се приведе надясно, опитвайки се да види лицето й. — Май те познавам отнякъде. Помислих си го още щом влязох и те видях с Клоуи. Обърни се, красавице. Погледни ме.

Докосна ръката й и тя се отдръпна като опарена, но все пак застана с лице към него.

— Тя е Джоуси Чирини. Чирини И е въшлива от пари — заяви приятелката й.

Джоузи се опита да я смъкне от високото столче:

— Хайде, тръгваме си!

Клоуи се хвана с две ръце за перилото пред барплота:

— Не ишкам. Още не знам името.

— Стани веднага!

— Остави я на мира — намеси се Джулиан. — Аз ще я изпратя до тях.

— Как не! — Тя продължи да дърпа Клоуи, но приятелката й сякаш се беше залепила за бара.

— Сигурен съм, че съм те виждал някъде — замислено промърмори Джулиан.

Неочаквано някой зад тях каза:

— Клоуи? Джоузи? Всичко наред ли е?

Двете едновременно се обърнаха.

— Адам! — възкликна Клоуи. — Какво търсиш тук?

Той се навъси. Изражението му не предвещаваше нищо добро, въпреки това Джоузи си каза, че никога не е била толкова щастлива от появата на някого. Адам носеше бежово кожено яке, поло и шалче, синьо като очите му. Изглеждаше невероятно!

— Ти ми се обади, Кло. Оставила си съобщение на телефонния ми секретар.

— Звъняла съм на теб?

— Очевидно съобщението е било за Джейк.

— Пардон! — Тя хвана ръката на Адам и го придърпа към себе си. Джоузи отскочи назад, за да не препречи пътя му. — Адам, запознай се с Жулиан.

Адам се престори, че не я е чул, и се опита да я накара да стане. Тя отново се вкопчи в перилото. Джоузи едва се въздържа да не каже: „Стискам ти палци. Само че няма да успееш.“

— Я чакай! — възкликна Джулиан. Тя си помисли, че репликата му се отнася за Адам, но като вдигна поглед, видя, че негодникът се взира в нея. Внезапно изпита усещането, че електрически ток пронизва тила й. — Ти! — Той я посочи с пръст. — Сетих се коя си! Ти влезе с взлом в къщата ми! Ти ми сви портфейла!

— Не му обръщай внимание, Джоузи — обади се Адам. — Помогни ми с Клоуи.

— Върни ми мангизите, тлъста краво!

Последваха събития, които се случиха толкова бързо, че съзнанието й не можа да ги възприеме. Джулиан понечи да слезе от високото столче, в същия момент Адам се извърна и го повали със силен удар в челюстта. Хората наоколо зашушукаха и ги зяпнаха.

— Ставай, Клоуи! — Адам я вдигна от столчето и насила я откъсна от бара. — Джоузи, тръгвай с мен! — Като я видя, че не помръдва, той кресна: — Да му се не види, с този сакат крак не мога да ви нося и двете!

Джоузи насила накара краката си да се раздвижат. Изтича до вратата и я задържа отворена, докато той излезе, нарамил приятелката й.

Клоуи крещеше:

— Джулиан! Джулиан! Извинявай! Пусни ме, бе!

Чистият въздух и тишината навън я удариха като юмрук след престоя в задимения и шумен бар. Стори й се, че ушите й са натъпкани с памук.

— Коя от вас шофираше? — попита Адам, опитвайки се да укроти Клоуи, която се мяташе в ръцете му.

Джоузи отвори уста, опитвайки се да си отпуши ушите.

— Коя шофираше?

— Аз…

— Къде ти е колата?

— Ей там.

— Отвори вратите! — нареди той и тръгна към кадилака. Джоузи забърза след него и натисна устройството за дистанционно отключване. Той отвори задната врата и двамата натикаха на седалката буйстващата червенокоса фурия. — Седни до нея и ми дай ключовете!

Тя се поколеба, понечи да възрази, но само измънка „Добре, добре“, даде му ключовете и се настани до Клоуи.

Адам тресна вратата, заобиколи кадилака и седна зад волана. Включи двигателя, даде газ и с елегантен завой излезе от паркинга.

Клоуи запротестира, когато Джоузи й помогна да си облече палтото, после сложи глава на рамото й и заспа. Възцари се неловка тишина.

Адам мълча, докато стигнаха жилището на Клоуи. Не проговори, докато я тътреха нагоре по стълбището, което разделяше на четири апартамента бившата сграда на пожарната. Джоузи извади от чантата на приятелката си ключовете и отвори вратата.

Тръгна след Адам и се озова в спалнята. Голямото легло с черни табли почти запълваше помещението, облицовано с червени тухли. Цялото обзавеждане и самата атмосфера говореха, че апартаментът принадлежи на мъж. Трудно бе да се повярва, че Клоуи обитава това жилище. Нищо тук не носеше отпечатъка й. Нямаше дори полици за книги. Възможно ли бе такава страстна читателка да живее без лавици за книги?

След като сложиха Клоуи на леглото, Адам кресна на Джоузи:

— Защо й позволи да се подреди така? Пияна ли си?

Никога не го беше виждала ядосан, камо ли ядосан на нея. Нейните познати не изпадаха в пристъпи на гняв. Проявяваха негодувание и високомерие, подхвърляха обиди, завоалирани като комплименти, но много рядко изпускаха нервите си.

— Нищо не съм пила — смотолеви. — И направих всичко възможно да я накарам да си тръгнем. Нямах представа, че има среща с Джулиан.

— Нима го познаваш? Нали не си влязла с взлом в къщата му и не си откраднала портфейла му?

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Нито къщата, нито портфейлът са негови.

— Откраднала си нечий портфейл, така ли? — изумено възкликна Адам.

— Не го откраднах, а го върнах на една приятелка.

Той стисна зъби и процеди:

— Какво те прихваща напоследък? Майка ти знае ли къде си тази вечер?

Думите му я вбесиха, чашата на търпението й преля.

— Аз съм на двайсет и седем години, а не някоя хлапачка, която се държи за полите на майка си! Само че в очите на всички съм именно такава, нали? Горката Джоузи. Необщителна дебелана, която играе по свирката на майка си и няма нищо общо с магнетичния си баща! Писна ми да се притеснявам какво ще кажат хората и че още не са забравили колко противно дете бях. Писна ми и от това изражение — добави и посочи лицето му.

— Какво изражение?

— На съжаление, ето какво!

Адам отстъпи назад, сякаш се страхуваше тя да не го зашлеви. Джоузи щеше да се засмее, ако не беше толкова вбесена, ако не беше изкарала толкова ужасен ден.

— Виж — промърмори той, — тъкмо сега Клоуи е много уязвима. Вместо да я тласнеш към Джейк, ти я влачиш по разни долнопробни барове.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че нямаш представа какво е добре за нея! — кресна Джоузи и внезапно й поолекна. Искаше й се да спори, да се кара, да прогони мъчителното усещане, че има власт само над тайната си страст към сладкишите. — Искаш тя да приеме тактиката на минималното противопоставяне, защото така е по-безопасно и по-лесно.

— Точно така! По-безопасно е!

— Ще ти открехна нещо, драги. Безопасно е евфемизъм за страх. Нямам намерение да я тласкам, накъдето и да било. Решението е само нейно. Не ме засяга дали ще се сдобри с Джейк, не засяга и теб, щом толкова искаш да знаеш!

— Сега той живее с мен, следователно съдбата му ме засяга.

— Не е вярно!

Адам махна с ръка, сякаш искаше да прекрати безполезния спор:

— Не знаеш подробностите.

— Знам достатъчно, за да не се замесвам. Както знам, че криеш нещо. Но разпитвала ли съм те някога? Не.

Той така се изненада, че проговори едва след няколко секунди:

— Какво каза?

— Криеш нещо. Криеш се от нещо. Разбрах го още щом те видях за пръв път. Сякаш е написано на челото ти.

Той наклони глава и я погледна в очите:

— Тогава си разбрала и нещо друго.

Изведнъж, настъпи потискаща тишина. Беше го изрекъл. Знаеше за чувствата й към него. Срамът можеше да се сравни с усещането, предизвикано от поглъщане на люти чушки. Прогаря гърлото, но е невъзможно да го прогониш. Остава само да страдаш и да търпиш, докато парещата болка попремине.

Адам отново заговори, но вече по-меко:

— Ще изляза, а ти я съблечи.

„Прекрасно, няма що! — отчаяно си помисли тя. — Отново ме съжалява!“

Изчака го да излезе, въздъхна и свали ботушите на Клоуи. Някак си съумя да съблече палтото й и пуловера, но остави тениската. После свали обиците и часовника й. Зави я с одеялото и се огледа, питайки се какво още може да направи. Загуби малко време, докато сгъне дрехите на приятелката си и ги остави в долния край на леглото, после прибра ботушите в дрешника.

Вече нямаше причини да остава в стаята, затова тръгна към вратата.

Обърна се и видя на нощното шкафче три книги, поставени една върху друга. Бяха близо до ръба и сякаш бдяха над Клоуи. Странно, не ги беше забелязала преди малко.

Дълбоко си пое дъх и отвори вратата. Адам седеше на канапето и я чакаше.

Тя пристъпи към него и протегна ръка:

— Дай ми ключовете. Ще те закарам обратно до бара да си вземеш колата.

— Забранявам ти да се връщаш там! С Джейк ще отидем утре сутринта.

— Тогава ми дай ключовете, за да те закарам до дома ти.

Адам изведнъж скочи на крака и тръгна към вратата:

— Аз ще карам.

— Казах ти, че не съм близнала алкохол.

— Аз ще карам! — повтори той, отвори вратата и я изчака да излезе.

„Тази проклета нощ няма край“ — отчаяно си помисли тя. Докато слизаше по стълбището, чу как Адам превъртя ключа в бравата, после стъпките му закънтяха по стъпалата. Бяха оставили колата отключена на малкия паркинг край жилищната сграда; Джоузи се настани на дясната седалка и се втренчи в предното стъкло, а той седна зад волана. Включи двигателя и промърмори:

— Колата е… хубава.

— Какво й е? — сопна се тя, защото тонът му беше като на човек, разглеждащ безвкусни мебели. Беше разбрала, че когато караш автомобил, с който Елвис би се гордял, трябва да проявяваш чувство за хумор, само че тази вечер не й беше до иронични забележки, и то тъкмо от Адам.

— Кадилак е.

— И?

— Майка ти ли я избра?

— Мама не шофира. Колата е моя. Аз я купих.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, тя я избра. Доставиха й я по поръчка. — Беше готова да се закълне, че той се подсмихва. — И престани да се надуваш!

— Надувам ли се?

— Да. Сякаш всичко, което си мислил за мен, си е дошло на предишното безопасно местенце.

Адам се замисли и мълча, докато спря зад друга паркирана кола.

Джоузи познаваше този квартал, уникален с архитектурата си — къщите се издигаха високо над улицата, към всяка водеха стръмни циментови стъпала. Дворовете бяха толкова полегати, че вероятно собствениците им виждаха доста зор, докато окосят тревата.

Къщата на Адам беше едноетажна, обшита с дъски и с голям прозорец на фасадата. Джоузи се изненада — постройката беше твърде безлична. Адам живееше тук, но това не беше неговият дом.

— Тук живееш, така ли?

Той изключи двигателя и подхвърли:

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам? — Нима, след като бе разбрал за чувствата й към него, си бе въобразил, че тя го дебне и го преследва? Слезе от колата и тръгна да я заобиколи, за да седне зад волана. Адам я пресрещна на средата на пътя. Заради автомобила, паркиран отпред, Джоузи не можеше да се размине с него, без да го докосне. Бог знае как щеше да го изтълкува самонадеяният нахал. Не, щеше да го изчака да се махне.

Адам спря пред нея. Погледна към къщата и фаровете на кадилака осветиха лицето му. Беше толкова красив, че тя усети физическа болка.

— Май Джейк вече се е прибрал — промърмори той. — Откакто се разделиха с Клоуи, работи до късно и през почивните дни. Имахме късмет, че не беше вкъщи и аз пръв прослушах съобщението.

— Ще му кажеш ли?

— Не. — Внезапно впери поглед в нея. Джоузи едва се сдържа да не отскочи назад. Той посочи шията й:

— Шалчето ми се струва познато.

Тя сви рамене:

— Клоуи ми го даде и настоя да го нося.

— Защо? — попита Адам, сякаш за пръв път чуваше толкова абсурдно нещо.

— За да не приличам на оклюмала врана! — тросна се тя. Господин Босуел явно разбираше и от мода. Сякаш като беше открил, че тя е влюбена в него, вече имаше право да я критикува и да изтъква слабостите й. Как бе възможно да обича човек, който знаеше за чувствата й, но се плашеше от тях и ги отблъскваше? Той беше…

— Шалчето е на Джейк. — Адам протегна ръка да го докосне, но се поколеба, като видя как тя се изпъна като струна. Едва след като се увери, че Джоузи няма да побегне, хвана шалчето и леко го дръпна. Леденият въздух се втурна в палтото й, тя потрепери и машинално вдигна яката си.

Адам забеляза реакцията й. Свали шалчето си и го омота около шията й. За миг ръцете им се докоснаха. Джоузи се взираше в него като хипнотизирана. Не можеше да отрони нито дума, дори това да й струваше живота. Той се вгледа в лицето й. Изминаха няколко непоносимо дълги секунди. Пръстите му стискаха шалчето, сякаш я държеше в прегръдката си. Накрая отпусна ръце и бързо мина край нея. Изтича нагоре по циментовите стъпала и влезе в къщата.

Джоузи остави кадилака в гаража, спря насред мрака на верандата и притисна до сърцето си шалчето на Адам. После неохотно го окачи на пощенската кутия. Беше й го дал от съжаление, затова не го искаше.

Не, това беше опашата лъжа.

Не за съжалението, разбира се, а за това, че не искаше шалчето. Желаеше го с цялото си сърце. Искаше да спи с него, да танцува с него, да го гушка като любимо котенце. Само че проклетникът очакваше тъкмо такова поведение, затова тя му връщаше тъпото шалче.

Открай време знаеше, че Адам не я обича, но по-лесно понасяше това, когато той не подозираше за чувствата й. Струваше й се, че са квит. Ала след като бе разбрал слабото й място, предимството вече беше на негова страна. Беше несправедливо. Тя се зарече, че вече няма да тича да му отвори вратата, за да го види. И още нещо — нямаше да копнее за него като глупаво момиче, чието сърце е ранимо като нежно цвете.

Безшумно отключи входната врата; вече съжаляваше, че не се е отбила да си купи мечтания плодов пай. Влезе на пръсти в тъмната къща и тихо затвори вратата.

Обърна се и се сблъска с Хелена. Изпищя, прислужницата също изкрещя. Джоузи затисна с длан устата й, после се ослуша да провери дали са събудили майка й.

В къщата цареше тишина, Маргарет не се провикна от стаята си. Хелена отмести дланта на Джоузи и прошепна:

— Олдси! Аз чака тебе!

— Много благодаря, Хелена.

— Не, аз чака тебе даде нещо. Чакай тука. Може? — Прислужницата се шмугна в спалнята си — голяма стая под стълбището. След секунди се появи и подаде на Джоузи нещо, увито в тензух: — Вземи. Спи с него.

В тензуха беше увита малка кост, дълга около шест сантиметра.

— Хелена, не ми трябва… от животно ли е?

Прислужницата отново зашепна:

— Лошо нещо още тука.

— Според теб какво е това лошо нещо?

— Не знае. Лошо.

— Виждала ли си го?

— Не.

Джоузи въздъхна с облекчение. Още няколко седмици и неканената й гостенка щеше да си замине. Междувременно трябваше да я убеди да стои в дрешника и да прекрати опитите на Хелена да прогони злите духове.

— Всичко е наред, успокой се. Лошото нещо скоро ще си отиде, повярвай ми. Не ми трябват талисмани.

Обаче Хелена се заинати:

— Ти вземе.

— Не го…

— Ти вземе, вземе, вземе.

— Хубаво. Благодаря ти.

— Олдси добро момиче. — Прислужницата се върна в стаята си. Очевидно се беше успокоила.

Засега.

— Наложително е да си тръгнеш възможно по-скоро. Хелена започва да превърта — заяви Джоузи, щом отвори дрешника. Смяташе изобщо да не го доближава, да си легне и да се опита да забрави натрапницата. Само че трябваше да мисли за Клоуи и как да постъпи с Джулиан. Всъщност Дела Лий й беше необходима. Проклятие!

Нахалницата се засмя. Държеше се както преди, сякаш доверявайки на Джоузи, че може би са сестри, само бе търсила интересна тема за разговор, нищо повече.

— Голям майтап пада с тая жена. Снощи сума време ме гони в тъмното.

Джоузи седна на пода:

— Преследвала те е, така ли? Мили боже, можеше да повика полиция! Престани да я дразниш.

— Какво има в джоба ти? — внезапно попита Дела Лий и се отдръпна като опарена.

— В джоба ми ли? О, Хелена ми го даде. Как разбра, че е там?

— Стърчеше навън. Какво е, кокал ли?

Джоузи сви рамене:

— Да, май е някаква кост.

— Отврат! Дръж го далеч от мен. — Изчака Джоузи да върне амулета в джоба си и едва тогава попита: — Хубаво ли си изкарахте с Клоуи?

— Не! — Подражавайки й, тя се просна по гръб на пода и се втренчи в тавана.

— Какво стана?

— Знаеш ли с кого е разговаряла тя? С кого имаше среща снощи в бара?

— С кой?

Джоузи обърна глава и я погледна:

— С Джулиан!

Дела Лий няколко пъти примигна:

— С моя Джулиан ли?

— Точно така!

— Мамка му! Оня ден внезапно усетих, че мръсникът вече си е намерил друга. Ама и през ум не ми минаваше, че е Клоуи! Пази я от него, скъпа моя. Тя не му е достойна противница, особено пък в това състояние. Да му се не види, как са се запознали?

— Не знам. — Джоузи прокара длани по страните си.

— Не я изпускай от поглед. Дебни я като ястреб.

— Според теб как да го направя?

— Хабер си нямам. Но този тип може да й съсипе живота.

— Както съсипа твоя ли?

— Аз вече бях тръгнала по наклонената плоскост, той само ме тласна. — Тя поклати глава, сякаш размишляваше за нещо, което се беше случило преди много време. — Затова жените му се лепят като мухи на мед. Ще я съсипе, като й даде тъкмо онова, което тя си въобразява, че иска.